Дийн Кунц
Лошо място (28)

28

Канди преживяваше един от онези дни, в които не можеше да се примири, че майка му е мъртва. Очакваше да я види всеки път, щом прекрачеше някой праг. Стори му се, че чува как се люлее в гостната, как си тананика тихичко, докато плете ново одеяло, но когато надникна там, люлеещият се стол стоеше покрит с дебел слой прах и обвит с шал от паяжини. Веднъж се втурна в кухнята, като очакваше да я намери в яркия й пеньоар на цветя и с обточена с къдрички бяла престилка да пържи палачинки или може би да разбива някакъв кекс, но нея, разбира се, я нямаше. В пристъп на остър душевен смут Канди затича нагоре по стъпалата, сигурен, че ще намери майка си в леглото, но когато влетя в стаята й, си спомни, че това сега е неговата стая и че тя си беше отишла.

Накрая, за да се избави от това странно и болезнено настроение, той отиде в задния двор и се изправи до самотния й гроб в най-северния ъгъл на обширния имот. Беше я погребал тук преди седем години, под намръщено зимно небе, досущ като това, което сега скриваше слънцето, а горе бе кръжал ястреб, точно както и сега. Беше изкопал гроба й, беше я увил в чаршафи, напоени с „Шанел №5“, и я бе спуснал в земята тайно, понеже погребването върху частна собственост, неопределена за гробище, противоречеше на закона. Ако беше разрешил да бъде погребана другаде, трябваше и той да отиде да живее там с нея, понеже не би могъл да понесе за дълго време да бъде разделен от тленните й останки.

Падна на колене.

С годините могилата се беше слегнала и сега гробът си личеше само по една плитка вдлъбнатина, върху която тревата беше по-рядка, а стръковете по-груби, по-остри и по-различни от тези в останалата част на ливадата, въпреки че той не знаеше защо. В месеците след погребението й, над нея даже не беше никнала трева. Дори скромен камък не отбелязваше гроба й. Въпреки че задният двор бе скрит от високия жив плет, той не можеше да рискува да привлече вниманието към незаконното й вечно жилище.

Втренчен в земята пред себе си, Канди се чудеше дали един надгробен камък би му помогнал да приеме смъртта й. Ако всеки ден виждаше името й и датата на нейната смърт дълбоко изрязани в плоча от мрамор, гледката би трябвало бавно, но неизменно да запечатва загубата в сърцето му, да му спестява дни като днешния, в които беше разстроен от странната загуба на памет и от напразни надежди.

Легна върху гроба, обърнал глава на една страна, с ухо опряно в земята, сякаш почти очакваше да я чуе как му говори от подземното си легло. Притиснал тялото си в неотстъпчивата земя, Канди копнееше да почувства жизнеността, излъчвала се някога от нея, необикновената енергия, която бе бликала от нея досущ като топлина през отворената врата на пещ, но не усети нищо. Макар че майка му беше необикновена жена, той разбираше, че е абсурд да очаква след седем години трупът й да излъчи даже призрачна следа от любовта, с която го бе обсипвала, докато беше жива, но въпреки това не можа да потисне разочарованието си, че не долавя през пръстта смътен полъх от свещените й кости.

Горещи сълзи парнаха очите му и той се опита да ги задържи. Но далечен тътен от гръмотевица прекоси небето и едри капки дъжд забарабаниха една след друга и нито бурята, нито сълзите му можеха да бъдат спрени.

Тя лежеше на пет-шест стъпки под него и той бе връхлетян от внезапен импулс да си прокопае с нокти път към нея. Знаеше, че плътта й се е разложила, че ще намери само кости, затънали в гадна тор с невъобразим произход, но искаше да я прегръща и да бъде прегръщан, дори ако сам трябваше да подреди около себе си скелета, останал от ръцете й, за инсценирана прегръдка. Заскуба тревата и изрови няколко шепи от горния пласт на почвата. Скоро обаче бе разтърсен от силни хлипове, които бързо го изтощиха и го направиха твърде слаб, за да продължи да се бори с реалността.

Тя беше мъртва.

Беше си отишла.

Завинаги.

Студеният дъжд, барабанящ по гърба му, се усили, сякаш изсмука от него горещата мъка и го изпълни с ледена омраза. Франк беше убил майка им и трябваше да плати за това престъпление със собствения си живот. Търкалянето върху калния гроб и цивренето като дете нямаше да го доведат и крачка по-близо до отмъщението. Канди най-сетне се изправи и застанал със свити юмруци, остави дъждът да отмие част от калта и мъката му.

Обеща на майка си да бъде още по-усърден и безжалостен в преследването на убиеца й. Следващия път, когато надушеше следите на Франк, нямаше да го изпусне.

Вдигна поглед към покритото с облаци небе и обръщайки се към майка си в рая, извика:

— Ще намеря Франки и ще го убия, ще го унищожа! Ще му смажа черепа, ще нарежа омразния му мозък на парчета и ще го пусна в някоя тоалетна.

Дъждът сякаш се просмукваше в него и вкарваше студенина чак в костния му мозък. Той потрепери.

— Ако намеря хора, решили да му помогнат, ще отрежа ръцете им. Ще изтръгна очите на всеки, който погледне Франки със съчувствие. Кълна се да го направя. И ще отрежа езиците на проклетите копелета, казали му една-единствена добра дума.

Изведнъж дъждът рукна още по-силно, прилепи тревата към земята, заплющя през листата на близкия дъб, изтръгна шептящ хор от клонките на живия плет. Пороят връхлетя срещу лицето му и го принуди да замижи, но той не отмести поглед от небето.

— И ако е намерил хора да се грижат за него, или поне един-единствен човек, ще ги отнема от него така, както той те отне от мен. Ще ги разкъсам и ще им източа кръвта и ще ги захвърля като боклук.

Канди беше отправял същите обещания безброй пъти през изминалите седем години, но сега ги изрече с не по-малка страст.

— Като боклук — със стиснати зъби повтори той.

Жаждата му за отмъщение сега бе не по-малко силна, отколкото беше била преди седем години, в деня на убийството й. Омразата му към Франк бе по-силна и по-остра от всякога.

— Като боклук.

Светкавица разцепи тъмното небе. За миг в облаците зейна нащърбена дупка и те изведнъж му заприличаха на безкрайно странното, треперещо тяло на някакво богоподобно същество и му се стори, че през пролуката в разкъсаната от светкавицата плът зърва сияещата мистерия отвъд.