Дийн Кунц
Лошо място (33)

33

Стана време за вечеря. Дерек се събуди. Беше замаян, но и гладен. Облягаше се на Томас, докато вървяха към трапезарията. Нахраниха се добре. Спагети. Кюфтета. Салата. Хубав хляб. Шоколадов кекс. Студено мляко.

Върнаха се в стаята си и включиха телевизора. Дерек отново заспа. По телевизията се случи лоша вечер. Томас въздъхна от отвращение. След около час изключи апарата. Нито едно от предаванията не беше достатъчно умно, та да се гледа. Бяха твърде глупави — безсмислени дори за слабоумен, какъвто според Мери беше той. Навярно олигофрените биха ги харесали. Може би не.

Отиде в банята. Изми си зъбите. После лицето. Не се погледна в огледалото. Не обичаше огледалата, понеже му показваха какъв е.

След като си сложи пижамата, се мушна в леглото и изгаси лампата, въпреки че беше само осем и половина. Обърна се на една страна, подпря глава на двете възглавници и започна да разучава нощното небе, очертало се в рамката на най-близкия прозорец. Никакви звезди. Облаци. Дъжд. Харесваше дъжда. Проливният дъжд приличаше на капак върху нощта и човек нямаше чувството, че може просто да се понесе нанякъде в цялата тази тъмнина и да изчезне.

Томас се вслуша в дъжда. Той шептеше. Плачеше и сълзите му се стичаха по стъклото.

Някъде далече Лошото нещо бе на свобода. Грозни, противни вълни се излъчваха от него по начина, по който се разстилат вълнички в езеро, когато пуснеш камък във водата. Лошото нещо приличаше на голям камък, пуснат в нощта, на нещо, което не принадлежеше на този свят, и почти без усилия Томас усети как причинените от него вълни се разбиват над главата му.

Той се протегна. Почувства го. Тръпнещо нещо. Студено и изпълнено с гняв. Злобно. Искаше да го приближи. Да разбере какво е. Опита се да му телевизионира въпроси: „Какво си ти? Къде си? Какво искаш? Защо ще нараниш Джули?“

Изведнъж Лошото нещо започна да го придърпва като голям магнит. Никога не бе изпитвал подобно усещане. Когато се опитваше да телевизионира мислите си до Боби или Джули, те не го сграбчваха и не го теглеха по начина, по който го правеше това Лошо нещо.

Част от съзнанието му сякаш започна да се размотава като кълбо прежда и свободният му край се понесе през прозореца и нагоре през тъмнината на нощта, и продължи да се носи чак докато откри Лошото нещо. Изведнъж Томас беше много близо до него, твърде близо. То беше навсякъде около него — голямо, грозно и толкова странно, че Томас имаше чувството, че се е потопил в басейн, пълен с лед и ножчета за бръснене. Не знаеше дали е човек, не можеше да види образа му, само го чувстваше. То би могло и да е хубаво отвън, но отвътре беше тръпнещо, черно и противно. Усети, че Лошото нещо яде. Храната беше още жива и се гърчеше. Томас много се уплаши и веднага се опита да се отдръпне, но за миг грозният разум здраво го задържа и той успя да се оттегли само като си представи как конецът-съзнание отново се намотава върху кълбото.

Когато целият конец-съзнание се нави, Томас се отвърна от прозореца и легна по корем. Дишаше наистина бързо. Чуваше думкането на сърцето си.

В устата си имаше вкус, който го караше да се чувства зле. Същият вкус имаше, когато понякога си прехапеше езика — не нарочно, и когато зъболекарят му извадеше някой от зъбите — нарочно. Кръв.

Уплашен и почти болен, той седна в леглото и запали лампата. Извади кърпичка от кутията върху нощното шкафче. Изплю се върху нея и погледна да види дали има кръв. Нямаше. Само слюнка.

Опита отново. Пак нямаше.

Той знаеше какво означава това. Навярно е бил твърде близо до Лошото нещо. Може би даже вътре в него, просто за един бърз поглед. Гадният вкус в устата му беше еднакъв с вкуса, който усещаше Лошото нещо, докато разкъсваше със зъби живата си, гърчеща се храна. Томас нямаше кръв в устата си, имаше само спомен за кръв. Но това беше достатъчно лошо. Този път изобщо не беше като да си прехапеш езика или да ти извадят зъб, понеже този път вкусът, който усещаше, не беше вкусът на неговата собствена кръв.

И въпреки че в стаята беше топло, той започна да трепери и не можа да спре.

Канди кръстосваше каньоните и търсеше плячка. Воден от настойчивата си нужда, измъкваше животни от дупки и гнезда. Тъкмо беше коленичил в калта до огромен дъб и изсмукваше кръвта от разкъсаното гърло на един заек под проливния дъжд, когато усети, че някой слага ръка върху главата му. Захвърли заека, скочи на крака и се обърна. Нямаше никого. Две от най-черните котки на сестрите му се намираха на двадесетина стъпки зад него. Виждаха се само светещите им в мрака очи. Следваха го, откакто бе напуснал къщата. Иначе беше сам.

Продължи да усеща ръката върху главата си още секунда-две, въпреки че всъщност нямаше никаква ръка. След това странното чувство изчезна.

Канди огледа сенките във всички посоки и се заслуша в ромолящия през листата на дъба дъжд.

Накрая сви рамене и приключи със странния епизод. Тласкан от свирепата си нужда, продължи на изток и се заизкачва по склона. На дъното на каньона се бе оформил поток, широк две стъпки и дълбок десет-петнадесет сантиметра — твърде малък, за да попречи на устрема му.

Подгизналите котки го следваха. Той не ги искаше със себе си, но от опит знаеше, че няма да успее да ги прогони.

Невинаги го придружаваха, но решиха ли да вървят по следите му, не можеха да бъдат разубедени.

След като измина стотина метра, той отново падна на колене, протегна ръце и разреши на силата да изригне още веднъж. Трептяща сапфирена светлина се понесе в нощта. Разклатиха се храсти, дървета се полюшнаха и скали се удариха една в друга. По дирите на светлината се разлетяха листа и клонки.

Животните изскочиха от прикритията си и някои се втурнаха право срещу него. Той посегна към един заек, пропусна го, но сграбчи катерица. Тя се опита да го захапе, но Канди я хвана за крака, удари главата й в калната земя и я зашемети.

Вайълет беше в кухнята с Върбина. Седяха върху одеялата с двадесет и три от двадесет и петте си котки.

Части от съзнанието й — и от това на сестра й — бяха в Синдърс и Ламиа, черните котки, чрез които придружаваха брат си. Когато наблюдаваха как Канди сграбчва и разкъсва жертвата си, Синдърс и Ламиа се възбудиха и Вайълет също се възбуди. Цялата се наелектризира.

Дъждовната януарска нощ беше тъмна, осветявана единствено от далечните светлинки на имотите на запад. В цялата тази зловеща пустош най-дивото същество от всички беше Канди — свиреп, силен и безмилостен хищник, промъкващ се бързо и безшумно през скалистите каньони, за да вземе това, което иска и от което се нуждае. Беше толкова силен и подвижен, че сякаш се носеше над каньона, над скали и паднали дънери, покрай бодливи храсти, като че не беше човек от плът и кръв, а игривата лунна сянка на някакво летящо създание, реещо се високо над земята.

Когато сграбчи катерицата и удари главата й в земята, Вайълет раздели на две частта от съзнанието си, която се намираше в Ламиа и Синдърс, и се вмъкна и в нея. Катерицата беше зашеметена от удара. Тя немощно направи опит да се бори, като гледаше Канди с неподправен ужас.

Големите му, силни ръце държаха животното, но Вайълет имаше чувството, че са и върху нея, че се движат по голите й крака, хълбоци, корем и гърди.

Канди пречупи гръбнака на катерицата върху свитото си коляно.

Вайълет потрепери. Върбина изскимтя и се притисна в сестра си.

Крайниците на катерицата увиснаха безжизнено.

С тихо ръмжене Канди захапа гърлото на животното. Проби кожата му и разкъса кръвоносните му съдове.

Вайълет усети топлата кръв да избликва от катерицата, почувства как устата на Канди лакомо се прилепва към раната. И сякаш между тях нямаше никакъв посредник, сякаш устните му здраво се притискаха в нейното гърло и сякаш нейната собствена кръв, кръвта на Вайълет, нахлуваше в устата му. Би искала да се вмъкне в съзнанието на Канди и едновременно да смуче кръв и нейната кръв да бъде изсмуквана, но можеше да се слива само с животни.

Нямаше сили да седи повече. Отпусна се назад върху одеялата, като смътно съзнаваше, че тихо повтаря монотонна молитва:

— Да, да, да, да, да…

Върбина се сви върху сестра си.

Котките се натъркаляха около тях като топки от козина и опашки.

Томас опита отново. В името на Джули. Протегна се към студеното, трептящо съзнание на Лошото нещо. Някъде отдалече Лошото нещо го притегляше към себе си. Остави съзнанието си да се развива като голямо кълбо прежда. То прободе прозореца, стрелна се нагоре в нощта, направи контакт.

Томас телевизионира въпроси: „Какво си ти? Къде си? Какво искаш? Защо ще нараниш Джули?“

Тъкмо когато захвърли мъртвата катерица и се изправи, Канди отново почувства ръката върху главата си. Трепна, обърна се и размаха юмруци към тъмнината.

Зад него нямаше никого. Застанали на повече от двадесет стъпки, двете котки — тъмни петна върху бледата тиня, го наблюдаваха със светещи кехлибарени очи. Всички диви животни бяха избягали надалече. Ако някой натрапник го следеше, то той се криеше в храсталака в каньона или в някоя от нишите по склоновете и със сигурност не беше достатъчно близо, за да може да го докосне.

Но въпреки това Канди продължаваше да усеща ръката. Потърка темето си, почти уверен, че ще намери листа, заболи се в мократа му коса. Нищо.

Обаче натискът на ръката оставаше, даже се увеличаваше и бе толкова осезаем, че той усещаше върху черепа си очертанията на четири пръста, палец и извивка на длан.

„Какво… къде… какво… защо…?“

Думите ехтяха в главата му, но никакъв глас не бе нарушил монотонните звуци на дъжда.

„Какво… къде… какво… защо…?“

Ядосан и объркан, Канди се завъртя в кръг.

В главата му се появи някакво пълзящо усещане, различно от всичко изпитвано дотогава, сякаш нещо пробиваше дупка в мозъка му.

— Кой си ти? — високо попита Канди.

„Какво… къде… какво… защо…?“

— Кой си ти?

Лошото нещо беше човек. Томас вече знаеше това. Грозен отвътре човек плюс още нещо, но все пак поне отчасти човек.

Съзнанието му беше като водовъртеж, по-черно от черното, и бързо теглеше Томас надолу и надолу към дъното и искаше да го погълне жив. Младежът се опита да се отскубне. Да отплува. Не беше лесно. Лошото нещо щеше да го завлече в Лошото място и той никога нямаше да може да се върне. Помисли си, че с него е свършено. Но страхът му от Лошото място, от това, че ще отиде там, където Джули и Боби никога нямаше да го намерят, и където щеше да бъде сам, беше толкова голям, че той най-накрая се изтръгна и се „намота“ обратно в стаята си в „Чиело Виста“.

Плъзна се надолу върху дюшека и дръпна завивката над главата си, така че да не вижда нощта зад прозореца и нищо там, навън, да не го вижда.