Дийн Кунц
Лошо място (15)

15

Вятърът в Санта Ана, извиващ клоните на дърветата, събуди Боби. Воят долиташе изпод стрехите, гредите на тавана скърцаха.

Боби примигна. Подут от съня, присви очи при вида на цифрите на тавана: 12:07. Понякога работеха нощем, и спяха през деня. Затова бяха сложили на прозорците плътни капаци и в стаята цареше непрогледен мрак, с изключение на бледозелените цифри на часовника, които проблясваха от тавана като мрачно послание от отвъдното.

Понеже беше легнал на зазоряване и бе заспал мигновено, Боби знаеше, че е пладне, не среднощ. Полежа неподвижен известно време. Чудеше се дали Джули спи.

— Будна съм — обади се тя.

— Да не би да четеш мислите ми? — изненада се Боби.

— Не. Това е да си женен толкова години.

Младият мъж протегна ръце и тя се сгуши в него.

Отначало не помръднаха, беше им достатъчна мисълта, че са заедно. После мълчаливо започнаха да се любят.

Бледозелените цифри на часовника не успяваха да разсеят пълния мрак, затова Боби не виждаше притиснатата до него Джули. Но я „ВИЖДАШЕ“ чрез ръцете си. Опиваше се от гладката и мека кожа, изящната извивка на гърдите, ъгловатостта точно там, където беше на място, стегнатите мускули, пъргавите движения. Все едно бе слепец, който чрез докосванията изразява вътрешната си представа за съвършена красота.

Вятърът люлееше света отвън в хармония с оргазмите, които разтърсваха Джули. А когато и Боби повече не можеше да се сдържа, изстена и се изпразни в нея. В същия миг и вятърът изстена и отнесе птицата, свила гнездо под покрива, която запърха с криле и издаде пронизителен писък.

Известно време лежаха един до друг в тъмнината. Дъхът им се смесваше, докосваха се почти с благоговение. Не изпитваха нужда да говорят: думите само биха развалили преживяването.

Алуминиевите капаци подрънкваха от вятъра.

Постепенно удоволствието след любовта отстъпи пред странно неудобство, чийто източник Боби не можеше да определи. Обгръщащата ги тъмнина започна да става потискаща, сякаш пълната липса на светлина още повече сгъстяваше въздуха, който се превръщаше в лепкав сироп, негоден за дишане.

Макар току-що да се бе любил с Джули, Боби беше поразен от внезапната мисъл, че тя всъщност не е с него, че е правил любов със своя сън или с гъстата тъмнина, че някаква незнайна сила през нощта му е откраднала Джули завинаги.

Детинският му страх го накара да се почувства глупаво и все пак той се надигна на лакът и запали нощната лампа.

Видя Джули до себе си усмихната, отпусната на възглавницата, и необяснимата му тревога тутакси се стопи. Въздъхна с облекчение и се учуди, че дъхът му е секнал. Но странното напрежение си остана. Гледката на невредимата Джули, ако не се смяташе ожуленото чело, не успя да го успокои напълно.

— Какво има? — попита тя, чувствителна както винаги.

— Нищо — излъга младият мъж.

— Да не би да те цепи главата от рома в коктейла?

Измъчваше го не махмурлук, а странното усещане, че ще загуби Джули, че нещо от враждебния свят отвън ще дойде да я отнеме. Боби беше оптимистът в семейството и не обръщаше внимание на лоши предчувствия. И точно затова обзелият го мрачен хлад го разстрои повече, отколкото би се отразил на склонен към подобни неща човек.

— Боби? — сепна го Джули намръщена.

— Да, да, главата ме боли — увери я той.

Наведе се и нежно целуна очите й, после още веднъж, за да я накара да ги затвори и да не прочете изписаната по лицето му тревога.

 

 

По-късно, след като взеха душ и се облякоха, двамата набързо закусиха прави до кухненския плот: английски кифли и малинов конфитюр, по половин банан и черно кафе. Бяха решили да не ходят в кантората. Краткото обаждане на Клинт Карагьозис потвърди, че обобщението на случая „Декодин“ е към края си и че няма друга работа, която спешно да изисква присъствието им.

В гаража ги чакаше техният Сузуки Самурай. Настроението на Боби се повиши при вида му. Самурай беше малък джип с двойно предаване. Боби оправдаваше покупката пред Джули, като посочваше двойната функция — практичен за работа и подходящ за отдих — и наблягаше на сравнително разумната цена, но всъщност го искаше, защото му беше приятно да го кара. Джули не повярва на приказките му, но се съгласи, тъй като и на нея й допадаше да я кара. Този път обаче остави Боби да шофира, въпреки че той й предложи да седне на волана.

— Снощи добре покарах — обясни тя и закопча предпазния колан.

Вятърът разпиляваше по улиците сухи листа, клончета, парчета хартия и други неясни по произход или предназначение предмети. Прахът се носеше от изток, където Санта Аните, наречени така на планините, откъдето идваха, минаваха през каньоните и сухите, обрасли с храсталаци хълмове, по които предприемчивите строители от Ориндж още не бяха категоризирали парцелите и не бяха издигнали хиляди почти еднакви въплъщения на калифорнийската мечта от дърво и хоросан. Дърветата се огъваха под напора на вятъра, устремен на неравномерни тласъци към океана на запад. Нощната мъгла бе изчезнала. Денят беше толкова ясен, че от хълмовете се виждаше остров Каталина на трийсет и осем километра от тихоокеанския бряг.

Джули пусна компактдиск на Арти Шоу. Леещата се мелодия и игривите ритми изпълниха колата. Меките саксофони на Лес Робинсън, Ханк Фриймън, Тони Пастър и Рони Пери представляваха странен контраст на хаоса и дисонанса на ветровете от Санта Ана.

От Ориндж Боби тръгна на юг и после на запад към крайбрежните градове — Нюпорт, Корона Дел Мар, Лагуна, Дана Пойнт. При всяка възможност караше по малкото останали асфалтирани странични пътища на опасания с магистрали окръг. Минаха дори покрай няколко портокалови горички, каквито някога бяха покривали всичко наоколо, а после изчезнали пред неумолимото нашествие на градовете и търговските центрове.

Джули се разприказва, докато стрелката пълзеше нагоре по скоростомера, но Боби знаеше, че приповдигнатото й настроение е неискрено. Всеки път, когато тръгваха на посещение при брат й Томас, тя се стараеше да изглежда в добро настроение. Макар да обичаше Томас, срещите с него й късаха сърцето, затова предварително трябваше да се настрои и да се преструва на весела.

— Няма нито едно облаче по небето — каза Джули, докато минаваха покрай старата фабрика за опаковка на плодове на Ървин Ранч. — Нали денят е прекрасен, Боби?

— Да — съгласи се той.

— Вятърът трябва да е издухал облаците чак до Япония и да ги е натрупал над Токио.

— Да. В момента калифорнийският боклук се сипе по Гинза.

Над пътя се носеха стотици червени цветове от бугенвилии, откъснати от вятъра. За миг изглеждаше, че самураят е попаднал сред алена снежна буря. Може би защото току-що бяха говорили за Япония, но им се стори, че във вихъра на листенцата има нещо източно. Боби нямаше да се учуди, ако зърнеше встрани от пътя облечена в кимоно жена, потънала в слънчева светлина и сенки.

— Дори при вятър тук е красиво — отбеляза Джули. — Нали сме късметлии, Боби? Не сме ли късметлии да живеем на толкова хубаво място?

Започна „Френези“ на Шоу. Всеки път, когато чуваше тази песен, Боби почти си представяше, че е герой във филм от трийсетте или четирийсетте години, че ще завие и зад ъгъла ще попадне на стария си приятел Джими Стюарт или може би Бинг Кросби, ще идат да обядват с Кари Грант, Джийн Артър и Катрин Хепбърн и ще се случат страхотни неща.

— В кой филм си? — попита Джули. Познаваше го прекалено добре.

— Още не съм решил. Може би във „Филаделфийска история“.

Докато стигнат до паркинга на дома „Чиело Виста“, Джули успя да се докара привидно в отлично настроение. Излезе от колата, обърна се на запад и се усмихна към хоризонта, очертан от сливането на морето и небето. Сякаш за пръв път виждаше подобна гледка. Наистина панорамата беше изумителна, защото Чиело Виста се намираше на висока скала на около километър от Тихи океан над дълга ивица от южнокалифорнийския Златен бряг. Боби също се възхити на гледката с леко приведени рамене и сгушена в яката глава, сякаш се покланяше на студения поривист вятър.

Когато беше готова, Джули хвана Боби за ръката, стисна я здраво и двамата влязоха вътре.

Домът „Чиело Виста“ беше частно медицинско заведение и архитектурата му се отличаваше от традиционния вид на подобни сгради. Двуетажната испанска фасада с кремава мазилка се подчертаваше от бял мрамор по ъглите, рамки на вратите и трегери, боядисаните в бяло френски врати и прозорци надничаха от изящни арки с големи первази. Покрай алеите се издигаха добре поддържани дървета със запълзели по тях цикламени и жълти бугенвилии. Подовете бяха покрити със сиви пластмасови плочки, напръскани с кремаво и тюркоазно. Стените бяха боядисани в кремаво, с бяла основа и очертан горен ръб. Домът изглеждаше уютен и просторен.

Боби и Джули спряха във фоайето. Младата жена извади гребен и приглади разрошените от вятъра коси. Спряха на рецепцията в приятната приемна и оттам тръгнаха по северния коридор към стаята на Томас на първия етаж.

Вътре имаше две легла. Томас спеше по-близо до прозорците, но в момента нито лежеше, нито седеше в креслото си. Когато спряха на прага, двамата го завариха седнал на общата работна маса, която деляха с Дерек, другото момче в стаята. Приведен над масата, с ножици в ръката, за да изреже снимка от някакво списание, Томас изглеждаше странно съчетание от противоположни качества: набит и крехък, силен и деликатен, физически як, но умствено и емоционално слаб. Вътрешната му слабост бе очевидна. С широкия си врат, едри закръглени рамене, мощен гръб, пропорционално къси ръце и здрави крака Томас приличаше на гном, но когато усети присъствието им и се обърна да види кой е на прага, лицето му не приличаше на облик на приказно създание, а издаваше жестока генетична съдба и биологична трагедия.

— Джулс! — извика той, изпусна ножиците и списанието и едва не прекатури стола в бързината да стане. Носеше провиснали джинси и фланелена риза на зелени райета. Изглеждаше десет години по-млад от истинската си възраст. — Джулс, Джулс!

Джули пусна ръката на Боби, влезе в стаята и разтвори обятия.

— Здравей, миличък.

Томас забърза към нея с несигурната си походка, сякаш обувките му бяха налети с олово, което му пречеше да вдига крака от земята. Беше двайсетгодишен, с десет години по-млад от Джули, но десетина сантиметра по-нисък от нея, на ръст не повече от метър и петдесет. Страдаше по рождение от болестта на Даун, но диагнозата беше ясна за всеки, който зърнеше лицето му: полегато чело, дръпнати очи, плосък нос, дребна за тялото глава, плавни, тежки контури на останалите черти на лицето, които обикновено се свързват с умствено изоставане. На външния му вид прилягаха повече израженията на самотата и тъгата, но сега лицето му бе озарено от топла усмивка на неподправена радост.

Джули винаги действаше така на Томас.

„По дяволите, и на мен действа така“ — помисли си Боби.

Леко приведена, Джули прегърна брат си и двамата останаха неподвижни известно време.

— Как си? — попита тя.

— Добре — отвърна младежът. — Добре съм. — Говореше трудно, но разбираемо, защото езикът му не беше така деформиран, както при някои други жертви на същата болест: беше малко по-голям от нормалното, но не нацепен или постоянно провиснал навън. — Наистина съм добре.

— Къде е Дерек?

— На гости. В друга стая. Ще се върне. Много съм добре. Ти добре ли си?

— Прекрасно, миличък. Направо чудесно.

— И аз съм така. Обичам те, Джулс — радостно каза Томас, защото с Джули се освобождаваше от срамежливостта в отношенията си с останалите. — Много те обичам.

— И аз те обичам, Томас.

— Боях се… че може би няма да дойдеш.

— Не идвам ли?

— Винаги — потвърди Томас. Едва сега пусна сестра си и се огледа. — Здрасти, Боби.

— Здрасти, Томас. Добре изглеждаш.

— Така ли?

— Да пукна, ако лъжа.

Томас се засмя и се обърна към Джули:

— Смешен е.

— Ще получа ли и аз прегръдка? — попита Боби. — Или ще трябва да стоя с разтворени ръце, докато някой ме сбърка със закачалка?

Томас неохотно пусна сестра си. Двамата с Боби се прегърнаха. След толкова много години младежът продължаваше да се чувства неудобно с Боби не защото между двамата имаше органическа непоносимост или лоши чувства, а защото Томас не обичаше промените кой знае колко и бавно се приспособяваше към тях. Дори седемгодишният брак на сестра му все още му се струваше новост.

„Но той ме харесва — помисли Боби, — може би дори толкова, колкото аз го харесвам.“

Не е трудно да харесаш жертвите на болестта на Даун, щом преодолееш съжалението, което първоначално запазва дистанцията, защото повечето от тях притежават подкупваща невинност и непрестореност. Освен ако не ги възпира срамежливост или притеснение от разликите, те обикновено са прями, по-откровени от останалите и неспособни на дребните игри и ходове, които отравят отношенията между „нормалните“ хора. Предишното лято на пикника по случай Четвърти юли в „Чиело Виста“ майката на един от другите пациенти каза на Боби: „Понякога като ги гледам, си мисля, че в тях има нещо — мекота, една особена доброта, — което ги доближава до Бога повече от нас.“ Сега той разбра колко вярно е било заключението. Прегърна Томас и се наведе, за да се вгледа в милото му, недодялано лице.

— Да не прекъснахме някое стихотворение? — попита Джули.

Томас пусна Боби и забърза към работната маса, където сестра му разглеждаше списанието, от което той изрязваше картини преди пристигането им. Отвори последния албум — още четиринайсет бяха вече пълни с негови творби и наредени в шкафа в ъгъла до леглото му — и посочи две страници с изрязани картини, подредени като поезия на стихове и куплети.

— Това беше вчера. Свърших го вчера — обясни Томас.

— Мнооого време работих, беше трудно, но сега вече е… както трябва.

Преди четири-пет години бе решил, че иска да стане поет като някого, когото бе видял и харесал по телевизията. Степента на умствена изостаналост при жертвите на болестта на Даун е различна. Томас беше някъде по средата, но не притежаваше интелектуални способности да се научи да пише нещо повече от името си. Това не го възпря. Помоли за хартия, лепило, албум и купчина стари списания. Тъй като рядко молеше за каквото и да било, а Джули би преместила планини, за да му намери онова, което иска, той бързо получи исканите неща. „Всякакви списания — беше й обяснил младежът — с различни красиви картинки… ама и с грозни… всякакви.“ От „Тайм“, „Нюзуик“, „Лайф“, „Хот Род“, „Омни“, „Севънтийн“ и десетки други издания Томас изрязваше цели картини и части от тях. Подреждаше ги, сякаш бяха думи в поредица от образи с някакво важно за него послание. Някои от „стихотворенията“ му бяха само по пет образа „дълги“, в други имаше стотици изрезки, подредени в стройни куплети или най-често в разнообразни редове, които приличаха на бял стих.

Джули взе албума от ръцете му и седна на креслото до прозореца, където можеше да се съсредоточи върху най-новото му съчинение. Томас остана до масата в напрегнато очакване.

Картинните му стихотворения нямаха определени сюжети или тематична насоченост, нито пък бяха безразборни купища илюстрации. Църковна кула, мишка, красавица в изумруденозелена бална рокля, поляна с маргаритки, консервирани ананаси на кръгли парчета, полумесец, купчина палачинки, обилно полети със сироп, лъскави рубини върху черна кадифена подложка, риба с отворена уста, засмяно дете, монахиня, унесена в молитва, жена, разплакана над обезобразеното тяло на любим човек в забравено от Бога място на военни действия, спасителни пояси, кутре с клепнали уши, монахини в черни одежди и колосани бели нагръдници — от тези и още хиляди други картини в скъпоценните си кутии за изрезки Томас подбираше елементите на своите съчинения. Още от началото Боби бе поразен от верността на много от стихотворенията, някаква симетрия, противопоставяния едновременно наивни и дълбоко осмислени, колкото истински, толкова и неуловими ритми, очевидна лична гледна точка, която беше прекалено загадъчна, за да бъде осъзната. С течение на годините стихотворенията ставаха все по-добри, по-удовлетворяващи, въпреки че Боби не ги разбираше дотолкова, че да обясни на какво се дължи подобрението; просто знаеше, че го има.

Джули вдигна поглед от албума и каза:

— Това е прекрасно, Томас. Кара ме да… изтичам навън на тревата… да застана под небето и може би дори да затанцувам или пък да отметна глава и да се засмея. Кара ме да се радвам, че живея.

— Да! — възкликна Томас с трудноподвижния си език и запляска с ръце.

Джули подаде албума на Боби. Той седна на крайчеца на леглото, за да го разгледа.

Най-интересното в стихотворенията на Томас беше неизменният емоционален отклик. Читателят не можеше да остане равнодушен като при поредица от случайно събрани образи. Когато гледаше работите на Томас, Боби понякога изпитваше желание да се смее гръмко, друг път се трогваше почти до сълзи или изпитваше страх, тъга, съжаление или почуда. Не знаеше защо реагира точно по определен начин на всяко стихотворение, защото ефектът не се поддаваше на анализ. Съчиненията на Томас явно въздействаха на първичния инстинкт и предизвикваха реакция от дълбините на душата, извън границите на подсъзнателното.

Най-новото стихотворение не правеше изключение. Боби изпита същите чувства като Джули: животът е хубав, светът е красив, самото съществуване опиянява.

Остави албума и забеляза, че Томас очаква реакцията му също толкова напрегнато, както бе очаквал тази на Джули. Може би това бе признак, че цени мнението му не по-малко от нейното, макар да не получаваше толкова продължителна и нетърпелива прегръдка като нея.

— Уха! — промълви Боби. — Томас, от това стихотворение изпитвам някакъв топъл гъдел… Имам усещането, че пръстите на краката ми се свиват.

Младежът се ухили.

Понякога, загледан в него, Боби изпитваше чувството, че в обезобразения череп обитават двама Томасовци. Първият бе глупакът, сладък, но слабоумен. Вторият беше умен както всички останали, но заемаше само малка част от повредения мозък, някъде в средата, откъдето нямаше връзка с външния свят. Всички мисли на втория Томас трябваше да минат през филтъра на мозъчните владения на първия, затова излизаха на бял свят изкривени. Ето защо светът не би могъл да се досети, че вътре живее и вторият — мислещ, чувстващ, съвсем жив, — ако не бяха доказателствата от картинните стихотворения, чиято същност оцеляваше дори през филтъра на първия Томас.

— Имаш такъв талант — каза Боби напълно искрено, почти със завист.

Томас се изчерви и сведе очи. Изправи се и бързо отиде до тихо бръмчащия хладилник до вратата към банята. Пациентите се хранеха в общата трапезария, напитки и закуски се предлагаха и извън часовете за хранене по желание, но тези, които притежаваха достатъчно умствени способности да се грижат за чистотата и реда по стаите, имаха право на собствен хладилник с любимите закуски и напитки, за да се насърчава самостоятелността им в максимална степен. Томас извади три кутии кока-кола. Даде по една на Боби и на Джули. С третата се върна на стола до масата, седна и попита:

— Гонили сте лоши хора ли?

— Да, пълним затворите — отговори Боби.

— Разкажете ми.

Джули се приведе в креслото, Томас придърпа стола си по-близо до нея, докато коленете им се докоснаха. Младата жена му разказа основното от случките в „Декодин“ предната нощ. Представи Боби в по-героична светлина и леко омаловажи своето участие не само от скромност, но и за да не плаши Томас с прекалено ясна картина на опасностите, на които се бе изложила. Брат й беше твърд посвоему: иначе отдавна би се свил в леглото с лице към ъгъла, за да не стане повече никога. Но не беше достатъчно твърд, за да понесе загубата на Джули. Дори мисълта колко е уязвима тя би го смазала. Затова му разказа за лудешкото каране и стрелбата от смешната страна — вълнуващо, но не опасно приключение. Историята забавляваше Боби не по-малко от Томас.

След малко, както обикновено, слабоумният се преумори от разказа и развлечението отстъпи място на объркване.

— Стига ми — каза той, което значеше, че се мъчи да осмисли чутото и няма възможност да поеме повече. Светът извън „Чиело Виста“ го очароваше и често пъти той копнееше да бъде част от него, но същевременно му се струваше прекалено ярък, шумен и колоритен и можеше да го поема само на малки дози.

Боби взе един от старите албуми от полиците и седна на леглото да „чете“ картинни стихотворения.

Томас и Джули останаха на столовете, забравили питиетата си, коленете им се допираха, държаха се за ръце, от време на време се споглеждаха. Просто бяха заедно. Младата жена се нуждаеше от това усещане също както брат си.

Майка им бе убита, когато Джули беше на дванайсет. Баща им почина след осем години, две години преди Джули и Боби да се оженят. Тогава тя беше едва на двайсет и работеше като сервитьорка, за да се издържа в колежа и да плаща половината от наема на апартамента, където живееше с още една студентка. Родителите им не бяха богати и въпреки че гледаха Томас у дома, разноските по него бързо стопиха малките им спестявания. След смъртта на баща им Джули не можеше да си позволи да наеме апартамент за себе си и за Томас, още по-малко да отдели време, за да му помага да се справи с действителността, затова бе принудена да го изпрати в държавен приют за умствено изостанали деца. Въпреки че Томас никога не се оплака, тя смяташе, че е извършила предателство спрямо него.

Тя смяташе да завърши криминалистика, но се отказа в трети курс и се записа в полицейската академия. Работи като заместник-шериф година и половина и тогава срещна Боби и се омъжи за него. Живееше с минимални разноски, не си позволяваше нищо, пестеше почти цялата си заплата с надеждата да събере достатъчно, за да купи някой ден къщичка и да прибере Томас. Малко след като се ожениха и създадоха кантората „Дакота & Дакота“, Боби и Джули взеха брат й да живее при тях. Но работното им време беше много разпокъсано, а колкото и някои жертви на болестта на Даун да можеха да се справят самостоятелно, Томас се нуждаеше от непрекъснати грижи. Квалифицирани сестри на три смени им излизаха по-скъпо от таксата за скъпо частно медицинско заведение от типа на „Чиело Виста“ и все пак те бяха готови да плащат, ако можеха да намерят хора, на които да разчитат. Когато стана невъзможно да работят, да живеят личния си живот и да гледат Томас, двамата го доведоха в „Чиело Виста“. Приютът беше възможно най-удобен и все пак Джули го смяташе за своето второ предателство към брат си. Тежкото чувство за вина не се облекчаваше от мисълта, че той е щастлив в „Чиело Виста“ и дори се подобрява.

Част от Мечтата, и то много важна, беше планът да намерят време и средства да приберат Томас у дома.

Боби вдигна очи от албума тъкмо когато Джули попита:

— Томас, май ще ти е приятно да поизлезеш с нас, нали?

Братът и сестрата продължаваха да се държат за ръце. Боби забеляза, че Томас стисна по-здраво, като чу предложението за екскурзия.

— Можем просто да се повозим с колата — продължи Джули. — Да стигнем до морето. Да се поразходим по брега. Да си купим сладолед във фунийки. Какво ще кажеш?

Томас хвърли нервен поглед към най-близкия прозорец, където се виждаха къс ясно синьо небе и кръжащи чайки.

— Навън е лошо.

— Само малко духа, миличък.

— Не говоря за вятъра.

— Ще се позабавляваме.

— Навън е лошо — повтори Томас и задъвка долната си устна.

Понякога имаше желание да излезе навън, друг път се плашеше от тази мисъл, сякаш въздухът извън „Чиело Виста“ беше чиста отрова. Никой не можеше да разубеди или успокои Томас, когато го обхващаше страхът от открити пространства и Джули предпочете да не насилва нещата, затова предложи:

— Може би следващия път.

— Може би — отвърна Томас, забил очи в пода. — Но днес е наистина лошо. Някак си… усещам… лошото… студено ми е на кожата.

Известно време Боби и Джули се мъчеха да приказват на различни теми, но Томас не проявяваше желание да говори. Мълчеше, не ги гледаше, не даваше никакви признаци дори, че ги чува.

Поседяха мълчаливо. След няколко минути младежът проговори:

— Стойте още малко.

— Не сме си тръгнали — успокои го Боби.

— Само щото не говоря… не че искам да ви няма.

— Знаем, братле — обади се Джули.

— Аз… имам нужда от вас.

— И аз имам нужда от теб — каза тя, вдигна ръката на брат си и я целуна.