Дийн Кунц
Лошо място (36)

36

Към един и половина през нощта Хал Яматака бе изцяло погълнат от романа на Джон Макдоналд „Последният останал“. Единственият стол в стаята не беше най-удобното място на света, антисептичната болнична миризма го изнервяше, пък и лютивата вечеря още му пареше в устата, но книгата беше толкова завладяваща, че накрая той забрави всички дребни неудобства.

Дори за малко забрави Франк Полард, докато не чу кратко просъскване, сякаш отнякъде излизаше въздух под налягане, и усети внезапно течение. Вдигна очи от книгата, като очакваше да види как Полард се е изправил в леглото или се мъчи да стане, но него го нямаше.

Сепнат, Хал скочи и изпусна романа.

Леглото беше празно. Полард бе прекарал в него цялата вечер, през последния час бе заспал, а сега беше изчезнал. Стаята не беше ярко осветена, защото флуоресцентните лампи зад леглото бяха угасени, но сенките от нощната лампа не бяха достатъчно плътни, за да скрият някого. Чаршафите бяха изпънати върху дюшека и пъхнати под предпазните решетки, сякаш Франк Полард се бе изпарил като статуя от сух лед.

Хал беше сигурен, че е невъзможно да не е чул как Полард сваля решетката, измъква се от леглото и пак я вдига. Със сигурност би усетил и как се опитва да я прескочи.

Прозорецът беше затворен. По стъклото се стичаше дъждът, от светлините от стаята струите хвърляха сребристи отблясъци. Стаята се намираше на шестия етаж и Полард не би могъл да избяга през прозореца. Все пак Хал провери и забеляза, че е не само добре затворен, ами и залостен.

Надникна през вратата на съседната баня и извика: „Франк?“ Не получи никакъв отговор и влезе. Банята беше празна.

Тесният шкаф оставаше единственото възможно скривалище. Хал го отвори и намери две закачалки, където висяха дрехите, с които Полард бе постъпил в болницата. Обувките му също бяха там, в тях бяха пъхнати грижливо навитите чорапи.

— Не може да е минал покрай мен и да е излязъл в коридора — каза Хал, сякаш изречено на глас, заклинанието щеше да се сбъдне.

Дръпна тежката врата и хукна по коридора. Нямаше никого и в двете посоки.

Сви наляво, забърза към аварийния изход в края на коридора и отвори вратата. Застанал на площадката на шестия етаж, той се ослуша за стъпки отгоре или отдолу, не долови никакъв шум, надникна над железния парапет, първо към долните етажи, после вдигна очи в обратната посока. Беше сам.

Върна се по същия път обратно към стаята на Полард и хвърли поглед към празното легло. Все още не вярваше на очите си, излезе пак в коридора, на завоя сви този път надясно и стигна до сестринската стая със стъклените стени.

Нито една от петте сестри в нощната смяна не бе виждала Франк наоколо. Понеже асансьорите бяха точно срещу сестринската стая, където Полард би стоял пред очите на дежурните, явно той не беше напуснал болницата оттук.

— Мислех си, че го наблюдавате — отбеляза Грейс Фулъм, побелялата старша сестра в нощната смяна на шестия етаж. Набитото й тяло, невъзмутимостта и белязаното от грижи, но добро лице биха я превърнали в идеална изпълнителка на главната женска роля, ако в Холивуд им хрумнеше да снимат нови версии на филмите за старата Ани или за мама и татко Кетъл. — Нали това ви беше работата?

— Не съм излизал от стаята, но…

— Как тогава се е промъкнал покрай вас?

— Не зная — призна Хал натъжен. — Важното е… той страда от частична амнезия, малко е объркан. Може да се запъти Бог знае накъде, след като излезе от болницата. Нямам представа как се е промъкнал покрай мен, но трябва да го намерим.

Госпожа Фулъм и една по-млада сестра на име Джанет Сото се заловиха бързо и тихо да проверяват всички стаи в коридора.

Хал тръгна със сестра Фулъм. Докато проверяваха стая 604, където двама възрастни мъже лекичко похъркваха, дочу странна, едва доловима музика. Обърна се, за да потърси източника, но звуците заглъхнаха.

Дори и да беше чула музиката, сестра Фулъм не каза нищо. Малко по-късно в следващата стая, 606, звуците долетяха отново, малко по-отчетливо, и тогава тя прошепна:

— Какво пък е това?

Хал смяташе, че е флейта. Невидимият флейтист не изпълняваше определена мелодия и въпреки всичко звуците бяха призрачни.

Двамата излязоха в коридора, когато музиката пак спря и се появи течение.

— Някой е оставил отворен прозорец… или врата на стълбището — тихо отбеляза сестрата.

— Не съм аз — увери я Хал.

Джанет Сото се показа от отсрещната стая точно когато течението рязко спря. Тя се намръщи, сви рамене, после се отправи към следващата стая от нейната страна.

Флейтата тихичко ромолеше. Пак се появи течението, по-силно отпреди. На Хал му се стори, че през острата болнична миризма долавя лек дъх на пушек.

Остави Грейс Фулъм да продължи претърсването и забърза към далечния край на коридора. Смяташе да провери, да не би да е забравил отворена вратата пред стълбите към аварийния изход.

С крайчеца на окото забеляза, че вратата на стаята на Полард се притваря и разбра, че течението сигурно идва оттам. Блъсна я, преди да се е затворила докрай и видя Франк, седнал на леглото с объркан и уплашен вид.

Течението и звукът от флейтата бяха изчезнали, цареше спокойствие и тишина.

— Къде беше? — попита Хал и се приближи към леглото.

— Светулки — каза Полард, очевидно замаян. Косата му стърчеше разбъркана, кръглото му лице беше пребледняло.

— Светулки ли?

— Светулки по време на буря — повтори Полард.

После изчезна. В един момент седеше на леглото, истински, от плът и кръв както всеки друг човек, в следващия пропадна вдън земя — необяснимо и рязко като призрак, който напуска обиталището си. Изчезването му бе придружено от кратко просъскване, сякаш издишаше спукана гума.

Хал се олюля като че някой го беше ударил. За миг сърцето му замря, изненадата го парализира.

На прага се появи сестра Фулъм.

— Няма и помен от него в стаите по този коридор. Сигурно е отишъл на друг етаж… как мислите?

— Мм…

— Преди да проверим останалите стаи на етажа, май е по-добре да се обадя на охраната да претърси цялата болница. Господин Яматака?

Хал я погледна, после се извърна пак към празното легло.

— Мм… да. Да, идеята е добра. Може да отиде… Бог знае къде.

Сестра Фулъм забърза нанякъде.

С омекнали крака Хал се приближи до вратата, затвори я, облегна се на нея и се загледа в отсрещното легло. След малко се обади:

— Тук ли си, Франк?

Не получи отговор. Пък и не очакваше да получи. Франк Полард не беше станал невидим — кой знае как беше отишъл някъде.

Без да е сигурен дали е по-скоро уплашен, отколкото слисан от видяното, Хал колебливо прекоси стаята и стигна до леглото. Предпазливо докосна решетката от неръждаема стомана, сякаш мислеше, че изчезването на Полард е свързано с някаква стихия, оставила смъртоносна следа зад себе си. Но под пръстите му не изпращяха искри — металът беше хладен и гладък.

Хал зачака. Чудеше се след колко време Полард ще се появи отново, чудеше се дали да се обади на Боби или да почака, докато Полард се материализира, чудеше се дали изобщо ще се материализира отново или ще изчезне завинаги. За пръв път, откакто се помнеше, Хал Яматака изпадна в нерешителност — обикновено мисълта му течеше светкавично, действаше бързо, но никога досега не се беше сблъсквал със свръхестественото.

Беше му ясно само едно — не бива да допусне Фулъм, Сото или някой друг от болницата да узнае какво точно се е случило. Полард бе забъркан в толкова странно явление, че приказките за него бързо щяха да плъзнат от болницата към вестниците. Една от главните цели на „Дакота & Дакота“ беше неизменно да се пази тайната на клиента, а в този случай това беше по-наложително отвсякога. Боби и Джули бяха споменали, че някой преследва Полард, очевидно с намерение да приложи насилие — ето защо опазването на тайната от вестниците можеше да се окаже съдбоносно за оцеляването на клиента.

Вратата се отвори и Хал подскочи като ужилен.

На прага стоеше Грейс Фулъм. Изглеждаше така, сякаш бе превела шлеп през бурно море или пък беше насякла и донесла наръч дърва заради мързела на таткото.

— Охраната слага човек на всеки изход, ако се опита да се измъкне. Мобилизирали сме всички сестри да го търсят по етажите. Смятате ли да се включите в претърсването?

— Ами, знаете ли, трябва да позвъня в кантората, шефът…

— Ако го намерим, къде да ви се обадим?

— Тук. Точно тук. Няма да мърдам, ще звъня по телефона.

Сестрата кимна и излезе. Вратата зад нея се затвори сама.

От корниза на тавана се спускаше завеса, която можеше да огради леглото от три страни. Беше прибрана до стената, но Хал Яматака я издърпа до края на леглото, за да не се вижда от вратата, ако Полард случайно се материализира тъкмо когато някой надниква от коридора.

Ръцете му трепереха, затова ги пъхна в джобовете. После извади лявата, за да погледне часовника: един часа и четиридесет и осем минути.

Полард го нямаше от около осемнадесет минути — с изключение, разбира се, на няколкото секунди, когато нахлу и забъбри за светулки по време на буря. Хал реши да изчака до два часа и тогава да се обади на Боби и Джули.

Стоеше при долния край на леглото, стискаше решетката с една ръка и се вслушваше в нощния вятър, който стенеше пред прозореца и в шибащите дъждовни струи по стъклото. Минутите се влачеха като охлюв по склон, но чакането поне му даде възможност да се успокои и да помисли какво ще разкаже на Боби за случилото се.

Когато стрелките на часовника допълзяха до два часа, Хал заобиколи леглото, протегна ръка към телефона върху нощното шкафче и точно тогава дочу странния напев на далечна флейта. Издърпаната наполовина завеса се разлюля от внезапно течение.

Той се върна при долния край на леглото и плъзна поглед покрай завесата към вратата. Беше затворена. Течението не идваше оттам.

Звуците на флейтата замряха. Въздухът в стаята стана неподвижен и сякаш натежа.

Изведнъж завесата зашумоля и се раздвижи, халките на корниза затракаха тихо, стаята се изпълни със студен въздух, който го разроши. Призрачната музика се появи отново.

Вратата и прозорецът бяха здраво затворени, единственият възможен източник на течението оставаше отдушникът на стената над нощното шкафче. Но когато Хал се изправи на пръсти и сложи длан пред решетката, оттам не излизаше нищо. Студеният вятър сякаш се бе появил някъде от самата стая.

Хал се завъртя и се заозърта — мъчеше се да разбере откъде идват звуците на флейтата. Като се заслуша, разбра, че всъщност няма флейта — по-скоро вятър, който свири едновременно в много тръби, малки и големи, събира различните далечни, но отчетливи звуци в нестроен напев — странен, меланхоличен, печален и все пак някак… заплашителен. Той заглъхна, после се появи за трети път. Хал се слиса — тоновете сякаш се лееха от празното пространство над леглото.

Хал се зачуди дали някой друг в болницата, освен него чува флейтата. Едва ли. Сега музиката беше по-силна отпреди, но си оставаше далечна — всъщност, ако беше заспал, загадъчната серенада едва щеше да е достатъчно силна, за да го събуди.

Въздухът над леглото затрептя пред очите му. За миг той не успя да си поеме дъх, сякаш стаята внезапно се бе превърнала във вакуумна камера. Ушите му заглъхнаха като при бързо набиране на височина.

Странните звуци и течението изчезнаха едновременно, Франк Полард се появи също така внезапно, както бе изчезнал. Лежеше на една страна, със сгънати колене като плод в майчина утроба. Няколко секунди не можеше да се ориентира, а когато осъзна къде се намира, се вкопчи в решетката и с усилие се повдигна до седнало положение. Кожата около очите му беше подпухнала и потъмняла, иначе беше чудовищно блед. Лицето му изглеждаше мазно, сякаш от него се лееше не пот, а олио. Синята памучна пижама бе измачкана, с тъмни петна от изпотяването, на места със засъхнала кал.

— Задръж ме — извика той.

— Какво, по дяволите, стават тук? — попита Хал с пресеклив глас.

— Извън контрол е.

— Къде беше?

— За Бога, помогни ми — Полард все още стискаше решетката с дясната си ръка, но простираше умолително лявата към Хал. — Моля те, моля те…

Детективът пристъпи към леглото, протегна ръка…

… и Полард изчезна, вече не просто със съскащ звук, а с писък и рязко изпращяване на огънат метал. Решетката от неръждаема стомана, в която се бе вкопчил, се откъсна от леглото и изчезна заедно с него.

Хал Яматака смаяно разгледа пантите на подвижната решетка. Бяха усукани и прегънати, като че бяха от картон. Някаква невероятно могъща сила бе изтръгнала Полард от стаята заедно с над половинсантиметрова стоманена пръчка.

Загледан в протегнатата си ръка, Хал се чудеше какво ли щеше да му се случи, ако беше хванал Полард. Щеше ли да изчезне заедно с него? И къде? Не на някое приятно място — това беше сигурно.

Или може би само част от него щеше да изчезне с Полард. Може би щеше да бъде разкъсан, също както рамката на леглото. Може би ръката му щеше да бъде изтръгната от рамото с почти същото остро изпукване, с което беше откъсната стоманата, може би щеше да се гърчи от болка и от разкъсаните му вени да шурти кръв.

Дръпна ръката си, сякаш се боеше, че Полард може изведнъж да се върне и да го грабне.

Когато заобикаляше леглото, за да стигне до телефона, изпитваше усещането, че краката му се подкосяват. Ръцете му така трепереха, че едва не изпусна слушалката и с мъка набра домашния номер на Дакота.