Дийн Кунц
Лошо място (12)

12

Докато свърши разговорът с полицаите, докато се погрижат за изпотрошените си коли и поприказват с тримата служители на „Декодин“, които се появиха в сградата, Боби и Джули успяха да се приберат чак на зазоряване. Пред къщи ги остави една от полицейските коли. Боби с радост погледна дома си.

Живееха в източната част на Ориндж. Къщата имаше три спални. Беше построена в имитация на испански стил. Бяха я купили чисто нова преди две години като инвестиция с перспективи. Дори нощем личеше, че кварталът е нов: храстите още не бяха израсли нависоко, дърветата едва достигаха улуците на къщите.

Боби отключи вратата. Джули влезе първа, той я последва. Звукът от стъпките им по паркета в антрето отекна глухо по голите стени на съседния, съвършено празен хол — признак, че не се канят да остават в къщата завинаги. За да пестят пари в името на Мечтата, не бяха обзавели хола, трапезарията и две от спалните. Сложиха евтин килим и още по-евтини пердета. Не бяха похарчили нито грош за други подобрения. Къщата беше само спирка по пътя към Мечтата и двамата не виждаха защо да харчат средства за нея.

Мечтата. Винаги мислеха за нея с главна буква. Пестяха от всички разходи, за да имат средства за Мечтата. Не харчеха много за дрехи и отпуски, не си купуваха скъпи коли. С много труд и желязна решителност утвърждаваха детективската кантора „Дакота & Дакота“ като водеща фирма, която може да се продаде с голяма печалба. Ето защо влагаха голяма част от печалбите обратно в разширяване на фирмата. Заради Мечтата.

В задната част на къщата кухнята, дневната и малкия бокс за закуска между тях бяха обзаведени. Боби и Джули обитаваха само тези помещения и голямата спалня на горния етаж.

Кухненският под беше покрит с испански плочки. Плотовете бяха бежови, а шкафчетата от тъмен дъб. Не бяха пръскали пари за допълнителни украшения, но кухнята изглеждаше уютна, защото част от домакинските принадлежности стояха на видно място: мрежа с пет-шест глави лук, висящи от куки на тавана медни тигани, тенджери, шишенца с подправки. На перваза зрееха три зелени домата.

Джули се облегна на плота, сякаш вече краката не я държаха.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Боби.

— Поркане призори?

— Имах предвид мляко или сок.

— Не, благодаря.

— Гладна ли си?

Джули поклати глава.

— Само искам да се строполя в леглото. Смазана съм.

Боби я прегърна и зарови лице в косите й. Ръцете й го обгърнаха.

Постояха така известно време. Мълчаха и чакаха последните остатъци от страха да се изпарят от нежната топлина помежду им. Страхът и любовта са неделими. Ако си позволиш да се влюбиш, да обичаш някого, ставаш уязвим, а уязвимостта води до страх. За Боби смисълът на живота бе във връзката с Джули. Със смъртта й биха изчезнали и смисълът и целта на неговото съществуване.

Без да я пуска, той се отдръпна и се загледа в лицето й. Следите от засъхнала кръв бяха изтрити. Ожуленото чело беше започнало да се покрива с тънка жълтеникава ципа. Но отпечатъкът от неотдавнашните им изпитания беше по-дълбок от охлузеното чело. С естествения си тен Джули никога не изглеждаше бледа, дори в мигове на най-голяма тревога. Но в подобни моменти лицето й ставаше сивкаво. Сега канелено сметановата й кожа беше посивяла като мрамор.

— Свърши се — увери я Боби. — Нищо ни няма.

— Но не и в сънищата. Ще имам кошмари седмици наред.

— Случки като днешната утвърждават легендата за „Дакота и Дакота“.

— Не искам да сме легенда. Легендите са мъртви.

— Ние ще бъдем жива легенда, това ще привлече клиенти. Колкото повече работа се натрупва, толкова по-скоро ще можем да продадем фирмата и да постигнем Мечтата. — Той я целуна лекичко по ъгълчетата на устните. — Налага се да се обадя и да оставя дълго съобщение на телефонния секретар, така че Клинт да се оправи с всичко, когато отиде на работа.

— Да. Не искам телефонът да зазвъни само няколко часа, след като съм си легнала.

Боби я целуна още веднъж и се приближи до стенния телефон до хладилника. Докато набираше служебния номер, чу как Джули влиза в банята от другата страна на късия коридор между кухнята и мокрото помещение. Тя затвори вратата тъкмо когато се включи телефонният секретар: „Благодаря ви, че се обадихте на «Дакота & Дакота». В момента няма…“

Клинт Карагьозис, чието семейство от гръцки произход бяха почитатели на Клинт Ийстуд още от началото на първия му телевизионен филм „Кожа“, беше дясната ръка на Боби и Джули в кантората. Можеше да му се вярва и в най-трудна ситуация. Боби му остави дълго съобщение, като обобщи събитията в „Декодин“ и отбеляза конкретните задачи по приключването на случая.

Когато затвори телефона, Боби отиде в съседната дневна и пусна компактдиск на Бени Гудман. Първите тонове на „Кинг Портър Стомп“ оживиха мъртвата стая.

Върна се в кухнята за консерва яйчен коктейл от хладилника. Бяха купили питието преди две седмици за кроткото домашно посрещане на Нова година, но в края на краищата не го отвориха на празника. Сега обаче Боби го извади и напълни до половината две водни чаши.

От банята долетяха хрипливи звуци: най-накрая Джули бе успяла да повърне. Не че имаше какво, защото не бяха хапнали нищо от осем или десет часа, но спазмите изглеждаха доста силни. Цяла нощ Боби бе очаквал да я обхване пристъп на прилошаване и се учуди, че тя успя да запази самообладание толкова дълго.

От шкафа в дневната извади бутилка бял ром и добави двойна доза в двете чаши. Лекичко разбъркваше питиетата с лъжичка, за да смеси добре коктейла с рома, когато се върна и завари Джули още по-пребледняла.

Тя го погледна какво прави и каза:

— Нямам нужда от подобно нещо.

— Сигурен съм, че имаш. Аз съм екстрасенс. Знаех, че ще повърнеш бисквитите след преживяното тази нощ. Сега пък знам, че имаш нужда от това — Боби отиде до мивката и изплакна лъжичката.

— Не, Боби, наистина не мога да го изпия. — Очевидно музиката на Гудман не й вдъхваше сили.

— Ще ти успокои стомаха. А ако не го изпиеш, няма да можеш да заспиш. — Боби я подхвана под ръка, поведе я през бокса и оттам към дневната. — Ще лежиш будна, ще се тревожиш за мен, за Томас — Томас беше брат й, — за света и за всеки поотделно.

Двамата седнаха на канапето, но Боби не запали нито една лампа. Единствената светлина идваше от кухнята.

Джули сви крака по турски и се извърна с лице към него. В очите й светеше мека, отразена светлина. Сетне отпи от коктейла.

Сега стаята се изпълваше от мелодията на „Едно нежно писмо от теб“, една от най-красивите теми на Гудман с вокално изпълнение на Луиз Тобин.

Известно време двамата седяха и слушаха.

После Джули прошепна:

— Аз съм силна, Боби, наистина.

— Знам.

— Не искам да си мислиш, че се огъвам.

— Нищо подобно.

— Прилоша ми не от стрелбата, не от блъскането на оня тип с тойотата, дори не от мисълта, че едва не те загубих…

— Знам. Прилошало ти е от онова, което е трябвало да направиш с Размъсън.

— Той е гнусно копеле с лисича муцуна, но дори и тип като него не заслужава да бъде прекършен по такъв начин. Постъпих отвратително с него.

— Не си имала друг начин да го пречупиш, защото чак тогава научихме кой го е наел.

Джули пак отпи от чашата. Намръщи се при вида на млечното питие, сякаш отговорът на някаква загадка се криеше вътре.

След вокала на Тобин се включи Зиги Елман със сладострастно соло на тромпет, а после кларинетът на Гудман. Нежната мелодия превърна необзаведената къща в най-романтичното кътче на света.

— Това, което направих… беше в името на Мечтата. В „Декодин“ ще се радват, че са разбрали кой е работодателят на Размъсън. Но да го пречупя беше… по-лошо, отколкото да го застрелям в открит двубой.

Боби отпусна ръка на коляното й. Коляното наистина беше хубаво. След толкова години съвместен живот той продължаваше да се изненадва от крехките й кости, защото винаги си я представяше като необичайно силна за ръста си, здрава, неустрашима.

— Ако не беше притиснала Размъсън, аз щях да го направя.

— Не, нямаше. Ти си безстрашен, Боби, умен си и си издръжлив, но има неща, които никога няма да направиш. Това беше едно от тях. Не ме будалкай само за да се почувствам по-добре.

— Права си — призна той. — Не бих могъл да го направя. Но се радвам, че ти успя. „Декодин“ е много важна фирма и провалът щеше да ни върне години назад.

— Има ли нещо, което няма да направим заради Мечтата?

— Разбира се — побърза да отговори той. — Не бихме измъчвали дечица с нажежени до червено ножове, не бихме блъскали възрастни жени по стълбите, не бихме пребили новородени кученца с железни прътове… поне ако нямаме сериозни основания.

Смехът й бе невесел.

— Слушай — продължи Боби, — ти си добър човек. Сърцето ти е добро и това, което направи с Размъсън, не помрачава качествата ти.

— Надявам се да си прав. Понякога животът е много суров.

— Още едно питие ще го смекчи.

— Знаеш ли колко калории има в него? Ще затлъстея като хипопотам.

— Хипопотамите са много сладки — заяви Боби, взе чашата й и се върна в кухнята да налее още от питието. — Обичам ги.

— Няма да ти се иска да се любиш с хипопотам.

— Ами. Повече плът, повече любов.

— Ще бъдеш смачкан.

— Е, разбира се, ще гледам винаги да съм отгоре.