Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Bad Place, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
forri (2011 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Лошо място

Част І

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Петрана Старчева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Печат „Полипринт“ Враца

Издателска къща „Плеяда“ София, 1995 г.

ISBN: 954-409-126-2

 

 

Издание:

Дийн Кунц. Лошо място

Част ІІ

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Петрана Старчева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Печат „Полипринт“ Враца

Издателска къща „Плеяда“ София, 1995 г.

ISBN: 954-409-126-2

История

  1. — Добавяне

6

„Зарежи всичко и бягай!“ Нима Боби си бе помислил, че ще му се подчини? „По дяволите, изчезвай оттук, сладурче!“ — ще захвърли всичко и ще побегне само защото той й е наредил, сякаш беше хрисима женичка, не пълноценен съдружник в кантората и страхотен детектив, сякаш беше несериозно прикритие, което ще рухне щом стане напечено. Е, по дяволите всичко това.

Виждаше любимото му лице — весели сини очи, вирнат нос, осеян с лунички, сочна уста — обградено с гъста медноруса коса, разрошена (почти винаги) като на току-що събудило се момченце. Искаше й се да му натрие вирнатия нос, за да се насълзят сините му очи и да му покаже колко я ядосват съветите му да захвърли всичко и да побегне.

Джули наблюдаваше зад „Декодин“, в далечния край на служебния паркинг, в дълбоките сенки на масивно лаврово дърво. Щом Боби даде сигнал за опасност, тя включи двигателя на тойотата. Когато в слушалките чу изстрелите, вече беше включила на скорост, освободила ръчната спирачка, включила фаровете и натиснала педала на газта до дупка.

Отначало държеше слушалките на главата, викаше Боби, мъчеше се да изтръгне отговор, но от другата страна долитаха само проклятия. После устройството заглъхна. Джули вече не чуваше нищо, затова свали слушалките и ги захвърли на задната седалка.

Захвърляй всичко и бягай! Как ли пък не!

Когато стигна края на последната редица на паркинга, тя отпусна газта и едновременно натисна спирачките с левия крак. Малката кола направи елегантен завой към алеята около голямата сграда. Джули завъртя волана, после пак даде газ още преди задната част да е спряла да се тресе. Гумите изсвириха, двигателят застена и с жалното тракане и виене на метал, колата се понесе напред.

Стреляха срещу Боби, а Боби сигурно дори не можеше да отвърне на стрелбата, защото беше небрежен към носенето на оръжие при всяка задача. Въоръжаваше се само когато смяташе, че работата ще бъде свързана с насилие. Поръчката за „Декодин“ изглеждаше достатъчно мирна. Понякога промишленият шпионаж загрубяваше, но в този случай лошият бе Том Размъсън: отвеян компютърен специалист и алчен мръсник, умен като куче, което чете Шекспир, с установена компютърна кражба, но ръцете му не бяха изцапани с кръв. Размъсън беше компютърният еквивалент на хрисим чиновник, който тайно бърка в касата — или поне така изглеждаше.

Но Джули носеше оръжие при всяка задача. Боби беше оптимистът, тя — песимистът. Боби очакваше от хората да действат според интересите си и да реагират разумно, докато Джули не изключваше всеки привидно нормален човек да бъде всъщност прикрит психопат. В дъното на жабката с метална скоба бе прикрепен Магнум 357 на „Смит и Уесън“. На празната предна седалка лежеше автомат Узи и два резервни пълнителя с по тридесет патрона. От чутото през слушалките, преди да заглъхнат окончателно, Джули разбра, че автоматът ще й влезе в работа.

Тойотата буквално прелетя покрай „Декодин“. Джули рязко обърна наляво по Майкълсън Драйв. Едва не застана на две колела, за малко да изгуби контрол, но овладя положението. Пред нея доджът на Боби беше паркиран до тротоара пред сградата. На улицата с широко отворени врати беше спряла още една кола, тъмносин Форд.

Двама мъже, които очевидно бяха слезли от форда, стояха на четири-пет метра от доджа и го правеха на решето с автоматично оръжие. Стреляха с такава ярост, сякаш не преследваха човека в колата, а имаха особени лични сметки за разчистване със самата кола. Двамата спряха стрелбата, обърнаха се към тойотата, когато тя се появи по алеята към Майкълсън и припряно смениха пълнителите.

В идеалния случай Джули щеше да измине стотината метра, които я деляха от двамата мъже, да спре тойотата встрани на улицата, да се измъкне, да използва колата като прикритие, да продупчи с куршуми гумите на техния форд и да ги задържи, докато пристигне полицията. Но тя нямаше време за всичко това. Двамата вече се прицелваха.

Джули бе изнервена от безлюдните нощни улици в центъра на гъсто населения Ориндж: никакви коли, само жълтата като урина светлина на уличните лампи. В квартала имаше само банки и административни сгради. Нямаше жилища, нямаше ресторанти или барове поне на няколко пресечки. Така би изглеждал един град на луната или видение за края на света, пометен от апокалиптична болест, само с неколцина оцелели.

Джули нямаше време да се справи с двамата нападатели и не би могла да разчита на помощ отникъде. Затова се налагаше да направи онова, което те най-малко очакваха: да изиграе ролята на камикадзе, да използва колата като оръжие.

Щом изцяло овладя тойотата, натисна газта докрай и се стрелна право към двамата мръсници. Те откриха огън, но тя вече се бе смъкнала надолу по седалката и малко встрани. Мъчеше се да скрие глава под таблото и въпреки това да не изпусне кормилото. Куршумите се блъскаха в колата и отскачаха. Предното стъкло се пръсна. Миг по-късно Джули удари единия от бандитите толкова силно, че от сблъсъка главата й се удари във волана. Нарани челото си, зъбите й изтракаха, челюстта я заболя, но въпреки болките, дочу как тялото отхвърча от предната броня и пада върху капака.

Със струйки кръв по челото и от дясната вежда Джули натисна спирачките и в същото време се изправи на седалката. Съзря труп с широко отворени очи в рамката на изпотрошеното предно стъкло: с изпочупени зъби, разкъсани устни, смазана брадичка, охлузени бузи, липсващо ляво око. Счупеният му крак висеше над таблото.

Джули откри педала за спирачките и го натисна. От рязката смяна на скоростта трупът подскочи. Тежкото тяло се плъзна по капака и при внезапното спиране изчезна под колата.

С лудешки разтуптяно сърце и непрекъснато примигване, за да предпази дясното око от стичащата се кръв, Джули грабна автомата от седалката до себе си и се измъкна от колата. Движеше се бързо и залягаше.

Другият нападател вече беше в синия форд. Даде газ още преди да освободи ръчната спирачка. Гумите изскърцаха и от тях излезе дим.

Джули пусна два кратки откоса с автомата и спука и двете гуми от близката към нея страна на форда.

Но бандитът не спря. Най-накрая успя да смени скоростите и се помъчи да изчезне с две спукани гуми.

Този човек може би бе убил Боби, а сега се опитваше да офейка. Вероятно никога нямаше да го открият, ако Джули не успееше да го задържи. Тя неохотно повдигна автомата и изпразни пълнителя в страничния прозорец на колата. Фордът увеличи скоростта, после внезапно се забави и се люшна наляво. Движеше се все по-бавно, докато описваше дъга към далечния тротоар. Там спря рязко.

Никой не излезе от колата.

Без да изпуска форда от очи, Джули се наведе и взе от седалката резервен пълнител, за да презареди автомата. Предпазливо се приближи до спрелия автомобил и отвори вратата. Но от предпазливост нямаше нужда, защото човекът зад волана беше мъртъв. На Джули леко й прилоша, ала все пак посегна и изключи двигателя.

Обърна се с гръб към форда и забърза към направения на решето додж. Единствените звуци бяха лекият ветрец, който шумолеше в листата на високите дървета от двете страни на улицата, и лекото просъскване и шумолене на палмовите листа. После Джули различи заглъхващия двигател на доджа, едновременно с това подуши бензин и изкрещя:

— Боби!

Преди да стигне до бялата кола, задните врати изскърцаха и отвътре се показа Боби. Започна да отърсва от себе си метални стружки, парчета пластмаса, счупени стъкла, дървени стърготини и късове хартия. Задъхваше се, несъмнено защото бензиновите пари бяха отровили почти целия годен за дишане въздух в задната част на доджа.

В далечината се чу вой на сирени.

Двамата бързо се отдалечиха от колата. Само след няколко стъпки избухна оранжев огън, пламъците тръгнаха със съскане по разлетите петна бензин върху тротоара и обгърнаха колата в ярка завеса. Боби и Джули бързо преминаха през непоносимата горещина около доджа. За миг обърнаха очи към кладата, после се спогледаха.

Сирените се приближаваха.

— Кървиш — отбеляза Боби.

— Само челото ми е леко одраскано.

— Сигурна ли си?

— Няма ми нищо. Ами ти?

Боби пое дълбоко въздух.

— Добре съм.

— Наистина ли?

— Да.

— Не си ли ранен?

— Цял-целеничък съм. Истинско чудо.

— Боби?

— Какво?

— Нямаше да се справя, ако беше загинал.

— Не съм загинал. Жив и здрав съм.

— Слава Богу — въздъхна Джули.

После го ритна в кокалчето на десния крак.

— Джули, какво има, по дяволите?

Тя го ритна и по другия крак.

— Джули, по дяволите!

— Никога вече да не ми казваш да захвърля всичко и да бягам.

— Какво?

— Аз съм пълноправен съдружник във всяко отношение.

— Но…

— Умна съм колкото теб, бърза съм колкото теб…

Боби погледна мъртвеца на улицата, другия във форда, който почти не се виждаше, въпреки отворената врата и каза:

— Няма спор, миличка.

— … издръжлива съм колкото теб…

— Знам, знам. Не ме ритай повече.

— Ами Размъсън? — попита Джули.

Боби вдигна очи към сградата на „Декодин“.

— Смяташ ли, че още е там?

— Единствените изходи от паркинга са към Майкълсън, а той не излезе оттук и освен ако е избягал пеша, още е в сградата. Трябва да го хванем, преди да се е измъкнал от капана, заедно с дискетите.

— На дискетите и без това не е записано нищо интересно — отбеляза Боби.

„Декодин“ следеше Размъсън още откакто той беше подал молба за постъпване на работа, защото детективската кантора „Дакота & Дакота“, която по договор осигуряваше проверка на охраната на фирмата, беше разгадала майсторски фалшифицираната му самоличност. Ръководството на „Декодин“ искаше да поиграе с Размъсън достатъчно дълго, за да проследи на кого предава файловете „Факир“. Смятаха да съдят за обезщетение човека, който бе наел Размъсън, защото несъмнено работодател на мошеника беше някой от главните конкуренти на „Декодин“. Оставиха Том Размъсън да си въобразява, че се е промъкнал незабелязано покрай камерите на охраната, докато всъщност той беше под постоянно наблюдение. Позволиха му също да влезе в компютърните кодове и търсената информация, но тайно от него във файловете бяха вкарали секретни указания, така че копираните от него дискети щяха да съдържат само безполезни данни.

Пламъците се извиваха и пращяха около колата. Джули гледаше как отраженията се гърчат и пълзят нагоре по стъклените стени и празните тъмни прозорци на „Декодин“, сякаш се мъчеха да достигнат до покрива и да увиснат надолу като украшения.

Тя леко повиши глас, за да надвика бумтенето на огъня и воя на приближаващите сирени:

— Е, смятахме, че е повярвал в успешното преодоляване на камерите, но той очевидно е знаел, че сме по дирите му.

— Така е.

— Затова може да се е изхитрил и да е намерил противокопиращото указание за файловете. Може да се е справил с него.

— Права си — намръщи се Боби.

— Не е изключено да е успял да запише „Факир“ изцяло върху дискетите.

— По дяволите, не ми се влиза пак. Достатъчно стреляха по мен тази вечер.

Две пресечки по-надолу, край ъгъла зави полицейска кола с пусната сирена и сменящи се сини и червени светлини.

— Ето ги професионалистите — заяви Джули. — Защо не ги оставим да довършат работата?

— Наеха ни да изпълним задачата. Длъжни сме. Честта на частния детектив е свещена, нали знаеш. Какво би си помислил за нас Сам Спейд?

— Сам Спейд може да го духа — не се поколеба Джули.

— Ами какво би казал Филип Марлоу?

— И Филип Марлоу да го духа.

— Какво ще си помисли нашият клиент?

— И клиентът ни да го духа.

— Скъпа, „да го духа“ не е точният израз.

— Знам, ама нали съм дама.

— Разбира се.

Черно-бялата кола удари спирачки пред тях, показа се още една полицейска кола с виеща сирена, от другата страна на Майкълсън Драйв се появи трета.

Джули остави автомата на паважа и вдигна ръце, за да избегне неприятни недоразумения.

Наистина се радвам, че си жив, Боби.

— Пак ли ще ме риташ?

— Не засега.