Лора Джо Роуланд
Кикунохана (6)

6 глава

— Лъжете! Съпругата ми и владетелят Мори никога не са били любовници! — Сано се бе насилил да изслуша докрай историята на господарката Мори, но вече не можеше да сдържа бурното си негодувание. — Детето, което носи, не е негово, нито синът ни!

Не бе повярвал на нито една нейна дума. Това бе възмутителна клевета. Но вътрешният му глас му прошепна, че е длъжен да разгледа обективно показанията на всеки свидетел, дори и да уличават собствената му съпруга.

— Съжалявам, че ви оскърбявам, но ви разказах самата истина — заяви скръбно господарката Мори. — Кълна се в честта си.

— В този случай честта ви не струва нищо — отвърна рязко Сано, тъй като, освен с Рейко, най-накрая вече разполагаше с още един заподозрян. — Според вашата история снощи сте се намирали до личните помещения на мъжа си.

Господарката Мори видимо се напрегна в очакване на удара му.

— Да.

— Видели сте как на верандата съпругата ми наблюдава владетеля Мори през дупчицата в прозореца.

— Не, аз бях тази, която шпионираше — възрази господарката Мори, напрегната, но настоятелна. — Тя беше вътре заедно с него, както ви го описах.

Сано й възрази с версията на Рейко за хода на събитията:

— Двете със съпругата ми сте били приятелки. Същата нощ сте я поканили на вечеря. Имали сте увеселение.

Ледена учтивост скова чертите на господарката Мори.

— Не е имало никакво увеселение. И тя не ми е била приятелка, а любовница на съпруга ми. Беше поканена в имението не от мен, а от него!

Сано се замисли какво от случилото се можеше да е убягнало на Рейко.

— Заподозрели сте я в скрит мотив да се сприятели с вас. Когато е напуснала компанията ви, сте я проследили. Наблюдавали сте я как шпионира мъжа ви. Помислихте ли си, че го прави заради мен, по политически причини?

Господарката Мори поклати глава.

— Гледах я как го съблазнява. Чух как го заплашва, че ще го убие.

— Може да е пила твърде много на събирането ви. А може и да сте сложили приспивателно във виното й — Сано не знаеше какво преследваше замисълът да се скалъпи обвинение срещу Рейко, но действаше, изхождайки от убеждението, че тя е набедена, за което трябваше да се вини господарката Мори. — Вие сте наръгали и сте кастрирали съпруга си, докато е спял. Вие сте нагодили нещата така, че убийството да изглежда дело на госпожа Рейко.

— Не! Нищо подобно! — възкликна ужасена господарката Мори. — Аз обичах съпруга си. Никога не бих му сторила зло. И никога не съм докосвала съпругата ви. Тя го уби!

Сано се ядоса, защото, колкото й абсурдна да бе нейната история, мнозина можеше да й повярват. Някои щяха да се зарадват на възможността той да бъде уязвен чрез Рейко.

— Не ме лъжете! — извика той. — Искам да знам какво се е случило в действителност!

Той сграбчи господарката Мори, изправи я рязко на крака и я стисна за раменете. Тя изхленчи в знак на протест. Помощничките й ахнаха ужасени, виждайки как с господарката им се отнасят като с най-обикновен престъпник. Хирата направи крачка напред, за да спре Сано.

— Почитаеми дворцов управителю! — обади се предупредително той.

По принцип Сано не смяташе, че трябва да се прилага сила по отношение на заподозрените, тъй като твърде често тези методи водеха до фалшиви признания, а и той не обичаше да злоупотребява с властта си. Неприятно му беше да плаши една безпомощна жена. Но не можеше да остави господарката Мори да разпространява своите клевети за съпругата му. Те можеше не само да обрекат Рейко на гибел, но и да унищожат самия него. Сано си спомни разговора с генерал Исогай и двамата старейшини. Подозрението, че някой негов близък е убил един от главните съюзници на владетеля Мацудайра, бе от неприятностите, които те всички го бяха предупредили да не допуска.

— Кажете ми истината! — настоя той, разтърсвайки господарката Мори.

Главата й се замята напред-назад, тя изхлипа ужасена, но извика:

— Казах ви я!

Изглежда, вярваше на собствените си лъжи. Това означаваше, че щяха да прозвучат убедително на всеки, който ги чуеше. Сано трябваше да я накара да се отрече от тях.

— Вие сте убили съпруга си и сега набеждавате жена ми. Признайте!

— Не! Моля, не ми причинявайте болка!

Гневът завладя Сано. Изпита ненавист към господарката Мори, задето се опитваше да навреди на Рейко. Беше бесен и на Рейко, че бе поставила и двама им в това гибелно положение. Господарката Мори бе удобна мишена и той замахна с юмрук, за да я удари. Хирата хвана ръката му.

— Недейте!

Помощничките й изпищяха. Маруме и Фукида издърпаха Сано от господарката Мори. Тя се свлече на пода, обляна в сълзи. Жените я заобиколиха и се заеха да я успокояват. Сано се освободи от хората си. Дишаше тежко, отвратен от собственото си поведение. Нямаше и час, откакто бе започнал това разследване, и вече си бе изпуснал нервите. След толкова много случаи на убийства бе длъжен да владее чувствата си. Но съпругата му досега не бе изпадала в положението на главен заподозрян. Не му се бе налагало да доказва невинността й, докато другите заподозрени я засипват с обвинения. Разнесе се гневен мъжки глас, който попита рязко:

— Какво сте сторили на майка ми?

Сано се обърна и видя на прага снажен самурай. Беше гъвкав и силен, около двайсет и пет годишен, в мокро от дъжд наметало, с два меча, окачени на кръста му. Лицето му бе удивително красиво, с чувствени черти, помрачени от тревога. Господарката Мори стана, изтича към него и се разрида на гърдите му. Той насочи тъмния си замислен поглед към Сано.

— Почитаеми дворцов управителю. Може ли да попитам какво става тук?

— Ти сигурно си Енджу — предположи Сано.

— Да.

Осиновеният син на владетеля Мори чакаше безмълвен отговора на Сано. Въпреки думите на майка му за жизнерадостния млад мъж, който обичал да флиртува с жените, той явно не беше особено словоохотлив. Дълги гъсти мигли премрежваха погледа му.

— Баща ти е бил убит — поясни Сано.

— Чух.

— Ти къде си бил по това време?

— По работа в Осака. Току-що се прибрах.

Господарката Мори извика:

— Дворцовият управител смята, че аз съм го извършила!

Енджу се навъси:

— Акера сан ми каза друго. Обясни ми, че вашата съпруга е отнела живота на баща ми.

— Така е! Моля те, накарай го да разбере, че съм невинна — изплака господарката Мори, вкопчена в Енджу.

— На какви основания обвинявате майка ми? — попита Енджу.

— Тя е имала възможност да убие баща ти и да набеди съпругата ми — отвърна Сано.

— Извинете, но дадохте ли й възможност да ви разкаже собствената си версия за случилото се? — в привидно овладяния глас на Енджу се долавяше скрита враждебност.

— Да, разбира се — Сано усети, че гневът отново го завладява. — Тя изказа абсурдното твърдение, че съпругата ми е била любовница на владетеля Мори и го е убила по време на любовна свада — обясни накратко Сано.

— Значи вече ви е ясно.

Сано мислено отбеляза, че Енджу притежаваше завидна самоувереност за един млад мъж, който се обръщаше към висш служител. Не изглеждаше разстроен от смъртта на владетеля Мори и макар че действията му предполагаха желание да обвини Рейко, не бе заявил, че майка му е невинна. Това озадачи Сано.

— Откъде знаеш какво се е случило снощи? — попита Сано. — Както сам твърдиш, ти си отсъствал от дома си.

Кратък размисъл засенчи лицето на Енджу.

— Достатъчно често съм виждал баща си да флиртува със съпругата ви. Това не беше тайна — за никого, освен за теб, подсказваше тонът му. Той сви рамене. — Тяхната връзка и опитът на майка ми да я прекрати очевидно са тласнали госпожа Рейко към убийство.

Сано имаше чувството, че младият мъж е решил да потвърди версията на господарката Мори за Рейко не защото бе убеден в нея, а по някаква своя причина. Но Енджу бе от онзи тип хладнокръвни и овладени свидетели, които трудно можеше да бъдат извадени от равновесие. Сано си даваше сметка, че майка и син биха могли да убедят твърде много хора във виновността на Рейко. При все това поведението на Енджу будеше подозрения — обстоятелство, което му предоставяше поредна възможност да я оневини.

— Някой очевидно е бил тласнат към убийство, но това със сигурност не е съпругата ми — заяви Сано. — Разбрах, че си официалният наследник на владетеля Мори.

— Така е.

— И сега, щом той е мъртъв, ти ще наследиш титлата и богатството му — продължи Сано. — Ще управляваш провинциите му и ще командваш всички негови васали.

— Да — обзет от подозрение, Енджу присви очи.

Господарката Мори ахна:

— Да не би да обвинявате сина ми в убийство? — тя изгледа Сано с изумление, което премина във възмущение. — Той никога не би извършил такъв грях, потъпквайки синовното благочестие. Енджу обичаше баща си!

— Успокой се, майко. Не може да ми припише тази вина — невъзмутим, Енджу продължи: — Не съм убил владетеля Мори. Той ме осинови, даде ми образование, направи ме такъв, какъвто съм. По-скоро бих сложил край на собствения си живот, отколкото да му навредя по какъвто и да било начин.

— Според майка ти той те е изоставил, както и нея, заради своята любовница и детето й — рече Сано. — Ако тя казва истината, ти си имал мотив да желаеш неговата смърт в допълнение към факта, че би наследил имението му.

Майката и синът не само се бяха съюзили, за да защитят себе си, набеждавайки Рейко. Може би двамата тайно бяха замислили да се отърват от владетеля Мори.

Енджу се усмихна, проявявайки съжаление към Сано:

— Факт е, че няма как да съм го убил. През последните четири дни бях на път. Моите помощници ще потвърдят, че са прекарали миналата нощ заедно с мен в Тоцука — това бе селище на Токайдо — междуградския път, който свързваше Едо със западната част. — Те ще потвърдят, че си дойдохме едва тази сутрин.

Помощниците му щяха да кажат онова, което той пожелаеше, Сано не се съмняваше в това. Чувстваше, че младият мъж крие нещо, но засега той разполагаше с убедително алиби. Изпита порив да го набие така, че да го принуди да се прости с тази своя невъзмутимост и да разкрие истината. Едно от съображенията да не го направи бе съзнанието, че хвърлеше ли се да бие Енджу, можеше и да не съумее да се спре и да убие един от другите заподозрени, което по никакъв начин нямаше да помогне на Рейко.

Втората причина бе, че имаше и други въпроси, които трябваше да обсъди с Енджу и господарката Мори, а именно изчезналото момче и онова, което Рейко бе видяла в спалнята на владетеля Мори преди смъртта му.

На прага се появи един от телохранителите на Сано.

— Извинете, почитаеми дворцов управителю, но се получи съобщение от шогуна и владетеля Мацудайра. Искат да се явите в двореца незабавно.

* * *

Сано пое към крепостта Едо, съпровождан от Хирата и антуража си. Дъждът бе завалял отново и конете им прецапваха през локвите по улицата, която пресичаше района на даймио. Пешеходците бяха малцина. Пазачите диреха подслон в стражниците пред именията. Над портите висяха подгизнали флагове с гербовете на клановете. Крепостта представляваше огромна сива маса, извисяваща се отвъд водопада.

— Какво мислите, че иска владетелят Мацудайра? — попита Хирата.

— Вероятно обичайните неща — отвърна Сано.

Владетелят Мацудайра го викаше при себе си най-малко веднъж дневно, за да получи уверения, че управлението върви гладко, и да разбере дали Сано не е чул за някакви нови заговори срещу него. Но този път Сано имаше неприятното чувство, че причината за призоваването му бе по-различна.

Той си спомни един въпрос, който му бе хрумнал, когато Хирата бе отвел Рейко в дома им, но не бе имал възможност да зададе.

— Как стана така, че ти се озова в имението на владетеля Мори тази сутрин?

Недалеч пред тях изникнаха високите зидове на крепостта Едо. Войниците в стражницата над главните порти бяха забелязали шествието на Сано и побързаха да му отворят.

— Дълга история — отвърна Хирата.

— Ще си отделя достатъчно време, за да я изслушам — рече Сано, надявайки се разказът на Хирата да му предостави по-различен поглед към убийството, който щеше да обори показанията на господарката Мори и Енджу и да помогне на Рейко.