Дийн Кунц
Лошо място (29)

29

Дъждовният сезон в Южна Калифорния ужасяваше Клинт. През по-голяма част от годината изобщо не валеше, а и през продължилата с малки прекъсвания през последното десетилетие суша някои зими се характеризираха само с по две-три бури. Когато най-накрая завалеше дъжд, човек имаше чувството, че местните жители са забравили как да шофират по мокри пътища. Прелееха ли отводнителните канали, улиците се задръстваха с коли. По магистралите ставаше още по-зле. Заприличваха на безкрайно дълги автомивки, в които транспортните ленти са се развалили.

Докато сивата светлина на следобеда бавно се стопяваше, Клинт насочи колата първо към лабораторията „Паломар“ в Коста Меса. Тя се помещаваше в обширна едноетажна сграда на една пряка западно от Бристол Авеню. В медицинския й отдел покрай другото изследваха и кръвни проби, натривки и биопсии, но се занимаваха предимно с анализи на всякакви образци промишлени и геоложки проби.

Той остави шевролета на паркинга и навел глава що-годе да се предпази от проливния дъжд, зацапа през дълбоките локви. Стискаше найлонова торба, рекламираща веригата супермаркети „Вон“. В малкото фоайе влезе мокър до кости.

Зад приемното гише седеше млада привлекателна блондинка, облечена с бяла униформа и червена пухкава жилетка.

— Би трябвало да носите чадър — отбеляза тя.

Клинт кимна, сложи торбата на плота и я отвори.

— Или поне дъждобран — добави блондинката.

Той извади визитната картичка на „Дакота и Дакота“ от вътрешния джоб на якето си и й я подаде.

— От тяхно име ли идвате?

— Да.

— Ползвали ли сте услугите ни преди?

— Да.

— Имате ли открита сметка?

— Да.

— Виждала ли съм ви вече?

— Не.

— Казвам се Лайза. Работя тук от десетина дни. Не ми се е случвало да обслужвам частен детектив, откакто започнах.

От голямата бяла торба той извади три по-малки найлонови пликчета и ги подреди едно до друго.

— Имате ли си име? — попита тя, като килна глава и му се усмихна.

— Клинт.

— Клинт, ако продължите да се разхождате без чадър или дъждобран в това време, ще се простудите до смърт, нищо че изглеждате толкова як.

— Първо ризата — каза Клинт и побутна пликчето. — Искаме анализ на петната от кръв. Но не само кръвна група, а пълен анализ. Също и цялостна генетична обработка. Вземете проби от различни части на ризата, понеже кръвта може да не е от един човек. Ако е така, пълна обработка на всички открити видове кръв.

Лайза се намръщи на Клинт, после на ризата в пликчето и започна да попълва бланката.

— Всичко изредено и за това. — Клинт побутна второто пликче, в което бе пъхнат сгънат лист от канцеларските принадлежности на „Дакота & Дакота“, изпъстрен с капки кръв. В кантората Джули беше стерилизирала върха на една карфица на пламъка на кибритена клечка и бе боднала палеца на Франк Полард. — Интересува ни дали кръвта по ризата е сходна с тази върху листа.

Третото пликче съдържаше черния пясък.

— Това органична материя ли е? — попита блондинката.

— Не знам. Прилича на пясък.

— Ако е органична, трябва да отиде в медицинския ни отдел, а ако не е, в промишления.

— Изпратете по малко и в двата. И отбележете, че ни трябва бързо.

— Струва повече.

— Няма значение.

Докато попълваше третата бланка, тя каза:

— На Хавайските острови има няколко плажа с черен пясък. Ходили ли сте някога там?

— Не.

— Кайму. Така се казва един от черните плажове. Идва от някакъв вулкан. Пясъкът, имам предвид. Падате ли си по плажове?

— Да.

Тя вдигна глава, без да помръдне писалката от бланката, и му се усмихна лъчезарно. Устните й бяха пълни, а зъбите — изключително бели.

— Обожавам плажовете. За мен няма по-голямо удоволствие от това да се съблека по бански и да се изтегна на слънце, просто да лежа и да се пържа, наистина да се пържа и пет пари не давам за приказките, че тенът не бил полезен. Животът и без туй е кратък, нали? Нека изглеждаме възможно най-добре, докато сме тук. Освен това печенето на слънце ме кара да се чувствам… о, не точно ленива, понеже не смятам, че то изсмуква енергията ми, даже напротив, някак си ме зарежда с енергия, но ленива енергия, като тази на разхождаща се лъвица… разбирате, нали… която стъпва здраво, но грациозно. Слънцето ме кара да се чувствам като лъвица.

Клинт не отвърна.

— Еротично е. Слънцето. Струва ми се, че това се опитвам да кажа. Когато човек полежи достатъчно под лъчите му на някой хубав плаж, всичките му задръжки някак си се стопяват.

Той продължаваше да я гледа безмълвно.

Блондинката свърши с попълването на бланките, прикрепи ги към съответните проби, подаде му неговите екземпляри и рече:

— Клинт, живеем в модерен свят, нали?

Той не разбра какво има предвид.

— Всички сме много по-освободени в днешно време. Права съм, нали? И ако едно момиче смята, че някой човек е привлекателен, не трябва да чака той да направи първата стъпка.

„Ооо!“ — помисли си Клинт.

Тя се облегна назад, може би, за да му даде възможност да види как едрите й гърди изпълват бялата униформена блуза, усмихна се и попита:

— Интересува ли ви покана за вечеря или някой филм?

— Не.

Усмивката й замръзна.

— Съжалявам — каза той, сгъна копията от бланките и ги прибра в джоба на якето, от който по-рано бе измъкнал визитната картичка. Забеляза гневния й поглед и осъзна, че я беше засегнал. Зачуди се какво би могъл да добави, но му хрумна единствено: — Аз съм гей.

Тя премигна и тръсна глава, сякаш се свестяваше след зашеметяващ удар. Усмивка прогони навъсеността от лицето й досущ като слънце, надникващо иззад някой облак.

— Всеки трябва да си носи кръста, предполагам.

— Съжалявам.

— Ей, вината не е ваша. Ние сме такива, каквито сме. Тъй си е, нали?

Той отново излезе на дъжда. Беше застудяло. Небето приличаше на руини от запалила се сграда, до която пожарната се е добрала твърде късно — мокро пепелище, влажна сгурия.