Дийн Кунц
Лошо място (52)

52

Боби застана встрани на магистралата. Държеше се за вратата на колата и се мъчеше да си поеме дъх. Беше сигурен, че ще повърне, но пристъпът бе отминал.

— Добре ли си? — попита тревожно Джули.

— Ами… да.

Колите профучаваха край тях. Силната въздушна струя и ревът им създаваха у Боби странното чувство, че двамата с Джули продължават да карат тойотата със сто и шейсет километра в час, докато той се държи за отворената врата, а тя е сложила ръка на рамото му и по необясним начин пазят равновесие и краката им не изгарят от съприкосновението с асфалта при шеметната скорост, въпреки че никой от двамата не шофира.

Сънят много го беше объркал и разстроил.

— Всъщност не беше сън — обясняваше й Боби. Продължаваше да стои с наведена глава и разглеждаше пръснатия чакъл встрани от магистралата. Не изключваше нов пристъп на изтощителен световъртеж и повдигане. — Не като предишния сън за нас, за грамофона и океана киселина.

— Ами пак за „лошото нещо“.

— Да. Но не можеш да го наречеш сън, защото просто ей така… думите нахлуха в съзнанието ми.

— Откъде?

— Не знам.

Осмели се да вдигне глава, зави му се свят, но не му прилоша.

— Лошото нещо… внимавайте… има светлина, която те обича… Не помня всичко. Беше много силно, настойчиво, сякаш някой ми крещеше през фуния, долепена до ухото ми. И това обаче не е точно, защото в действителност не чувах думите, те си стояха там, в главата ми. Усещах ги силно, ако може да се каже така. И то без образи както се случва насън. Само усещания, колкото силни, толкова и объркани. Страх и радост, гняв и опрощение… а съвсем в края някакво странно усещане за спокойствие, което… не мога да опиша.

Към тях затрещя питърбилт с най-големия фургон, който законът позволяваше по пътищата. Изникнал в мрака зад ослепителната светлина на фаровете, той приличаше на изплувало от дълбините морско чудовище — с първична сила и студен гняв, с вечно неутолим глад. Кой знае защо, докато колата профучаваше покрай тях, Боби се сети за човека от плажа на Пуналу и потръпна.

— Добре ли си? — попита Джули.

— Да.

— Сигурен ли си?

Боби кимна:

— Само малко ми се вие свят. Нищо друго.

— И сега какво?

Той я погледна.

— Че какво друго? Продължаваме към Санта Барбара. Ел Енканто Хайс и слагаме край на всичко това… по някакъв начин.

 

 

Канди се появи под портала между дневната и трапезарията. Там нямаше никого.

Отзад в къщата се чуваше бръмчене. След миг неканеният, чудовищен гост разбра, че работи електрическа самобръсначка. Звукът спря. После в мивката потече вода и зажужа вентилаторът в банята.

Канди реши да тръгне направо през коридора към банята и да изненада мъжа. Но от другата посока дочу шумолене на хартия.

Прекоси трапезарията и застана на прага на кухнята — по-малка от кухнята в родната му къща, но безукорно чиста и подредена, каквато неговата не беше след смъртта на майка му.

До масата, с гръб към него, седеше жена в синя рокля. Беше надвесена над някакво списание, разлистваше го, сякаш търсеше нещо интересно за четене.

Канди владееше телекинетичните таланти много по-сигурно и по-точно, отколкото Франк. Можеше да се телепортира по-ефикасно и по-бързо, причиняваше по-малко разместване на въздуха и по-малко шум от молекулната съпротива. Въпреки всичко се изненада, че жената не се беше изправила, за да провери какво става, защото звуците от пристигането му се разнесоха в малката съседна стая и явно бяха достатъчно особени, за да привлекат нейното внимание.

Непознатата прелисти още няколко страници, после се облегна и се зачете.

Канди не я виждаше достатъчно добре отзад. Косата й беше гъста, лъскава и толкова черна, като че бе тъкана на същия стан, от който излизаше нощта. Имаше крехки рамене и ръце. Беше протегнала добре оформените си крака встрани от стола и ги беше кръстосала през глезените. Ако беше някой, който се интересува поне мъничко от секс, сигурно щеше да се възбуди от извивката на прасеца.

Канди се чудеше как ли изглежда лицето й. Изведнъж го обзе потребност да разбере каква е на вкус кръвта й. Пристъпи прага и направи три крачки към нея. Не правеше никакви усилия да пази тишина, но жената изобщо не вдигна поглед от списанието. Усети присъствието му чак когато Канди я сграбчи за косата и я издърпа от стола, докато тя риташе и се извиваше.

Той я обърна и веднага се изпълни с вълнение. Беше безразличен към красивите й крака, пищните й бедра, тънката талия и едрите гърди. Макар и красиво, дори не лицето й беше причината за неговата възбуда. Имаше нещо друго. Нещо в сивите й очи. Можеше да се нарече жизненост. Беше по-жива от повечето други хора, трептеше.

Жената не изкрещя, тихо изръмжа от страх или гняв, после разгневено го заудря с юмруци. Биеше го по гърдите, по лицето.

Жизненост! Да, тази жена беше преизпълнена с живот, бликаше от живот и именно тази жизненост го възбуждаше далеч повече от всякакви сексуални съблазни.

Канди още чуваше далечния плясък на вода и бръмченето на вентилатора. Беше сигурен, че ще се справи с нея, без да привлече вниманието на мъжа, ако успееше да предотврати писъците й. Удари я по главата с юмрук преди да е издала звук. Жената се свлече на пода. Не изгуби съзнание, но беше зашеметена.

Разтреперан от предвкусваното удоволствие, Канди я сложи по гръб на масата. Краката й висяха от ръба. Канди ги разтвори и се наведе между тях, но не за да я изнасили — изнасилването беше нещо отвратително. Сведе лице към нейното, отначало тя запримига объркано, все още замаяна от ударите. После очите й започнаха да се проясняват. Канди забеляза как по лицето й се изписва ужас и бързо се наведе към гърлото, захапа дълбоко и откри кръвта — чиста, сладка, опияняваща.

Жената се замята под него.

Беше толкова жива. Прекрасно жива. Известно време.

 

 

Когато разносвачът донесе пицата, Лий Чен предложи да я раздели с Хал в кабинета на Боби и Джули.

Хал отмести книгата, но не свали обутите си с дълги чорапи крака от масичката за кафе.

— Знаеш ли какви поражения нанася това на артериите ти?

— Защо днес всички са се загрижили за артериите ми?

— Ти си толкова симпатичен млад човек. Много ще ни бъде неприятно да умреш преди трийсетте. Освен това все ще си мислим как ли би се облякъл на следващия ден, ако беше жив.

— Уверявам те, никога нищо подобно на твоите дрехи.

Хал се наведе и погледна в кутията, която Лий му показваше.

— Изглежда доста добре. Правилото е много просто — когато ти доставят пица на адрес, всъщност ти продават услуга, а не добра храна. Тази обаче не изглежда лошо. Спокойно можеш да познаеш къде свършва пицата и къде започва картонът.

Лий откъсна капака на кутията, сложи го върху масичката и постави две парчета пица върху импровизираната чиния.

— Ето.

— Няма ли да ми дадеш половината?

— Ами холестеринът?

— По дяволите, холестеринът е само малко животинска мазнина, да не би да е арсеник!

 

 

Когато силното сърце на жената престана да бие, Канди се дръпна от нея. От разкъсаното й гърло продължаваше да се процежда кръв, но той не докосна нито капка повече. От мисълта, че пие от труп, му ставаше лошо. Сети се за котките на сестрите си, които веднага изяждаха всяка умряла от себеподобните си и се намръщи от отвращение.

Докато откъсваше мокрите си устни от гърлото на жената, Канди чу отварянето на врата в задната част на къщата. Някой се приближаваше.

Той бързо заобиколи масата с мъртвата жена и я бутна между себе си и вратата към трапезарията. От представата, която получи за човека от албума с картинките на онзи идиот, знаеше, че с Клинт няма да му е лесно да се справи, както с повечето хора. Предпочиташе да има известно разстояние между двамата, за да има време да прецени съперника си, а не да го нападне изненадващо.

На прага се появи Клинт. Като се изключат дрехите — сиви панталони, тъмносин блейзър, винен пуловер и бяла риза — изглеждаше точно както оставения върху албума образ. Явно доста се беше позанимавал с щанги навремето. Косата му беше гъста, черна, сресана назад от челото. Лицето му беше като изваяно от гранит, изразът на очите бе непримирим.

Възбуден от скорошното убийство и от вкуса на кръв, Канди наблюдаваше другия мъж с интерес. Чудеше се какво ли ще се случи по-нататък. Възможностите бяха най-разнообразни и нито една не беше скучна.

Клинт не реагира според очакванията му. Не прояви изненада, когато видя проснатата мъртва жена върху масата. Не изглеждаше ужасен или сломен от загубата, нито пък изпадна в гняв. В каменното му лице нещо се промени, сякаш под повърхността се разместваха тектонични пластове.

Накрая погледна Канди в очите и промълви:

— Ти.

Едносричното потвърждение, че е разпознат, смути Канди. За миг се обърка откъде ли този човек можеше да го познава, после се сети за Томас.

Възможността Томас да е споделил виденията си с този или с други хора беше най-страшният поврат в живота на Канди след смъртта на майка му. Службата му в Божията армия на отмъстителите беше личен ангажимент, тайна, която не биваше да излиза извън семейство Полард. Майка му го бе предупредила, че няма нищо лошо в това да се гордее с Божията служба, но че гордостта му ще го доведе до падение, ако започне да се хвали с божествения си подвиг пред други. „Сатаната — разправяше му тя — непрекъснато търси имената на войните от Божията армия, а ти си точно такъв. Когато ги открие, той ги унищожава с червеи, които ги изяждат приживе отвътре, тлъсти червеи като змии, и ги засипва с огън и жупел. Ако не можеш да запазиш тайната, ще умреш и ще идеш в ада заради голямата си уста.“

— Канди — прошепна Клинт.

Споменаването на името разпръсна и последните съмнения за разкриването на тайната извън семейството. Канди беше страшно загазил, въпреки че самият той не беше нарушил обета за мълчание.

Представи си, че в момента Сатаната стои в някакво тъмно и задимено място, отмята глава и пита: „Кой? Как го каза? Как се казва той? Канди ли? Канди чий?“

Колкото вбесен, толкова уплашен, Канди понечи да заобиколи кухненската маса. Чудеше се дали Клинт е научил за него от Томас. Беше твърдо решил да пречупи този мъж и да го накара да проговори, преди да го убие.

С най-неочакван жест след каменното спокойствие, с което бе приел убийството на жената, Клинт бръкна в сакото, извади револвер и стреля два пъти.

Всъщност може би изстреля и повече от два куршума, но Канди не чу нищо повече. Първият изстрел го улучи в стомаха, а вторият в гърдите и го отблъсна назад. За щастие главата и сърцето останаха незасегнати. Ако беше наранена мозъчната тъкан, ако бе повредена загадъчната и крехка връзка между мозъка и съзнанието и бе заклещила съзнанието в капана на повредения мозък, преди Канди да успее да ги отдели един от друг, щеше да се изгуби способността да се телепортира и да го остави на произвола на съдбата. Също така, ако сърцето му бе спряло от точен куршум преди той да се дематериализира, Канди щеше да рухне мъртъв на място. Само такива рани можеха да го довършат. Притежаваше много способности, но не беше безсмъртен. Затова беше благодарен на Бога, че му позволи да се измъкне от кухнята и да се върне жив в майчината си къща.

 

 

Магистралата Вентура. Джули караше бързо, макар и не чак толкова като преди. От радиокасетофона долиташе мелодията „Кошмар“ на Арти Шоу.

Боби беше потънал в мисли, загледан през страничното стъкло в нощния пейзаж. Не можеше да се отърси от потока думи, които бяха прогорили съзнанието му като бомба, като разтопен метал. Беше се успокоил от съня, който го бе уплашил предната седмица. В края на краищата всеки сънуваше кошмари. Макар и необикновено ярък, абсурдно правдоподобен, сънят не беше необичаен или поне Боби си бе внушил така. Но сегашното преживяване беше различно. Не можеше да повярва, че настойчивите, горещи като лава думи са изригнали от собственото му подсъзнание. Сънят със сложните фройдистки послания в многозначна сцени и символи беше разбираем — нали в крайна сметка подсъзнателното се проявяваше в евфемизми и метафори. Но потокът думи беше много прям, директен, като изпратен по телетипна машина право в мозъчната му кора.

От време на време Боби шаваше неспокойно. Заради Томас.

Кой знае защо, колкото повече размишляваше върху потока думи, толкова повече в ума му се явяваше Томас. Боби не виждаше връзката и затова се мъчеше да не мисли за момчето, да се съсредоточи върху възможните обяснения на случката. Но Томас неизменно се връщаше — ненатрапчиво, но постоянно. След известно време у Боби се оформи мъчителното чувство, че има връзка между потока думи и Томас, въпреки че нямаше ни най-малка представа каква може да бъде тя.

И още по-лошо, докато милите се нижеха според датчика на таблото и колата приближаваше западния край на долината, Боби започна да усеща, че момчето е в опасност. „И то заради мен и Джули“ — помисли си той.

Опасност от какво, от кого?

Най-голямата опасност, пред която в момента бяха изправени Боби и Джули, се наричаше Канди Полард. Но дори и за нея трябваше да говори в бъдеще време, защото Канди още не беше научил за тях, не знаеше, че работят за Франк, пък и можеше никога да не разбере в зависимост от развоя на събитията в Санта Барбара и Ел Енканто Хайс. Вярно, беше видял Боби на плажа в Пуналу, но нямаше как да разбере кой е той. В края на краищата дори и Канди да научеше за връзката между „Дакота & Дакота“ и Франк, нямаше как Томас да бъде въвлечен — Томас беше съвсем отделна част от техния живот. Нали така?

— Нещо не е наред ли? — попита Джули, докато преминаваше в лявата лента, за да изпревари голям камион, натоварен с бира.

Боби не виждаше ползата да й каже, че Томас може да е в опасност. Тя щеше да се разтревожи, да се разстрои. И за какво? Боби просто оставяше богатото си въображение да работи на воля. Томас беше на съвсем сигурно място в „Чиело Виста“.

— Боби, какво има?

— Нищо.

— Какво тогава се въртиш?

— Имам проблеми с простатата.

 

 

„Шанел №5“, меко сияние на лампата, създаващи уют тапицерии и тапети на рози…

Канди се изсмя облекчено, когато се материализира в спалнята, а куршумите останаха в онази кухня в Пласенша на повече от сто мили от него. Раните му бяха зараснали, сякаш никога не ги беше имал. Може би бе изгубил малко кръв и някое и друго парченце тъкан, защото единият от куршумите го бе пронизал и излязъл през гърба и беше отнесъл плътта, преди Канди да излезе извън обсега на револвера. Всичко друго обаче си беше на място и дори нямаше спомен за болката.

Постоя пред шкафа около половин минута. Вдишваше дълбоко аромата на парфюма от напоената кърпичка. Благоуханието го насърчаваше и му напомняше за неотложната потребност да ги накара да платят за убийството на майка му — всички без изключение, не само Франк, но и целият свят, който заговорничеше срещу него.

Погледна лицето си в огледалото. По брадичката и устните вече нямаше следи от кръвта на сивооката жена. Беше я оставил зад себе си, също както оставяше дъждовните хапки, когато се телепортираше далеч от буря. Но вкусът още се усещаше. А отражението му несъмнено представляваше въплъщение на възмездието.

Като разчиташе на изненадата и на способността си да се прицели съвсем точно, след като се беше запознал с разположението на кухнята, Канди се върна в къщата на Клинт. Смяташе да влезе през вратата за трапезарията, в противоположна посока от мястото, където се дематериализира.

Но или изстрелите го бяха разтърсили повече, отколкото осъзнаваше, или пък обзелият го гняв беше преминал критичната точка и вече му пречеше да се съсредоточи. Каквато и да беше причината, Канди не се появи на набелязаното място, а до вратата към гаража, само на четвърт разстояние от предишното си положение, вдясно от Клинт и недостатъчно близо, за да го нападне и да му отнеме оръжието преди онзи да успее да стреля.

Само че Клинт го нямаше. Тялото на жената също не беше на масата. Само кръвта стоеше като доказателство, че е умряла именно там.

Канди не беше отсъствал повече от минута — времето, което прекара в спалнята на майка си плюс няколко секунди за път в двете посоки. Очакваше да завари Клинт надвесен над съпругата си, потънал в скръб, или отчаяно търсещ пулса й. Но щом бе разбрал, че Канди е изчезнал, сигурно беше поел мъртвото тяло на ръце и… И какво? Сигурно бе избягал от къщата, разбира се, с абсурдната надежда, че в жената е останала искрица живот и че трябва да я отнесе, да не би Канди да се завърне.

Чудовищното създание измърмори някакво проклятие и веднага помоли майка си и Господ за прошка заради неприличния език. Помъчи се да отвори вратата на гаража. Беше заключена. Ако беше излязъл оттук, Клинт нямаше да губи време да заключва зад себе си.

Канди бързо напусна кухнята, мина през трапезарията и се запъти към антрето пред дневната, за да провери моравата и улицата отпред. Но от вътрешността на къщата дочу шум и спря още преди да стигне до входната врата. Смени посоката и крадешком тръгна по коридора назад към спалните.

В една от тях светеше. Той открехна вратата и рискува да надзърне.

Клинт тъкмо беше сложил жената на двойното легло. Докато Канди гледаше, другият мъж придърпа полата й върху коленете. Продължаваше да държи револвера.

За втори път в продължение на по-малко от час Канди чу воя на далечни сирени в нощта. Вероятно съседите бяха чули стрелбата и бяха повикали полиция.

Клинт го забеляза на прага, но не вдигна оръжието. Не каза нищо, стоическото му изражение не трепна. Приличаше на глухоням. Странното му поведение изнерви и обърка страшния посетител.

Той си помисли, че не е изключено мъжът да е изпразнил оръжието още в кухнята, въпреки че телепортирането стана още при втория изстрел. Най-вероятно Клинт бе стрелял по рефлекс, пръстът му бе натискал спусъка поради гняв, страх или друго чувство. Не беше възможно да е пренесъл жената и да е презаредил револвера само за около минута, докато Канди го нямаше. Значи нямаше никаква опасност, ако просто се приближеше и отнемеше оръжието му.

Но Канди остана на прага. Някой от двата изстрела можеше да бъде точно в центъра на сърцето. Притежаваше могъща сила, но не можеше да я използва достатъчно бързо, за да изпари наближаващ куршум.

Вместо да се опита да се справи с него по какъвто и да е начин, мъжът се извърна, заобиколи леглото и се изтегна до жената.

— Какво става, по дяволите? — попита Канди.

Клинт пое мъртвата й длан. С другата си ръка стисна 38-калибровия револвер. Обърна се на възглавницата, за да гледа към жената и в очите му блеснаха непроляти сълзи. Притисна дулото под брадичката си и стреля.

Канди беше толкова зашеметен, че не можа да помръдне или да измисли какво да прави по-нататък. От вцепенението го изтръгнаха виещите сирени. Разбра, че следата от Томас към Боби и Джули, които и да бяха те, можеше да се прекъсне тук, ако не откриеше връзката на мъртвеца с тях. Ако се надяваше да разбере кой е Томас, как Клинт е научил името му или още колко души знаят за него, ако искаше да узнае на каква опасност е изложен и как би могъл да се измъкне от нея, не биваше да пропуска тази възможност.

Забърза към леглото, търкулна мъртвеца на една страна и измъкна портфейла от джоба на панталона. Отвори го и видя разрешителното за частна детективска дейност. От другата страна, също в пластмасова калъфка стоеше служебната картичка на „Дакота & Дакота“.

Канди си спомни смътния образ на кантората „Дакота & Дакота“, който се бе появил в стаята на Томас, докато опипваше албума, за да си представи Клинт. На картичката имаше адрес. А под името Клинт Карагьозис с по-дребен шрифт бяха напечатани имената Робърт и Джулия Дакота.

Сирените отвън бяха заглъхнали. Някой блъскаше по входната врата. Два гласа изкрещяха:

— Полиция!

Канди захвърли портфейла и извади револвера от ръката на мъртвеца. Отвори барабана, който беше за пет патрона и всички бяха изстреляни. Клинт беше стрелял четири пъти в кухнята, но дори в мига на отмъстителен гняв бе проявил достатъчно самообладание, за да запази последния за себе си.

— Само заради една жена? — несъзнателно прошепна Канди, сякаш мъртвият можеше да му отговори. — Само защото вече не можеш да правиш секс с нея? Защо сексът има толкова голямо значение? Не можеше ли да правиш секс с друга жена? Защо сексът с тази е бил толкова важен, че не си искал да живееш без него?

Блъскането по вратата продължаваше. Някой говореше през високоговорител, но Канди не обръщаше внимание на думите.

Пусна оръжието и избърса ръка в панталоните, защото внезапно се почувства нечист. Беше го пипал мъртвият, а той явно е бил побъркан на тема секс. Несъмнено светът беше свърталище на ненаситни похотливци и Канди се радваше, че Бог и майка му са му спестили нездравите желания, които не отминаваха никого друг.

Ето защо побърза да напусне къщата на грешниците.