Дийн Кунц
Лошо място (10)

10

Когато Боби и Джули излязоха от асансьора на третия етаж, придружени от полицая на име Макграт, Джули забеляза, че Том Размъсън седи на лъскавите сиви пластмасови плочи, застилащи пода на коридора, облегнат на стената, с белезници на ръцете и верига около глезените. Той гледаше мрачно. Беше се опитал да открадне програмни продукти на стойност десетки, ако не и стотици милиони долари, от прозореца на кабинета на Акройд хладнокръвно бе дал сигнал да убият Боби и въпреки всичко се мусеше като дете, хванато да прави пакост. Лукавото му лице беше нацупено, долната устна бе издадена напред, жълтеникавокафявите очи изглеждаха влажни, като че щеше да избухне в плач, ако някой посмееше да му се скара. Видът му вбеси Джули. Искаше й се да избие зъбите му с ритници, да го накара да ги глътне, за да сдъвче повторно изядената храна.

Ченгетата го бяха открили в един килер, зад непохватно разместени кашони в жалък опит да се скрие. Очевидно застанал до прозореца на Акройд, за да наблюдава стрелбата, Размъсън е бил изненадан от появата на Джули с тойотата. Тя беше докарала колата на паркинга на „Декодин“ през деня и бе останала далеч от сградата под гъстата сянка на лавровите клони, където никой не я беше забелязал. Вместо да избяга в мига, когато първият нападател се затича, Размъсън се бе поколебал. Несъмнено се е чудел кой друг го дебне навън. После е чул сирените и единственият изход е бил да се скрие, с надеждата, че полицията ще претърси небрежно и ще стигне до заключението, че е успял да се измъкне.

Размъсън беше компютърен гений, но когато ставаше въпрос за вземане на хладнокръвни решения под обстрел, умът му не беше чак толкова блестящ.

Пазеха го двама тежковъоръжени полицаи. Но тъй като заловеният се беше свил, трепереше и очевидно се канеше да избухне в плач, полицаите изглеждаха малко комично в бронираните жилетки и с автоматичното оръжие, присвили очи на ярката флуоресцентна светлина с мрачни изражения на лицата.

Джули познаваше единия: Самсън Гарфъс. Двамата работеха заедно при шерифа преди и Самсън да напусне и да отиде в градската полиция в Ървин. Дали родителите му бяха проявили вярно предчувствие или той самият се бе постарал да оправдае името си не беше ясно, но Самсън беше висок, едър като библейския гигант. Държеше кутия без капак с четири малки дискети. Показа ги на Джули и попита:

— Това ли е търсел?

— Сигурно — отвърна тя и пое кутията.

Боби взе дискетите от нея и каза:

— Ще трябва да сляза на долния етаж в кабинета на Акройд, да включа компютъра и да видя какво има на тях.

— Върви — кимна Самсън.

— Налага се да ме придружите — обърна се Боби към Макграт, полицаят, който беше дошъл заедно с тях в асансьора. — Наблюдавайте ме, за да сте сигурни, че не правя нищо по тях — Боби посочи към Том Размъсън. — Не ни се иска този тип после да заяви, че дискетите са били празни и съм го натопил, като съм копирал върху тях истинския материал.

Боби и Макграт влязоха в един от асансьорите и тръгнаха към втория етаж. Джули приклекна пред Размъсън.

— Знаеш ли коя съм?

Размъсън я погледна, но не каза нищо.

— Аз съм жената на Боби Дакота. Боби беше в колата, по която стреляха твоите бандити. Опита се да убиеш моя Боби.

Той извърна очи от нея и се загледа в стегнатите си с белезници китки.

— А знаеш ли какво ми се иска да ти направя? — продължи Джули, протегна към лицето му едната си ръка и разпери пръсти с добре поддържан маникюр. — Като начало ми се ще да те сграбча за гърлото, да натисна главата ти до стената, да забия два от тези красиви остри нокти в очите ти много надълбоко, чак до обезумялото ти мозъче и да ги завъртя. Може пък да успея да оправя цялата бъркотия вътре.

— Божичко, госпожо — не издържа колегата на Самсън. Казваше се Бърдок. До всеки друг, с изключение на Самсън, би изглеждал едър.

— Добре, де — каза Джули, — много се е оплел, за да разчита на помощ от психиатъра в затвора.

— Не прави глупости, Джули — предупреди я Самсън.

Размъсън я погледна. Очите им се срещнаха само за секунда, но и това беше достатъчно, за да разбере престъпникът дълбочината на нейния гняв и да се уплаши. Досега хленчеше със зачервено лице като ядосано дете, ала в този миг побледня. Обърна се към Самсън. Искаше му се гласът му да прозвучи твърдо, но не успя — беше писклив и трепереше.

— Махнете тая полудяла кучка оттук.

— Всъщност тя не е луда — възрази Самсън. — Най-малкото не е луда от медицинска гледна точка. Май трудно можеш да обявиш някого за луд в наши дни. Ще се вдигне шум за гражданските права и разни такива работи. Не, не бих казал, че е луда.

Без да откъсва очи от Размъсън, Джули каза:

— Благодаря ти много, Сам.

— Забеляза ли, че не коментирах нищо за другата половина от обвинението му — подхвърли добродушно полицаят.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш.

Въпреки че разговаряше със Самсън, Джули беше съсредоточила вниманието си върху Размъсън.

Всеки си има свой таен страх, скътан дълбоко в душата му. Джули знаеше от какво най-много на този свят се бои Том Размъсън. Не от височина. Не от затворени пространства. Не от тълпи, котки, самолети, насекоми, кучета или от тъмното. През последните седмици „Дакота & Дакота“ беше направила дебело досие за него. Един от разкритите факти беше фобията от слепота. В затвора бе искал преглед на очите всеки месец с постоянството на истински маниак. Твърдял, че зрението му се влошава и молел да бъде периодично изследван за сифилис, диабет и други болести, които, ако не се лекуват, могат да доведат до ослепяване. Вън от затвора, където бе излежал две присъди, Размъсън имаше запазен час веднъж месечно при офталмолог в Коста Меза.

Все още приклекнала пред него, Джули го хвана за брадичката. Той трепна. Младата жена обърна главата му към себе си. С два пръста на другата ръка го одра по бузите. По прежълтялата му кожа останаха червени следи, но кръв не потече.

Размъсън изпищя и се опита да я удари с окованите в белезници ръце, но го възпряха страхът и веригата, заключила белезниците към глезените.

— Какво, по дяволите, правиш?

Джули разпери двата пръста и ги насочи към очите му, но спря на три-четири сантиметра разстояние. Размъсън примигна, измуча и се помъчи да се освободи, но тя здраво го държеше за брадичката и продължаваше атаката.

— Двамата с Боби сме заедно от осем години, женени сме повече от седем и те са най-хубавите в живота ми, а сега изведнъж се появяваш ти и си въобразяваш, че можеш да го смачкаш като бръмбар.

Джули бавно доближи пръсти до очите му. Един сантиметър. После още един.

Размъсън понечи да се дръпне назад. Блъсна глава в стената. Нямаше накъде да отстъпва.

Острият маникюр беше на по-малко от сантиметър от очите му.

— Това е полицейско насилие — извика Размъсън.

— Аз не съм ченге — каза Джули.

— Но те са — извъртя очи Размъсън към Самсън и Бърдок. — По-добре махнете тая кучка оттук, иначе ще ви натопя в съда.

Джули докосна миглите му с нокти.

Вниманието му тутакси се прехвърли към нея. Дишаше тежко, изведнъж го обля пот.

Тя пак пипна миглите му и се усмихна.

Тъмните зеници на жълтеникавокафявите му очи се разшириха.

— Копелета гадни, не се правете, че не ме чувате, кълна се, че ще ви съдя, ще ви уволнят…

Джули докосна миглите му още веднъж.

Размъсън здраво стисна очи.

— … ще ви отнемат проклетите униформи и значки, вас ще ви хвърлят в пандиза, а нали знаете какво се случва на бивши ченгета в затвора: ще ви побъркат, ще ви пребият, ще ви пречукат, ще ви изнасилят! — Гласът му все повече изтъняваше и на последната дума пресекна като на мутиращ пубертет.

Джули погледна към Самсън, за да се увери, че има неговата мълчалива, макар и не активна подкрепа да продължи още малко, после хвърли поглед и към Бърдок, който не изглеждаше спокоен колкото колегата си, но явно нямаше да се намеси още известно време, и притисна нокти към клепачите на Размъсън.

Той се помъчи да стисне още по-здраво очи.

Джули натисна по-силно.

— Опита се да ми отнемеш Боби, затова аз ще ти отнема очите.

— Ти си луда!

Тя натисна още повече.

— Накарайте я да спре — изкрещя Размъсън на двамата полицаи.

— Щом не си искал повече да видя моя Боби, защо да ти позволявам ти да виждаш нещо?

— Какво искаш? — По лицето на Размъсън се стичаше пот. Заприлича й на восъчна свещ, която се топи на силен огън.

— Кой ти даде разрешение да убиеш Боби?

— Разрешение ли? Какво искаш да кажеш? Никой, нямам нужда от…

— Не би се опитал да го докоснеш, ако не ти е наредил работодателят.

— Знаех, че е по следите ми — трескаво избъбри Размъсън и под клепачите му се процедиха сълзи, защото Джули не отпускаше хватката. — Знаех, че стои отвън, открих го преди пет-шест дни, въпреки че използваше различни коли, микробуси, камионетки и дори оранжевия микробус със служебния знак на местната управа. Затова трябваше да направя нещо, нали? Не можех просто да се откажа от работата, парите бяха прекалено много. Не можех да го оставя ей така да ме пипне, когато най-накрая се докопах до „Факир“, затова трябваше да направя нещо. Чуваш ли, за Бога, нещата са много прости.

— Ти си компютърен мошеник, наемен крадец на програми, неморален, обичаш да извърташ, но не си твърд. Напротив, мек си, разкиснат. Не би планирал удара сам. Шефът ти е наредил да го направиш.

— Нямам шеф. На свободна практика съм.

— Все пак някой ти плаща.

Джули рискува да натисне още мъничко, не със заострената, а с плоската част на ноктите, въпреки че Размъсън беше така полудял от страх, че сигурно си представяше как изпилените ръбове постепенно пробиват крехката защита на клепачите. Вероятно виждаше отвътре звездни небеса, цветни вихри и взривове, а може би изпитваше и болка. Целият трепереше. Веригата потракваше и се люлееше. Изпод клепачите течаха сълзи.

— Делафийлд — Името се изтръгна от него, сякаш Размъсън се опитваше едновременно да го задържи и да го изкрещи. — Кевин Делафийлд.

— Кой е той? — заинтересува се Джули, без да пуска брадичката му, с нокти върху очите му, твърда и непоколебима.

— Корпорацията „Майкрокрест“.

— И той те е наел за тази работа?

Размъсън стоеше вцепенен, боеше се да помръдне, защото сигурно вярваше, че и от най-малкото движение ноктите й ще се впият в очите му.

— Да. Делафийлд. Откачалка. Отстъпник. В „Майкрокрест“ не го познават добре. Само знаят, че постига онова, което се иска от него. Когато историята се разчуе, ще са изненадани, покрусени. Какво още искаш?

Джули го пусна.

Той веднага отвори очи, примигна, за да провери зрението си, после рухна и се разхълца облекчено.

Джули се изправи. Тъкмо в този миг вратата на близкия асансьор се отвори и Боби се върна от кабинета на Акройд заедно с придружаващия го полицай. Погледна Размъсън, кимна на Джули, цъкна с език и каза:

— Била си непослушна, миличка, нали? Все така правиш, когато те изведа.

— Само проведох разговор с господин Размъсън. Това е всичко.

— Явно разговорът го е вдъхновил — отбеляза Боби.

Размъсън седеше отпуснат, захлупил очи с двете си ръце и ридаеше неудържимо.

— Имахме известни разногласия — обясни Джули.

— За филми или за книги?

— За музика.

— Аха.

Самсън Гарфъс се обади тихичко:

— Ти си луда, Джули.

— Той се опита да убие Боби — беше единственият коментар на младата жена.

Самсън кимна:

— Не казвам, че не се възхищавам от лудостта понякога… Ама да знаеш, че ми дължиш нещо.

— Прав си — съгласи се Джули.

— И то не малко — намеси се Бърдок. — Тоя тип ще подаде оплакване. Бас държа.

— Оплакване ли? Че за какво? — попита Джули. — Няма никакви следи.

Дирите, оставени по бузите на Размъсън от ноктите на Джули, вече избледняваха. Единствените доказателства за преживяното от него изпитание бяха потта, сълзите и треперенето.

— Слушайте — обърна се Джули към Бърдок, — той се пречупи, защото случайно знаех кое е слабото му място.

И най-лекият натиск беше като срязване с диамант. Получи се, защото боклуци като него си въобразяват, че всички останали са същите боклуци, и смята, че ние сме способни да направим онова, което той би сторил в подобна ситуация. Никога не бих му извадила очите, но той не би се поколебал, ако ролите ни бяха разменени. Ето защо беше сигурен, че ще му сторя онова, което би ми направил. Просто използвах идиотските му представи срещу самия него. Психология. Никой не може да подаде оплакване заради прилагането на малко психология — обясни Джули и попита Боби: — Какво имаше на дискетите?

— „Факир“. Истинските данни. Всичко. Сигурно е копирал тези файлове. Направил е само един комплект, докато съм наблюдавал отвън, а когато почна стрелбата не е имал време за резервни копия.

Звънецът на асансьора издрънча и номерът на етажа светна на таблото отгоре. Вратата се отвори и се появи техен познат цивилен полицай, Джил Дейнър.

Джули взе пакета дискети от Боби и ги подаде на Дейнър, като заяви:

— Това е вещественото доказателство. Обвинението няма нужда от нищо друго. Смяташ ли, че ще се получи?

Дейнър се ухили:

— За Бога, госпожо, ще се опитам.