Дийн Кунц
Лошо място (54)

54

Вместо веднага да се обади на полицията, за да съобщи за убийството на Хал Яматака, Лий първо изтича до приемната и както го бяха учили, извади малка кафява тетрадка, сбутана в долното чекмедже отдясно. Заради служители като Лий, които не се занимаваха често с операции и още по-рядко се срещаха пряко с многобройните полицейски служби в окръга, Боби бе съставил списък от имена на най-добрите професионалисти и най-разбрани и надеждни полицаи, детективи и ръководители във всеки район. Освен това в кафявата тетрадка имаше списък на ченгета, които трябва да се избягват: онези, които изпитваха инстинктивна неприязън към частните детективи и охранителната работа, после тъпанарите и най-накрая онези, които търсеха и най-дребния повод да задействат машината на правосъдието. За чест на местните полицейски служби първият списък беше много по-дълъг.

Боби и Джули твърдяха, че е за предпочитане да насочват запознаването на полицията с положение, което изисква нейната намеса и дори да подбират детективите в случай на нужда. Да се разчита на случайността или на приумиците на диспечера им се виждаше неразумно.

Лий се замисли дали въобще да вика полицията. Нямаше никакви съмнения кой е убиецът на Хал. Мистър Синя светлина. Канди. Но той също знаеше, че Боби не би искал да разкрива нещо повече за Франк и целия случай, отколкото беше абсолютно наложително: поверителните взаимоотношения между агенцията и клиента не бяха така юридически обезпечени както отношенията между адвокат и довереник или лекар и пациент, но въпреки това имаха голямо значение. Тъй като Боби и Джули бяха на път и в момента не можеше да се свърже с тях, Лий не знаеше какво и доколко да разкрие пред полицията.

Не можеше обаче и да остави нещата така и да чака някой да забележи трупа пред сградата! Особено когато жертвата беше добър негов познат.

Реши да се обади на ченгетата, но да се прави на ударен.

Погледна в тетрадката, набра номера на полицията в Нюпорт Бийч и поиска да разговаря с детектив Хари Ладсброук, но той не беше на смяна. Също и детектив Джанет Хайзинджър. Дежурен обаче беше детектив Кайл Остов. По телефона гласът му звучеше успокоително силен и компетентен — мек баритон с отривиста реч.

Лий се представи с малко по-висок глас, почти пискливо. Усети, че говори много припряно.

— Тук имаше… ами… убийство.

Остов го прекъсна:

— Господи, да не искате да кажете, че Боби и Джули вече знаят? Аз току-що разбрах. На мен се падна да им съобщя, затова седях и се чудех как да им поднеса новината. Тъкмо посягах към слушалката, когато вие звъннахте. Как реагираха?

Лий замънка объркано:

— Едва ли знаят. Нали се е случило само преди няколко минути.

— Малко повече — поправи го Остов.

— Че кога вашите хора са научили? Ей сега погледнах през прозореца, но нямаше никакви патрулни коли, нищо. — Най-после се разтрепери. — Божичко, говорих с него съвсем скоро, занесох му пица, а сега той лежи размазан върху бетона шест етажа надолу.

Остов замълча. После попита:

— Кое убийство имаш предвид, Лий?

— Хал Яматака. Сигурно е имало бой, а после… — Лий млъкна, примигна и на свой ред попита: — А вие за кого говорите?

— За Томас — отвърна Остов.

На Лий му прилоша. Само веднъж беше виждал Томас, но знаеше, че Джули и Боби са много привързани към него.

— Томас и момчето в същата стая. И може би още хора са загинали при пожара, ако не са се измъкнали от сградата навреме.

Вроденият компютър на Лий не работеше така гладко, както произведените от Ай Би Ем служебни машини, затова му трябваше известно време да осмисли казаното от Остов.

— Не може да няма връзка между двете, нали?

— Убеден съм. Да познаваш човек, който има зъб на Джули и Боби?

Лий се огледа в приемната, помисли за останалите празни стаи в „Дакота & Дакота“, другите самотни офиси на шестия етаж и всички безлюдни помещения надолу. Сети се и за Канди, за изпохапаните и разкъсани негови жертви, за гиганта, когото Боби бе срещнал на плажа в Пуналу и способността му да прескача от едно място на друго. Изведнъж се почувства много самотен.

— Детектив Остов, можете ли да пратите хора колкото е възможно по-бързо?

— Записах повикването в компютъра, докато разговаряхме — отвърна Остов. — Няколко екипа вече са на път.

 

 

С върха на пръстите Канди бавно описа окръжности по повърхността на шкафа, после се прехвърли на месинговите дръжки на чекмеджетата. Докосна ключа за полилея и за двата аплика на стената до леглото. Плъзна ръце по касата на вратата, да не би набелязаните му жертви да са се облягали там неволно по време на разговор. Проучи вратите на шкафа с огледалата, поглади всяко копче на дистанционното устройство за телевизора с надеждата, че са включили поне една програма за краткото време, прекарано у дома.

Нищо.

Понеже трябваше да бъде спокоен и методичен в претърсването, ако искаше да успее, полагаше усилия да потисне гнева и разочарованието си. Но колкото повече се мъчеше да се овладее, толкова повече ядът се надигаше у него, а жаждата на гнева винаги беше жажда за кръв — виното на отмъщението. Само кръв можеше да утоли жаждата, да угаси яростта и да му донесе относително успокоение.

Докато минаваше от спалнята на Дакота към съседната баня, Канди бе обзет от потребност за кръв, почти толкова неотложна и жизненоважна, колкото потребността от въздух. Погледна в огледалото и за миг не се видя, сякаш нямаше отражение. Виждаше само алена кръв, сякаш огледалото беше прозорче на долната палуба на кораб, заплувал в чудовищните морета на ада. Илюзията избледня, в огледалото изплува отражението на собственото му лице и той бързо извърна очи.

Стисна зъби, напрегна се да се овладее и заопипва крана за топлата вода. Търсеше, налучкваше…

 

 

Мотел ската стая в Санта Барбара беше просторна, тиха, чиста и обзаведена без дразнещото нелепо съчетаване на цветове и мебели, което сякаш беше задължително в повечето американски мотели. И все пак това не беше мястото, където Джули би предпочела да узнае ужасните новини. Ударът и се стори още по-тежък, болката в сърцето още по-пронизителна от факта, че трябваше да ги понесе в непознато и безлично място.

Наистина беше убедена, че Боби пак се поддава на фантазиите си и че Томас е съвсем добре. Тъй като телефонът стоеше на нощното шкафче, съпругът й седна на ръба на леглото, за да позвъни, а Джули го гледаше и слушаше, седнала на стол на няколко крачки от него. Когато пак чу записа с обяснението, че телефонът в „Чиело Виста“ временно не отговаря поради проблеми по трасето, тя изпита неясно притеснение и все пак не допусна мисълта, че нещо се е случило с брат й.

Но когато Боби се обади в кантората в Нюпорт, за да разговаря с Хал и попадна вместо това на Лий Чен, когато цяла минута мълча потресен и слуша напрегнато, с насечени и неясни едносрични отговори, Джули разбра, че е настъпила преломната вечер в живота й и че предстоящите години ще са по-мрачни от вече преживяното. Боби започна да задава въпроси на Лий, но избягваше да срещне погледа на Джули. Интуитивното й усещане се засили, сърцето й затупка учестено. И когато Боби най-накрая обърна очи към нея, тя отклони погледа си, защото тъгата му изглеждаше непоносима. Въпросите към Лий бяха накъсани, от тях Джули не разбра или може би не искаше да разбере почти нищо.

Накрая разговорът стигна към края.

— Не, добре си се справил, Лий. Продължавай все по същия начин. Какво? Благодаря ти. Не, не, ще се оправим. Няма нищо, Лий. Все нещо ще се уреди.

Боби остави слушалката, остана за миг неподвижен, загледан в ръцете си, преплетени между коленете.

Джули не го попита какво се е случило, сякаш разказът на Лий още не беше факт и въпросът й като черна магия би предизвикал трагедия сам по себе си.

Боби стана от леглото и коленичи пред стола й. Хвана я за ръцете и нежно ги целуна.

Тогава Джули разбра, че ще чуе най-лошото.

Боби промълви:

— Томас е мъртъв.

Тя се беше стегнала, за да приеме новината, но думите късаха сърцето й.

— Съжалявам, Джули, Божичко, колко съжалявам. И това не е всичко — Боби й обясни накратко за Хал. — А само няколко минути преди разговора с мене Лий получил съобщение за Клинт и Фелина. И двамата са мъртви.

Ужасът беше прекалено голям, за да го осмисли. Джули много обичаше и уважаваше Хал, Клинт и Фелина. Изпитваше безгранично възхищение към смелостта и самостоятелността на глухата жена. Беше несправедливо, че не може да ги оплаче поотделно — те заслужаваха това. Освен това Джули изпитваше усещането, че ги е предала, защото мъката по тях беше само бледо отражение от скръбта й по Томас, въпреки че естествено не можеше и да бъде другояче.

Гърлото й се сви, дъхът й секна, от гърдите й се изтръгна вопъл. Не биваше така. Не можеше да си позволи да рухне. Никога досега не й се беше налагало толкова да прояви твърдост — извършените тази вечер убийства в окръг Ориндж щяха да бъдат само първите от верижна реакция, която щеше да помете и нея, и Боби, ако двамата се оставеха на скръбта.

Боби продължаваше да стои на колене пред нея и да разказва още подробности — Дерек също бил мъртъв, а може би и други в Чиело Виста. Джули здраво стисна ръцете му — беше неизразимо благодарна, че може да се надява на неговата опора в настъпващия хаос. Очите й бяха замъглени, но с огромно усилие на волята тя удържа сълзите. Все пак не й стигнаха силите да погледне Боби в очите, иначе самообладанието й щеше да се стопи.

Когато Боби приключи разказа си, тя каза:

— Бил е братът на Франк, разбира се.

Треперливият глас я изненада.

— Почти е сигурно.

— Но как е разбрал, че Франк е наш клиент?

— Нямам представа. Видя ме на плажа в Пуналу…

— Да, но не те е проследил. Не е имал никакъв начин да разбере кой си ти. И, за Бога, как се е добрал до Томас?

— Липсва ни някаква много важна информация, затова не разбираме поведението му.

— Какво иска тоя мръсник? — рязко извика Джули. Сега в гласа й имаше колкото скръб, толкова и гняв. Това беше добър признак.

— Преследва Франк — обясни Боби. — Седем години Франк е живял уединено и затова по-трудно ще го открие. Сега Франк има приятели и Канди разполага с повече възможности да го търси.

— Значи един вид съм подписала смъртна присъда на Томас, когато съм се захванала със случая.

— Нали не искаше. Наложи се да те убеждавам.

— Аз те убеждавах, ти се дърпаше.

— И да има вина, тя е обща, но не е така. Просто приехме нов клиент, нищо повече и всичко… се случи ей така.

Джули кимна и най-после се осмели да го погледне в очите. Гласът му не трепереше, но по бузите му се стичаха сълзи. Погълната от собствената си мъка, тя бе забравила, че изгубените приятели са общи и че Боби бе заобичал Томас почти колкото нея. Младата жена отново извърна поглед.

— Добре ли си? — попита я Боби.

— Налага се. По-късно искам да поговорим за Томас — колко смело понасяше това, че е различен, как никога не се оплакваше, колко беше мил. Искам двамата да кажем всичко и да не го забравяме. Никой няма да издигне паметник на Томас, не беше прочут, беше малък човек, не направи нищо велико, с изключение на това, че се стараеше да бъде най-добрият, и друг паметник, освен нашите спомени, няма да има. Затова ще го запазим жив, нали?

— Да.

— Ще го запазим жив… докато и ние не си отидем от този свят. Но всичко това е за по-нататък, когато имаме време. Сега ние трябва да се запазим живи, защото тоя мръсник е по следите ни, нали?

— Така е — потвърди Боби, сетне се изправи и я придърпа от стола.

Беше облечен в тъмнокафяво велурено яке с кобур под мишницата. Джули бе свалила своя кобур и кадифеното сако, но сега пак ги сложи. Тежестта на револвера от лявата страна я успокояваше. Надяваше се, че ще има възможност да го използва.

Погледът й се беше прояснил, очите й бяха сухи.

— Едно е сигурно — обади се Джули, — не искам повече да мечтая. Какъв е смисълът да имаш мечти, когато те никога не се сбъдват?

— Е, понякога се случва.

— Не. За мама и татко не се сбъднаха. Не се получи и при Томас, нали? Питай Клинт и Фелина дали техните мечти са се сбъднали, да видиш какъв ще бъде отговорът. Питай семейството на Джордж Фарис дали са мечтали да бъдат избити от психопат.

— Питай семейство Фан — промълви Боби. — Живели са по лодките в Южнокитайското море, нямали са почти никаква храна и още по-малко пари, а сега са собственици на верига за химическо чистене, правят проекти за препродажба на къщи за по двеста хиляди долара и имат страхотни деца.

— Рано или късно и тях ще ги удари — възрази Джули, разтревожена от горчивината в гласа и от черното отчаяние, което се надигаше у нея като водовъртеж и заплашваше да я погълне. Но не можеше да му се противопостави. — Питай Парк Хемпстед в Ел Торо дали двамата с жена си са били въодушевени, когато тя се разболя неизлечимо от рак и още какво е станало с мечтата му за него и Маралий Роман след като най-после преживял смъртта на жена си. Изведнъж се появява онзи тип Канди. Питай всички нещастници, които лежат в болниците с мозъчни кръвоизливи или рак. Питай заболелите от Алцхаймер още на петдесетгодишна възраст, когато уж трябва да почнат златните им години. Питай децата в инвалидни колички заради мускулна дистрофия, питай родителите на децата в „Чиело Виста“ дали болестта на Даун се вписва в техните мечти. Питай…

Джули се задави. Губеше самообладание, а не можеше да си го позволи.

— Хайде, да вървим — проговори тя.

— Къде?

— Първо да намерим къщата, където онази мръсница го е отгледала. Може пък да ни хрумне нещо, като я видим.

— Виждал съм я.

— А аз не съм.

— Добре. — От нощното шкафче Боби взе телефонния, указател на Санта Барбара, Монтесито, Голета, Хоуп Ранч, Ел Енканто Хайс и други съседни селища и го понесе със себе си към вратата.

— За какво ти е? — учуди се Джули.

— Ще ни потрябва. В колата ще ти обясня.

Пак запръска дъжд. Двигателят на тойотата още не беше изстинал след пътуването на север и въпреки хладния нощен въздух от него се вдигаше пара. Някъде отдалеч долетя тътен от гръмотевица. Томас беше мъртъв.

 

 

Доловените образи бяха бледи и изкривени като отражения по разлюляна от вятъра езерна повърхност. Изплуваха един след друг, докато Канди докосваше крановете, ръба на мивката, огледалото, шкафчето с лекарствата и неговото съдържание, ключовете за осветлението и душа. Но никой от тях не беше отчетлив и не показваше следа към двамата Дакота.

На два пъти го връхлетяха ярки картини, но те бяха свързани с отблъскващи сексуални сцени между двамата. Тубичка с вагинален крем и кутия салфетки бяха осквернени от отвратителни образи, задържали се необяснимо много. Чрез него Канди се докосна до греховни преживявания, които не желаеше да опознае. Бързо дръпна ръце от предметите и почака да му мине прилошаването. Беше отвратен, че необходимостта да проследи Франк чрез тези упадъчни хора го бе принудила да изложи сетивата си на подобно грубо посегателство.

Вбесен от неуспеха и нечистия допир до образите на греха (които упорито се въртяха в съзнанието му), Канди реши, че трябва да изгори злото в този дом в името на Бога. Да го подпали. Да го изгори. Така може би и мислите му пак щяха да се прочистят.

Излезе от банята, вдигна ръце и изпрати невероятно унищожителна вълна от енергия през спалнята. Дървената табла на голямото легло се разпадна, нощните шкафчета се разлетяха на трески, чекмеджетата изхвърчаха и съдържанието им се пръсна на пода, където моментално всичко се запали. Пердетата се стопиха като под командата на вълшебна пръчица. Двата прозореца на далечната стена се пръснаха и от течението пожарът още повече се разгоря.

Канди често съжаляваше, че загадъчната светлина не въздействаше върху хора и животни, а само върху неодушевени предмети, растения и някои насекоми. Понякога изпитваше желание да влезе в някой град и да стопи плътта и костите на поне десет хиляди или може би сто хиляди грешници само за една нощ. Кой точно да бъде градът нямаше значение, защото всички бяха гнезда на разврат, обитавани от безпросветни маси, отдали се на култа към злото и на отвратителна изроденост. Никога никъде не беше виждал човек, който по негова преценка да живее според Божия закон. Би накарал всички грешници да хукнат с ужасени писъци, би ги проследил до скривалищата, би натрошил костите им, би смачкал плътта, би пръснал главите, би откъснал половите членове, които ги занимаваха през цялото време. Да имаше такъв дар, никога не би ги дарил с милосърдието, с което ги удостояваше Творецът. Така те биха разбрали, че е трябвало да проявят благодарност и послушание пред Бога, който винаги търпеливо понасяше най-лошите им изстъпления.

Само Бог и майката на Канди бяха способни на безгранично състрадание. Той самият не беше.

В коридора зави противопожарната алармена система. Канди излезе, насочи пръст към нея и я разби на парчета.

Способностите му изглеждаха по-силни от всякога. Беше се превърнал в мощен двигател на разрушението.

Бог сигурно възнаграждаваше чистотата му, като увеличаваше неговата сила.

Канди благодари на Бога, че майка му, светицата, никога не бе изпадала в ямата, където повечето хора бяха затънали. Мъж никога не я бе докосвал по този начин, затова децата й бяха родени без петното на първородния грях. Беше сигурен, защото тя му беше разказала и показала.

Слезе на първия етаж й подпали килима в дневната със светкавица от лявата ръка.

Франк и близначките не оценяваха значението на непорочното си зачатие и всъщност бяха отхвърлили безподобната благодат, за да прегърнат греха и да вършат сатанински дела. Канди никога нямаше да допусне подобна грешка.

Отгоре долиташе ревът на пламъците и трясъкът на отломките. Сутринта, когато слънцето изгрееше над димящата купчина овъглени парчета, руините от гнездото на разврата щяха да вещаят обречеността на всички грешници.

Канди се почувства пречистен. Образите на двамата изродени Дакота се заличиха от съзнанието му.

Върна се в кантората им, за да продължи търсенето.

 

 

Шофираше Боби, защото смяташе, че Джули не бива да бъде повече зад волана тази вечер. Не беше мигнала от деветнайсет часа и въпреки че още не беше извъртяла денонощен маратон, беше изтощена, а задавената мъка по Томас нямаше да помогне, щеше само да замъгли разума и да притъпи рефлексите. Боби поне бе подремнал на няколко пъти, откакто предната вечер ги събуди обаждането на Хал от болницата.

Прекоси Санта Барбара и влезе в Голета преди да се огледа за някоя бензиностанция, за да попита накъде да кара за Пасифик Хил Роуд.

Боби помоли Джули да отвори телефонния указател. Тя сложи книгата в скута си и с помощта на фенерче, което взе от жабката, започна да чете буква „Ф“, Фогърти. Боби не знаеше малкото име, но се интересуваше само от мъж с такова фамилно име и с титла доктор.

— Може и да не живее тук — обясни той, — но имам предчувствие, че е наблизо.

— Кой е той?

— Когато двамата с Франк пътешествахме, спряхме в кабинета му на два пъти. — Боби й разказа по-подробно за двете посещения.

— И защо не го спомена досега?

— Когато в кантората описвах случките и местата по време на пътуването с Франк, трябваше да посъкратя някои неща, а Фогърти ми се видя безинтересен и затова го отминах. Но колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че сигурно е ключова фигура. Разбираш ли, Франк се постара да се измъкнем бързо, защото никак не му се щеше да изложи Фогърти на опасност, като остави Канди да влезе в следите му. Ако Франк се тревожи особено много за този човек, значи трябва да поговорим с него.

Джули се приведе над указателя и се зачете напрегнато:

 

 

— Фогърти Джеймс, Фогърти Дженифър, Фогърти Кевин…

— Ако не е лекар и обикновено не използва титлата или ако „доктора“ е само прякор, здраво ще загазим. Пък дори и да е лекар, не си прави труда да го търсиш в жълтите страници под заглавието „Лекари“, защото възрастта му е доста напреднала и сигурно е пенсионер.

— Ето! — възкликна Джули. — Фогърти, д-р Лорънс Дж.

— Има ли адрес?

— Да — тя скъса страницата от указателя.

— Страхотно. Щом видиш злощастната къща на Полардови, ще посетим Фогърти.

Боби бе виждал къщата три пъти по време на пътешествията си с Франк, но не знаеше къде точно се намира Пасифик Хил Роуд 1458, както нямаше представа по кой склон на планината Фуджи се бе изкачвал. Все пак намериха лесно адреса според указанията на дългокос мъж с огромни мустаци от една бензиностанция.

Къщите по Пасифик Хил Роуд имаха адрес в Ел Енканто Хайс, но всъщност не се намираха нито там, нито в Голета — крайградски квартал между Ел Енканто и Санта Барбара, — а по тясна междинна ивица земя, която на изток водеше към резерват с мескитови храсти, чапарал, храсталаци и пръснати из тях калифорнийски дъбове и други дървета.

Къщата на Полардови стоеше към края на Пасифик Хил, на границата на регулираните парцели, с малко съседи. Изложението беше запад-югозапад, с изглед към живописно разположените къщи по терасираните хълмове отдолу в посока към тихоокеанското крайбрежие. Вечер гледката беше зашеметяваща: море от светлини над потъналото в мрак истинско море. Несъмнено обаче природата в околността беше запазена без многобройни нови и скъпи къщи, само защото имаше ограничения заради съседния резерват.

Боби веднага позна дома на Полардови. Фаровете осветиха само живия плет и ръждясалата желязна врата между два високи каменни стълба. Той намали скоростта пред входа. На партера беше тъмно. Светеше в една от стаите на горния етаж — бледи ивици се процеждаха през спуснатите щори.

Наведена над него, за да огледа мястото, Джули отбеляза:

— Не виждам кой знае колко.

— Няма и какво да се види. Съборетина.

Продължиха още петстотин метра до края на пътя, завиха и се върнаха. Надолу по склона къщата се падаше от страната на Джули, която настоя колата едва да пъпли, за да има повече време да се огледа.

Точно пред портата Боби забеляза още една светлина на първия етаж в задната част на къщата. Не се виждаше осветен прозорец, а само отблясък, подобен на правоъгълник.

— Всичко е скрито в сенките — най-накрая се обади Джули, все още обърната към къщата, която остана зад тях. — Но виждам достатъчно, за да разбера, че мястото е лошо.

— Много лошо — съгласи се Боби.

 

 

Вайълет лежеше по гръб в тъмната стая заедно със сестра си, затоплена от котките, които се гушеха в близначките. Върбина се бе свила от дясната й страна с ръка върху гърдите й. Устните й докосваха голото рамо на Вайълет и горещият й дъх пареше гладката кожа на сестра й.

Не се канеха да спят. И двете не обичаха да спят нощем, защото нощта беше най-бурното време, когато най-много и най-разнообразни хищници тръгваха на лов и животът ставаше по-вълнуващ.

В този миг двете бяха не само една в друга и в легналите при тях котки, но и в гладна кукумявка, която летеше високо в мрака и дебнеше глупави мишки, оставили без страх сигурните си убежища. Няма нощна птица с по-остро зрение от кукумявката, а ноктите и човката бяха още по-остри.

Вайълет потръпна в очакване на мига, когато отдолу ще се види мишка или друго малко създание, промъкващо се през високите треви — уж надеждно прикритие. От опит познаваше ужаса и болката на жертвата и дивата радост на хищника. Сега жадуваше да ги изпита едновременно още веднъж.

До нея Върбина шепнеше унесено.

Издигане в небето, кръжене, стремглаво спускане надолу, после пак нагоре. Кукумявката още не беше забелязала вечерята си, когато колата се появи нагоре по хълма и почти спря пред къщата на Полардови. Тя привлече вниманието на Вайълет, разбира се, и чрез нея вниманието на кукумявката, но близначката изгуби интерес, когато колата пак ускори ход и отпътува. Само след няколко секунди обаче пак забеляза как автомобилът се връща и а-ха да спре още веднъж пред портата.

Вайълет накара кукумявката да закръжи над колата на височина около шейсет стъпки. После я насочи пред колата й я свали още по-ниско, на двайсет стъпки, и пак й нареди да кръжи около странния натрапник.

От височина двайсет стъпки зрението на кукумявката беше достатъчно остро, за да различи шофьора и пътника на предната седалка. Вайълет никога не беше виждала жената, но мъжът й бе познат. Миг по-късно се сети, че тъкмо с него се беше появил Франк в задния двор в здрача на отминаващия ден!

Франк бе убил безценната Саманта и затова заслужаваше да умре, а сега се появяваше негов познат, който можеше да ги заведе при Франк. На леглото около Вайълет котките се размърдаха и тихо заръмжаха, защото желанието й за мъст се предаде и на тях. Безопашат манкс и черен мелез скочиха от леглото, хукнаха през отворената врата на спалнята, надолу по стълбите, в кухнята, през вратичката над прага, около къщата и оттам на улицата. Колата се отдалечаваше и набираше скорост по склона. Вайълет искаше да я преследва не само по въздух, но и пеша, за да е сигурна, че няма да изгуби дирята.

 

 

Канди пристигна в приемната на „Дакота & Дакота“. От счупения прозорец в съседната стая и двете отворени врати, се носеше студено течение. Явно леките звуци, които предшестваха идването му, бяха заглушени от поривистите, но статични и груби гласове от полицейските радиостанции, закопчани по коланите на ченгетата. Един полицай стоеше на входа на кабинета на Боби и Джули, друг пред отворената врата към коридора на шестия етаж. Двамата говореха с някакъв човек, който не се виждаше. Бяха обърнати с гръб към Канди — според Канди знак, че Бог още не се е отвърнал от него.

Ядосан от неочакваното препятствие при претърсването на кантората, той веднага изчезна и се материализира в спалнята си на сто и петдесет мили на север. Трябваше му време да помисли дали има някакъв начин пак да надуши следата от място, където двамата са били вечерта извън дома и службата, за да потърси още образи.

 

 

Върнаха се на бензиностанцията, където бяха питали дългокосия мустакат мъж за Пасифик Хил Роуд. Същият човек знаеше къде се намира улицата на Фогърти. Дори го познаваше.

— Симпатичен старец. Идва от време на време да зареди тук.

— Лекар ли е? — попита Боби.

— Някога е бил. Но е пенсионер доста отдавна.

Малко след десет часа Боби паркира до тротоара пред къщата на Лорънс Фогърти — изящна двуетажна сграда в испански стил, допълнен с френски прозорци на кабинета, където Боби и Франк се бяха озовали два пъти. Целият първи етаж светеше. Голяма част от прозорците бяха с шлифовани стъкла, които меко пречупваха светлината отвътре. Когато излязоха от колата, Боби долови мириса на пушек и забеляза тънка струя дим да излиза от комина в неподвижния, хладен и влажен въздух, утихнал пред буря. Под трепкащата светлина на уличната лампа със странни лилави отблясъци по азалиите се виждаха няколко цъфнали цветове, но храстите не бяха така плътно отрупани с цвят, както по на юг в окръг Ориндж. Старо дърво с дебел дънер и огромни клони се извисяваше до втория етаж и приличаше на уютно тайничко местенце в някакъв испански вариант на вълшебния свят.

Боби и Джули тръгнаха по алеята към входа. Нещо се стрелна между ниските лампи в градината, пресече им пътя и сепна Джули. После спря на моравата и ги загледа с блеснали зелени очи.

— Само една котка — успокои я Боби.

По принцип той обичаше котките, но от вида на тази потръпна.

Животното пак се размърда и изчезна в сенките на храстите встрани от къщата.

Боби настръхна не от вида й, а от спомена за котешката орда в къщата на Полардови, която се спусна да нападне него и Франк — отначало мълчешком, после с пронизителен писък и необичайно за котките единодействие. Бързата и любопитна самотна котка тук очевидно дебнеше плячка и беше съвсем обикновена, а загадъчността и високомерието така или иначе бяха присъщи на котешкия род.

В края на алеята три стъпала водеха до арка, през която се излизаше на малка веранда.

Джули натисна звънеца с приятна мелодия. Около половин минута никой не отговори и тя пак позвъни.

Заглъхна и второто позвъняване. Настъпилата тишина бе нарушена само от пърхането на крилата на нощна птица, която кацна на покрива над верандата.

Тъкмо Джули посегна да звънне трети път, когато външната лампа светна и Боби усети, че ги наблюдават през шпионката. След миг вратата се отвори и пред тях се изправи доктор Фогърти, облян от светлината в коридора.

Изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеше Боби. Докторът също го позна.

— Влизайте — покани ги той и се отдръпна, за да им направи път. — Почти ви очаквах. Влизайте… не че сте добре дошли.