Дийн Кунц
Лошо място (51)

51

Канди сдържаше гнева си, напиращ като ловно куче на каишка.

Не преставаше да се люлее и постепенно срамежливият посетител набираше смелост. Невидимата ръка няколко пъти докосна главата му. Отначало беше лека като празна копринена ръкавица, пипна го и изпърха нанякъде. Но Канди упорито се преструваше, че не се интересува от ръката или от нейния притежател, а посетителят ставаше все по-дързък, ръката — по-тежка и не толкова нервна.

Канди не направи опит да влезе в мислите на натрапника, защото се боеше да не го пропъди и въпреки това част от мислите на непознатия стигаха до него. Като че посетителят не разбираше как образи и думи от неговото съзнание преминават в съзнанието на Канди — те просто изтичаха като водни капчици от едва забележими дупки по дъното на ръждясала кофа.

Няколко пъти се появи името „Джули“. Веднъж то бе придружено и от образ — привлекателна жена с кестенява коса и тъмни очи. Канди не знаеше дали това е лицето на посетителя или на негова позната и дали въобще принадлежи на реално съществуващ човек. Някои черти го караха да се съмнява: от образа се излъчваше бледа светлина и лицето беше толкова мило и спокойно, че напомняше на светите изображения в Библията.

Думата „фърфъруда“ също долетя неведнъж от мислите на посетителя, понякога с още думи като „не забравяй фърфърудата“ или „не бъди фърфъруда“. И всеки път, когато през съзнанието проблясваше тази дума, посетителят бързо се отдръпваше.

Но после пак се връщаше. Защото Канди не правеше нищо, за да му покаже, че е нежелан гост.

Продължаваше да се люлее; Столът тихичко поскърцваше: скръц… скръц… скръц… скръц.

Канди зачака.

Съзнанието му беше отворено.

… скръц… скръц… скръц…

Два пъти проблесна името „Боби“, втория път придружено от неясен образ — отново това симпатично лице. Беше идеализирано, също като това на Джули. На Канди му се стори, че го познава, но изображението на Боби не беше така ясно и подробно като на Джули, пък и Канди не искаше да се съсредоточава върху него да не би посетителят да усети интереса му и да се уплаши.

По време на дългото и търпеливо ухажване на срамежливия натрапник, Канди долови още много думи и образи, но не разбираше какво значат: „мъже в скафандри“, „Лошото нещо“, „един тип с хокейна маска“, „домът“, „глупави хора“… и още хавлия, полуизядено десертно блокче и внезапна трескава мисъл: „Рисувай бръмбари, не става, рисувай бръмбари. Трябва да Бъдеш Спретнат…“

Повече от десет минути изминаха без контакт и Канди започна да се тревожи, че натрапникът се е оттеглил завинаги. Но той изведнъж се завърна. Този път контактът беше силен, по-близък отпреди.

Канди усети насъбраната смелост у посетителя и разбра, че е време да действа. Представи си своето съзнание като стоманен капан, а посетителят като любопитна мишка. Представи си как капанът щраква и острието срязва натрапника.

Ужасен, посетителят се помъчи да се отскубне. Канди го задържа и го тласна по телепатичния мост между двамата, опитваше се да нахлуе в мислите му и да научи кой е той, къде се намира и какво иска.

Канди не притежаваше телепатични способности, нищо подобно дори на слабите възможности на натрапника. Всъщност досега не беше разчитал чужди мисли и не знаеше как да постъпи. Както се оказа, не се налагаше да прави нищо — само да се „отвори“ и да попива информацията от посетителя. Той се казваше Томас и беше ужасен от Канди, от това, че е Направил Нещо Наистина Глупаво и че е изложил Джули на опасност. Страхът от тези три фактора разбиваха мисловната му защита и го караха да излее поток информация.

В действителност информацията беше прекалено много и Канди не успяваше да я пресее — порой от думи и образи. Ето защо отчаяно се мъчеше да улови следи за самоличността и адреса на Томас.

„Глупави Хора, Чиело Виста, домът, тук всички имат криви очи, медицинско заведение, добра храна, телевизия, Най-Доброто Място За Нас, Чиело Виста, санитарите са добри, гледаме колибрита, светът е лош там, твърде лош за нас, Чиело Виста, Домът…“

С известно учудване Канди разбра, че посетителят е човек с недоразвит интелект — долови дори термина „болест на Даун“ — и се уплаши, че няма да успее да открие нещо смислено в объркания поток от думи, за да разбере къде се намира Томас. В зависимост от коефициента си на интелигентност Томас можеше дори да не знае къде е здравното заведение „Чиело Виста“, въпреки че явно живееше там.

После от мислите на Томас изригнаха образи — добре свързана верига от спомени, които му причиняваха известно емоционално страдание: пътуването до „Чиело Виста“ с кола заедно с Джули и Боби в деня, когато го заведоха в дома. Тя доста се различаваше от другите мисли и спомени на Томас, защото беше много подробна и така ярко запаметена, че се въртеше като на филм. Канди научи всичко, което му трябваше. Видя пътищата, по които бяха минали през онзи ден, разпозна пътната маркировка зад прозореца на колата, видя всяка особеност при завоите, защото Томас се бе постарал да запомни всичко, воден от една мисъл: „Ако там не ми хареса, ако хората са лоши, ако е много страшно, ако ми дойде много да съм сам, трябва да зная как да намеря пътя обратно до Боби и Джули, когато пожелая, трябва да запомня, трябва да запомня всичко, значи завой тук при 7–11, оттук вдясно, да не забравя 7–11 и сега покрай трите палми. Ами ако те не идват да ме виждат? Не, не бива да мисля лоши работи, те ме обичат и ще дойдат. Ами ако не дойдат? Виж, запомни тази къща, трябва да мина покрай нея, запомни къщата със синия покрив…“

Канди разбра всичко. Дори географ не би му обяснил по-точно с градуси и минути ширина и дължина. Беше повече, отколкото му трябваше, за да разбере как да използва способностите си. Канди отвори капана и пусна Томас.

После стана от люлеещия стол.

Представи си дома в Чиело Виста с всички дребни подробности от мислите на Томас.

Представи си стаята на Томас на първия етаж на северното крило в северозападния ъгъл.

Мрак, милиарди горещи искри в празнотата, скорост.

 

 

Джули беше в настроение за работа и затова останаха вкъщи само петнадесет минути, само колкото да нахвърлят тоалетни принадлежности и дрехи за преобличане в малката пътна чанта. В „Макдоналдс“ на Чапман авеню в Ориндж тя спря до гишето за коли и купи ядене за из път: сандвичи „Биг Мак“, пържени картофи и диетична кола. Преди да стигнат до магистралата на Коста Меса, докато Боби още се суетеше с пакетчетата горчица и опаковката на сандвичите, Джули закачи радарния детектор на огледалото за обратно виждане и го включи в запалката на тойотата. Боби досега не беше ял сандвичи при такава скорост, но предполагаше, че карат средно със сто и четирийсет километра в час по магистралата Ривърсайд на запад от магистралата Ориндж. Не беше доял картофите, когато вече се намираха само на няколко отклонения от магистралата Футхил източно от Лос Анжелис. Върховият час отдавна бе отминал и движението беше необичайно спокойно и все пак поддържането на такава скорост изискваше бърза смяна на платната и здрави нерви.

— Ако продължаваме със същата скорост — подхвърли Боби, — никога няма да получа възможността да умра от холестерина в сандвича.

— Лий разправя, че холестеринът не е причина за смъртта ни.

— Така ли?

— Твърди, че живеем вечно и холестеринът може само да ни премести от този живот малко по-бързо. Същото ще стане и ако се подхлъзна и се преобърнем няколко пъти.

— Едва ли — възрази Боби. — Не съм виждал по-добър шофьор от тебе.

— Благодаря ти. Аз пък не съм виждала по-добър пътник от теб.

— Чудя се само…

— Да?

— Ако наистина не умираме, а само продължаваме по-нататък и не си струва да се притеснявам за нищо — защо тогава, по дяволите, купих диетична кола?

 

 

Томас се изтърколи от леглото и скочи на крака.

— Дерек, върви, излизай, той идва!

Дерек зяпаше говорещ кон по телевизията и не чу предупреждението.

Телевизорът стоеше в средата на стаята, между леглата, и докато Томас отиде при Дерек и го задърпа, за да го накара да го чуе, около тях заехтя странен звук, много особен — като че някой си подсвирква, ама без да подсвирква. Появи се и вятър на няколко пъти. Не беше нито топъл, нито студен, но Томас потръпна от усещането.

Дръпна Дерек от стола и завика:

— Лошото нещо идва, излизай, върви, както ти казах, още сега!

Приятелят му направи глупава физиономия, после се усмихна, защото сигурно реши, че Томас се прави на смешен като онези тримата комици. Съвсем беше забравил обещанието си. Беше решил, че Лошото нещо сигурно е яйца на очи за закуска, но след като в чинията не се появиха никакви яйца, реши, че няма нищо опасно. Сега обаче имаше опасност, а Дерек не знаеше.

Пак странно подсвиркване. Нов повей на вятъра.

Томас сграбчи Дерек, тласна го към вратата и изкрещя:

— Бягай!

Свиренето спря, вятърът секна и изведнъж кой знае откъде се появи Лошото нещо. Стоеше между тях двамата и вратата.

Беше човек, както Томас вече знаеше, но имаше и още нещо. Сякаш бездънен мрак беше излят в човешка форма, къс от нощта, промъкнал се през прозореца и то не само защото беше облечен с черна тениска и черни шорти, но и защото личеше, че отвътре също е чисто черен.

Дерек се уплаши. Нямаше нужда някой да му обяснява, че това е Лошо нещо — нали го виждаше със собствените си очи! Но не разбираше, че е прекалено късно да бяга и затова се запъти към Лошото нещо, може би да се промуши покрай него — дори Дерек не беше чак толкова глупав, че да не му е ясно какво ще стане, ако реши да блъсне огромното тяло пред себе си.

Лошото нещо го сграбчи и го повдигна във въздуха без никакво усилие, като възглавничка. Дерек изпищя. Лошото нещо го блъсна в стената толкова силно, че писъкът секна, снимките на родителите и брата на Дерек изпопадаха и то от отсрещната стена зад леглото му.

Лошото нещо беше извънредно бързо. Това беше най-страшното — ужасно бързо. Запрати Дерек в стената, той зина, без да отрони нито звук повече. Лошото нещо пак го блъсна още по-силно, макар и първия път да беше достатъчно да убие когото и да било. Момчето се облещи. Лошото нещо го дръпна от стената и го тръшна на масата. Масата потрепери, а-ха да се разпадне, но се задържа. Главата на Дерек увисна от ръба й. Томас виждаше лицето му преобърнато: преобърнатите очи примигваха бързо, преобърнатата уста беше широко зейнала, но от нея не излизаше звук. Томас отмести очи от лицето на приятеля си и погледна над тялото му към Лошото нещо, а то го гледаше и се хилеше, като че всичко беше само шега, ха-ха, колко смешно, ама никак не беше смешно. После взе ножиците от единия край на масата — същите ножици, с които Томас правеше стихотворенията си в картини, същите, който едва не паднаха, когато Лошото нещо тръшна Дерек отгоре. То мушна ножиците в Дерек и от него потече кръв — горкия Дерек, който не би наранил никого, освен себе си, който дори не знаеше как да нарани човек. А Лошото нещо мушкаше ли мушкаше с ножиците, от Дерек течеше все повече кръв, и после отново и отново. Кръвта течеше не само от четирите дупки в гърдите и корема, които Лошото нещо проби в Дерек с ножиците, но и от устата и носа му. Лошото нещо грабна трупа от масата и го захвърли както си беше със забитите ножици отпред, сякаш беше възглавница. Не, по-точно сякаш беше чувал с боклук. Точно така хвърляха чувалите Чистовниците в Чистовния Камион. Дерек падна на леглото по гръб, ножиците продължаваха да стърчат, а той не помръдваше — ясно, беше отишъл в Лошото място. И най-страшното беше, че всичко се случи много бързо, толкова бързо, че Томас не успя да измисли нещо, за да го предотврати.

Стъпки в коридора, тичане.

Томас изкрещя за помощ.

Пит, един от санитарите, застана на прага. Видя Дерек на леглото с ножиците и шурналата отвсякъде кръв и се уплаши, личеше му. Обърна се към Лошото нещо и го попита:

— Кой…

Лошото нещо го сграбчи за врата и Пит издаде особен звук, като че кост беше влязла в гърлото му. Санитарят хвана с две ръце ръката на Лошото нещо, която изглеждаше два пъти по-голяма от неговите, но не успя да го накара да отпусне хватката. Лошото нещо го повдигна за врата, брадичката на Пит се вирна и главата му се отметна. После го грабна за колана и го запрати обратно през вратата в коридора. Младият санитар се стовари върху една от сестрите и двамата паднаха на пода, настъпи бъркотия, сестрата се разпищя.

И всичко само за пет тиктакания. Толкова бързо.

Лошото нещо тръшна вратата, разбра, че не се заключва и постъпи най-странно, странно и страшно. Протегна двете си ръце към вратата и от тях излезе светлина, също като от фенерчето, само че синя. От пантите, от бравата и касата на вратата заизскачаха искри. Металните части се стопиха и се размекнаха — така маслото се разлива от картофеното пюре. Получи се пожарна врата. Така казваха за случай на пожар — ако видиш, че коридорът гори, не излизаш навън, затваряш вратата и чакаш в стаята. Обясняваха, че й викат „пожарна“, защото огънят не може да влезе през нея, а Томас все се чудеше защо тогава не й казват безпожарна врата, но така и не попита. Имаше обаче нещо друго — пожарната врата не пропускаше огъня, защото е метална, а сега се топеше по краищата заедно с металната рамка. Сякаш никога повече нямаше да мине през нея.

Отвън почнаха да блъскат по вратата, мъчеха се да отворят, не успяваха и непрекъснато викаха имената на момчетата. Томас разпозна някои гласове и искаше да изкрещи за помощ в бедата, но едва ли можеше да издаде по-силен звук от горкия Дерек.

Лошото нещо спря синята светлина. После се обърна и погледна Томас. Усмихна се. Лоша усмивка. Сетне прошепна:

— Томас?

Момчето с изненада разбра, че може да стане на крака, въпреки уплахата. Беше притиснат на стената до прозореца и се замисли дали да не повдигне резето на прозореца, да отвори и да излезе, както ги бяха учили по време на тренировките за аварии. Но знаеше, че не е достатъчно бърз, а Лошото нещо беше най-бързото същество, което бе виждал.

То запристъпва към него.

— Ти ли си Томас?

Известно време Томас не можеше да пророни нито дума. Само мърдаше устни и се мъчеше да каже нещо. През това време, се чудеше дали да не излъже, да каже, че не е Томас и Лошото нещо току-виж му повярвало, за да го пусне. Затова, когато изведнъж звуците започнаха да излизат от устата му, той забъбри:

— Не… не… не съм Томас. Той отиде във външния свят, голям негодник е, затова го изхвърлиха навън, в света.

Лошото нещо се изсмя. В смеха му нямаше нищо смешно — Томас никога не беше чувал подобно нещо.

— Кой, по дяволите, си ти, Томас? — изграчи Лошото нещо. — Откъде си? Как е възможно тъпак като теб да притежава способност каквато аз нямам?

Момчето не отговори. Не знаеше какво да каже. Искаше му се блъскането отвън да спре, хората да потърсят друг начин да влязат, защото с блъскане не ставаше. Може би трябваше да повикат полиция и да помолят за „челюстите на живота“, ами да, „челюстите на живота“ — като онези, които показваха по телевизията как изваждат хора от катастрофирали коли. Можеха да отварят вратата с „челюстите на живота“ точно както местеха смачканите коли и спасяваха хората. Томас се надяваше полицията да не каже, че с „челюстите на живота“ отварят само коли, а не врати по домовете, защото тогава с него беше свършено.

— Ще ми отговориш ли, Томас? — настоя Лошото нещо.

При боричкането столът за гледане на телевизия се беше преобърнал и сега беше между Томас и Лошото нещо. То протегна ръка, само едната, блесна синята светлина и — пуф! — столът се разпадна на трески като безброй клечки за зъби. Томас едва успя да закрие с длани очите си, за да не ги наранят. Някои трески се забиха по ръцете, дори по брадичката и бузите, други влязоха в ризата и го убодоха по корема, но момчето не чувстваше болка, тъй като беше много заето да се страхува.

Веднага дръпна ръцете си от очите, защото трябваше да следи къде се намира Лошото нещо. То беше надвесено върху него, пред лицето му се носеха прашинки от дървения стол.

— Томас? — повтори Лошото нещо и сложи голямата си ръка върху шията му, както стори на Пит преди известно време.

Томас чу от гърлото му да излизат звуци. Не можеше да повярва, че именно той ги издава, но така си беше. После се чу да казва нещо, което умът му не го побираше как е посмял да изрече:

— Ти не Си Общителен!

Лошото нещо го сграбчи за колана, без да пуска врата му, повдигна го от пода, дръпна го, после пак го блъсна назад към стената, както удари Дерек. Томас никога не беше изпитвал такава болка.

 

 

Вътрешната врата на гаража беше с резе, но нямаше предпазна верига. Клинт прибра ключовете в джоба си и влезе в кухнята в осем и десет. Фелина седеше до масата, четеше списание и го чакаше.

Тя вдигна очи и се усмихна. Сърцето му заби учестено, точно както в сантименталните любовни романчета. Клинт не можеше да повярва, че му се случва подобно нещо. Преди да срещне Фелина беше толкова сдържан. Гордееше се, че няма нужда от интелектуален стимул или емоционална подкрепа и затова не се поддава на болките и разочарованията от човешките взаимоотношения. После я срещна. Дъхът му започна да секва, стана уязвим като всички останали и се радваше на това.

Фелина изглеждаше страхотно в семплата синя рокля с червения колан и червените обувки. Силна и едновременно нежна, издръжлива и в същото, време крехка.

Клинт се приближи до нея. Известно време двамата постояха пред хладилника, до мивката, прегръщаха се и се целуваха. Клинт си помисли, че биха били щастливи дори и да бяха глухонеми, дори и да не можеха да четат по устните или да разговарят с езика на жестовете, защото щастието им произлизаше от това, че са заедно, а то не се описва с думи.

Най-накрая той проговори:

— Ама че ден! Нямам търпение да ти разкажа. Искам съвсем набързо да се измия и да се преоблека. Към осем и половина ще излезем, ще идем в „Капрабело“, ще седнем в ъглово сепаре, ще пийнем вино, ще хапнем спагети и чеснов хляб…

„Ще ни стане тежко.“

Клинт се засмя, защото Фелина беше права. Двамата обичаха да ходят в „Капрабело“, но храната там беше с много подправки. Винаги си патеха от яденето.

Отново я целуна и тя седна със списанието в ръка, докато Клинт се запъти през трапезарията по коридора към банята. Пусна топлата вода да се източи, включи електрическата самобръсначка и започна да се бръсне и да се усмихва на образа си в огледалото, защото се радваше на дяволския си късмет.

 

 

Лошото нещо беше точно пред лицето му, кривеше се и задаваше въпроси, прекалено много, за да може Томас да помисли и да отговори, дори да беше седнал кротко и спокойно на стол, камо ли с висящи във въздуха крака и притиснат до стената, с непоносима болка в гърба. Той непрекъснато повтаряше:

— Не мога повече, не мога повече.

Винаги, когато казваше тези думи, хората преставаха да го разпитват или да му разказват, оставяха го да проясни мислите си. Но Лошото нещо не беше като другите хора. Не го интересуваше дали мислите на момчето са прояснени, само настояваше за отговори. Кой е Томас? Коя е майка му? Кой е баща му? Откъде е? Коя е Джули? Кой е Боби? Къде е Джули? Къде е Боби?

После извика:

— Хей, ама ти наистина си идиот. Не знаеш отговорите, нали? Ти си толкова тъп, колкото изглеждаш.

Дръпна Томас от стената и го задържа във въздуха с една ръка. Момчето не можеше да диша. Лошото нещо го удари през лицето силно, на Томас не му се искаше да плаче, но не можеше да се въздържи, защото го болеше и защото беше уплашен.

— Защо оставят такива като тебе да живеят? — изсъска Лошото нещо.

Пусна Томас, който се строполи на пода. Лошото нещо го изгледа злобно и в момчето се надигна гняв не по-малък от досегашния страх. И това беше странно, защото Томас почти никога не изпадаше в гняв. А за пръв път в живота си беше едновременно разгневен и уплашен. Но Лошото нещо го гледаше така, сякаш беше бръмбар или боклук на пода, който трябва да се почисти.

— Защо не ги убиват такива още при раждането? Ставаш ли за нещо? Защо не са те убили при раждането, за да те накълцат на парченца за кучешка храна?

Томас помнеше как хората от външния свят го гледаха по същия начин и му говореха злобно, а Джули все ги отпъждаше. Убеждаваше го, че не е нужно да бъде любезен с такива хора и че може да им каже, че Са Груби. Сега Томас се ядосваше Напълно Оправдано и дори Джули никога да не му беше обяснявала, сигурно пак щеше да се ядоса, защото за някои неща просто си беше ясно дали са добри или лоши.

Лошото нещо го ритна по крака и понечи да го ритне още веднъж, личеше си, но откъм прозореца долетя шум. Там се бяха покачили няколко санитари. Чупеха малкото прозорче и опипваха рамката, за да намерят бравата.

Когато стъклото звънна, Лошото нещо вдигна очи и протегна ръце към прозореца, сякаш молеше санитарите да не влизат. Но Томас разбра, че всъщност се кани да пусне синята светлина.

Искаше да предупреди санитарите, ала се досети, че никой няма да го чуе или да го послуша, докато не стане прекалено късно. Затова, докато Лошото нещо беше с гръб, той изпълзя настрани, въпреки че от пълзенето го болеше, въпреки че трябваше да премине през мокрите петна кръв от Дерек, въпреки че му се повдигаше. Беше разгневен и уплашен.

Синя светлина. Много ярка.

Нещо избухна.

Томас чу трошенето на стъкло и нещо по-страшно, като че не само стъклото удари санитарите, ами и част от стената.

Хората се разпищяха. Повечето писъци рязко секнаха, но други продължиха, беше ужасно — някой в тъмното зад пометения прозорец изпитваше по-силна болка.

Момчето не погледна назад, защото вече беше стигнало до леглото на Дерек, откъдето и бездруго нямаше да види прозореца от мястото си на пода. Освен това знаеше какво иска и къде да отиде. Трябваше да стигне дотам преди Лошото нещо да си спомни за него.

Бързо се покатери на леглото, огледа се, видя, че ръката на Дерек виси от едната страна, а от ръкава му по дланта се стичаше кръв и капеше от пръстите. Никак не му се щеше да докосва мъртвец, макар че го беше обичал. И все пак трябваше да го направи. Беше свикнал да прави разни неща, които не му допадаха, такъв беше животът. Затова се вкопчи в ръба на леглото и се придърпа с всички сили. Мъчеше се да не обръща внимание на болката в гърба и ритнатия крак, защото усещането го вцепеняваше и забавяше. Дерек беше точно пред него с отворени очи и уста, окървавен, притиснал падналите от стената снимки на близките му, толкова тъжен, толкова страшен, заминал завинаги за Лошото място. Томас грабна стърчащите от гърдите му ножици и ги дръпна, като си повтаряше, че в това няма нищо лошо, защото Дерек не чувстваше нищо и никога повече нямаше да почувства.

— Ти! — изкрещя чудовището.

Момчето се обърна да види къде е Лошото нещо, а то се оказа точно зад него, приближаваше се към леглото. Затова Томас замахна с ножиците колкото можеше по-силно, а по лицето на Лошото нещо се изписа почуда. Ножиците се забиха в рамото му. Страшното същество изглеждаше още по-учудено. Бликна кръв.

Томас извади ножиците и каза: „за Дерек“, после добави: „и за мене.“

Не беше сигурен какво ще се случи, но си представяше, че бликналата кръв ще причини болка на Лошото нещо и може би ще го умъртви като Дерек. В другия край на стаята вече нямаше прозорец, нямаше я и част от стената, а от дупките излизаше пушек. Томас си представи, че ще изтича дотам и ще се промъкне през отвора, въпреки че от другата страна беше нощта.

Но не можеше да си представи това, което всъщност се случи, защото Лошото нещо се държеше така, сякаш изобщо не беше наранено с ножиците, сякаш от него не течеше кръв. То го грабна и пак го повдигна. Блъсна го в шкафчето, от което го заболя много повече от стената, защото шкафът имаше дръжки и ръбове.

Томас чу как нещо вътре в него изпращя и се разкъса.

Но най-странното беше, че вече не плачеше, не искаше да плаче, като че всичките му сълзи бяха изтекли.

И още нещо странно: вече не беше толкова уплашен, сякаш страхът му се беше изразходвал също като сълзите. Томас погледна Лошото нещо право в очите и видя големия мрак, по-голям от тъмнината отвън след залез-слънце и разбра, че иска да го умъртви, че ще го умъртви и в това няма нищо нередно. Не се боеше да умре. Смъртта си оставаше Лошото място, не му се искаше да отива там, но изведнъж изпита особено добро чувство към Лошото място — може би пък няма да бъде чак толкова самотен, дори можеше да бъде по-малко самотен, отколкото понякога тук. Стори му се, че в Лошото място вече има някой, който го обича, обича го дори повече, отколкото Джули го обича, повече и отколкото някога го обичаше татко — някой сияен образ, без следа от мрак около него, толкова светъл, че чак не можеш да го погледнеш.

Лошото нещо притискаше Томас към шкафчето с една ръка, докато с другата измъкна ножиците от рамото си.

После ги заби в тялото на момчето.

Томас започна да се изпълва със светлина, светлината, която го обичаше, и разбра, че си отива. Надяваше се Джули да разбере колко смел е бил през последните си мигове, как престана да плаче и да се плаши и успя да отвърне на нападението. После, изведнъж се сети, че не е телевизионирал предупреждение до Боби, че Лошото нещо е и по техните следи и се зае с тази работа.

… ножиците се врязаха в него…

Внезапно се сети за нещо още по-важно, което се налагаше да свърши. Трябваше да съобщи на Джули, че Лошото място не е чак толкова лошо, че там светлината те обгръща с любов. Джули трябваше да го знае, защото дълбоко в себе си всъщност не вярваше. Представяше си, че там е тъмно и самотно, както преди си мислеше Томас и затова отброяваше всяко тиктакане и се тревожеше дали преди да изтече времето ще успее да направи всичко, да научи, да види, да почувства и да получи всичко, да се погрижи за Томас и за Боби, за да бъдат добре, ако Нещо Се Случи На Нея.

… ножиците пак се врязаха…

А Джули беше щастлива с Боби, но щастието й нямаше да бъде пълно, ако не узнаеше, че не бива да се тревожи да не би всичко да свършва в мрак. Тя беше толкова добра, че човек трудно можеше да се досети колко е тревожна вътрешно. Само Томас го разбираше сега, когато светлината го изпълваше. Чак сега му стана ясно колко всъщност се тревожи Джули. Тревогата й идваше от това, че трудът, надеждите и мечтите, усилията, постъпките и обичта губят смисъл, щом рано или късно ще бъдеш мъртъв завинаги.

… ножиците…

Ако знаеше за светлината, Джули щеше да престане да се тревожи. Затова Томас телевизионира и това послание заедно с предупреждението и с последните три думи до нея и до Боби, собствените му думи, изпращаше всичко наведнъж и се надяваше да не се обърка: „Лошото нещо идва, внимавайте, Лошото нещо, има светлина, която те обича, Лошото нещо, и аз те обичам, има светлина, има светлина, ЛОШОТО НЕЩО ИДВА…“

 

 

В осем и петнадесет бяха на магистралата Футхил, устремени към връзката с магистралата Вентура, по която щяха да преминат през долината Сан Фернандо почти до океана, преди да завият на север към Окснард, Вентура и оттам до Санта Барбара. Джули знаеше, че трябва да намали скоростта, но не успя да си го наложи. Бързото каране малко я успокояваше — ако се придържаше към ограничението сто километра в час, сигурно щеше да се разкрещи още около Бърбанк.

По стереоуредбата звучеше Бени Гудман. Богатата мелодика и накъсаният ритъм изглеждаха съзвучни с бясното препускане. Ако това беше филм, музиката на Гудман щеше да подхожда прекрасно на сенчестата, панорамна гледка на осеяните със светлинки хълмове, покрай които преминаваха от град на град, от квартал на квартал.

Джули знаеше защо е толкова напрегната. По съвсем неочакван начин Мечтата се оказа толкова близо, но ако протегнеха ръка, щяха да изгубят всичко. Всичко. Надеждите. Любимия човек. Живота.

Седнал до нея, Боби й имаше такова доверие, че можеше да задреме дори при скорост над сто и четирийсет километра в час, въпреки мисълта, че и тя бе спала само три часа предната нощ. От време на време Джули го поглеждаше само защото й беше приятно, че той е до нея.

Съпругът й все още не разбираше защо са тръгнали на север да проверят семейство Полард и защо надхвърлят обичайните служебни задължения към клиента, но неговото объркване се дължеше на факта, че беше почти толкова добър, колкото изглеждаше. Понякога нарушаваше правилата и законите заради своите клиенти, но в личния живот нямаше по-съвестен човек. Джули беше с него веднъж, когато от повреден автомат за вестници Боби получи неделния брой на „Лос Анжелис Таймс“ и ресто от три двайсет и петцентови монети в повече, след което веднага пусна парите обратно в процепа, въпреки, че преди същия автомат беше задържал повече монети и със сигурност вече сметката беше няколко долара в ущърб на Боби.

— Добре де — каза тогава младият мъж и се изчерви от присмеха й към неговата прилежност, — може би автоматът е мошеник и си му е добре така, но аз не мога.

Джули можеше да му обясни, че са се захванали със случая Полард, защото за пръв и последен път в живота си бяха близо до големите пари, до големия шанс, който търси всеки човек, но малцина го намират. Франк им беше показал за миг парите в чантата и им беше разказал за втората чанта в мотела. Оттогава бяха като мишки в лабиринт, привличаше ги миризмата на сиренето, въпреки че и двамата бяха заявили, че не преследват лични цели. Когато Франк се появи в болничната стая Бог знае откъде с още триста хиляди, нито Джули, нито Боби поставиха въпроса за законността, въпреки че не можеха повече да си затварят очите и да се кълнат в невинността на клиента си. Миризмата на сиренето беше станала толкова силна, че не можеха да устоят. Хвърляха се с главата напред, защото виждаха възможността да използват Франк, за да победят в мишето състезание и да си купят Мечтата по-скоро, отколкото се бяха надявали. Бяха готови да използват мръсни пари и съмнителни средства, за да постигнат желаната цел, въпреки че Джули изтъкваше като оправдание, че не са толкова алчни и не могат просто да откраднат парите и диамантите на Франк и да го оставят в ръцете на неговия брат психопат. Или пък дори чувството им за дълг към клиента вече беше измамно — оправдание, което можеха да посочват впоследствие пред себе си, за да обяснят не чак толкова благородните си постъпки и подбуди.

Джули можеше да му разкаже всичко това, но не го направи, защото не й се искаше да спори с него. Трябваше да го остави сам да стигне до същите изводи. Ако се опиташе да му го обясни предварително, той щеше да възрази. Дори и да признаеше частица от истината, Боби щеше да подхване безкраен спор за правилността на Мечтата, за моралността на нейната същност — целта, която оправдава средствата. Но според Джули високоблагородната цел не можеше да остане непроменена, ако към нея се вървеше с неморални средства. Не можеше да се откаже от Големия шанс, ала се тревожеше, че когато постигнат Мечтата, тя ще се окаже опетнена, не каквато би трябвало да бъде.

Въпреки всичко Джули продължи да кара. Бързо. Защото скоростта разсейваше част от страха и напрежението. Притъпяваше и бдителността. А без тази бдителност ставаше по-малка вероятността да се откаже от опасния сблъсък с Полардови, който изглеждаше неизбежен, ако искаха да използват възможността да получат огромно богатство, даващо им възможност да осъществят всичките си планове.

Движението по пътя беше намаляло, зад тях нямаше никого, най-близката кола отпред беше на около четиристотин метра, когато Боби извика и се изправи рязко, сякаш я предупреждаваше за опасност от катастрофа. Наведе се рязко и хвана главата си с две ръце, като да облекчи внезапен пристъп на мигрена.

Джули уплашено отпусна съединителя, здраво натисна спирачките и попита:

— Боби, какво има?

С одрезгавял от страха и припрян от неотложността глас съпругът й надвика музиката на Бени Гудман:

— Лошото нещо, Лошото нещо, внимавайте, има светлина, която те обича…

 

 

Канди погледна окървавеното тяло в краката си и разбра, че не трябваше да убива Томас. Трябваше да го отведе на потайно място и с мъчения да изтръгне от него отговорите, дори на този идиот да му трябваха часове, за да разкаже онова, което интересуваше Канди. Можеше дори да бъде забавно.

Но Канди никога досега не беше изпадал в такъв бяс, не се владееше до такава степен, че да потуши гнева, обзел го в деня, когато откри мъртвото тяло на майка си. Искаше отмъщение не само за нея, но и за себе си, за всеки, който заслужаваше възмездие, но не го беше получил. Бог го бе превърнал в средство за отмъщение и както никога досега Канди отчаяно копнееше да изпълни предназначението си. Жадуваше не просто да разкъса гърлото и да изпие кръвта на един грешник, искаше да накаже множество грешници. За да се уталожи гневът му, трябваше не просто да пие, а да се опие от кръв, да се окъпе в кръв, да се изправи сред потоци кръв, да застане върху напоена от кръв земя. Искаше майка му да го освободи от правилата, които досега укротяваха гнева му, искаше Бог да го пусне на свобода.

Чу в далечината сирени и разбра, че трябва скоро да изчезва.

В рамото му пулсираше гореща болка — ножиците бяха разкъсали мускула и одраскали костта, но по пътя щеше да се справи с раната. При възстановяването лесно щеше да поправи наранената плът.

Докато се промъкваше през изпопадалите по пода предмети, той се оглеждаше за нещо да го насочи към Джули или Боби, за които говореше Томас. Те сигурно знаеха кой е Томас и защо притежаваше дарба, каквато дори благословената майка на Канди не можа да му даде.

Докосваше различни предмети и мебели, но оттам изтръгваше само изображения на Томас и Дерек, както и на някои санитари и медицински сестри, които се грижеха за тях. После забеляза албум на пода, до масата, където беше убил Дерек. Отворените страници бяха пълни с картини, залепени на редове и в особен ред. Канди взе албума и го прелисти. Чудеше се какво ли е това и когато се помъчи да види лицето на последния човек, който го беше държал в ръце, усилията му бяха възнаградени с образ на друг човек — нито идиот, нито медицинска сестра.

Як мъж. Не едър колкото Канди, но почти толкова силен.

Сирените вече бяха на по-малко от километър, с всяка секунда звуците се засилваха.

Канди прокара дясната си ръка по корицата на албума, търсеше… търсеше…

Понякога усещаше много неща, друг път съвсем малко. Този път трябваше да успее или стаята щеше да се окаже задънена улица за стремежа му да узнае значението на дарбата на идиота.

Търсеше…

Получи едно име. Клинт.

Някъде следобеда Клинт бе седял на стола на Дерек и бе разлиствал странната колекция картини.

Опита се да разбере къде е отишъл Клинт след като е излязъл от стаята. Видя шевролет, който Клинт кара по магистралата, после някакво място на име кантора „Дакота & Дакота“. После пак шевролета, по магистрала в мрака и къщичка на едно място, наречено Пласенша.

Сирените вече бяха наближили, вероятно колите завиваха по алеята към паркинга на „Чиело Виста“.

Канди хвърли албума. Беше готов за тръгване.

Трябваше да свърши само още нещо преди да се телепортира. Когато откри, че Томас е идиот и че в „Чиело Виста“ е пълно с такива, Канди се ядоса и обиди от съществуването на дома.

Протегна ръце и обърна дланите една срещу друга на разстояние около половин метър. Между тях проблесна синя светлина.

Той си спомни как съседите и други хора шушукаха по адрес на сестрите му, пък и по негов още когато бе момче, когато го спряха от училище заради проблемите му. Вайълет и Върбина изглеждаха и се държаха като умствено недоразвити и сигурно не се обиждаха, когато ги наричаха така. Невежите и него наричаха умствено изостанал, защото си мислеха, че не ходи на училище поради затруднения в обучението като неговите сестри. (Само Франк ходеше на училище като обикновените деца.)

Светлината се сгъсти в топка. От ръцете му продължаваше да струи сила. Концентрираше се в топката, която ставаше все по-тъмносиня и сякаш придобиваше плътност като твърд предмет, увиснал във въздуха.

Канди беше интелигентен и нямаше никакви затруднения при обучението. Майка му го научи да чете, да пише и да смята. Затова се дразнеше, когато му викаха идиот. Не ходеше на училище по други причини, разбира се, главно заради половия орган. Когато порасна, никой вече не го наричаше умствено изостанал и не се шегуваше с него, поне в негово присъствие.

Сапфиреносинята топка вече изглеждаше плътна като истински скъпоценен камък, но по размери приличаше на баскетболна топка. Беше почти готова.

Несправедливо обиден с етикета „идиот“, Канди не изпитваше никакво съчувствие към истинските инвалиди. Напротив, силно ги мразеше и се надяваше омразата му да подскаже на хората, че не е и никога не е бил един от тях. Да се мисли подобно нещо за него или пък за сестрите му беше обида към святата му майка, която не беше способна да роди идиот.

Канди прекрати притока на енергия и отдръпна ръце от топката. За миг се загледа в нея. Усмихваше се, като си представяше какво ще настъпи в този отвратителен приют.

През дупката, образувана там, където допреди малко бяха прозорецът и стената, дочу оглушителния вой на сирени, после изведнъж вместо воя долетя проточено ръмжене — признак, че сирените са изключени.

— Помощта идва, Томас — рече Канди и се изсмя.

Протегна ръка към сапфирената топка и я побутна. Тя полетя през стаята като изстреляна балистична ракета. Проби стената зад леглото на Дерек и направи дупка като от снаряд, после премина през следващата стена, и през следващата. Рушеше неудържимо всичко, пръскаше искри и подпалваше всичко наоколо.

В мига, когато се отправяше на път към къщата в Пласенша, Канди чу писъци и взрив.