Дийн Кунц
Лошо място (19)

19

Боби и Джули вечеряха в Ориндж, в „Озис“, а после се преместиха в съседния бар. Музиката се осигуряваше от Еди Дей, който имаше богат, кадифен глас. Той изпълняваше съвременни мелодии, но и парчета от петдесетте и началото на шестдесетте. Оркестърът му не беше голям, но свиреше някои от хитовете от времето на ранния рок-енд-рол в ритъм на суинг. Те успяха да потанцуват суинг на някои от тях, румба на „Ла Бамба“ и ча-ча на една-две диско мелодии, промъкнали се в репертоара на Еди Дей, така че прекараха добре.

Когато имаха възможност, Джули обичаше да се отбият и да потанцуват някъде, след като бяха ходили при Томас в „Чиело Виста“. Погълната от музиката, следваща ритъма, съсредоточена върху стъпките на танца, тя бе в състояние да прогони от съзнанието си всичко останало — дори вината, дори скръбта. Нищо друго не я освобождаваше така изцяло. Боби също обичаше да танцува, особено суинг. Приклякане, изправяне, смяна на местата, лъжливо отблъскване, стегната прегръдка, отново приклякане, изправяне, размяна на местата с две съединени ръце, връщане в основна позиция… Музиката утешаваше, но танцът имаше силата да изпълни сърцето с радост и да облекчи раните му.

Докато оркестърът почиваше, Боби и Джули седнаха да изпият по бира на една маса до дансинга. Говореха си за всичко, с изключение на Томас, и в края на краищата стигнаха до Мечтата — по-точно как да обзаведат вилата на брега на океана, ако някога я купят. Смятаха, че няма да похарчат цяло състояние за мебели, но се съгласиха, че биха могли да си начешат крастата с две неща от ерата на суинга: може би шкаф с бронзови вратички и мрамор от Емил-Жак Рулман в стил „Арт Деко“ и със сигурност автоматичен грамофон „Урлицър“.

— Модел 950 — каза Джули. — Разкошен е.

— Били са изработени по-малко от четири хиляди. По вина на Хитлер. Урлицър се е преоборудвал и започнал да произвежда оръжие. Но модел 500 също го бива. Или 700.

— Хубави са, ама не са 950.

— Но пък и не са скъпи като него.

— Броиш центовете, когато говорим за истинската красота, така ли?

— Значи „Урлицър“, модел 950, е въплъщение на красотата, а?

— Точно така. Че какво друго?

— За мен ти си истинската красота.

— Много мило, но все пак продължавам да искам точно 950.

— Значи за теб не съм истинската красота? — Боби премигна и нацупи устни.

— За мен си просто един несговорчивко, който не иска да ми позволи да имам любимия си „Урлицър“ — отвърна тя, наслаждавайки се на играта.

— А какво ще кажеш за един „Сибърг“? Или „Пакард Пла-мор“? Не, значи. Ами за „Рок-ола“?

— „Рок-ола“ също произведоха хубави грамофони — съгласи се тя. — Ще си купим един от тях и „Урлицър“, модел 950.

— Ще пръснеш парите ни като пиян моряк.

— Родена съм да бъда богата. Щъркелът се е объркал. Не ме е оставил при Рокфелерови.

— Иска ти се този щъркел да ти падне сега, нали?

— Пипнах го още преди години. Сготвих го и го изядох на Коледа. Услади ми се, но все още искам да съм от Рокфелерови.

— Щастлива ли си? — попита Боби.

— Опиянена. И то не само от бирата. Не знам защо, но тази вечер се чувствам чудесно. Толкова добре не съм била от векове. Мисля, че ще стигнем там, където искаме, Боби. Ще успеем да се пенсионираме рано и ще живеем дълго и щастливо на брега на океана.

Докато тя говореше, усмивката му помръкна и той се намръщи.

— Какво те мъчи, Киселячко?

— Нищо.

— Не ме лъжи. През целия ден беше малко странен. Опитваш се да го скриеш, но нещо не ти дава мира.

Той отпи от бирата си. После заяви:

— Ами ти имаш добри предчувствия, но аз — лоши.

— Ти? Господин Безоблачни Небеса?

Той все още беше смръщен.

— Може би трябва да се ограничиш само с работа в кантората за известно време, да се отдръпнеш от огневата линия.

— Защо?

— Заради лошите ми предчувствия.

— Които са?

— Че ще те загубя.

— Само опитай!