Дийн Кунц
Лошо място (18)

18

Канди спа цял ден в предната спалня, която някога бе на майка му и излъчваше особения й мирис. Два-три пъти седмично той внимателно тръсваше няколко капчици от любимия й парфюм, Шанел № 5 на бяла дантелена кърпичка, която държеше на шкафчето до сребърния й комплект гребени и четки за коса. При всяко вдишване се сещаше за нея. От време на време се пробуждаше, за да оправи възглавниците или да придърпа завивките. Дъхът на парфюм го приспиваше като успокоително и той отново потъваше в сън.

Спеше по шорти и тениска, защото му беше трудно да намери подходящ номер пижама, а от скромност не допускаше мисълта да спи гол или дори по бельо. Голотата го притесняваше, дори когато наоколо нямаше никого.

През целия дълъг следобед на онзи четвъртък студеното зимно слънце изпълваше света отвън, но почти не проникваше през пъстрите щори и розовите пердета на двата прозореца. Когато се събуди на няколко пъти и примигна в полумрака, Канди видя само перленосивото отражение на огледалото на шкафа и отблясъците от сребърните рамки на фотографиите върху нощното шкафче. Замаян от съня и от свежия парфюм на кърпичката, той си представяше, че любимата му майка седи в люлеещия се стол и го наблюдава, а това му вдъхваше спокойствие.

Разбуди се малко преди залез-слънце и полежа със скръстени на тила ръце, загледан в долната част на балдахина върху четирите колони на леглото: не го виждаше, но знаеше, че е там и живо си представяше десена на розови пъпки. Известно време мислеше за майка си, за най-хубавите мигове от живота си, вече безвъзвратно отлетели, после се сети за момичето, момчето и жената, които уби предната нощ. Помъчи се да си припомни вкуса на кръвта им, но спомените далеч бледнееха пред майчиния образ.

След малко запали нощната лампа и се огледа в познатата стая: розови тапети, покривка върху леглото на розови цветчета, щори на розички, розови пердета и килими, тъмно махагоново легло, шкаф и висок скрин. На облегалките на люлеещия се стол бяха преметнати два вълнени шала: единият зелен като листата на розата, другият с оттенъка на цветовете й.

Канди отиде в съседната баня, заключи и провери бравата. Единствената светлина идваше от флуоресцентните лампи над мивката, защото отдавна бе боядисал с черно високия тесен прозорец.

За миг се взря в отражението си, защото се харесваше. В чертите виждаше майка си. Имаше нейната руса коса — бледа, почти бяла — и морскосините й очи. Лицето му беше като издялано, в него липсваше майчината му красота и нежност, въпреки че пълните устни бяха същите.

Избягваше да поглежда надолу, докато се съблича. Гордееше се с мощните си рамене и ръце, с широкия гръден кош и мускулестите крака, но и от най-беглия поглед към половия орган се чувстваше омърсен и му прилошаваше. Седна на тоалетната чиния, за да се облекчи по малка нужда, без да се налага да се докосва. Под душа изми слабините си, като първо нахлузи специална хавлиена ръкавица, за да не докосва плътта си.

Подсуши се, облече се: спортни чорапи, маратонки, тъмносиви кадифени панталони и черна риза, и с нежелание напусна надеждното убежище в майчината стая. Нощта се бе спуснала навън. Коридорът на горния етаж бе едва осветен от две слаби крушки в покрит със сив прах полилей, от който бяха изпопадали поне половината кристални висулки. Отляво беше площадката на стълбището. Отдясно — стаята на сестрите му, предишната му стая и другата баня с отворени врати и потънала в мрак. Дъбовият под изскърца, а излинялата пътека почти не смекчаваше шума от стъпките. Понякога Канди си мислеше дали да не почисти основно другата част от къщата, може би дори да купи нови килими и да боядиса, но стаята на майка си поддържаше в безукорна чистота и добро състояние, без никакво желание да отделя време или пари за останалото, пък и сестрите му нямаха нито интерес, нито талант за домакинство.

Забързани тихи стъпки му напомниха, че наоколо се навъртат котките. Канди спря до стълбите, защото се страхуваше да не настъпи някоя лапичка или опашка, докато животинките изпълват горния етаж. Миг по-късно котките се изкачиха и се скупчиха около него: двайсет и шест на брой, ако последното преброяване не беше вече остаряло. Единайсет бяха черни, още няколко шоколадово или тютюнево кафяви или въгленово сиви, две бяха тъмнозлатисти и само една бяла. Вайълет и Върбина, сестрите на Канди, предпочитаха тъмните котки — колкото по-тъмни, толкова по-добре.

Животните се въртяха около него, настъпваха обувките му, отриваха се о краката му и извиваха опашки около прасците му. Имаше две ангорски, абисинка, манкс без опашка, малтийска котка и една с кафяви, черни и жълто-кафяви петна, но повечето бяха мелези без установена порода. Някои имаха зелени очи, други жълти, трети сребристосиви, четвърти сини и всички го наблюдаваха с голям интерес. Нито една не мъркаше и не мяукаше. Проверката се извършваше в пълно мълчание.

Канди не обичаше особено котките, но ги търпеше не само защото принадлежаха на сестрите му, но и защото в известен смисъл бяха част от Вайълет и Върбина. Да ги удари бе все едно да нарани сестрите си, а той никога не би постъпил така, защото майка му на смъртния си одър му бе заръчала да пази момичетата и да се грижи за тях.

За по-малко от минута котките изпълниха мисията си и почти като по команда се отдръпнаха от него. С размахани опашки, свити мускули и настръхнала козина, се изнизаха като една обратно към стълбите и към долния етаж.

Докато Канди стигне до първото стъпало, котките вече се губеха от поглед на междинната площадка. Той слезе, но животните вече бяха изчезнали. Мина покрай тъмния вестибюл с дъх на плесен. От кабинета се носеше миризма на застояло. Натъпканите по лавиците любовни романи на майка му мухлясваха бавно. Когато мина покрай зле осветената трапезария, под краката му изхрущя някакво счупено стъкло.

Вайълет и Върбина бяха в кухнята. Двете бяха съвършено еднакви близначки. Същите руси коси, същата светла, гладка кожа, същите порцелановосини очи, извити вежди, високи скули, прави носове с изящни ноздри, естествено червени устни без никакво червило, дребни, равни зъби, бели като на котките.

Канди се мъчеше да си внуши, че харесва сестрите си, но опитите му бяха безуспешни. Заради майка си не ги мразеше и затова оставаше неутрален и живееше с тях, макар и не като истинско семейство. Според него сестрите му бяха прекалено слаби и крехки на вид, почти безплътни и твърде бледи, сякаш рядко виждаха слънце, а и то не ги стопляше, когато от време на време излизаха навън. Тънките им ръце бяха с добре поддържан маникюр, защото двете непрекъснато се кипреха, но за Канди пръстите им бяха прекалено дълги, неестествено гъвкави и чевръсти. Майка им беше здрава жена, със силни черти и хубав тен. Канди често се чудеше как толкова жизнена жена е родила тези безцветни същества.

Близначките бяха натрупали шест памучни одеяла едно върху друго в единия ъгъл на просторната кухня, за да направят кътче за котките, въпреки че всъщност искаха да има място да седнат сред животните на пода. Когато Канди влезе, двете се бяха разположили на одеялата с котки около себе си и в скутовете. Вайълет пилеше ноктите на Върбина. Нито една не вдигна очи, въпреки че естествено го бяха поздравили чрез котките. Канди не беше чул Върбина да говори през целия й двайсет и шест годишен живот — близначките бяха с четири години по-млади от него — но не знаеше дали тя не може да говори, не иска или се срамува да говори в чуждо присъствие. Вайълет беше почти също толкова тиха, но все пак проговаряше, когато се налагаше: очевидно в момента не смяташе, че има какво да каже.

Канди застана до хладилника, загледа се как двете се навеждат над бледата дясна ръка на Върбина и се занимават с маникюра, и му се стори, че може би не е справедлив в оценката си към тях. Другите сигурно щяха да ги сметнат за привлекателни посвоему. Ръцете и краката им му изглеждаха прекалено слаби, но други мъже биха решили, че са добре оформени и сексапилни — крака на балерини и ръце на акробатки. Кожата им беше бяла като мляко, а гърдите им едри. Поради благословената си липса на интерес към секса, Канди не беше в състояние да ги прецени.

Двете по навик носеха съвсем малко дрехи, колкото Канди да не им нареди да се облекат повече. През зимата държаха къщата много топла и най-често, както и сега, се обличаха в тениски и шорти или просто бикини. Ходеха боси. Само в майчината му стая, която сега беше негова, Канди държеше по-хладно. Ако присъствието му не изискваше известна скромност, двете биха се разхождали из къщи съвсем голи.

Лениво Вайълет изпили нокътя на палеца на Върбина и двете се втренчиха в него, сякаш животът им зависеше от полумесеца в основата или от извивката.

Канди прерови хладилника, извади парче консервирана шунка, пакет швейцарско сирене, горчица, туршия и четвърт литър мляко. Взе от шкафа хляб и седна на стол с тръбна облегалка до пожълтялата от времето маса.

Някога масата, столовете, шкафовете и дървенията бяха лъскави и бели, но от смъртта на майка му не бяха боядисвани. Сега жълтееха, а по ръбовете и ъглите прозираше сивкаво. Пукнатините издаваха следите от времето. Тапетите на маргаритки бяха замърсени и тук-там висяха отлепени, а басмените пердета изглеждаха провиснали от мръсотия и прах.

Канди си направи и изяде два големи сандвича с шунка и сирене. Млякото изпи направо от картонената опаковка.

Изведнъж двайсет и шестте котки, проснати лениво около близначките, скокнаха едновременно, запътиха се към вратичката в основата на голямата кухненска врата и заизлизаха в стройна редица. Очевидно беше време за тоалет. Вайълет и Върбина не желаеха къщата да се вмирисва на котки.

Канди затвори очи и отпи голяма глътка мляко. Предпочиташе да е със стайна температура или дори затоплено. Вкусът смътно напомняше на кръв, но без приятната й стипчивост. Приликата щеше да е по-голяма, ако млякото не беше толкова студено.

След няколко минути котките се върнаха. Сега Върбина лежеше по гръб, отпуснала глава на една възглавница и със затворени очи мърдаше устни, сякаш говореше на себе си, макар и да не издаваше нито звук. Беше протегнала нежна ръка към сестра си, за да й направи също така грижливо маникюра. Дългите й крака бяха проснати и Канди виждаше мястото между гладките й бедра. Тя беше облечена само с тениска и тънки бикини в прасковен цвят, които по-скоро подчертаваха, отколкото да крият триъгълника на нейната женственост. Котките мълчаливо се скупчиха около нея и я закриха. Явно бяха по-загрижени за приличието от самата нея. Гледаха укоризнено към Канди, като че разбираха накъде е обърнал поглед.

Той сведе очи и заразглежда трохите по масата.

— Франки беше тук — обади се Вайълет.

Отначало Канди се слиса повече от това, че чува гласа й, отколкото от съдържанието на думите. После значението им отекна в неговото съзнание като удар по месингов гонг. Канди рязко се изправи и едва не прекатури стола.

— Бил е тук? Вкъщи?

Нито котките, нито Върбина трепнаха от трясъка на стола или от острия му глас. Продължаваха да се излежават сънени и безразлични.

— Отвън — каза Вайълет, която продължаваше да седи на пода до отпуснатата си сестра и да оформя маникюра й. Гласът й беше тих, почти шепот. — Гледаше къщата откъм живия плет.

Канди погледна мрака зад прозорците.

— Кога?

— Към четири.

— Защо не ме събудихте?

— Той не се застоя. Никога не идва за дълго. Минута-две, после си тръгва. Страх го е.

— Видя ли го?

— Знаех, че е там.

— И не се опита да му попречиш да си отиде?

— Че как бих могла? — Сестра му се ядоса, но гласът продължи да бъде все така прелъстителен. — Котките обаче го подгониха.

— Нараниха ли го?

— Малко. Нищо сериозно. Но той уби Саманта.

— Кой?

— Горкичкото котенце. Саманта.

Канди не познаваше котките по имена. Струваше му се, че те са като единен организъм, който често се движи като един и очевидно мисли по този начин.

— Уби Саманта. Разби главата й в каменния стълб в края на алеята. — Най-накрая Вайълет вдигна очи от ръката на сестра си. Очите й бяха по-бледосини от преди, направо ледени. — Искам да му причиниш болка, Канди. Искам много да го заболи, както той постъпи с котката. Хич не ме интересува, че ни е брат…

— Вече не ни е брат след всичко, което стори — яростно избухна Канди.

— Искам да постъпиш с него така, както той се отнесе с горката ни Саманта. Искам да го размажеш, Канди, да му смачкаш главата, да спукаш черепа, за да изтече мозъкът му — Вайълет не повиши глас, но думите й бяха приковали Канди. Понякога, както сега, гласът й звучеше дори по-чувствено от обикновено и тогава сякаш не само галеше слуха, но и проникваше в мозъка и лекичко полягаше като мъгла, като мараня. — Искам да го биеш, да го мачкаш, да го разкъсаш, да му разпръснеш костите и вътрешностите, искам да му извадиш очите. Искам да го накараш да съжалява, че е причинил болка на Саманта.

Канди потръпна.

— Ако го докопам, естествено, че ще го убия, но не заради твоята котка. А заради майка ни. Не помниш ли как постъпи с нея? Как можеш да искаш отмъщение за една котка, когато цели седем години не си го накарала да плати за мама?

Сестра му изглеждаше смаяна, извърна се и млъкна.

Котките плавно се смъкнаха от отпуснатото тяло на Върбина.

Вайълет се протегна и легна до нея. Сложи глава на гърдите й. Голите им крака се преплетоха.

Донякъде излязла от състоянието на транс, Върбина започна да гали копринените коси на близначката си.

Котките се върнаха и се сгушиха във всяко свободно ъгълче около тях.

— Франк е бил тук — заяви Канди гласно, но по-скоро на себе си, и сви юмруци.

В него се надигна гняв, както далеч над морето се заражда ветрец, който скоро ще се превърне в ураган. Канди обаче не си позволяваше да се поддава на емоции като гнева, защото трябваше да се владее. Пристъпът на ярост можеше да напои семената на тъмните му желания. Майка му би одобрила убийството на Франк, защото той бе предал семейството и смъртта му би била от полза за семейството. Но ако Канди допуснеше гневът да се разрасне в ярост, нямаше да успее да открие Франк, щеше да се наложи да убие друг, защото желанието щеше да стане непреодолимо. Тогава майка му в рая би се засрамила от него, би се отвърнала от него за известно време и дори би отрекла, че го е родила.

Вдигна очи към тавана, към невидимото небе и райските селения, където сега живееше майка му, и каза:

— Ще се оправя. Ще се овладея. Непременно.

Обърна гръб на сестрите си и техните котки и излезе да провери дали Франк е оставил някакви следи до живия плет или до стълба, където бе убил Саманта.