Синтия Виктор
Интимни предателства (29)

Двадесет и девета глава

Пен остави куфара си в караваната, преди да влезе в голямата къща. Пътем свали бежовото си сако и го преметна през рамо. Намръщи се, защото се надяваше да види Тим и Райли, без да се среща с Лейни. След рождения ден на племенника си разговорите им бяха кратки и хладни, а след това той замина в командировка в Санта Фе. Оттогава не виждаше причина да променя отношението си към нея. Тя беше тази, която се канеше да изчезне безследно. Може би куфарите й бяха вече стегнати и чакат, сложени до входната врата.

Той разтърка очи, уморен от пътуването. Предварително беше ясно, че отново ще се скарат за нещо, но точно сега нямаше никакво настроение за скандали. Мина през кухнята и с разочарование установи, че голямата къща е тиха, а децата ги няма наблизо.

Видя Лейни в дневната, седнала на едно кресло, облечена с изтъркани дънки и бяла тениска. Беше се замислила с химикалка в ръка. Канеше се да пише нещо върху големия жълт скицник, лежащ в скута й. Пен се подразни, съзерцавайки я: колко невинна и красива изглеждаше дори когато се канеше да направи нещо толкова отвратително, като това да ги изостави.

Вдигна глава, когато той влезе и щом го позна изражението й стана сдържано.

— Къде са децата? — попита той рязко.

На лицето й се изписа гняв.

— Добре дошъл — отговори му тя. — Отидоха с Мегън Бърк и нейните деца на кино. Благодаря ти, че питаш. Всички се чувствахме добре, докато те нямаше.

— Искаш да си разменяме любезности, така ли? — сарказмът му беше примесен със студена официалност. — Извинете, не ви разбрах. Времето тук е прекрасно, нали? Но, предполагам, не е толкова хубаво както това в Лос Анджелис.

— Аз пък нищо не предполагам — тросна му се тя, защото не можеше да схване какво цели той. Тонът й отново стана рязък. — Да не би да намекваш, че сега пък смяташ да заминеш за там? Наистина много ще ни липсваш, но ще се справим някак си.

— Напротив — каза той и сложи сакото си върху облегалката на дивана. — Уредих си да остана тук през следващите няколко месеца. Никакви пътувания. Сигурен съм, не ти е хрумвало даже, че за децата е добре да бъдат с някого, с когото се чувстват спокойни, а не само с дядо си и баба си.

Тя въздъхна уморено.

— Пен, съжалявам, но в момента не съм в настроение за обидните ти намеци. Трябва да мисля за други неща.

— О, сигурен съм в това — той видя как тя изпита лек смут, когато усети гнева в гласа му. По дяволите! Точно сега не искаше да започват отново, но някак си не можеше да се овладее. — Без съмнение трябва да направиш много списъци и предполагам, че точно на това си се посветила. Важни списъци, като например кои дрехи да си вземеш и кои нови ресторанти да посетиш, когато идеш там.

— Когато ида, къде?

Той мушна ръце в джобовете си и започна да се разхожда. Беше твърде неспокоен, за да седи на едно място.

— Стига си се измъквала, Лейни. Всички знаем, че се каниш да започнеш новата си кариера на преуспяваща холивудска звезда. Вече ти остават пет-шест дни до заминаването, нали? Великият творчески гений ще създаде нов герой, ще премести планини и ще промени хода на историята. Не бихме искали две малки деца да попречат на това, нали?

Тя го последва изненадано.

— Откъде знаеш всичко това?

Той млъкна и сви рамене.

— Имаш много бъбриви колеги.

Тя присви очи.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да си се обаждал в службата ми, за да провериш какво смятам да правя. Бог да ти е на помощ ако е така.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Успокой се, никой не те проверява. Една вечер приех съобщение за теб, не си ли спомняш, от една жена, с която работите заедно. Фран Морган или Мейърс — тя спомена, че сте в една стая. Много искаше да си говори с мен и ми каза колко се радва за теб, че ти се е открила такава възможност.

Лейни каза с отвращение:

— Представям си как горката Фран не е могла да устои на чара ти.

Той се усмихна.

— О, благодаря — отвърна й иронично. — Все едно, но от нея разбрах, че всички, цитирам: „стоят със затаен дъх“ — край на цитата — и чакат да разберат какво ще бъде твоето решение на 10 юни — той сниши глас в престорен театрален шепот. — Тя се питаше дали аз не зная нещо повече за хода на твоите мисли. Но аз й казах, че ние също стоим със затаен дъх.

Той спря точно пред Лейни. Погледът му я пронизваше.

— Аз, разбира се, не й казах, че ние няма защо да се чудим за отговора. Ние знаем, че за теб това е едно добре дошло извинение да се измъкнеш оттук. Вината не е твоя, естествено. Кой би пренебрегнал такъв шанс? Никой дори и не очаква, че ти ще откажеш. Освен това, бабата и дядото и без това искат да те изместят. Така че всичко се подрежда чудесно. Нали така?

Той се изненада, когато Лейни се разсмя.

— Ето защо си толкова мил тази вечер — каза тя с усмивка. — Но както винаги, нямаш и най-малката представа какво става всъщност.

Пен се ядоса.

— Какво, по дяволите, означава това? Не ти ли предложиха работа в Лос Анджелис?

Тя се надигна, взе химикалката и скицника в една ръка и преди да мине покрай него, промърмори нехайно:

— Да, предложиха ми.

Ужасно ядосан, той я хвана за китката. Спря я и я накара да го погледне в очите. Гневът му се стопи като сняг и отстъпи място на учудването, когато усети силно еротично привличане, толкова силно, че едва се сдържа да не я хвърли на дивана. Боже как я желаеше!

Бързо пусна ръката й, като че ли го изгаряше.

Сякаш в отговор в очите й проблеснаха искри, но тя бързо извърна лицето си. Когато се овладя, заговори тихо:

— Отказах проекта „Мариса“. Няма да замина за Лос Анджелис. И вече не работя в „Карпатия“. Тук съм и смятам да остана завинаги. Никога няма да изоставя тези деца — нито заради някаква работа, нито заради твоите родители, независимо какви високоплатени адвокати ще изправят срещу мен.

Пен отстъпи назад. Не успяваше да се владее толкова близо до нея. Все още не можеше да проумее думите й.

— Ти оставаш?

Тя кимна.

— Най-сетне схвана ситуацията.

Очите им се срещнаха.

— Е — каза той, — да ме вземат мътните. Наистина — спонтанно протегна ръка и нежно я погали по рамото. — Ти отново ме изненада.

Тя се изчерви и бързо се отдръпна.

— Няма защо да се изненадваш — каза отбранително.

Този път беше негов ред да се разсмее.

— Не, разбира се. Ти никога не си смятала да оставиш всичко, да заминеш и да позволиш на родителите ми да постигнат целта си. Никога.

Тя трепна.

— Добре, надявам се, че ще разбереш това рано или късно. Дотук се позабавлява достатъчно. Стига вече. Или сега сигурно ще започнеш да ме обвиняваш, че съм попречила на любимите ти пътувания из целия свят, на възможността ти да впечатляваш местните жители и да спиш с екзотични красавици. Вече не е нужно да стоиш тук и да чакаш кога ще си замина.

Той не можа да се сдържи. Приближи се и отново протегна ръка, за да докосне косата й.

— Може просто да искам да съм тук.

Гледаха се един в друг, без да помръдват. Неусетно химикалката се изплъзна от пръстите й и падна върху килима. Тя бързо се наведе да я вдигне и я сложи върху скицника.

Когато погледна какво е написала на първата страница, лицето и помръкна.

— Мисля, че е време да ти кажа нещо. Обещах си да не споменавам на никого, но понеже и децата са замесени, не мога да чакам, докато открия отговора. Трябва ми помощ.

Пен беше озадачен.

— Да?

— Седни — каза му Лейни с мек глас и го отведе до дивана. Тя седна и се обърна към него.

— Какво е това, което се отнася до децата? — той отпусна едната си ръка на облегалката на дивана.

Тя търсеше най-подходящите думи.

— Нали видя статията във вестника? Онази, в която се намеква, че Джон е виновен за смъртта на двамата?

— Лейни — каза той раздразнено, — не можеш да вярваш на тези писания. Някой си надраскал нещо във вестника — и хоп, то било истина. По никакъв начин. И ти, и аз знаем, че всеки друг би могъл да извърши такова нещо, но не и Джон Коул.

Тя кимна.

— Така е. Но децата страдат от „тези писания“.

В очите на Пен се появи тъга.

— Да, разбира се. Другите деца. По дяволите!

— Тогава не ни оставя нищо друго, освен да докажем, че Джон няма нищо общо. Заради децата.

— Няма какво да доказваш. Полицията смята, че е злополука и няма никаква причина да мислим, че Джон…

— Пен, слушай — рязко го прекъсна тя, — не става дума само за Джон. Мисля, че и двамата са били убити.

Настъпи дълго и напрегнато мълчание, докато Пен преодолее изненадата си. Накрая поклати глава.

— Нещо не разбирам.

Лейни разтърка очи, сякаш отлагаше следващата си реплика. Заговори толкова тихо, че той трябваше да се напряга, за да я чуе.

— Не всичко ми е ясно, но Фаръл… била е замесена в нещо нередно и се страхувам, че за това има доказателства.

— Нещо нередно ли? — Гласът му прозвуча остро. — Какво имаш предвид, под „нередно“?

— О, Пен — каза тя отчаяно, — открих ключ от хотелска стая сред вещите на сестра ти. Отидох в хотела и наблюдавах. Влизаха мъже и жени. Беше очевидно.

— Какво беше очевидно? — говореше бавно, сякаш още не разбираше.

Лейни продължи:

— Имало е някакъв проблем между Фаръл и Джон. Тим каза, че ги е чул да се карат в деня, преди да умрат и ставало дума за някакъв апартамент. Предполагам, че е същият хотелски апартамент.

Очите му я фиксираха.

— Какво, по дяволите, говориш?

Тя наведе поглед към скута си.

— Става дума за добре организирана проституция. И Фаръл е била замесена по някакъв начин.

Пен стисна юмруци.

— Да не си полудяла? Каква причина би могла да има тя да се набърка в такова нещо? — гласът му стана още по-настоятелен. — Сестра ми беше щастливо омъжена жена.

Лейни прехапа устни.

— Не го е направила щастливо омъжената жена — гласът й секна, — а предишната Фаръл, нашата предишна Фаръл, която обичаше да е непокорна.

Пен преглътна мъчително като разбра напълно какво имаше предвид Лейни. Почувства страх при мисълта, че може да е права.

— И какво? — едва успя да пророни той.

— Не знам как да свържа фактите, но съм сигурна, че между тях има връзка. Пен, не мисля, че е било злополука. Убедена съм, че някой се е промъкнал в къщата и е повредил пещта, защото е искал да убие Фаръл. Или Джон. Или и двамата.

Пен затвори очи. Ужасът му нарастваше. Спомни си дните около погребението на сестра си, добили друг смисъл сега, при съмнението за убийство.

— Ето какво правя — продължи тя и му подаде жълтия скицник да види бележките й. — Пиша всичко, което знам и се опитвам да намеря смисъл. Като например, защо в компютърния дневник на Джон липсва месец февруари? Ти не беше тук, но един ден някой ми се обади по телефона, че става дума за убийство и че Джон няма нищо общо с него.

— Какво? — избухна Пен. — Сериозно ли говориш?

Тя тъжно кимна.

— Вече наистина вярвам, че някой ги е убил.

— Имаш ли някаква представа кой може да го е направил? — каза той дрезгаво.

— Не, действително нямам.

— Ами полицията? Те знаят ли за това?

— Ходих при тях. Но то беше преди да разбера за хотела. Отидох да ги питам дали имат някакви съмнения, че станалото не е злополука — тя говореше трудно, като че ли думите я нараняваха. — Единственият резултат беше, че местният вестник обвини Джон в убийство.

Той кимна и направи опит да се успокои. Пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Щом е така, тогава ще намерим убиеца. Заедно.

 

 

Лейни едва беше успяла да разкаже на Пен всички подробности около разкритията си, когато Тим и Райли се върнаха от киното. Мегън само си подаде главата, за да ги поздрави и замина. Едва щом децата си легнаха, двамата отново отидоха в дневната, за да обсъдят какво да правят по-нататък.

— Нали не мислиш, че съм луда? — попита Лейни и се отпусна на дивана. — Много ми се иска наистина да можеше да ми го кажеш. Може би всичко това — случайните ми срещи с Каръл Ан и Шугър, и другите неща, които ти казах, нямат връзка със станалото.

Той поклати глава.

— Би било чудесно ако всичко се окаже поредица от ужасни съвпадения. Но, по дяволите, нали така си изкарвам хляба — като разследвам. Затова ще проучваме въпроса, докато не разберем веднъж завинаги какво е станало тук.

Тя въздъхна.

— Може би ще се чувстваме по-зле, ако научим.

Той не обърна внимание на думите й.

— Вече имам няколко идеи откъде да започнем. Най-напред трябва да решим кого точно са искали да убият. Фаръл или Джон?

— Или и двамата — предположи Лейни.

— Точно така.

Пен седна до нея и сложи ръка на рамото й, което трепна от допира му. Престани — каза си тя строго. Сега не беше време за нежности, макар че в същото време желанието й Пен да продължи да я гали, беше неудържимо.

— Най-напред трябва да проверим всичките им вещи — той каза почти на себе си. Обърна се и дръпна ръката си, очевидно, без да усети, че я е докоснал.

Съсредоточи се — каза си тя строго още веднъж — той си играе с теб, точно както и първия път. Пен Бекли най-много обичаше да оплете с чара си някоя нещастна жена. Цялата се изчерви от смущение, когато се сети как се бяха любили преди няколко месеца, точно тук, на същия диван. Любовни ласки и нежни думи. Те не значеха нищо.

Поне за него — реши тя, защото дълбоко в себе си усещаше, че онази нощ означаваше твърде много за нея. Дори с изненада осъзна — беше се запечатала в съзнанието й много по-дълбоко, отколкото която и да е нощ, прекарана с Джулиан Крол или с всеки друг.

И така — мислеше тя, докато наблюдаваше Пен, който стана и започна да се разхожда из стаята — Аз отново се намирам там, където бях преди. Абсолютно сама. Както винаги и може би завинаги. Не, не е вярно — възпротиви се, като се сети за двете деца, на които се бе посветила. — Точно така — поправи се с гордост — посветих се.

Лейни тръсна глава, за да се избави от мислите си. В този момент трябваше да изяснят смъртта на Фаръл и Джон. Стана и се изправи пред Пен.

— Аз прегледах повечето от нещата им — каза тя. — Джон държи тук някакви служебни документи, но в тях не забелязах нищо особено. Разбира се, само ги прелистих. На лесно място са, ако искаш да ги разгледаш по-подробно.

— Хайде да видим.

Отидоха в кабинета на Джон и извадиха от чекмеджетата и шкафовете папки и кутии. Разстлаха документите на пода и започнаха внимателно да търсят нещо необичайно.

Работеха мълчаливо, само от време на време някой от тях коментираше накратко прочетеното. Опитваха се да намерят някаква връзка. Вече два часа Пен търпеливо преглеждаше дебелия куп с папки от най-долното дясно чекмедже на бюрото. Изведнъж спря и подсвирна от учудване. Държеше в ръце бял лист с напечатан текст.

— Какво е това? — попита Лейни.

— Списък на хора — подаде й го да го разгледа. — Беше в папката с надпис „Марина Полсен“.

— Това е някаква полицайка, която Джон е представлявал. Не знам какво значи, но го погледни.

Лейни прегледа страницата. Не знаеше никое от имената, подредени както изглеждаше произволно. Не можа да открие по какъв принцип са подбрани. Това беше…

Тя изненадано спря и се вгледа в четвъртото име отдолу нагоре. „Шугър Таплингер“.

Когато вдигна поглед към Пен усети, че й се гади. Тя погледна Пен.

— Не е било случайност, че съм я видяла в хотела — каза тя, — сега всичко си идва на място.

Пен взе листа.

— Така изглежда, но каква е връзката?

Лейни се опитваше да си обясни.

— Предполагам, че има нещо общо с… бизнеса в хотела. Но какво прави нейното име в папките на Джон?

Той я погледна въпросително.

— И при това в папката на ченгето — Марина Полсен. Може пък всичко да е много по-невинно, отколкото изглежда.

— Може ли това да е списък на вероятни жертви? Може би всички момичета, които посещават хотела, са застрашени по някакъв начин — смутено предположи тя.

Пен се изправи и раздвижи изтръпналите си крака.

— Ето какво ще направим. Утре ще си взема свободен ден и всеки от нас ще проучи това, което е открил.

— Ще видя какво друго мога да открия за Шугър Таплингер — каза Лейни, стана и пое дълбоко въздух. — Тя беше с най-близката съседка на Фаръл. Приятна жена, която прави невероятни торти и сандвичи — продължи замислено сякаш говореше на себе си — и която винаги е готова да ми предложи помощта си. Много пъти ме е отменяла и е гледала децата… Господи, Пен, коя е тази жена, всъщност? Дали наистина е забъркана в някаква гнусна история или още по-лошо — има пръст в убийството на Джон и Фаръл?

Тя зарови лице в шепите си. Пен пристъпи към нея и я прегърна, за да я утеши. Усети как устните му докоснаха челото й.

— Всичко ще се оправи, Лейни — прошепна той, — по-добре да разберем истината.

Искаше й се да остане така, сгушена в ръцете му, до края на живота си. Никога не беше се чувствала така сигурна в прегръдката на мъж.

Когато вдигна поглед, видя в очите му болка. Фаръл беше неговата малка сестра. Колкото и неприятни да бяха направените разкрития, Лейни все пак имаше време да ги осъзнае и да ги подреди в съзнанието си. Върху Пен те се стовариха изневиделица — шокът от подозрителните занимания на Фаръл и предположението, че е убита сигурно го смазваха.

Лейни се усмихна.

— Прав си. По-добре е да знаем истината.

Прибраха документите и оставиха стаята така, че децата да не забележат, че е пипано и нещо липсва. Лейни прочете мъката и решимостта в изражението на Пен, когато й каза „лека нощ“. Не спираше да го гледа и когато той излезе, изпита сладостен копнеж по него.