Дийн Кунц
Лошо място (47)

47

Денят помръкна, дойде тъмното, а през това време Томас ту стоеше до прозореца, ту сядаше на стола или лягаше в леглото. От време на време търсеше Лошото нещо, за да се увери, че не се приближава. Боби изглеждаше притеснен, когато дойде, затова и Томас се разтревожи. В гърлото му заседна буца от страх, но той все я преглъщаше, защото трябваше да бъде смел и да защити Джули.

Не стигна толкова близо до Лошото нещо, колкото предната вечер. Поне не достатъчно, за да му позволи да го сграбчи мислено. Не достатъчно, за да му позволи да го проследи при бързото издърпване към дома. И все пак бе близо. Много по-близо, отколкото на Томас му се нравеше.

Всеки път, когато побутваше Лошото нещо, за да се увери, че то е още там, някъде на север, в дома си, Томас разбираше, че Лошото нещо го усеща как души. Това плашеше Томас. Лошото нещо знаеше, че той души, но не правеше нищо. От време на време на Томас му се струваше, че Лошото нещо стои и чака като жабок.

Веднъж Томас видя в градината зад дома как един жабок стоя неподвижен сума ти време, а ярка жълта фърфъруда или как беше правилно — пеперуда — прелиташе от листо на листо, от цвят на цвят, напред-назад, нагоре-надолу, близо до жабока, после по-далече, после съвсем близо и пак надалеч, и пак наблизо, сякаш дразнеше жабока, но той не помръдваше нито милиметър — като изкуствен или като камък във формата на жабок. Фърфърудата се почувства в безопасност или може би много хареса играта, затова се приближи още повече. Бам! Езикът на жабока се стрелна като онези навити на руло свирки, които позволяваха на глупавичките да надуват на Нова година. Жабокът хвана фърфърудата, излапа я без остатък и това беше краят на играта.

Ако Лошото нещо си играеше на жабок, Томас трябваше да внимава да не прави като фърфърудата.

Сетне, тъкмо когато Томас реши, че е време да се измие и да се преоблече за вечеря, тъкмо когато се канеше да се отдалечи от Лошото нещо, то тръгна нанякъде. Томас усети как то изчезва — бум! — ето го тук, а след миг е някъде далече, където не може да го наблюдава, на другия край на света, където слънцето още грее. Не можеше да си представи как е възможно да пътува толкова бързо, освен ако не беше на реактивен самолет с вкусна храна и мм… отлежало вино, с усмихнати момичета в униформи, които слагат възглавнички на облегалката на Лошото нещо, подават списания и се усмихват толкова мило, че едва ли не са готови да го разцелуват, както все се целуват в сериалите по телевизията. Добре, да, сигурно е на реактивен самолет.

Томас се помъчи още малко да намери Лошото нещо. Отказа се, когато денят напълно отстъпи на нощта. Стана от леглото и се приготви за вечеря с надеждата, че Лошото нещо е изчезнало завинаги и повече няма да се върне, с надеждата, че Джули вече е в безопасност и че за десерт ще има шоколадова торта.

 

 

Боби затича по дъното на осеяния с диаманти кратер, като риташе буболечките по пътя си. Докато тичаше, непрекъснато си повтаряше, че всичко е било зрителна измама, че разумът му си прави шеги и че Франк не се е телепортирал без него. Но когато стигна до мястото, където преди стоеше спътникът му, Боби намери само няколко отпечатъци от подметки върху пепеливата почва.

Над него падна сянка. Младият мъж погледна нагоре и съзря как извънземният летателен апарат се носи мълчаливо над кратера и спира точно над него, все още на височина около петстотин стъпки. Изобщо не приличаше на космическите кораби от филмите, нямаше и органичен вид, нито пък наподобяваше летящ свещник. Беше ромбоиден, поне петстотин стъпки дълъг и може би двеста стъпки в диаметър. Грамаден. От всички страни стърчаха стотици, ако не хиляди заострени метални шипове като църковни кули, които му придаваха вид на механично бодливо свинче, застинало във вечна отбранителна поза. Боби виждаше най-добре долната страна — гладка, черна, без особености, не само без шипове, но и без маркировка, сензори за дистанционно управление, отвори, отдушници или други неща, които човек би могъл да очаква.

Детективът не знаеше дали апаратът се мести случайно или го наблюдава. Ако го следяха, не му се искаше и да мисли за съществата, надничащи над него, а още по-малко за евентуалните им намерения. На всеки филм за симпатични извънземни, способни да превърнат детско велосипедче в летателен уред, се падаха поне десет други, които изобразяваха извънземните като хищни, раздразнителни канибали в състояние да накарат и най-грубия нюйоркски келнер да се държи прилично. Боби беше сигурен, че Холивуд бе улучил именно в това. Тук вселената беше неприятелски настроена, а себеподобните му бяха достатъчни да го уплашат — нямаше нужда да влиза в контакт със съвършено нова раса и безбройните измислени от нея жестокости.

Освен това способността му да се ужасява бе използвана до краен предел, ужасът преливаше и той не можеше да поема повече: беше изоставен в далечен свят, където въздухът, според загнездилите се в него подозрения, може би съдържаше кислород и други важни газове, които щяха да поддържат у него живота само за известно време, наоколо пълзяха насекоми с размер на котки, не беше изключено мъртвата хлебарка да е заседнала в тъканта на някой вътрешен орган, по следите му беше русокос, кръвожаден гигант със свръхчовешки сили, шансът да види отново Джули, да я целуне, да я докосне или да види усмивката й, бяха едно на кой знае колко милиарда.

От кораба се разнесоха пулсиращи трептения, които разтърсиха земята около Боби. Зъбите му затракаха, той с мъка се удържа на крака.

Огледа се къде да се скрие. В кратера нямаше подходящо убежище, а по безкрайната равнина нямаше накъде да бяга.

Трептенията спряха.

Дори под дълбоката сянка, която хвърляше корабът, Боби забеляза как орда насекоми изпълзява в стройни редици от дупките по стените на кратера. Явно бяха повикани.

В туловището на кораба нямаше видими отвори и въпреки това по дъното на кратера заиграха десетина, а може би и повече, лъчи от нискоенергиен лазер — жълти, бели, сини, червени. Всеки от тях беше с диаметъра на сребърен долар и се движеше самостоятелно. Също като търсещи прожектори лъчите обикаляха из кратера — понякога се успоредяваха, друг път се пресичаха. Боби още повече се обърка от гледката, стори му се, че се е озовал насред безмълвна заря.

Спомни си какво му бяха разказали Манфред и Гавенал за алената украса по ръба на черупката и тогава забеляза, че белите лазерни лъчи се насочват само върху насекомите и бързо осветяват маркировките. Насекомите се явяваха на проверка. Един бял лъч затрептя по счупената черупка на една от гадините, която беше изритал, и след миг към него се присъедини червен лъч, за да проучи съществото. После червеният лъч отскочи върху Боби, намериха го и други разноцветни лъчи — имаше чувството, че е консерва грах сред покупките на клиент в супермаркет с електронна система за засичане на кражбите.

Дъното на кратера гъмжеше от насекоми. Боби вече не виждаше нито сивата почва, нито разпилените като непотребен боклук червени диаманти, по които пъплеха буболечките. Каза си, че всъщност не са живи същества, а само биологични машини, създадени от същата раса, която бе сътворила увисналия над главата му кораб. Мисълта обаче не му помогна кой знае колко, защото въпреки всичко те приличаха повече на животни, отколкото на машини. Бяха създадени, за да произвеждат диаманти и той изобщо не ги интересуваше, но пълното им безразличие не го успокояваше, защото фобията му означаваше, че той не е безразличен към тях. Кожата му настръхна под сянката. Нервните окончания се объркваха и изпращаха погрешни сигнали, че нещо пълзи по тялото му, че от глава до пети е покрит с гадини. Всъщност те лазеха по обувките му, но нито едно не направи опит да пропълзи нагоре по краката му — това също му носеше облекчение, защото в противен случай сигурно щеше да полудее от допира на крачката им по кожата.

Заслони очите си с длан, за да не го заслепяват играещите около него лазерни лъчи. Само на няколко стъпки от него в осветената повърхност нещо проблесна: като че извита и куха метална тръба. Тя стърчеше от пепеливата почва, полузарита в земята и покрита с куп пъплещи буболечки. И въпреки това Боби още в първия миг се сети какво е зърнал и му прилоша. Пристъпи напред, като се стараеше да не смачка някое насекомо, защото не беше изключено наказанието на извънземните за допълнително разрушаване на собственост да бъде мигновено изгаряне. Когато се приближи достатъчно, протегна ръка към лъскавата извита тръба, сграбчи я и я извади от меката пръст. Беше липсващата решетка от болничното легло.

 

 

— Колко? — настойчиво попита Джули.

— Двайсет и една минути — отговори Клинт.

Двамата стояха близо до стола, където седеше Франк и където се надвеси Боби.

Лий Чен се беше изправил, за да може Джаки Джакс да легне на канапето. Илюзионистът-хипнотизатор беше сложил мокра кърпа на челото си. През две-три минути протестираше, че всъщност не умее да кара хората да изчезват, макар никой да не го обвиняваше за случилото се с Франк и Боби.

От бара на кантората Лий Чен бе донесъл бутилка шотландско уиски, чаши и лед и наливаше шест порядъчно големи питиета — за всички присъстващи в стаята, а също и за Франк и Боби.

— Ако сега не ви трябва да пийнете за успокоение — обясняваше Лий, — ще ви се прииска да се чукнете, докато се върнат здрави и читави. — Той самият вече бе глътнал едно уиски. Сега си наливаше второто. За пръв път през живота си опитваше концентрат и изобщо изпитваше нужда да пийне.

— Колко? — упорстваше Джули.

— Двайсет и две минути — отвърна Клинт.

„И аз още не съм полудяла — зачуди се мислено тя. — Боби, дяволите да те вземат, върни се при мен. Не ме оставяй завинаги. Как ще танцувам сама? Как ще живея сама? Как ще живея?“

 

 

Боби пусна решетката и лазерите угаснаха. Той остана в сянката на кораба, който след изчезването на светлините изглеждаше по-тъмен от преди. Вдигна очи да види какво ще стане по-нататък. Някъде от долната част на летателния апарат отново излезе лъч, но светлината му беше достатъчно бледа, за да не го заслепи. Този път диаметърът беше точно колкото на кратера. Под странното перлено сияние насекомите почнаха да се отделят от повърхността, сякаш бяха в безтегловност. Отначало се издигнаха десетина-двайсет, после още двайсет, още сто. Рееха се мързеливо и без никакво усилие, като пухчета от глухарче, носени от вятъра. Бавно се преобръщаха, паешките крака бяха неподвижни, особената светлина в очите им бе угаснала — сякаш бяха изключени. След минута-две кратерът бе очистен от насекоми, ордата се вдигаше нагоре без усилие, в храмова тишина, съпътствала всички движение на кораба, ако не се броят трептенията, които бяха повикали насекомите-копачи от дупките.

После тишината бе нарушена от подобни на флейта звуци.

— Франк! — изкрещя с облекчение Боби и се обърна тъкмо когато го блъсна вонящ вятър.

Докато глухите звуци замираха в кратера, светлината, която струеше от кораба отгоре, промени оттенъка си. И тогава хилядите червени диаманти се издигнаха от сивопепелявата пръст и последваха насекомите в пътя им нагоре. Камъните проблясваха ту матово, ту ослепително ярко, бяха толкова многобройни, че му заприличаха на дъжд от кървави капки.

Нов порив на вятъра с гадната миризма вдигна облак прах, намали видимостта и Боби още по-напрегнато се взря, за да не пропусне идването на Франк. После нетърпението му се охлади, когато се сети, че може да идва не само Франк, но и брат му.

Мелодията прозвуча за трети път, вятърът отнесе праха надалеч и младият мъж видя Франк на по-малко от десет стъпки от себе си.

— Слава Богу!

Детективът пристъпи напред и в този миг перлената светлина още веднъж промени оттенъка си. Боби протегна ръка към Франк, но усети, че е в безтегловност. Погледна надолу и видя как краката му се отделят от дъното на кратера.

Франк сграбчи протегнатата му ръка.

Боби не беше изпитвал по-приятно усещане от здравата хватка на клиента си. За миг се почувства в безопасност. После разбра, че и Франк се е отделил от земята. Двамата следваха пътя на насекомите и диамантите, към вътрешността на извънземния кораб, към Бог знае какви кошмари.

Мрак.

Светулки.

Скорост.

Пак се озоваха на плажа в Пуналу, дъждът плющеше още по-силно.

— Къде, по дяволите, се намира онова, последното място? — извика Боби, все още вкопчен в клиента си.

— Не знам. Когато съм там ужасно ме е страх, толкова е странно, но понякога сякаш… ме тегли в онази посока.

Боби мразеше Франк, че го е завел на това място, но в същото време го обичаше, защото се беше върнал да го прибере. Но когато се помъчи да надвика дъжда, в гласа му нямаше нито омраза, нито обич, само трудно сдържана истерия:

— Мислех си, че можеш да пътуваш само до места, които вече си посещавал…

— Не е задължително. Пък и все едно — там вече съм бил.

— Но как се озова там първия път, нали е друг свят, не може да ти е бил познат — прав ли съм, Франк?

— Не знам. Нищичко не разбирам, Боби.

Макар изправен лице срещу лице с Франк, Боби не забеляза веднага колко по-зле изглежда клиентът му в сравнение с мига, когато двамата се телепортираха от кантората „Дакота & Дакота“ в Нюпорт Бийч. Само за броени секунди поройният дъжд пак беше намокрил дрехите му, които висяха подгизнали и безформени, но нещастният му вид се дължеше не само на пороя. Очите му бяха хлътнали както никога досега — бялото бе пожълтяло като на болен от жълтеница, а кръговете отдолу бяха неправдоподобно тъмни, сякаш ги беше наплескал с черна боя за обувки. Кожата му беше не просто бледа, а посивяла като на смъртник, устните изглеждаха синкави както при хора с болно сърце. Боби се засрами, че му се развика, сложи свободната си ръка на рамото му и му се извини, забъбри, че всичко ще се оправи, че продължават да воюват от една и съща страна на барикадата, че няма да се случи нищо лошо — само Франк да не ги връща в оня кратер.

— Понякога ми се струва, че установявам контакт със… с мислите на тези хора или каквито и да са онези същества на кораба — каза клиентът му. Двамата бяха опрели чела, всеки търсеше подкрепата на другия в пълното си изтощение. — Може би имам и друг дар, за който не знам. Също като телепортирането: цял живот не съм подозирал, че съм способен на такова нещо, докато Канди ме притисна в ъгъла и се закани да ме убие. Вероятно имам известни възможности за телепатия. Не е изключено дължината на вълната на моя разсъдък да съвпада с вълните на мозъчната дейност на онези хора. Чувствам ги дори на разстояния от милиарди светлинни години в пространството. Сигурно затова имам усещането, че ме тегли натам, че някой ме вика да отида при тях.

Боби лекичко се отдръпна от Франк и се вгледа в измъчените му очи. После се усмихна, щипна го по бузата и заяви:

— Ах, хитрецо, бая си се озорил да го мислиш това чудо, как успя да се наредиш така, а?

Франк се усмихна.

Боби се засмя.

После и двамата избухнаха в смях, държаха се здраво един за друг, подпираха се като прътите на индианските колиби и се смееха. Смехът им отчасти беше оздравителен, отпускаше напрежението, но отчасти беше тъкмо онзи лудешки смях, който толкова беше разтревожил Боби. Вкопчен в клиента си, той каза сериозно:

— Франк, животът ти е пълен хаос, живееш в хаос и така не може да продължава. Ще се съсипеш.

— Знам.

— Трябва да намериш начин да го спреш.

— Няма как.

— Трябва да се опиташ, приятелче, непременно. Няма кой друг да го направи. Не бих изтърпял така и ден, а ти си преживял по този начин цели седем години!

— Не. Повечето време не беше чак толкова лошо. Нещата се ускориха напоследък, от няколко месеца насам.

— Няколко месеца — замисли се Боби. — По дяволите, ако не се измъкнем от брат ти, ако не се върнем в кантората и не слезем от тази въртележка до няколко минути, кълна се в Бога, че ще откача. Франк, имам нужда от ред, ред и стабилност, от познати неща. Имам нужда от увереността, че това, което правя днес, определя къде съм и кой съм, определя какво ще трябва да направя утре. Обичам всичко да бъде ясно, Франк, да бъде подчинено на логиката и разума.

Мрак.

Светулки.

Скорост.

 

 

— Колко?

— Двайсет и седем… почти двайсет и осем минути.

— Къде са, по дяволите?

— Джули — обади се Клинт, — мисля, че е по-добре да седнеш. Трепериш като лист, пребледняла си.

— Нищо ми няма.

Лий Чен й подаде чаша уиски.

— Пийни.

— Не.

— Може пък да ти помогне — каза Клинт.

Тя грабна подадената чаша, пресуши я на няколко глътки и му я върна.

— Ще ти донеса още едно — предложи той.

— Благодаря.

Джаки Джакс се обади от канапето:

— Слушайте, някой ще ме съди ли за случилото се?

Джули вече никак не харесваше хипнотизатора. Ненавиждаше го също както при първата им среща в Лас Вегас, когато поеха неговия случай. Искаше й се да го изрита. Знаеше, че поривът да го рита е ирационален и че всъщност той не е причината за изчезването на Боби, но желанието си оставаше. Това беше импулсивната страна на нейния характер — избухливостта, с която въобще не се гордееше. Но невинаги можеше да я контролира, защото бе част от заложеното с гените или — както подозираше Боби — поради склонност към насилие още от деня, когато в детството й дрогиран психопат бе убил майка й по особено мъчителен начин. Каквато и да беше истинската причина, Боби понякога се смайваше от тази непозната Джули, макар и да обичаше всичко останало у нея. Сега тя се мъчеше да се спазари с него и с Бога: „Слушай, Боби, където и да си — и ти също слушай, Боже, — ако всичко се оправи, ако моят Боби успее да се върне, повече няма да бъда такава, няма повече да ми се иска да ритам Джаки или когото и да е друг. Ще обърна нова страница, кълна се, ще го направя, само и само Боби да се върне здрав и читав.“

 

 

Пак стояха на някакъв бряг, но тук пясъкът беше бял и леко фосфоресцираше в падащия здрач. Плажната ивица се губеше някъде в мъглата и в двете посоки. Не валеше и въздухът не беше топъл като в Пуналу.

Боби потръпна от влагата.

— Къде сме?

— Не съм сигурен — отвърна Франк, — но според мен сигурно сме някъде на полуостров Монтерей. — На стотина метра зад тях мина кола по магистралата. — Сигурно сме на Севънтийн Майл Драйв. Знаеш ли го? Пътят от Кармел през Пебъл Бийч…

— Знам го.

— Обичам това място, Биг Сър е на юг — обясни Франк. — И тук бях щастлив… известно време.

Мъглата странно заглушаваше гласовете им. На Боби му харесваше здравата почва под краката. Допадаше му мисълта, че е на родната планета, в родната страна, в родния щат и все пак предпочиташе да знае къде точно се намира, не да се взира в скрит от мъгла пейзаж. Бялата пелена на мъглата също беше вид хаос, а на бъркотия се бе наситил до края на живота си.

— А, между другото — подхвърли Франк, — на Хаваите преди минута се тревожеше кога ще се измъкнем от Канди. Не се притеснявай. Изгубихме го преди няколко спирки — в Киото или може би по склоновете на планината Фуджи.

— За Бога, ако това значи, че няма да го отведем обратно в кантората, хайде да се връщаме.

— Боби, нямам…

— Контрол. Да, знам, чух, да не би да ми разкриваш някаква тайна. Аз обаче ще ти кажа нещо… не може да не упражняваш контрол на някакво равнище, дълбоко в подсъзнанието — много повече, отколкото си представяш.

— Не. Аз…

— Да. Защото се върна в кратера заради мен — продължи Боби. — Каза ми, че мразиш онова място, че никъде не изпитваш такъв голям страх, но се върна и ме спаси. Не ме остави сам с решетката.

— Появих се по чиста случайност.

— Не съм сигурен.

Мрак.

Светулки.

Скорост.

 

 

От стената се разнесе тих, приятен звън, по такъв начин съобщаваха на обитателите на дома, че до вечерята остават само десет минути.

Дерек изчезна от стаята, още преди Томас да стане от стола. Дерек обичаше да се храни. Всеки обича да яде, разбира се. Но Дерек обичаше да яде за трима.

Томас стигна до прага, а приятелят му вече бързаше към трапезарията. Томас извърна очи към прозореца.

От прозореца надничаше нощта.

Не му харесваше, че я вижда в прозореца и затова обикновено пускаше пердетата, когато светлината напуснеше света. Но след като се приготви за вечеря, той се помъчи да намери Лошото нещо и нощта донякъде му помогна да изпрати мисловното си послание.

Лошото нещо все още беше много надалеч и не можеше да се усети. Все пак Томас реши да опита още веднъж, преди да се нахрани и Да Контактува С Другите. Протегна ръце към мрака в прозореца и запрати мисловното послание към предишното място на Лошото нещо. То се беше върнало. Томас веднага го почувства, разбра, че и то го усети, спомни си за зеления жабок, който излапа пърхащата жълта фърфъруда и се дръпна назад преди жабешкият език да се е стрелнал и да го е повлякъл.

Не знаеше дали да се радва или да се плаши, че Лошото нещо се е върнало. Когато беше изчезнало, Томас се радваше, защото реши, че може би няма да го има дълго време и все пак беше мъничко уплашен, защото не знаеше къде точно е отишло.

А сега се беше върнало.

Младежът почака малко на вратата. После отиде да вечеря. Имаше печено пиле. Също и пържени картофи. И още моркови и грах. Зелева салата. Имаше домашен хляб, а казваха, че за десерт ще поднесат шоколадова торта и сладолед, но можеше ли да се вярва на приказките на глупави хора. Всичко изглеждаше добре, миришеше добре и дори на вкус беше добре. Но Томас все си мислеше какъв ли е вкусът на фърфърудата за жабока и почти не хапна.

 

 

Подскачайки в синхрон като две топки, двамата се озоваха първо на празен парцел в Лас Вегас, където студеният пустинен вятър носеше изсъхнали треви и някога Франк бе живял в къща, която сега беше разрушена, после в колибата до заснежената планинска полянка, където се телепортираха, след като изчезнаха от кантората, оттам на гробището на Санта Барбара, сетне на върха на ацтекски зикурат в пищната мексиканска джунгла, където влажният нощен въздух беше пълен с бръмчащи комари и крясъци на непознати зверове и Боби едва не падна по терасирания склон на пирамидалната постройка, преди да е осъзнал колко високо стоят и колко е опасно мястото, след това се озоваха в кантората на „Дакота & Дакота“…

Мятаха се насам-натам толкова бързо, задържаха се съвсем кратко — всъщност все по-кратко при всяка следваща спирка. Когато за миг се озоваха в ъгъла на кантората, Боби примигна глупаво, преди да съобрази къде се намира и какво трябва да направи. Дръпна ръката си от Франк и извика:

— Спри, спри сега.

Но Франк изчезна още преди младият мъж да се е доизказал.

След миг Джули връхлетя върху него и го прегърна толкова здраво, че му натърти ребрата. Боби също я прегърна и я целуна продължително, без да си поема дъх. Косите й миришеха на чисто, ароматът на кожата й беше още по-хубав, отколкото си го спомняше. Паметта му не беше запазила представа за блестящите и красиви очи, с които Джули го гледаше в момента.

Макар по природа Клинт да беше доста сдържан, сега побърза да сложи ръка върху рамото на Боби.

— Божичко, много хубаво, че се върна, че си пак при нас. — Гласът му дори трепна: — Поразтревожи ни.

Лий Чен му подаде чаша уиски с лед.

— Няма повече да правиш така, обещаваш ли?

— Нямам такива намерения — отговори Боби.

Джаки Джакс беше забравил ролята си на самоуверен и отракан изпълнител. Беше му дошло доста много само за една вечер.

— Слушай, Боби, сигурен съм, че всичко, което имаш да ни кажеш, е вълнуващо и че си научил много нови вицове на мястото, където си бил, но аз лично нямам желание да чуя каквото и да било.

— Нови вицове ли? — изненада се Боби.

Джаки поклати глава.

— Не ми се слуша. Извинявай. Вината е моя, не твоя. Обичам света на шоубизнеса, защото е ограничен, разбираш ли? Мъничък отрязък от истинския живот и въпреки това вълнуващ, тъй като е пълен само с ярки светлини и силна музика. В шоубизнеса няма нужда да мислиш, можеш просто да бъдеш в него. И аз искам точно това — да бъда там, ясно ли се изразявам? Да изпълнявам номерата си, да се забавлявам. Разбира се, и аз си имам лично мнение — ярко като всичко останало в шоубизнеса, но не зная нищо и не искам да знам нищичко, най-малко пък да чуя за това, което се случи тук, защото именно такива неща преобръщат целия ти свят, гъделичкат любопитството ти, карат те да мислиш и току-виж си престанал да харесваш любимите си доскоро неща. — Джаки вдигна и двете си ръце, сякаш да предотврати всякакви възражения и заяви: — Аз изчезвам.

След миг вече го нямаше.

Отначало Боби бавно обикаляше стаята, докато разказваше какво е преживял — учудваше се на най-обикновените предмети, най-баналните неща му се струваха чудесни, здравината и твърдостта го очароваха. Пипна бюрото на Джули и му се стори, че обикновеният пластмасов плот е чудо на чудесата: безброй молекули от изкуствени вещества в съвършен, стабилен ред. Поставените в рамки образи на Уолт Дисни, евтините мебели, полупразната бутилка уиски, цъфналите цветя в саксиите на поставката до прозореца — всичко го умиляваше.

Пътуването му беше продължило едва трийсет и девет минути. Почти толкова му трябваха, за да разкаже накратко преживелиците си. Беше изскочил от кантората в 4:47 и се беше върнал в 5:26, но се беше напътувал чрез телепортиране или другояче за цял живот.

Седнал на канапето заедно с Джули, Клинт и Лий, той каза:

— Искам да си остана в Калифорния. Нямам желание да видя Париж. Не ми трябва Лондон. Вече не. Искам да си стоя тук, при любимия си стол, да заспивам всяка вечер в познатото легло…

— Да не си помислил нещо друго — заплаши го Джули.

— … да си карам малкия жълт „Самурай“, да отворя шкафчето с лекарствата и да намеря аналгина, пастата за зъби, течността за плакнене на устата, стипцата, противовъзпалителните кремове и лейкопластите точно по местата им.

Към шест и петнайсет Франк още не се беше появил. Докато Боби разказваше за приключенията си, никой не спомена второто изчезване на клиента им, нито пък се зачуди гласно кога ще се върне. Но всички се озъртаха към стола, от който бе изчезнал първия път и към ъгъла, на стаята, където се дематериализира втория път.

— Колко време ще го чакаме? — осмели се най-накрая да попита Джули.

— Не зная — отвърна Боби. — Но имам чувството… и то много лошо предчувствие, че може би този път Франк няма да успее да си възвърне самоконтрола, ще се мята от едно място на друго, все по-бързо и по-бързо, докато рано или късно се провали в опитите да се материализира отново.