Дийн Кунц
Лошо място (2)

2

Вътрешността на камионетката додж донякъде се осветяваше от мънички червени, сини, зелени, бели и жълти индикатори на електронното оборудване за наблюдение от разстояние, но главно от мекото зелено излъчване на двата монитора, което придаваше на това клаустрофобично пространство вид на зала в подводница.

Облечен с бежови джинси и кафяв пуловер, Робърт Дакота седеше на въртящия се стол пред двата видеотерминала, тактуваше с крак по пода, спазваше ритъма и дирижираше с дясната си ръка невидим оркестър.

На главата си имаше каска с вградени стереослушалки и малък микрофон, стърчащ на два-три сантиметра пред устните му. В момента слушаше встъпителната част на смятаната за пример на класически суинг композиция „Скок в един часа“ на Бени Гудман — шест и половина минути блаженство. Когато Джес Стейси поде с пианото още един мотив и Хари Джеймс се впусна в брилянтното си изпълнение с тромпет — най-прочутата импровизация в историята на суинга, Боби изцяло се потопи в музиката, но въпреки това не престана да наблюдава терминалите. Десният беше свързан посредством микровълна с компютърната система на корпорацията „Декодин“, пред която бе паркиран микробусът му, и показваше с какво се занимава Том Размъсън в един часа и десет минути в четвъртък сутрин — нищо добро.

Един по един Размъсън издирваше и копираше файловете на „Факир“ — най-новата и революционна текстообработваща програма на корпорацията „Декодин“, комплектувана напоследък от екипа й за софтуерни продукти. Файловете на „Факир“ имаха добри защитни механизми — подвижни електронни мостове, „ровове с вода“ и поредица „крепостни валове“, обаче Том Размъсън беше истински експерт в областта на компютрите и не съществуваше крепост, в която не би могъл да проникне, ако му се даде достатъчно време. Всъщност ако програмата „Факир“ не бе развита на сигурната „домашна“ система от компютри, несвързана с външния свят, Размъсън щеше да се вмъкне във файловете й с помощта на модем и телефон, без да се налага да влиза зад стените на „Декодин“.

Парадоксалното беше, че от пет седмици той работеше като нощна охрана на „Декодин“ и бе нает на основата на изпипани — и почти убедителни — фалшиви документи. Тази нощ бе пробил последните защитни механизми на „Факир“ и не след дълго щеше да излезе от сградата с пакет дискети, по-ценни от всичко на света за конкурентите на компанията.

„Скок в един часа“ свърши.

По микрофона Боби каза:

— Музика стоп!

Устната команда подсказа на компютъризираната му компактдискова уредба да изключи, за да може той посредством каската на главата си да осъществи връзка с Джули, негова съпруга и равноправен съдружник.

— Там ли си, скъпа?

Тя въздъхна. От наблюдателната си позиция в най-далечния край на паркинга зад „Декодин“ бе слушала същата музика с помощта на собствената си каска.

— Дали Върнън Браун е свирил някога по-добре с тромбона си, отколкото на концерта в Карнеги?

— А какво ще кажеш за Крупа на барабаните?

— Амброзия за ухото. И същински любовен еликсир. От тази музика ми се приисква да се мушна в леглото с теб.

— Ами! Изобщо не е приспивна. Освен това сме частни детективи, забрави ли?

— Предпочитам да бъдем любовници.

— Едва ли можем да изкарваме прехраната си с правене на любов.

— Ще ти плащам.

— Тъй ли? И по колко?

— Ами… по половинка хляб на ден.

— Струвам поне цял.

— Е, ако искаме да бъдем точни, струваш един хляб и две кроасанки плюс кифла с мармалад.

Джули имаше приятен, гърлен и доста възбуждащ глас и той обичаше да го слуша, особено през слушалките, когато съпругата му звучеше като ангел, шептящ в ушите му. От нея щеше да излезе чудесна джаз-певица, ако бе живяла през тридесетте и четиридесетте години и ако можеше да изпее поне една вярна нота. Джули танцуваше страхотно суинг, но в пеенето никак я нямаше. Когато беше в настроение да припява на старите записи на Маргарет Уайтинг, „Андрюс Систърс“, Розмари Клуни или Марион Хътън, Боби напускаше стаята от уважение към музиката.

— Какво прави Размъсън? — попита тя.

Боби хвърли поглед към екрана на левия компютър, свързан с камерите, охраняващи интериора на „Декодин“. Размъсън си мислеше, че се е справил с тях и че е ненаблюдаван, но те го бяха следили нощ подир нощ през последните няколко седмици и записвали на видеокасета предателската му дейност.

— Въпросният Том все още е в кабинета на Джордж Акройд и по-точно на компютъра му. — Акройд бе ръководител на проекта „Факир“. Боби погледна към другия компютър, който дублираше картината от екрана в кабинета на Акройд. — Тъкмо прехвърля последния файл на „Факир“ върху дискета.

Размъсън изключи компютъра в кабинета на Акройд и в същия миг екранът на свързания с него видеотерминал пред Боби също остана празен.

— Свърши със записването. Вече има всичко.

— Гаден червей! Представям си как самодоволно се надува! — възкликна Джули.

Боби се обърна към компютъра вляво, наведе се и се втренчи в черно-бялото отражение на Размъсън върху екрана на компютъра на Акройд.

— Струва ми се, че се хили.

— Ще му изтрием усмивчицата от лицето.

— Нека първо видим какво е следващото, което ще направи. Искаш ли да се хванем на бас? Ще остане, ще си довърши смяната и ще си тръгне сутринта с танцова стъпка или ще се измъкне още сега?

— Още сега — отвърна Джули. — Или поне скоро. Едва ли ще рискува да бъде хванат с дискетите в джоба. Ще си тръгне, преди да са дошли другите.

— Няма нужда от бас. Мисля, че си права.

Препращаното от камерата отражение трепкаше, свиваше се и се уголемяваше върху монитора, но Размъсън не ставаше от стола на Акройд. Всъщност даже се облегна назад, като че ли бе изтощен. Прозина се и разтри очи.

— Тоя май си почива и събира сили — съобщи Боби.

— Я пусни още нещо, докато го чакаме да се размърда.

— Добра идея. — Боби подаде на компактдисковата уредба команда за включване и бе възнаграден с композицията на Глен Милър „В настроение“.

На монитора се видя как Том Размъсън се надига от стола в слабо осветения кабинет на Акройд, прозява се отново, протяга се и се приближава към големите прозорци, гледащи към Майкълсън Драйв, улицата, на която Боби бе паркирал камионетката.

Ако Боби се бе промъкнал в кабината на шофьора, вероятно би могъл да види изправения до прозорците на втория етаж Размъсън, осветяван от настолната лампа на бюрото на Акройд, да се взира навън в нощта. Но доволен от гледката върху екрана, той остана на мястото си в задната част на камионетката.

Оркестърът на Милър свиреше чудесните теми на „В настроение“ отново и отново, постепенно затихваше, почти изчезваше… но пак гръмваше с пълна сила, за да повтори целия цикъл.

В кабинета на Акройд Размъсън най-сетне се отдръпна от прозореца, обърна се и се втренчи в камерата, монтирана на стената близо до тавана. Сякаш гледаше право в Боби и комай знаеше, че е наблюдаван. Ухили се и направи още няколко стъпки към камерата.

Боби каза:

— Музика стоп.

Оркестърът на Милър моментално млъкна.

— Май става нещо странно…

— Някаква гадория ли? — попита Джули.

Размъсън спря точно под камерата, като продължаваше да се хили насреща й. От джоба на униформената си риза извади сгънат лист хартия, разгъна го и го поднесе към обектива. Съобщението, напечатано с едър шрифт, гласеше: „ДОВИЖДАНЕ, ЗАДНИК ТАКЪВ“.

— Ще си имаме неприятности — каза Боби.

— Големи ли?

— Не знам.

Миг по-късно вече знаеше. Автоматен откос разцепи нощта (той го чу, въпреки слушалките на главата) и бронебойни куршуми пробиха стените на доджа.

Стрелбата очевидно бе отекнала дори в слушалките на Джули, понеже тя изкрещя:

— Боби, не!

— Бебчо, изчезвай оттук! Бягай!

Докато говореше, той смъкна каската, просна се на пода и се притисна към него.