Дийн Кунц
Лошо място (50)

50

След свободния ден Хал Яматака отговори на обаждането на Клинт и дойде в кантората в шест и тридесет и пет във вторник вечерта, за да застъпи на пост, ако Франк случайно се върнеше, след като останалите вече са си тръгнали. Клинт го посрещна в приемната и му разказа какво се е случило в негово отсъствие. След като изслуша всичко, Хал пак се натъжи защо не е станал градинар.

Почти всички в семейството му или се занимаваха с градинарство, или имаха малък разсадник. Всички се справяха отлично, повечето припечелваха по-добре, отколкото Хал в „Дакота & Дакота“, някои дори много по-добре. Роднините му — тримата му братя и цял куп добронамерени чичовци — непрекъснато се мъчеха да го убедят да отиде на работа при тях или да им стане съдружник, но той все отказваше. Не че имаше нещо против разсадниците, продажбата на градинарски инструменти, озеленяването, подкастрянето или самото градинарство. Но в Южна Калифорния понятието „градинар-японец“ се беше превърнало в банално клише, не в обикновен избор на професия, а Хал не можеше да понесе мисълта, че ще се вмести в някакъв стереотип.

Откакто се помнеше, беше страстен почитател на приключенски романи. Копнееше да прилича на героите в тях, особено на някои, подобен на главните герои в романите на Джон Д. Макдоналд, защото те бяха колкото проницателни, толкова и смели, колкото твърди, толкова и чувствителни. Дълбоко в себе си Хал разбираше, че всекидневната му работа в „Дакота & Дакота“ е също толкова банална като труда на градинаря и че възможностите за героични прояви в охранителния занаят са далеч по-малки, отколкото би помислил външният наблюдател. Но когато продаваш торби тор, кутии хербициди или саксии с невени, няма начин да се заблуждаваш, че си романтичен герой или че можеш да станеш такъв. А в края на краищата представата за самия себе си често пъти е подобрен вариант на действителността.

— Ако Франк се появи — каза Хал, — какво да го правя?

— Пъхни го в някоя кола и го заведи при Боби и Джули.

— У тях ли?

— Не. В Санта Барбара. Идват довечера. Ще отседнат в „Червения лъв“, за да могат от утре да поровят в семейната история на Полард.

Хал се намръщи и се облегна на канапето в приемната.

— Май упомена, че според тях няма да се видим пак с Франк.

— Боби твърди, че Франк се разпадал и няма да издържи на последната поредица пътувания. Такова усещане има.

— И тогава кой е техният клиент?

— Франк, докато не ги уволни.

— Нещо не се връзва. Бъди откровен, Клинт. Защо са се захванали тъкмо с него, още повече като имаме предвид как от час на час става все по-опасно и невероятно.

— Те харесват Франк. И аз го харесвам.

— Помолих те да бъдеш откровен.

Клинт въздъхна.

— Проклет да съм, ако зная. Боби се върна напълно откачил. Ама не се отказва. Сякаш главите са си заложили, поне докато Франк се върне, ако изобщо пак се появи. А и брат му, Канди, като че е самият дявол, сам не можеш да се справиш с него. Понякога Боби и Джули са упорити, но не са глупаци и очаквам да се откажат, да проумеят, че тая работа е по силите на Господ, а не на частен детектив. И въпреки всичко виждаш какво става.

Боби и Джули седнаха редом с Лий Чен на бюрото. Той им разказа какво бе научил до момента.

— Не е изключено парите да са крадени, но могат да бъдат използвани. Серийните номера на банкнотите не фигурират в нито един федерален, щатски или местен списък за издирване.

Боби вече се беше сетил за няколко източника, от които Франк можеше да е взел шестстотинте хиляди, сега заключени в служебната каса.

— Помисли за някоя фирма с голям дневен оборот, която невинаги внася прихода в банката след края на работното време и ето ти подходяща цел. Примерно супермаркет, който работи до полунощ. Едва ли е най-подходящо управителят да помъкне торба с пари към някой уличен банков автомат за приемане на депозити и затова в магазина има каса. Работното време свършва, телепортираш се вътре, ако си Франк, и използваш другите си способности да отвориш касата, да натикаш дневния оборот в пазарска торба и да изчезнеш. Парите не са кой знае колко, по неколкостотин хиляди на удар, но като обиколиш три-четири магазина за един час, ще успееш да си докараш доста повече.

Очевидно Джули мислеше по въпроса, защото добави:

— Казината. Те водят отчетност в официалното счетоводство, където данъчната служба може да надникне с известни усилия. Но имат и скрити помещения, където се прибира каймакът. Нещо като каси с размера на цяла стая. Държавната хазна във Форт Нокс може само да им завижда. Не са необходими най-забележителните паранормални качества, за да узнаеш местоположението на скритите помещения, да се телепортираш в удобен момент и да си вземеш каквото пожелаеш.

— Франк известно време е живял в Лас Вегас — отбеляза Боби. — Нали помниш, разказах ти за празния парцел и че някога там е имал къща.

— Защо да се ограничава само с Лас Вегас? — възрази Джули. — Рино, Тахо, Атлантик Сити, Карибския басейн, Макао, Франция, Англия, Монте Карло, — навсякъде, където се разиграват големи пари на комар.

Разговорът за лесния достъп до неограничени количества пари развълнува Боби, макар причината да не му беше ясна. В крайна сметка умения да се телепортира притежаваше Франк, не той самият, пък и беше деветдесет и пет процента сигурен, че повече няма да видят клиента си.

Лий Чен разстла купчина разпечатки на бюрото и каза:

— Парите са най-безинтересни. Ако си спомняш, поръча ми да проверя дали полицията търси мистър Синя светлина.

— Канди — поправи го Боби. — Сега вече знаем името му.

Лий се навъси.

— Мистър Синя светлина повече ми харесваше. По-стилно беше.

В стаята влезе Хал Яматака и обяви:

— Едва ли можем да се доверим на преценки за стила на хората от човек, който носи червени маратонки и чорапи.

Лий поклати глава.

— Ние, китайците, се трудим хилядолетия наред, за да създадем страховития образ на всички азиатци, за да извадим нещастните западняци от равновесие, а вие, японците, разваляте всичко с вашите филми за годзилата. Не можеш да бъдеш загадъчен и в същото време да правиш филми за годзилата.

— Така ли? Я ми покажи някой, който да разбира другите филми за годзилата, освен първия.

Двамата представляваха интересна двойка: единият слаб, модерно облечен, с изящни черти, въодушевена рожба на компютърната епоха; другият набит, мускулест, с безизразно лице, напреднал в техниката колкото човек от каменната ера.

Но за Боби най-интересното беше, че досега не се беше замислял за необичайно големия процент служители на „Дакота & Дакота“ от азиатски произход. Имаше още двама: Нгуен Таун Фу и Джейми Куанг, и двамата виетнамци. Четирима от общо единадесет. Макар двамата с Хал от време на време да си разменяха шеги за Изтока и Запада, Боби никога не възприемаше Лий, Хал, Нгуен и Джейми като отделна група сътрудници. Всеки си беше сам за себе си, бяха така различни помежду си, както ябълките от крушите, портокалите и прасковите. Ала сега осъзна, че склонността към ангажиране на сътрудници от азиатски произход разкрива нещичко и за самия него, нещо повече от очевидното и похвално пренебрегване на расовите предразсъдъци, но не можеше да си обясни какво точно.

— Нищо не е толкова непроницаемо, колкото самата идея за Мотра — отвърна Хал. — Между другото, Боби, Клинт си отиде у дома при Фелина. Да можехме всички да бъдем такива късметлии.

— Лий ни разказваше за мистър Синя светлина — прекъсна го Джули.

— Канди — поправи я Боби.

Лий посочи данните, извлечени от полицейски архиви из цялата страна, и каза:

— Повечето полицейски служби започнаха да се компютъризират и свързват в мрежи едва преди девет години — искам да кажа, че тогава започнаха да го правят с напреднали технологии. Затова повечето документи с електронен достъп стигат дотам. Но през този период в девет щата са извършени седемдесет и осем жестоки убийства с достатъчно сходства, за да се предположи, че престъпникът е един и същ. Само да се предположи, обърнете внимание. Но ФБР проявява интерес едва миналата година и определя тричленна група за работа по тази версия — един в управлението и двама по места за координиране между местните и щатските следствени органи.

— Трима души? — възкликна Хал. — Май не са му отдали кой знае какво значение.

— Бюрото винаги е било претрупано с работа — обясни Джули. — А през последните трийсет години, когато вече е демоде съдиите да произнасят сурови присъди по наказателните дела, престъпниците станаха значително повече от служителите. Трима сътрудници само по тази задача — за момента това означава, че й е отделено сериозно внимание.

Лий измъкна разпечатка от купчината листа на бюрото и обобщи най-важните данни:

— Всички убийства имат следните прилики. Първо, всички жертви са изпохапани, повечето по гърлото, но практически нито една част от тялото не е неприкосновена за оня тип. Второ, мнозина са пребити, с травми по главата. Но загубата на кръв от ухапванията — най-често на югуларната вена и каротидната артерия на шията — е основният фактор, причинил смъртта на почти всички случаи, независимо от другите травми.

— Значи отгоре на всичко тоя тип е вампир, така ли? — попита Хал.

Вземайки въпроса съвсем на сериозно, защото наистина трябваше да разгледат всяка възможност в този толкова особен случай, дори и най-невероятната, Джули отвърна:

— Не вампир в свръхестествения смисъл на понятието. Както вече знаем, по някаква неясна причина Полардови са щедро надарени. Нали се сещате за фокусника по телевизията, Смайващият Ранди, който обещава сто хиляди долара на всеки с доказани способности на медиум? Кланът Полард направо би го съсипал финансово. Това обаче не означава, че у тях има нещо свръхестествено. Не са демони, не са обладани от духове, не са дяволски изчадия — нищо подобно.

— Просто наличие на допълнителен генетичен материал — намеси се Боби.

— Точно така. Ако Канди действа като вампир и хапе хората по шията, това е само проява на психично заболяване — продължи Джули. — То не означава, че е оживял мъртвец.

Боби ясно си припомни русия гигант срещу себе си и Франк на измокрения от дъжда черен плаж в Пуналу. Беше страховит като локомотив. Да имаше избор между Канди Полард и Дракула, Боби сигурно би предпочел оживелия граф. Братът на Франк не би се уплашил от такива прости неща като скилидка чесън, разпятие или кол, забит в гърдите.

— Още едно сходство — обади се Лий. — Когато жертвите са заключвали всички врати или прозорци, няма никакви следи от влизането на убиеца. Нерядко полицията е откривала недокоснати резетата отвътре, сякаш престъпникът се е изпарявал през комина.

— Седемдесет и осем случая — прошепна Джули и потръпна.

Лий хвърли листовете на масата.

— Предполагат, че са повече, сигурно много повече, защото понякога престъпникът се е опитвал да прикрие следите от ухапванията, като е обезобразявал телата или ги е изгарял. Е, ченгетата не са се заблудили в тези случаи, но може пък друг път да са се излъгали. Затова случаите са повече от седемдесет и осем, и то само през последните девет години.

— Браво, Лий — възкликна Джули и Боби също го похвали.

— Още не съм свършил. Ще поръчам да ми донесат пица, иска ми се да се поровя още малко.

— Днес работи повече от десет часа — възрази Боби. — Бездруго е прекалено много. Трябва да си починеш, Лий.

— Ако споделяш моето мнение, че времето е субективно, значи разполагам с неограничени запаси. После вкъщи ще разтегна няколко часа до две-три седмици и утре ще се върна отпочинал.

Хал Яматака поклати глава и въздъхна.

— Крайно ми е неприятно да си призная, Лий, но страшно те бива в тия загадъчни източни истории.

Лий се усмихна непроницаемо:

— Благодаря ти.

 

 

След, като Боби и Джули се прибраха вкъщи, за да приготвят багажа си за пътуването до Санта Барбара и след като Лий се върна в стаята с компютрите, Хал се настани на канапето в кабинета на шефовете, събу обувките си и качи краката си на масичката за кафе. Още пазеше изданието с меки корици на „Последният останал“. Беше я чел два пъти и започна да я препрочита трети път предната вечер в болницата. Ако Боби се окажеше прав, че може никога повече да не видят Франк, на Хал не му предстояха особени събития и вероятно щеше да прочете поне половината от романа.

Може би удовлетворението му в „Дакота & Дакота“ нямаше нищо общо с изгледите за вълнуващи преживявания вместо стереотипната градинарска работа и е очевидно минималните шансове да стане герой. Може би изборът на професия се дължеше най-вече на разбирането, че просто не го бива да окоси една морава, да подкастри жив плет или да засади петдесет саксии с цветя и в същото време да чете романи.

 

 

Дерек седеше на стола. Насочи дистанционното към телевизора и го включи, сетне попита:

— Не искаш ли да гледаш новините?

— Не — отговори Томас.

Беше в леглото си, облегнат на възглавниците и се вглеждаше в тъмната нощ зад прозореца.

— Добре. И аз. — Дерек натисна копчето на дистанционното. На екрана се появи нова картина. — Не искаш ли да гледаш игра?

— Не.

Единственото, което Томас искаше, бе да надуши Лошото нещо.

— Добре.

Дерек почна да натиска копчета и невидимият лъч докара нова картина на екрана.

— Не искаш ли да гледаш тримата, дето се преструват на смешни?

— Не.

— Какво искаш да гледаш?

— Няма значение. Каквото искаш ти.

— Наистина ли?

— Каквото искаш ти — повтори Томас.

— Ей, много хубаво.

Дерек докара много картини на екрана, докато най-накрая намери космически филм — космонавти в скафандри щъкаха из някакво мрачно място. Дерек въздъхна блажено и каза:

— Хубаво. Харесват ми шапките.

— Шлемовете — обясни Томас. — Космически шлемове.

— Де да имах такава шапка.

Томас пак опипа големия мрак, но този път реши да не пуска мислена нишка, която бавно се разгъва към Лошото нещо. Този път си представи нещо като Невидимия лъч за телевизора. Ей, ама то било страхотно! Бам, стигна до Лошото нещо за миг, пък и се почувства по-силен, толкова силен, че се уплаши, изключи лъча и веднага се върна при себе си.

— Имат телефони в шапките — извика Дерек. — Виждаш ли, говорят си през шапките.

Космонавтите по телевизията се бяха озовали на още по-зловещо място, както обикновено се случваше на космонавтите, въпреки че там все ги чакаше нещо грозно и страшно. Така и не си извличаха поука.

Томас извърна очи от екрана.

Към прозореца.

В тъмното.

Боби се боеше за Джули: Боби знаеше нещо, което Томас не знаеше. Ако Боби се боеше за Джули, Томас трябваше да бъде смел и да постъпи Както Трябва.

Идеята за лъча, се оказа много по-добра, чак го уплаши, но Томас я хареса, защото така по-лесно можеше да надуши Лошото нещо. Можеше да го стигне по-бързо, да го проследява по-често и да не се страхува, че Лошото нещо може да улови мислената нишка и да дойде в дома с него. Да сграбчиш невидим лъч е по-трудно, дори за толкова бързо, хитро и подло същество като Лошото нещо.

Затова отново си представи, че натиска копчетата, част от него излетя в мрака и — бам! — право при Лошото нещо. Томас усети колко е побесняло, повече от всякога, бъкаше от мисли за кръв, от които на Томас му прилоша. Прииска му се да се върне в дома. Лошото нещо го усети. Стана му неприятно, че Лошото нещо го усети, че долавя присъствието му, но той остана при него още само няколко мига, за да провери дали в мислите за кръвта се мярка Джули! Ако Лошото нещо мислеше за Джули, Томас веднага щеше да телевизионира предупреждение на Боби. Зарадва се, че не откри Джули в мислите на Лошото нещо и бързо като лъч се прибра в дома.

— Откъде мога да си намеря такава шапка, как мислиш? — питаше Дерек.

— Шлем.

— И лампа си има, виж!

Томас се понадигна от възглавниците и попита:

— Знаеш ли каква е тая история?

Приятелят му поклати глава.

— Каква?

— От тия, дето всяка секунда нещо грозно и лошо изскача и засмуква космонавта за лицето или пък пропълзява през устата надолу към корема и там свива гнездо.

Дерек направи гримаса на отвращение.

— Уф. Не ми харесват такива истории.

— Знам. Затова те предупреждавам.

Докато Дерек бързо докарваше най-различни картини на екрана, за да избяга от космонавта, на който щяха да му изсмучат лицето, Томас размишляваше колко трябва да чака, преди пак да тръгне да души за Лошото нещо. Боби наистина се тревожеше, личеше си, въпреки че се мъчеше да го скрие, а Боби не беше глупак, значи не беше лошо най-редовно да проверява Лошото нещо, да не би да му хрумне мисъл за Джули, да се събуди и да хукне да я търси.

— Искаш ли да гледаш това? — прекъсна размишленията му Дерек.

На екрана се виждаше оня с хокейната маска и голям нож в ръката, който тихо стъпваше в стаята, а на леглото имаше заспало момиче.

— По-добре дай друга картина — предложи Томас.

 

 

Понеже върховият час бе отминал, понеже Джули познаваше на пръсти улиците и най-вече понеже не беше в настроение да бъде предпазлива или да спазва правилника, двамата страхотно бързо изминаха разстоянието от кантората до дома си в източната част на Ориндж.

По пътя Боби й разказа за калкутската хлебарка в обувката при пристигането му с Франк на червения мост в градината в Киото.

— Но когато скочихме на планината Фуджи, обувката беше наред, хлебарката я нямаше.

Джули намали скоростта на кръстовището, но наоколо нямаше други коли и затова не спази знака „стоп“.

— Защо не ми разказа всичко това в кантората?

— Нямаше време за подробности.

— Какво според теб се е случило на хлебарката?

— Не знам. И тъкмо това ме притеснява.

Караха по Нюпорт авеню, точно зад Крофърд Каньон. Неоновите лампи хвърляха причудливи светлини по платното.

Накацали по стръмните хълмове отляво, огромните къщи в английски и френски стил светеха като огромни луксозни кораби и изглеждаха съвсем нелепо не само защото лудите цени на тамошните парцели водеха до строителство на грамадни сгради, непропорционални на малките дворчета, но и защото архитектурата им рязко нарушаваше полутропическия пейзаж. Всичко това беше част от калифорнийския цирк. Боби донякъде го мразеше, но по принцип го обичаше. Досега никога не беше обръщал внимание на къщите и на фона на сериозните проблеми, с които се бяха сблъскали с Джули, не разбираше защо точно сега им обръща внимание. Може би толкова бе потресен, че дори дребните несъответствия му напомняха за хаоса, който едва не го погълна по време на пътуванията му с Франк.

— Налага ли се да караш толкова бързо? — обърна се той към Джули.

— Да — сопна се съпругата му. — Искам да се приберем у дома, да вземем багажа, да стигнем до Санта Барбара, да научим колкото е възможно повече за Полардови и да приключим с този отвратителен, зловещ случай.

— Ако така го приемаш, защо просто не се откажем? Франк се връща, даваме му парите и буркана с червените диаманти, извиняваме се, казваме, че е страхотно момче, но ние вече не играем.

— Не можем — отговори Джули.

Боби прехапа устни и каза:

— Зная. Но не разбирам защо сме принудени да се заплитаме в това.

Колата изпълзя по хълма и бързо се понесе на север, покрай входа на Рокинг Хорс Ридж. Жилището им се намираше само на няколко преки оттам. Чак когато натисна спирачките, за да вземе завоя, Джули го погледна и попита:

— Наистина ли не знаеш защо не можем да се откопчим?

— Наистина. Да не би ти да знаеш?

— Да.

— Кажи ми.

— Сам ще се сетиш в крайна сметка.

— Не се прави на загадъчна. Не е в твой стил.

Джули завъртя волана на служебната тойота и влезе в тяхната улица.

— Ще ти кажа какво мисля, ще се ядосаш, ще отречеш, после ще се скараме, а пък не ми се иска да се карам с теб.

— Защо пък ще се караме?

Тя зави по алеята, паркира, изключи фаровете и двигателя и се обърна към Боби. Очите й блестяха в мрака.

— Когато разбереш защо не можем да се откопчим, няма да ти хареса изводът, който трябва да си направим за себе си и ще възразиш, че не съм права и че всъщност сме чудесна двойка сладурчета. Приятно ти е да си мислиш, че сме просто двойка сладурчета, хитри, но непокварени, нещо като младия Джими Стюарт и Дона Рийд. Наистина те обичам заради това — ти си такъв мечтател. Ще ми стане болно, когато започнеш да се караш.

Боби едва не започна да се кара за това дали ще се скарат. После се загледа в нея и промълви:

— Имах чувството, че нещо не е наред, че когато всичко свърши и осъзная защо така упорито съм искал да го доведа докрай, мотивите ми няма да са толкова благородни, колкото ми се струват сега. Много особено чувство, по дяволите. Сякаш не познавам себе си.

— Може би цял живот опознаваме себе си. И може би така и не успяваме да се опознаем изцяло.

Джули го целуна леко и бързо, после излезе от колата.

Боби я последва по пътеката към входната врата и вдигна очи към небето. Ясното време не се беше задържало. Облаци криеха луната и звездите. Небето беше много тъмно и младият мъж изведнъж бе обзет от странната увереност, че към тях пада някаква огромна и ужасна тежест — черна на фона на черното небе и затова невидима и падаща все по-бързо и по-бързо…