Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Bad Place, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
forri (2011 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Лошо място

Част І

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Петрана Старчева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Печат „Полипринт“ Враца

Издателска къща „Плеяда“ София, 1995 г.

ISBN: 954-409-126-2

 

 

Издание:

Дийн Кунц. Лошо място

Част ІІ

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Петрана Старчева

Художник: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Печат „Полипринт“ Враца

Издателска къща „Плеяда“ София, 1995 г.

ISBN: 954-409-126-2


Учителите често влияят върху живота ни повече, отколкото осъзнават. От дните в гимназията до днес съм имал преподаватели, на които завинаги ще остана благодарен не само заради това, на което ме научиха, а и заради това, че ми дадоха безценни примери на посветеност, отзивчивост и благородство на духа, създали ми непоклатима вяра, че човешкият вид в основата си е добър. Тази книга се посвещава на:

Дейвид О’Брайън

Томас Дойл

Ричард Форсайт

Джон Боднар

Карл Камбъл

Стив и Джийн Хърнишин

„Своя собствена гледка вижда всяко око,

съвсем различна песен чува всяко ухо.

На всеки в неспокойното сърце една резка

по нещо лошо, срамно ще разкрие.

 

Тук странни демони в човешки образи се крият

и пребивават те на ада в долините.

Но и в сърцето на нещастний звяр

надигат се понякога любов и доброта.“

„Книга на преброените тъги“

1

В безветрената и необичайно тиха нощ уличката приличаше на изоставен и закътан плаж в центъра на ураган, отдъхващ между отминала и приближаваща буря. В неподвижния въздух се долавяше слаб мирис на дим, въпреки че дим не се виждаше.

Проснат по очи върху студения тротоар, Франк Полард не се размърда, когато дойде в съзнание. Чакаше с надеждата, че объркването му ще се разсее. Премигна и се опита да се съсредоточи. Пред очите му сякаш имаше завеса. Пое дълбоко хладен въздух, усети невидимия дим и се смръщи от парливия му вкус.

Сенки се мержелееха като облечени с мантии фигури, тълпящи се около него. Постепенно погледът му се проясни, но на слабата жълтеникава светлина, идваща нейде отзад, не можеше да се види много. Огромна кофа за боклук се очертаваше толкова смътно на седем-осем стъпки от него, че за миг му се стори неизказано странна, досущ като творение на чужда цивилизация. Франк дълго я разглежда, преди да осъзнае какво представлява.

Не знаеше нито къде е, нито как се е озовал там. Каза си, че едва ли е бил в безсъзнание повече от няколко секунди, тъй като сърцето му биеше така, сякаш само преди миг бе тичал, за да спаси живота си.

„Светулки по време на буря…“

Фразата прониза съзнанието му, но той нямаше представа какво означава. Когато се опита да се съсредоточи и да я проумее, тъпа болка се разпростря над дясното му око.

„Светулки по време на буря…“

Франк тихо изстена.

Една от многото сенки между него и кофата се размърда. Блестящи зелени очички го загледаха със студен интерес.

Уплашен, той се надигна на колене. Изтръгналият се от гърдите му неволен вик приличаше повече на приглушено стенание на бамбукова свирка, отколкото на звук, издаван от човек.

Зеленоокото същество презглава хукна нанякъде. Котка. Най-обикновена черна котка.

Франк се изправи, олюля се замаяно и едва не се спъна в някакъв предмет, оставен на асфалта до него. Предпазливо се наведе и го вдигна. Беше пътна чанта от мека кожа — добре натъпкана и изненадващо тежка. Предположи, че е негова. Не можеше да си спомни. С чантата в ръка се отправи към ръждясалата кофа и се облегна на нея.

Погледна назад и забеляза, че се намира между редици двуетажни блокове. Всички прозорци бяха тъмни. Колите на обитателите кротуваха в покрити гаражни клетки. Жълто-зелената, странно дразнеща светлина идваше от улична лампа в края на редицата, макар че повече приличаше на отблясъците на огън, отколкото на луминесценцията на нажежена електрическа крушка, и беше твърде слаба, за да озари напълно алеята, където стоеше той.

Когато учестеното му дишане се успокои и ударите на сърцето му се забавиха, изведнъж осъзна, че не знае кой е. Знаеше, че се казва Франк Полард, но това беше всичко. Не знаеше на колко години е, с какво си изкарва прехраната, откъде идва, къде отива или защо. От ужас дъхът му секна, после пулсът му отново се ускори и той бързо издиша.

„Светулки по време на буря…“

Какво, по дяволите, означаваше това!

Болката над дясното му око си запробива път през челото му.

Трескаво се огледа наляво и надясно. Търсеше познат предмет или обект — каквото и да е, някаква котва в един свят, станал изведнъж твърде странен. Когато нощта не му предложи нищо, за да го успокои, той се обърна към самия себе си и отново затърси отчаяно, но собствената му памет бе по-тъмна и от алеята.

Постепенно усети, че мирисът на дим е изчезнал, заменен от слабата, но отвратителна миризма на загниващ в кофата боклук. Вонята, загатваща разложение, го изпълни с мисли за смъртта и сякаш смътно му напомни, че той бяга от някого или от нещо, което искаше да го убие. Когато се опита да си спомни защо бяга и от кого, не успя да осветли повече този отрязък от паметта си. В действителност усещането му като че ли се основаваше по-скоро на някакъв инстинкт, отколкото на истински спомен.

Полъхна го вятър. После отново настъпи спокойствие, сякаш мъртвата нощ се беше опитала да се върне към живот, но й се бе удал само един треперлив дъх. Смачкана на топка хартия, понесена от вятъра, изшумоля по тротоара и спря до обувката му.

Последва нов порив.

Хартията изчезна нанякъде.

Отново пълно безветрие.

Нещо ставаше. Франк усещаше, че тези мимолетни пориви на вятъра имат някакъв заплашителен източник, някакво злокобно значение.

Незнайно защо беше сигурен, че след миг ще бъде смачкан от огромна тежест. Вдигна поглед към ясното небе, към студената и черна пустота на вселената и към злостната яркост на далечните звезди. Ако нещо се спускате към него, то той не можеше да го види.

Нощта въздъхна още веднъж. По-силно този път. Дъхът й беше пронизващ и влажен.

Той носеше маратонки, къси бели чорапи, дънки и синя карирана риза с дълъг ръкав. Нямаше яке и изведнъж му стана студено. Въздухът не беше мразовит, просто умерено хладен. Но в него самия имаше студенина, някакъв смразяващ страх и той неудържимо трепереше от хладната милувка на нощния въздух и този вътрешен мраз.

Вятърът замря.

Нощта притихна.

Убеден, че бързо трябва да се махне оттук, Франк се отблъсна от кофата и се заклатушка по алеята. Без определена посока, тласкан единствено от чувството, че това място е опасно и че безопасността, ако такава наистина можеше да бъде намерена, е другаде, той напусна окръжността, осветявана от уличната лампа, и потъна в мрака.

Вятърът отново се надигна, този път придружен от едва доловимо тайнствено изсвирване, подобно на далечната музика на флейта.

След няколко стъпки, когато походката му стана стабилна и очите му свикнаха с нощната тъмнина, Франк стигна до някакъв кръстопът. Отляво и отдясно имаше порти от ковано желязо.

Опита лявата. Беше отключена. Пантите изскърцаха и той се намръщи. Надяваше се звукът да не е бил чут от неговия преследвач.

Досега не бе видял никакъв неприятел, но вече не се съмняваше, че го преследват. Знаеше го със същата сигурност, с която заекът разбира, че в полето има лисица.

Вятърът отново сърдито го тласна в гърба и музиката от флейта, макар едва доловима, пак го настигна. Прониза го и засили страха му.

Алеята, започваща зад черната желязна порта, бе оградена от переста папрат и храсти и се простираше между две редици двуетажни блокове. Франк тръгна по нея и се озова в правоъгълен вътрешен двор, осветяван от нисковатови предохранителни лампи, поставени в четирите му краища. От апартаментите на първия етаж се излизаше направо на покрита алея, а от тези на втория — на ограден с железни перила балкон. Тъмните прозорци гледаха към морава, лехи с азалии и няколко палми.

Върху една от слабо осветените стени се виждаха сенки, подобни на палмови листа — толкова неподвижни, сякаш бяха издялани от камък. След това мистериозната флейта отново се обади. Нов, по-силен повей на вятъра разлюля палмите и сенките затанцуваха неуморно. Тъмното, разкривено отражение на Франк се плъзна по стената и за секунди се включи в танца на силуетите, докато той бързешком пресече двора. Откри още една алея, още една порта и най-накрая улицата, към която гледаше комплексът — странична улица без осветление, където царството на нощта бе неоспоримо.

Разбушувалият се вятър този път духа по-продължително, а и бръснеше по-силно. Когато съвсем ненадейно спря, неочаквано изчезна и звукът от флейта и нощта сякаш попадна в някакъв вакуум, като че ли отминалият порив бе взел със себе си всяка молекула годен за дишане въздух. След това ушите на Франк заглъхнаха като при внезапна смяна на височината. Когато се втурна през пустата улица към паркираните край отсрещния тротоар коли, дишането му стана по-лесно.

Опита вратите на четири коли, преди да намери един отключен форд. Плъзна се зад кормилото, като остави вратата отворена, та да влиза поне малко светлина.

Огледа пътя, по който беше дошъл. В жилищния комплекс цареше мъртвешка тишина, сградите тънеха в нощната тъмнина. Обикновена група сгради и все пак необяснимо зловещи.

Нямаше жива душа.

Въпреки това Франк знаеше, че някой се приближава към него.

Протегна се под предното табло, измъкна сноп жици и припряно запали двигателя още преди да осъзнае, че подобно умение предполага живот извън закона. И все пак не се чувстваше като крадец. Не изпитваше чувство за вина, нито неприязън или страх от полицията. Всъщност сега дори би се зарадвал, ако се появеше някой полицай и му помогнеше да се справи с онова, което вървеше след него. Не се чувстваше като престъпник, а като човек, бягал убийствено дълго време от неумолим и безжалостен враг.

Когато посегна към дръжката на отворената врата, за миг го обля бледа синя светлина и стъклото на форда откъм шофьора се пръсна. Върху задната седалка се посипаха безброй парченца. Тъй като предната врата беше отворена, стъклата не попаднаха върху него, а на тротоара.

Франк рязко хлопна вратата и погледна през дупката, зинала на мястото на стъклото към обвития в мрак комплекс, но не видя никого.

Включи на скорост, освободи спирачката и силно натисна педала за газта. Отделяйки се от тротоара, закачи задната броня на паркираната пред форда кола. Трясък на изкривен метал остро проряза нощта.

Някой обаче продължаваше да го атакува. За около секунда колата бе обляна от искряща синя светлина. В момента на угасването й предното стъкло се напука, въпреки че той не бе видял нищо да го удря. Франк изви глава и стисна очи тъкмо навреме, та да не бъде ослепен от разхвърчалите се частици. За секунда-две не виждаше накъде кара, но не отпусна газта, предпочел да рискува и да се блъсне, пред по-голямата опасност да спре и да даде възможност на невидимия враг да го настигне. Върху него валяха стъкълца, сипеха се по темето на наведената му глава, но за щастие никое от тях не го поряза.

Той отвори очи и примижа от вятъра, нахлуващ през вече празната предна рамка. Забеляза, че е изминал стотина метра и че е стигнал до някаква пресечка. Изви кормилото надясно, понамали газта и се насочи към по-ярко осветената улица.

Сапфиреносиня светлина пробяга по хромираната рамка и точно насред завоя, една от задните гуми се спука. Не беше чул изстрел. Частица от секундата по-късно и другата гума се спука.

Колата се разтресе, завъртя се наляво и заподнася.

Франк напразно се опитваше да я овладее.

Двете предни гуми се спукаха.

Колата отново подскочи, както си се носеше наляво, внезапното излизане от строя на предните гуми балансира поднасянето на задницата и даде на Франк възможност да овладее кормилото.

Отново не беше чул изстрели. Не знаеше защо се случва всичко това — но някакъв вътрешен глас му подсказваше истината.

Това наистина беше най-ужасяващото! Дълбоко в подсъзнанието си осъзнаваше какво става, каква странна сила разрушава колата, и също така знаеше, че шансовете му да избяга са минимални.

Примигване на синя светлина…

Задното стъкло се пръсна. Около него се разхвърчаха парченца стъкло. Някои го улучиха по темето и се забодоха в косата му.

Франк излезе от завоя и продължи да се движи с четири разпадащи се гуми. Чуваше звука от пляскането на парчета каучук и стърженето на джантите, въпреки воя на шибащия лицето му вятър.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Зад него нощта бе като огромен черен океан, оживяван единствено от поставените на голямо разстояние една от друга улични лампи, стопяващи се в мрака като светлините на двустранен конвой от кораби.

Според скоростомера след излизането от завоя той се движеше с четиридесет километра в час. Опита се да вдигне петдесет, въпреки разпадащите се гуми, но нещо под предния капак издрънча, изтрака и изстена, моторът се закашля и той не можа да „изстиска“ по-голяма скорост от него.

На половината път до следващата пресечка, предните фарове се пръснаха, или просто угаснаха. Франк не разбра кое от двете се случи. Макар че уличните лампи бяха на голямо разстояние една от друга, виждаше достатъчно добре, за да шофира.

Моторът изкашля, задави се и фордът започна да губи скорост. Франк не спря на стопа, поставен на ъгъла на следващата пресечка, а докрай натисна педала на газта, но без успех.

Накрая кормилната уредба също отказа. Воланът безпомощно се въртеше в потните му длани.

Очевидно гумите окончателно се бяха разпаднали. Триенето на джантите изтръгваше от настилката златни и тюркоазни искри.

„Светулки по време на буря…“

Той все още не знаеше какво означава това.

Движейки се с по-малко от двадесет километра в час, автомобилът се насочи право към десния тротоар. Франк натисна спирачките, но и те вече не работеха.

Колата се удари в бордюра, прескочи го, отри се със страховит ламаринен звук в един стълб и се заби в ствола на огромна финикова палма, разперила клони пред бяла двуетажна къща, където някой запали светлините още докато трясъкът от последния удар кънтеше в нощта.

Франк блъсна вратата, грабна кожената чанта от страничната седалка и се измъкна от колата, ръсейки парченца натрошено стъкло.

От челото му се стичаше пот и макар и не много студен, въздухът поохлади лицето му. Когато облиза устните си, усети вкус на сол.

Някакъв мъж отвори входната врата на къщата и излезе на верандата. В съседната вила също запалиха лампите.

Франк се обърна и огледа пътя, по който беше дошъл. По улицата сякаш се носеше рехав облак от лъскав сапфирен прах. Изведнъж крушките на уличните лампи се пръснаха, като че ли не издържали удара на огромна въздушна вълна. Проблясващи като лед парчета стъкло заваляха върху асфалта. В последвалия мрак му се стори, че вижда как някаква висока тъмна фигура напредва по улицата към него, но не беше съвсем сигурен.

Мъжът, излязъл от къщата, бързаше по алеята към палмата, в която се беше ударил фордът, и говореше нещо, но Франк нямаше време да го изслуша. Стисна кожената чанта, обърна се и затича. Не беше сигурен от какво бяга, защо е толкова изплашен и дали някъде ще намери покой, но въпреки това препускаше с всичка сила, тъй като знаеше, че остане ли тук още няколко секунди, ще бъде убит.