Дийн Кунц
Лошо място (37)

37

Боби и Джули тръгнаха за болницата в три без петнадесет. Нощта им се стори по-мрачна от обикновено — уличните лампи и осветените витрини не успяваха да разпръснат тъмнината. Дъждовните струи шибаха толкова яростно, че сякаш отскачаха от асфалта като отломъци от разбит свод, останал невидим в мрака.

Шофираше Джули, защото Боби още не се беше разсънил. Клепачите му тежаха, непрекъснато се прозяваше, мислите му се блъскаха безредно. Бяха си легнали само три часа преди Хал Яматака да ги събуди. Ако се наложеше, Джули можеше да мине с толкова малко сън, но на Боби му трябваха поне шест, за предпочитане осем часа в леглото, за да работи нормално.

Това беше едно дребно различие между тях, без особено значение. Но поради няколко подобни дребни различия Боби подозираше, че като цяло Джули е по-издръжлива от него, макар на канадска борба да успяваше да свали ръката й безотказно всеки път.

Той сподавено се изсмя.

— Какво има? — попита Джули.

Натисна спирачките, защото светофарът даде на червено. Кървавото му отражение се изкривяваше от черната огледална повърхност на измокрената от дъжда улица.

— Трябва да съм луд да си признавам превъзходството ти, но си мислех, че в известен смисъл си по-жилава от мен.

— Не правиш никакво откритие — отвърна тя. — Винаги съм знаела, че съм по-издръжлива.

— А, така ли? На канадска борба винаги те побеждавам.

— Колко жалко — поклати глава тя. — Наистина ли си въобразяваш, че ако побеждаваш по-малкия, и то жена, ти си мъжко момче?

— Мога да победя и куп жени, които са по-големи от мен — увери я Боби. — И ако са достатъчно стари, мога да се справя с по три-четири наведнъж. Всъщност, ако ми пратиш половин дузина едри баби, ще ги отупам, дори едната ми ръка да е вързана отзад!

Светофарът светна зелено и Джули подкара колата.

— Ама става дума за едри женища — продължи Боби. — Не крехки стари дами. Едри, дебели, яки бабета, по шест наведнъж.

— Страхотно.

— Така де. Въпреки че някой крик ще ми свърши работа.

Джули се засмя, Боби се ухили широко. Но и двамата не можеха да забравят накъде и защо са се запътили, усмивките им скоро отстъпиха на намръщено изражение. Продължиха по-нататък, без да говорят. Бученето на чистачките разсъни Боби, вместо да го приспи, както можеше да се очаква.

Накрая Джули се обади:

— Вярваш ли, че Франк наистина е изчезнал пред очите на Хал, както той твърди?

— Не съм чувал Хал да лъже или да изпада в истерия.

— И аз.

На следващия ъгъл Джули зави наляво. На няколко пресечки направо, зад издутите завеси на дъжда, светлините на болницата трептяха и пулсираха като разтопени — приличаха на мамещ призрачен оазис сред маранята над пясъците в пустинята.

 

 

Когато двамата влязоха в стаята, Хал стоеше при долния край на леглото почти скрит зад завесата. Имаше вид на човек, който не само е видял призрак, но и го е прегърнал и целунал по студените, влажни и разлагащи се устни.

— Слава Богу, дойдохте! — Той плъзна поглед покрай тях, за да провери коридора. — Старшата сестра иска да повикам ченгетата и да съобщя за изчезнал пациент…

— Оправихме се — успокои го Боби. — Доктор Фрийборн говори с нея по телефона и подписахме декларация за доброволно напускане на болницата.

— Добре — каза Хал и посочи към коридора. — Трябва да сме колкото е възможно по-дискретни.

Джули затвори вратата и после застана до двамата мъже в долния край на леглото.

Боби забеляза липсата на решетката и счупените панти.

— Какво е това?

Хал преглътна с усилие.

— Той държеше решетката, когато изчезна… и я отнесе. Не го казах по телефона, защото си помислих, че така или иначе ме мислите за смахнат и само ще потвърдя подозренията ви.

— Хайде сега ни разкажи — тихо каза Джули. Всички говореха тихо — в противен случай сестра Фулъм сигурно щеше да дойде и да им напомни, че повечето пациенти на етажа спят.

Когато Хал приключи разказа си, Боби отбеляза:

— Флейтата, особеният ветрец… Франк ни каза, че той самият чул същото малко след като се свестил през нощта в алеята и разбрал по някакъв начин, че те са признак за идването на някого.

По чаршафите беше останала част от мръсотията, която Хал забеляза по пижамата на Франк след второто му появяване. Джули взе от нея с два пръста.

— Не е точно кал.

Боби разгледа зрънцата, полепнали по ръката й.

— Черен пясък.

— Джули се обърна към Хал:

— Франк не се е връщал, откакто изчезна с решетката, нали?

— Не.

— И кога се случи това?

— Няколко минути след два часа. Може би в два часа и две или три минути. Нещо такова.

— Преди около час и двайсет минути — обади се Боби.

Всички замълчаха, загледани в леглото, откъдето беше изтръгната решетката. Вятърът отвън заблъска дъжда в стъклото толкова силно, сякаш пакостници от Хелоуин по никое време хвърляха шепи сушени царевични зърна.

Накрая Боби погледна съпругата си.

— И сега какво ще правим?

Тя примигна.

— Не ме питай. За пръв път имам работа с магия.

— Магия ли? — попита нервно Хал.

— Е, образно казано — успокои го Джули.

„Кой знае“ — помисли Боби и добави гласно:

— Да предположим, че ще се върне, преди да настъпи заранта, може би няколко пъти, и рано или късно ще спре. Сигурно се случва така всяка нощ, след като заспи, а когато се събуди, не помни пътуванията.

— Пътуванията — повтори Джули. При сегашните обстоятелства тази обикновена дума звучеше странно и загадъчно, както и всички останали.

 

 

Като внимаваха да не разбудят пациентите, взеха още два стола от другите стаи по коридора. Хал седеше точно до затворената врата на стая 638, да не би някой от болничния персонал да влезе неканен. Джули се настани до долния край на леглото, а Боби си избра място между леглото и прозореца, където стоеше част от решетката.

Чакаха.

От мястото си Джули трябваше само лекичко да извърти глава, за да види Хал. В другата посока пък гледаше Боби. Но спуснатата завеса около мястото на липсващата решетка пречеше на Хал и Боби да се следят с поглед.

Джули си мислеше дали Хал ще се учуди, ако види колко бързо заспа Боби. Детективът все още беше под напрежение от случилото си, а Джули, след като чу за необяснимото изчезване на Франк, макар и от втора ръка, беше в напрегнато и нетърпеливо очакване да види с очите си същото вълшебство. Боби притежаваше богато въображение, почти детско усещане за чудесата и затова вероятно бе още по-развълнуван от нея или от Хал. Нещо повече, той имаше способността да предчувства бедите, подозираше, че случаят ще е пълен с изненади, някои от тях доста неприятни и несъмнено събитията го бяха разтревожили. И все пак Боби можа да се подпре на лошо тапицираната облегалка на стола, да отпусне брадичка на гърдите и да задреме. Стресът никога не го поваляше. Понякога точният му усет, способността му да поставя всичко в обозрими рамки изглеждаха свръхчовешки. Когато преди няколко години песента на Боби Макферин „Не се тревожи, бъди щастлив“ стана хит, Джули не се изненада, че тя страшно допадна на нейния Боби — звучеше като химн, написан специално за него. Явно с усилие на волята той можеше да си наложи да постигне спокойствие и тя се възхищаваше на тази негова способност.

Към пет без двайсет, когато Боби беше поспал спокойно около час, Джули го гледаше с възхищение, което бързо прерасна в неудържима завист. Прииска й се да ритне стола, за да падне. Въздържа се само защото подозираше, че съпругът й просто ще се прозине, ще се обърне на една страна и ще заспи още по-удобно на пода, а яростта й така ще я заслепи, че ще трябва просто да го убие. Представи си как отговаря пред съда: „Зная, че да убиваш, е лошо, господин съдия, но той просто беше прекалено спокоен, за да го оставя жив.“

От въздуха пред нея се разнесоха тихи, почти меланхолични звуци.

— Флейтата! — възкликна Хал и скочи от стола като пуканка в нагорещен тиган.

По същото време в стаята задуха студен вятър без ясно определен източник.

Джули се изправи и прошепна:

— Боби!

Разтърси го за рамото и съпругът й се събуди тъкмо когато немелодичната музика заглъхна и въздухът застина съвършено неподвижен.

Боби разтърка очи с длани и се прозина.

— Какво става?

Още не беше се доизказал, когато призрачната музика долетя отново, все още тиха, но по-отчетлива отпреди. По-скоро не беше музика, само шум. И Хал се оказа прав: като се вслушаш внимателно, разбираш, че не е флейта.

Джули пристъпи към леглото.

Хал бе напуснал позицията си до вратата. Постави ръка на рамото й, за да я спре.

— Внимавай!

Франк им беше разказал, че е чул звуци на флейта три или може би четири пъти и също толкова раздвижвания на въздуха преди господин Синя светлина да се появи по следите му онази нощ в Анахайм, а Хал също бе забелязал, че всяко от появяванията на Франк е предшествано от три епизода. Но очевидно съпътстващите явления не се подчиняваха на неизменен модел, защото след второто изсвирване на нехармонични ноти, които идваха сякаш от небитието, въздухът над леглото се раздвижи като че на течението бяха хвърлени шепи избледнели, зацапани пайети. Изведнъж върху смачканите чаршафи се появи и запримига Франк Полард.

Джули наостри уши.

— Божичко! — изпъшка Боби. Тя очакваше да чуе тъкмо това от устата му, но не беше в състояние да продума.

Задъхан, Франк Полард седна в леглото. Беше блед като платно. Около подпухналите му очи кожата изглеждаше охлузена. По лицето му бяха избили капчици кисела пот, които се стичаха в наболата брада.

Държеше калъфка за възглавница, напълнена до половината с нещо. Краят беше усукан и завързан с връв. Франк я пусна и с глухо тупване тя падна до леглото от страната, където липсваше решетката.

Когато заговори, гласът му беше прегракнал и необичаен.

— Къде съм?

— В болницата, Франк — отвърна Боби. — Няма страшно. Сега си където трябва.

— В болницата… — повтори Франк, сякаш не беше чувал думата, радваше й се и я произнасяше за пръв път. Огледа се, очевидно объркан — все още не разбираше къде се намира.

— Не позволявай да се изплъзна…

Изчезна по средата на изречението. Кратко изсъскване съпроводи рязкото му потъване вдън земя — като че въздухът в стаята излиташе през процеп в повърхността на заобикалящата действителност.

— По дяволите! — изруга Джули.

— Къде е пижамата му? — попита Хал.

— Какво?

— Беше с обувки, панталони в защитен цвят, риза и пуловер — обясни Хал, — а последния път, когато го видях, преди няколко часа, още беше облечен с пижама.

В другия край на стаята някой понечи да отвори вратата, но се блъсна в празния стол на Хал. През отвора подаде глава сестра Фулъм. Погледна стола, после вдигна очи към Хал и Джули, сетне към Боби, който приближи до леглото, за да надникне през раменете на помощниците си зад полуспуснатата завеса.

Изненадата им от изчезването на Франк сигурно беше зле прикрита, защото жената се намръщи и попита:

— Какво става тук?

Джули бързо прекоси стаята, докато сестра Фулъм отместваше стола и отваряше вратата докрай.

— Всичко е наред. Просто говорихме по телефона с нашия човек, който ръководи преследването. Каза ни, че са намерили свидетел, който е забелязал господин Полард тази вечер. Знаем накъде се е запътил, трябва ни само време да го намерим.

— Не очаквахме да се задържите толкова — намръщено отбеляза Фулъм, като гледаше към Джули и завесата около леглото.

Дори през тежката врата не беше изключено да е чула тихото свирене на флейта, която всъщност не беше флейта.

— Ами — заекна Джули, — оттук най-лесно можем да координираме търсенето.

Изправи се близо до вратата, празният стол на Хал стоеше между нея и сестрата, за да й попречи деликатно, ако реши да влезе. Фулъм можеше да надникне зад завесата и да забележи липсата на решетката, черния пясък върху леглото и калъфката, пълна с Бог знае какво. Щеше да е трудно да се измислят убедителни отговори на нейните въпроси, пък и ако сестрата се задържеше прекалено дълго в стаята, можеше да присъства при връщането на Франк.

— Сигурна съм, че не сме притеснили останалите пациенти. Много внимавахме да пазим тишина — каза Джули.

— О, разбира се — увери я сестра Фулъм, — не сте събудили никого. Само се питахме не искате ли кафе за ободряване.

— Аха — Джули се обърна да погледне Хал и Боби. — Кафе?

— Не — отказаха двамата едновременно. После един през друг добавиха: „Не, благодаря“ и „Много сте любезна“.

— Нямам нужда от ободряване — присъедини се към тях Джули, която се чудеше как да се отърве от сестрата, без да проявява грубост, — Хал не пие кафе, а съпругът ми Боби избягва кофеина, защото има проблеми с простатата.

Глупости дрънкам — помисли си тя, но продължи:

— Пък и без това ще си тръгнем скоро, сигурна съм.

— Е — отговори сестрата, — ако размислите…

След като Фулъм си тръгна и затвори вратата, Боби прошепна:

— Проблеми с простатата ли?

— Прекомерните количества кофеин водят до проблеми с простатата — отвърна Джули. — Стори ми се убедително да добавя такава подробност, за да обясня защо не искаш кафе, въпреки че се прозяваш непрекъснато.

— Ама аз нямам никакви проблеми с простатата. Да не би да съм някакъв изкуфял дъртак?

— Аз пък имам — намеси се Хал, — и не съм изкуфял дъртак.

— Какво става? — ядоса се Джули. — Всички без изключение дърдорим глупости.

Намести стола пред вратата, върна се до леглото, взе калъфката, която Франк Полард бе донесъл от… откъдето и да беше ходил.

— Внимавай — предупреди я Боби. — Последния път, когато Франк спомена за калъфка, в нея се оказа насекомото.

Джули предпазливо сложи калъфката на един стол и се загледа в нея.

— Като че нищо не мърда вътре — каза тя и започна да развързва връвта.

Боби се намръщи.

— Ако извадиш нещо с размери на домашна котка, с безброй крачка и пипала, смятай, че съм завел дело за развод.

Връвта се плъзна надолу. Джули разтвори калъфката и погледна вътре.

— Божичко!

Боби отстъпи няколко крачки назад.

— Не, не е това — успокои го тя. — Никакви бръмбари. Само още пари.

После бръкна в калъфката и извади няколко пачки със стодоларови банкноти.

— Само стотачки, сигурно тук има четвърт милион.

— Какво прави Франк? — недоумяваше Боби. — Да не би да пере пари на мафията в зоната на здрача?

Глух, самотен звук без определена мелодия пак прониза въздуха и както иглата издърпва конеца, доведе след себе си течение, от което завесата зашумоля.

Джули рязко се обърна да погледне леглото.

Звуците заглъхнаха заедно с течението, скоро пак се появиха, изчезнаха, дойдоха отново и се изгубиха за четвърти път, докато Франк Полард се появи. Лежеше на една страна, притискаше ръце към гърдите, свиваше юмруци, кривеше лице, стискаше клепачи, сякаш се подготвяше за смъртоносен удар с брадва.

Джули понечи да се приближи до леглото, но Хал отново я спря.

Франк дълбоко пое дъх, потрепери, измуча нещо неразбрано, отвори очи и… изчезна. След две-три секунди пак се появи, като още трепереше. После веднага изчезна, отново се появи, изчезна, появи се, изчезна, също като неясен образ на телевизионен екран при смущения в сигнала. Най-накрая се вкопчи в действителността и остана на леглото, като пъшкаше.

Търколи се по гръб и се втренчи в тавана. Вдигна юмруци от гърдите си, отпусна ги и се загледа в ръцете си смаяно, сякаш никога не бе виждал пръсти.

— Франк? — повика го Джули.

Той не й отговори. С крайчеца на пръстите опипваше контурите на лицето си, все едно че разчитането на чертите като Брайловата азбука за слепите щеше да му помогне да си припомни забравените особености на външния си вид.

Сърцето на Джули биеше лудо, всеки мускул бе напрегнат като пренавита часовникова пружина. Всъщност не се боеше. Напрежението не бе породено от страх, а само от необичайността на случката.

— Франк, добре ли си?

Той примигна зад преплетените си пръсти и промълви:

— Ох. Вие сте, госпожо Дакота. Да… Дакота. Какво стана? Къде съм?

— Сега си в болницата — обясни Боби. — Слушай, въпросът не е къде си сега, а къде, по дяволите, беше.

— Да съм бил? Ами… какво искате да кажете?

Той се помъчи да седне, но явно в момента не му достигаха сили.

Боби намери бутоните за регулиране на леглото и повдигна горната част на дюшека.

— През последните няколко часа почти не беше в стаята. Вече е почти пет сутринта, а ти прескачаше дотук и обратно като… като… като член на екипажа на космическия кораб „Ентърпрайз“, който непрекъснато се връща до кораба-майка!

— „Ентърпрайз“ ли? Как се връща? За какво говорите?

Боби изгледа съпругата си.

— Който и да е той, откъдето и да е, вече знаем със сигурност, че е живял встрани от съвременната култура, в периферията. Познаваш ли съвременен американец, който не е чувал за „Звездни войни“?

Джули му отговори:

— Благодаря ви за анализа, доктор Спок.

— Доктор Спок? — повтори Франк въпросително.

— Видя ли! — възкликна Боби.

— Можем да го разпитаме по-късно — каза Джули. — Така или иначе в момента е объркан. Трябва да го изведем оттук. Ако сестрата се появи и го види, как ще й обясним връщането му? Смяташ ли, че ще повярва на приказките как е дошъл обратно в болницата, минал е покрай охраната и медицинските сестри, изкачил е шест етажа и никой не го е забелязал?

— Да — потвърди Хал, — пък и дори сега да ни се струва, че се е върнал завинаги, какво ще стане, ако изчезне пред очите й?

— Добре, ще го вземем, ще се промъкнем по стълбите в края на коридора — реши Джули, — и ще го качим в колата.

Докато говореха за него, Франк въртеше глава ту на едната, ту на другата страна и следеше разговора. Сякаш наблюдаваше тенис мач за пръв път в живота си, без да е в състояние да разбере правилата на играта.

Боби продължи:

— Щом го изведем, можем да кажем на Фулъм, че са го намерили на няколко пресечки оттук и се срещаме с него, за да видим дали иска — или се налага — връщане в болницата. В края на краищата той е наш клиент, не подопечен, и сме длъжни да се съобразяваме с желанията му.

Без да чакат изследванията, вече знаеха, че Франк не страда от чисто физически заболявания като мозъчно възпаление, съсиреци, аневризми, кисти или рак. Амнезията му не се дължеше на мозъчен тумор, а на нещо много по-особено и екзотично. Нито едно злокачествено образувание, макар и необичайно, не би дало на жертвата си способност да влиза в четвъртото измерение… или в каквото и да беше мястото, където Франк изчезваше.

— Хал — каза Джули, — вземи другите дрехи на Франк от шкафа, сгъни ги и ги напъхай в калъфката с парите.

— Готово.

— Боби, помогни ми да го измъкнем от леглото, виж дали може да стои на краката си. Струва ми се ужасно слаб.

Решетката от другата страна на леглото засече, когато Боби се опита да я свали, но той натисна, защото не можеха да измъкнат Франк, без да дръпнат завесата и да го изложат на любопитни погледи отвън.

— Щеше да ми направиш голяма услуга да беше взел със себе си в страната на Оз и другата решетка — обърна се Боби към Франк, а Франк се зачуди:

— Оз ли?

Когато накрая решетката се смъкна, Джули усети, че се бои да докосне Франк от страх, да не би да се случи нещо на нея или част от нея, ако той пак изчезне. Беше видяла разбитите панти. Разбираше също, че Франк не върна рамката със себе си — беше я оставил на другото място или в другото време, в което пътуваше.

Боби също се колебаеше, но преодоля опасенията си, грабна Франк за краката и ги спусна встрани до леглото, подхвана го под мишница и му помогна да седне. В известен смисъл Джули бе по-жилава от Боби, ала когато ставаше дума за срещи с непознатото, очевидно той беше по-гъвкав и се приспособяваше по-бързо от нея.

Накрая тя преодоля страха си и помогна на Боби да изправят Франк. Краката не го държаха, наложи се да го подкрепят. Франк се оплака от слабост и световъртеж.

Докато прибираше дрехите в калъфката, Хал предложи:

— Двамата с Боби можем да го носим, ако трябва.

— Съжалявам, че ви създавам толкова неприятности — извини се Франк.

На Джули й се стори, че никога не е изглеждал толкова безпомощен и я обзе чувство на вина за нежеланието й да го докосне.

Подхванали Франк под мишница от двете страни, Джули и Боби го разхождаха напред-назад покрай обляния от дъжда прозорец, за да се посъвземе и да стъпи на крака. Постепенно той си възвърна силата и равновесието и се оплака:

— Панталоните ми обаче непрекъснато се смъкват.

Подпряха го на леглото. Джули го прикрепяше, а Боби вдигна синия памучен пуловер, за да провери дали не трябва да затегне колана с една дупка. Свободният му край бе осеян с дупчици, сякаш беше пробит от неуморни насекоми. Но кои насекоми ядяха кожа? Боби докосна потъмнялата месингова тока и тя се разпадна. Загледан в лъскавите метални зрънца върху пръстите си, младият мъж попита:

— Къде си купуваш дрехите, Франк? На битака ли?

Въпреки нехайния тон, Джули разбра, че той е притеснен. Какво ли вещество или обстоятелство можеше коренно да промени състава на месинга? Боби избърса странните остатъци по пръстите в чаршафите на леглото. Джули трепна, очакваше едва ли не плътта му да е заразена от съприкосновението с месинга и да се разпадне също както токата.

 

 

Хал пристегна панталоните с колана от дрехите, с които Франк бе дошъл в болницата и му помогна да се измъкне от стаята. Джули предпазливо пристъпваше отпред, останалите вървяха зад нея бързо и безшумно по коридора и през резервния изход към аварийното стълбище. Кожата на Франк беше студена при допир, още лепнеше от потта, но от усилието бузите му се зачервиха и той вече не приличаше на жив труп.

Джули забърза надолу по стълбите, за да провери изхода. Тропотът и скърцането от стъпките на тримата мъже отекваха глухо от голите бетонни стени. Три площадки преминаха без особени трудности, но на четвъртия етаж им се наложи да спрат, за да може Франк да си поеме дъх.

— Винаги ли се чувстваш така слаб, когато се будиш и не помниш къде си бил? — попита Боби.

Франк поклати глава. Задъхваше се и говореше на пресекулки.

— Не. Винаги съм уплашен… уморен, но не чак колкото… като сега. Струва ми се, че… каквото и да правя… където и да ходя… става все по-трудно. Няма… няма да оцелея още дълго, ако… продължава по същия начин.

Докато той говореше, Боби забеляза нещо любопитно на синия му памучен пуловер. На места плетката беше съвсем неравномерна, като че плетачната машина бе изпуснала бримки. А на гърба, под рамото вдясно, липсваше цяло парче от тъканта — дупката беше колкото четири пощенски марки, но с нащърбени краища. Всъщност не беше точно дупка, защото бе запълнена от материя в цвят каки, която не беше пришита като кръпка, а вплетена в памучната тъкан, сякаш моделът бе такъв. Цветът и грубата повърхност на материята съвпадаха точно с панталоните на Франк.

Боби потръпна от страх, макар и да не знаеше защо. Подсъзнанието му като че разбираше как кръпката се е озовала там и какво означава, схващаше, че може да последва нещо още по-ужасно, но съзнанието му продължаваше да е озадачено от загадката.

Забеляза, че Хал, застанал от другата страна на Франк, също е видял кръпката и се мръщи учудено.

Джули тръгна нагоре по стълбите, докато Боби объркано се взираше в парчето с цвят каки.

— Имаме късмет — каза тя. — Долу има две врати. Едната води към коридора за фоайето, където сигурно ще се сблъскаме с охраната, въпреки че едва ли продължават да търсят Франк. Другата обаче води към гаража на същото ниво, на което сме паркирали и ние. Как си, Франк? Ще се оправиш ли?

— Успявам… да дишам — отговори той не толкова задъхано както преди.

— Я виж — обади се Боби и посочи кръпката върху синия памучен пуловер.

Джули се загледа в необичайното парче, а Боби пусна Франк и се наведе да разгледа крачолите на клиента си. Откри аналогично несъответствие — синя памучна прежда от пуловера, вплетена в тъканта на панталоните. Не беше на едно място и със същата големина като на пуловера. Имаше три по-малки дупки близо до маншета на десния крачол, но Боби беше сигурен, че ако ги измери точно, ще се потвърди първоначалното му впечатление — общото количество синя прежда в трите дупки щеше да запълни дупката до ръкава на пуловера.

— Какво има? — попита Франк.

Боби не отговори, само хвана възширокия крачол и го опъна, за да разгледа трите кръпки по-отблизо. Всъщност „кръпки“ не беше най-сполучливата дума, защото неравномерната тъкан не приличаше на кърпена: платът изглеждаше прекалено гладък, за да бъде поправян на ръка.

Джули клекна до него и каза:

— Първо трябва да изведем Франк оттук, да идем в кантората.

— Да, но това е много странно — настоя Боби, като сочеше към панталоните. — Странно… и някак си важно.

— Какво има? — повтори Франк.

— Откъде взе тези дрехи? — попита го Боби.

— Ами… не знам.

Джули посочи белия спортен чорап на десния крак на Франк. Боби веднага забеляза какво е привлякло вниманието й: няколко сини нишки точно с цвета на пуловера. Нито висяха, нито бяха пришити отгоре — просто бяха част от тъканта.

После погледна лявата обувка на Франк. Беше тъмнокафява туристическа обувка, но няколко криви бели линии се открояваха отпред. Разгледа ги отблизо, заприличаха му на нишки от спортните чорапи. Опита се да ги изчопли с нокът, но разбра, че не са залепени отгоре, а представляват част от повърхността на обувката.

Липсващата прежда от пуловера някак се бе пренесла в панталоните и чорапите, а пък разместените нишки от десния чорап се бяха озовали в лявата обувка.

— Какво има? — потрети Франк още по-уплашено.

Боби не искаше да вдигне очи нагоре, боеше се, че ще види парчета от кожата на обувката върху лицето на Франк и липсващата плът необяснимо вплетена в пуловера. Той се изправи и с усилие на волята погледна клиента си.

Освен тъмните, подпухнали кръгове около очите, болезнената бледност, разнообразена единствено от поруменелите скули, страхът и объркването, които придаваха на Франк измъчен вид, по лицето му нямаше нищо обезпокоително. Никакво кожено парче. Никакъв плат, пришит в устните. Никакви нишки синя прежда, връзки от обувки или натрошени копчета не стърчаха от очните кухини.

Прокле се наум заради развинтеното си въображение и потупа Франк по рамото.

— Няма нищо. Всичко е наред. Ще го изясним после. Да се махаме оттук.