Лора Джо Роуланд
Кикунохана (2)

2 глава

Дъждът се сипеше над Едо. Жителите на града газеха през покритите с локви улици. Търговци надничаха иззад спуснатите заради бурята капаци на магазините си. Завеси от вода забулваха хълма, на който се намираше крепостта на Едо. В нея стражите се криеха в малките кули и покритите коридори над високите каменни зидове. Войници в подгизнали брони патрулираха по наводнените проходи. Но в кабинета си в близка до двореца постройка дворцовият управител Сано седеше спокоен заедно с генерал Исогай — главнокомандващия армията на Токугава — и с двама членове на съвета на старейшините, който представляваше върховният управителен орган на Япония.

— Помолихме за това съвещание, за да обсъдим някои обезпокоителни неотдавнашни събития — заяви старейшината Охгами Каору. Беловлас и младолик, с неизменно замислено изражение, той отговаряше за взаимодействието между управлението на Токугава и класата на даймио.

— Първото от тях е произшествието в провинция Бизен преди четири дни — продължи Уемори Йоичи — главният съветник на шогуна по военните въпроси. Той смукна от лулата си и се закашля така, че увисналите му бузи се разтресоха.

— Зная за това произшествие — рече Сано. — Размирниците пак са се развилнели.

През трите години след края на войната преминалите в нелегалност сподвижници на предишния дворцов управител — Янагисава, продължаваха да се борят срещу управлението на владетеля Мацудайра — негласен върховен диктатор в рамките на режима на Токугава. Мнозина бяха заловени и екзекутирани, но оцелелите бяха набрали нови войници измежду селяните, гангстерите и недоволните васали на Токугава. Те съсредоточаваха нападенията си върху провинциите, където войската на Токугава не бе тъй многобройна.

— Този път са устроили засада на войската на владетеля Икеда — добави делово Сано. Беше наясно, че бунтовниците преследваха съюзниците, подкрепили владетеля Мацудайра в усилията му да свали от власт Янагисава. Бяха развили военна тактика, която им позволяваше да използват по най-резултатен начин относително скромните си сили. Действията им включваха стрелба от прикритие, засади и палежи, както и саботажи на постройки, мостове, пътища и земеделие. — Убили са двайсетина души, след което са се укрили в гората.

Никой не изглеждаше особено доволен от факта, че Сано бе тъй добре информиран. Новият дворцов управител си даваше сметка, че те биха предпочели да контролират достъпа му до информация, а по този начин — и самия него. Той обаче разполагаше със собствена разузнавателна служба — най-резултатната му защита срещу невежеството, което представляваше фаталната слабост на втория по ранг след шогуна.

— Моята войска прави всичко възможно да спре размирниците — генерал Исогай имаше шумен, открит нрав и масивно телосложение. — Но хората ми са принудени да действат на твърде голяма площ, което значително разрежда силите ни. Освен това Едо е уязвим, защото прекалено голяма част от армията е пратена в провинциите. Да се молим бунтовниците да не планират тук масирано нападение.

— Ще разберем, когато стане твърде късно — заяви недоволно Охгами.

Уемори кимна.

— Подобно на армията, и мецуке^[1] са принудени да действат на твърде голям периметър.

Официалната разузнавателна служба работеше извънредно, защото владетелят Мацудайра бе наредил тайните агенти да следят нарастващата опозиция в рамките на самото управление.

Навън трещяха гръмотевици, от стрехите се лееше дъжд.

— А и това време изобщо не помага — измърмори генерал Исогай.

Сезонът бе необичайно дъждовен и из цялата страна имаше наводнения. Всяка новопостъпила информация съдържаше истории за села, залети от придошлите реки, и за цели семейства, които се бяха удавили или бяха останали без подслон.

— Както и фактът, че мнозина граждани се втурнаха да дирят изгода от влошеното положение — добави Охгами.

— Престъпността се е развихрила — отбеляза Уемори. — Крадци грабят наводнени домове и дюкяни. Затворът на Едо е претъпкан.

— Множество членове на бакуфу^[2] също се възползват от кризата — рече Охгами с гримаса на отвращение към колегите си от военното правителство, което управляваше Япония. — Държавни служители крадат от хазната и от оризовите хранилища на Токугава. Събирачи на данъци вземат подкупи от даймио и от търговците, за да им намалят налозите и да фалшифицират счетоводните книжа. Изправени сме пред такъв сериозен недостиг на средства, че може да не успеем да осигурим заплатата на хилядите самураи, които обслужват режима.

— Наясно сме с една от причините за тези проблеми — каза Охгами. — Тя е във всички държавни служители, заели наскоро своите постове.

По време на чистката, последвала веднага след края на войната, множество опитни служители бяха заменени от хора, чието главно достойнство бе верността им към владетеля Мацудайра. Новопостъпилите не знаеха как да наложат нужната дисциплина на своите безхаберни и корумпирани подчинени.

Сано ги слушаше с нарастващо безпокойство, тъй като старейшините бяха по-склонни да се оплакват, отколкото да предприемат реални действия.

— Е, докато някой бъде готов да предложи решение, на който и да е от проблемите, можем ли да закрием това заседание? — формално той имаше по-висок ранг от присъстващите, но възрастта и старшинството им предоставяха специален статут и той си даваше вид, че се съобразява с тях.

— Не толкова бързо — отвърна генерал Исогай. — Трябва да обсъдим още един въпрос.

— Отнася се за методите, които използвате, за да разрешите възникналите проблеми — каза Уемори.

Охгами побърза да добави:

— Не че смятаме да ви критикуваме за действията, които предприемате, когато другите не са в състояние да го сторят.

Сано долови неизречената, но споделяна от присъстващите убеденост, че шогунът е глупак, неспособен да управлява, че владетелят Мацудайра не успява да се справи с проблемите, защото е твърде зает да поддържа политическата си власт, за да си прави труда да се занимава с тънкостите на администрацията.

— Моля, продължете.

От опит Сано знаеше, че независимо от твърденията си старейшините все пак възнамеряваха да го критикуват.

— Отбелязали сте несъмнен напредък в опазването на финансите на режима — призна с неохота Уемори.

Сано бе изпратил личните си шпиони да наблюдават хазната и да охраняват складовете с ориз. Бе заловил крадците, бе върнал заграбеното и бе възобновил постъпленията в държавното съкровище на Токугава.

— И донякъде сте възстановили законността и реда в града — рече Охгами.

През изминалите три години Сано бе сформирал голяма лична армия, която бе пратил да патрулира по улиците и да помага на полицията.

— Благодарим ви, че се нагърбвате със задачи, които друг на вашия пост би могъл да възприеме като недостойни за ранга му — рече Уемори.

Сано кимна, признавайки, че му е отредено да върши мръсната работа на режима. Той бе сторил онова, което смяташе за свой дълг, и не можеше да не се гордее с постигнатото.

— Но…? — подкани ги той.

Охгами заяви предпазливо:

— Вашите методи са… нека ги наречем… необичайни.

Подобно определение не звучеше одобрително в общество, което държеше на подчинението и традицията.

— Ето какво — засмя се генерал Исогай. — Беше великолепно от ваша страна да накажете крадливите служители и безделниците, като ги пратите да помагат в засегнатите от наводнение бедстващи райони. Хареса ми и как накарахте даймио, които мамеха с данъците си, да поддържат затвори в именията си. Това превръща изгнилите сливи в добро вино.

Охгами се прокашля.

— Шогунът и владетелят Мацудайра оценяват компетентността ви. Мнозина искрено ви се възхищават.

Сано си бе спечелил значителен брой военни съюзници сред даймио и васалите на Токугава, които го уважаваха, защото бе не само силен, но и честен. Сред тях бяха двамата старейшини — главните съветници на шогуна, както и генерал Исогай, който можеше да предостави мощта на армията на Токугава, на когото си пожелаеше.

— Но други се страхуват от вас най-вече заради контрола, който упражнявате над обществото — рече Охгами. — Създали сте си множество силни врагове.

Сред тях имаше такива, които Сано бе наказал.

— Колко опита за покушение бяха извършени срещу вас тази година? Три ли? — попита генерал Исогай.

— Четири — Сано се бе натъквал на засади, бе нападан на улицата, бяха стреляли по него и замалко не го бяха отровили. Сега си бе наел човек, който да опитва храната му, и не ходеше никъде без телохранителите си.

— Полицейският началник Хошина не пропуска възможността да привлича враговете ви в своя лагер — рече Уемори.

— Давам си сметка за това — изражението на Сано подсказваше, че ако събеседниците му разполагаха с някакви новини, щеше да е по-добре да му ги съобщят направо.

— Онова, за което може би не си давате сметка, е, че Хошина е подел нова кампания за опозоряването ви — рече Уемори. — Някои от новите му съюзници имат голямо влияние върху шогуна и владетеля Мацудайра.

— Владетелят Мацудайра не може да си позволи да се лиши от подкрепата им — добави Уемори. — Независимо от това, колко ви цени и разчита на вас, не е изключено да се поддаде на натиска им да се отърве от вас, защото се бои да не ги засегне и по този начин да ги настрои срещу себе си.

Тази възможност не бе убягнала от вниманието на Сано.

— Ще го имам предвид.

Мисълта за живота, който водеше, за момент го изпълни с удивление. Колко далеч бе стигнал въпреки скромния си произход на син на ронин^[3], който изкарваше прехраната си като преподавател по бойни изкуства! Колко странни превратности на съдбата го бяха довели тук! А и високото му положение далеч не беше само благословия.

Мразеше да живее в непрестанен страх за живота си, без възможност за миг усамотение или свобода. Политиката беше мръсна работа. Предпочиташе открито и честно сражение с меч в ръка. А колкото повече се издигаше, толкова по-голяма ставаше опасността да се провали. През повечето време изпитваше увереност, че е в състояние да се задържи на върха, но бе четирийсетгодишен и понякога го завладяваше съзнанието за собствената му тленност. Косите му почваха да сивеят. Мускулите му вече не бяха толкова гъвкави и често го тормозеха схващания. Травмите, които бе понесъл преди три години, когато го нападна наемният убиец с прозвището Призрака, бяха утежнили състоянието му. При все това работата му като дворцов управител бе не просто негов дълг, а и съдба, източник на неприятности, но и на удовлетворение.

Генерал Исогай каза:

— Има и още нещо, което не бива да забравяте — паднете ли от власт, повличате със себе си и други — той изгледа последователно двамата старейшини, след което отново впери поглед в Сано.

— Може би настъпва време, когато ние и останалите ви съюзници повече няма да можем да си позволим да ви поддържаме — заяви Уемори.

— С оглед на собствената си сигурност може би ще бъдем принудени да влезем в нови съглашения — завърши Охгами.

Сано бе предвидил възможността да загуби подкрепата им; споразуменията за вярност в бакуфу търпяха непрестанни промени. Но това не намаляваше слисването му, че би могло да се случи тъй скоро. Загубеше ли съюзниците си, бе обречен на провал, изгнание и може би на смърт. А семейството му щеше да пострада още повече.

— Оценявам верността ви и разбирам положението ви — рече той в опит да омиротвори мъжете. — Какво искате да сторя?

Генерал Исогай отвърна безцеремонно:

— Престанете да си създавате нови врагове!

— Постигнете мир с онези, които вече имате — добави Уемори.

— Гледайте да не се замесвате в нови неприятности — завърши Охгами.

В последвалото напрегнато враждебно мълчание на вратата се появи детектив Маруме.

— Извинете, почитаеми дворцов управителю — снажният самурай бе член на детективския му отряд, докато Сано бе сосакан сама. Сега бе негов телохранител и главен помощник. — Съжалявам, че ви прекъсвам, но Хирата сан^[4] е дошъл да говори с вас.

Сано се изненада. Макар че формално Хирата бе неговият главен васал, понастоящем двамата нямаха много обща работа. Докато Сано оглавяваше управлението, Хирата бе зает с разследването на престъпления.

— Спешно е — добави Маруме мрачно, загубил обичайното си ведро изражение.

Сано освободи генерал Исогай и старейшините. Докато двамата с Маруме вървяха по коридора, попита:

— За какво се отнася?

— За съпругата ви. Има неприятности.

— Рейко?

Сано изтръпна от тревога. Бързешком се отправи към личните си помещения. Там завари Хирата и Рейко, коленичили в стаята й. С тях беше и възрастната й дойка Осуги. При появата му върху лицето на Хирата се изписа облекчение.

— Поздрави.

— Какво става?

Сано забеляза, че Хирата изглежда в по-добро здраве и укрепнал физически, но някак остарял от последния път, когато се бяха видели. Вниманието му тутакси бе привлечено от Рейко.

Тя се бе загърнала с плътна завивка и трепереше неудържимо въпреки лятната горещина. Косите й се спускаха на мокри кичури. Изражението й бе стъписано и болезнено. Лицето й бе пребледняло, а устните й бяха останали без цвят. Осуги се суетеше тревожно около нея с купичка горещ чай в ръце. Рейко отправи към Сано замъглен поглед, все едно й бе трудно да го разпознае.

— Какво се е случило? — възкликна той и коленичи до нея. Опита се да я прегърне, но тя вдигна ръце, за да се предпази.

— Не ме пипай! — изкрещя. — Кръвта. Ще те изцапа!

— Измихме я, мъничката ми — рече Осуги с успокоителен глас. — Не остана нищо.

— Каква кръв? — попита Сано, чието озадачение и тревога нарастваха с всеки миг. Връхлетя го смразяваща мисъл: — Да не е било бебето? — изплаши се, че Рейко бе загубила детето им.

— Не, бебето е добре — увери го Осуги, но благото й, осеяно с бръчки лице бе помръкнало от тревога. Тя поднесе купичката с чай към устните на Рейко. Парата миришеше на лековити билки. — Опитай се да отпиеш, миличка. Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

Рейко блъсна купичката и в пристъп на сухи спазми се преви надве. Сано се обърна към Хирата:

— Какво се е случило?

Мрачното изражение на Хирата бе предупреждение, че проблемът е сериозен.

— Намерих я в имението на владетеля Мори.

Сано бе слисан. Не можеше да си представи каква работа бе имала там съпругата му.

— Кога?

— Преди около час — отвърна Хирата.

Сано не знаеше, че Рейко бе излязла от къщи. През повечето вечери, откакто бе забременяла този път, двамата не деляха обща постеля. Сано често се връщаше късно от работа и преспиваше в една от стаите за гости, за да не я буди. Прекарваха твърде малко време заедно и дори рядко разговаряха. Сега той с тревога си даде сметка, че и да е излизала почти всяка вечер, той е нямало как да го забележи.

— Какво е правила в имението на владетеля Мори? — обърна се Сано към Хирата.

— Не знам. Не каза — Хирата погледна предпазливо към Рейко, докато Осуги се опитваше да я успокои. — Но… — той пое дълбоко дъх. Сано си спомни колко пъти Хирата бе изпълнявал дълга си на главен васал да съобщава на своя господар неща, които той трябваше да знае, но не би искал да чуе. — Владетелят Мори е бил кастриран и промушен смъртоносно с кинжал. Намерих господарката Рейко сама до него в спалнята му. Беше гола и цялата в кръв. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но, изглежда, тя го е убила — Сано бе така слисан, че челюстта му увисна.

— Ако не беше съпругата ви, а който и да е друг, щях да го арестувам и да го пратя в затвора — добави. — Но понеже става въпрос за нея, реших, че преди да съберем достатъчно доказателства, е по-добре да я върна в дома й.

Втренчен в Рейко, ужасен и потресен, дори в този момент Сано се улови, че мислено преценява възможните последици. Собствената му съпруга, заварена на местопрестъплението при извършено убийство, бе достатъчно тежко обстоятелство. А фактът, че жертвата бе влиятелен даймио, един от главните съюзници на владетеля Мацудайра, вещаеше гибел. Наказанието за убийство бе смърт чрез обезглавяване и макар че законът бе снизходителен за високопоставени членове на самурайската класа, в този случай властта на Сано трудно би могла да защити Рейко, дори и да се окажеше, че е невинна.

Ако наистина беше.

Сано бе връхлетян от нов пристъп на ужас. Това бе неговата съпруга от осем години, майката на сина му, жената, която страстно обичаше и чийто характер бе заслужил безпрекословното му уважение. Тя никога не би отнела човешки живот!

И все пак какво бе дирила гола в спалнята на владетеля Мори? Толкова се бяха отдалечили един от друг. Можеше ли все още да твърди, че я познава?

Сграбчи я за раменете и попита настоятелно:

— Ти ли уби владетеля Мори?

— Не! — в отговора на Рейко прокънтяха обида и негодувание. Но в погледа й се мярна смут. — Поне не смятам, че съм го сторила — тонът й стана умолителен: — Не е възможно, нали?

— Разбира се, че не — отвърна рязко Осуги, непоколебима в предаността си към Рейко.

Но Сано далеч не бе удовлетворен от отговора на Рейко. Той се обърна към Хирата, който безпомощно сви рамене и рече:

— Това каза и на мен.

— Добре, ако не ти си убила владетеля Мори, тогава кой? — попита я Сано.

— Не знам — от очите й бликнаха сълзи.

Нетърпение възпря съчувствието, което се надигна в гърдите на Сано. Той разтърси Рейко.

— Какво стана? Кажи ми!

— Не знам — изплака тя. — Не мога да си спомня.

Сано бе чувал същите думи от твърде много заподозрени в убийство, които се опитваха да прикрият вината си.

— Не ти вярвам. Какво си правила при владетеля Мори? Искам прям отговор!

Тя си пое дъх хлипайки, преглътна и изтри лицето си.

— Търсех момчето. Само исках да помогна.

Обяснението й прозвуча неразбираемо.

— Какво момче? На кого да помогнеш?

Подминавайки въпросите му, Рейко възкликна:

— Не съм искала да нараня никого. Владетелят Мори бе ужасен, зъл човек!

Студ прониза костите на Сано подобно на ледени кристали. Думите й можеха да се изтълкуват като признание за извършено убийство. Той сграбчи Рейко още по-силно.

— Може би не го осъзнаваш, но си в голяма беда. Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш истината. Какво стана?

— Но аз ти казвам истината — гласът на Рейко се извиси в истерия. Тя се заизвива в ръцете му. — Причиняваш ми болка. Пусни ме!

Без да обръща внимание на думите й, Сано изкрещя в отчаянието си:

— Ти ли уби владетеля Мори? Кажи ми!

Докато Рейко ридаеше и говореше несвързано, той усети, че някой ги наблюдава. Обърна се и видя, че на прага стои Масахиро.

— Мамо? Тате? Какво става?

Седемгодишен, твърде източен и сериозен за възрастта си, Масахиро беше облечен в бял жакет и панталони и носеше дървен меч. Дрехите му бяха мръсни, а косите му — разрошени след заниманията му по бойни изкуства.

Сано изведнъж се почувства потиснат от съзнанието, че със сина си прекарва дори по-малко време, отколкото с Рейко. Масахиро растеше тъй бързо, че той почти не го познаваше. Работата му на дворцов управител бе ощетила цялото семейство. Той припряно се опита да предпази момчето от настъпилия ужас.

— Масахиро, излез.

— Но защо мама плаче? — попита детето. — Какво си й сторил?

— Нищо. Всичко е наред. Осуги, изведи го навън. Веднага!

Дойката почти насила отведе Масахиро. Рейко зарови лице в шепите си и се разрида.

— Не мога да повярвам, че нещата така се объркаха! А и още не съм го открила!

Сано поклати глава в недоумение. Но каквото и да се беше случило, той трябваше да предприеме спешни действия, за да защити Рейко и доколкото бе възможно, да намали щетите. Обърна се към Хирата:

— Кой друг знае за това?

— Само моите хора и аз — Хирата се замисли. — А до този момент вероятно и всички в имението на Мори.

Това означаваше неколкостотин души, между които семейството на даймио, васалите и слугите. Сано въздъхна тежко.

— Е, поне доколкото зависи от теб, гледай да забавиш разпространяването на новината.

— Вече отцепих имението — уведоми го Хирата.

— Добре. Какво установи за убийството?

— Все още нищо. Реших, че е по-добре първо да отведа господарката Рейко у дома.

— Искам да се върнеш в имението и да започнеш разследване на случая — рече Сано. — Ще се присъединя към теб веднага щом мога.

— Да, почитаеми дворцов управителю — Хирата се поклони и си тръгна.

Сано изпита искрено съжаление, че не може да бъде на две места едновременно. От три години не беше разследвал престъпления, но държеше да се заеме лично с настоящия случай. Успокоявайки се, че Хирата знае какво да върши, той се изправи лице в лице срещу неотложния си проблем — Рейко. Сграбчи ръцете й и ги отдели от лицето й.

— Рейко, чуй ме!

Треперейки, тя се взря в него с червени, пълни със сълзи очи.

— Владетелят Мори е убит — произнесе Сано бавно и отчетливо. — Ти изглеждаш толкова виновна, че ако не беше моя съпруга, щеше да бъдеш екзекутирана. Това пак може да се случи, ако не предложим разумно обяснение на факта, че са те заварили на местопрестъплението. Затова говори!

— Бях там! — изкрещя пронизително Рейко, завладяна от нов пристъп на смъртна тревога.

— Това съвсем не е достатъчно и ако продължаваш така, дори аз няма да успея да те спася! — страхът и отчаянието придаваха суровост на поведението му. — Питам те за пореден път — какво си правила там?

Думите рукнаха от устата на Рейко като порой:

— Отидох да го наблюдавам тайно. Видях го да го прави — все така през плач и хълцане тя се заизвива и накрая успя да изтръгне ръце от хватката на Сано. — Исках да го спра, но беше твърде късно!

Звучеше като пълно безумие! Отчаян, Сано я зашлеви по бузата. Рейко изпищя. Дръпна се и се втренчи в него по-скоро изумена, отколкото наранена — той никога не я беше удрял. Но внезапно млъкна.

— Съжалявам — рече Сано, обзет от угризения и срам. — Не знаех как да те накарам да дойдеш на себе си. Нямаме много време. А и цялото това вълнение вреди на детето.

Споменаването на бебето, изглежда, й помогна да се освести. Тя обгърна с ръце издутия си корем, изправи гръб и кимна. Все още подсмърчаше и хлипаше, но вече дишаше по-равномерно.

— Така вече е по-добре — въздъхна Сано с облекчение.

— Толкова много неща се случиха. Едно предизвиква друго — рече тихо Рейко. — Не знам откъде да започна.

С такова темпо новината за убийството щеше да плъзне из целия град, а водовъртежът на скандала и опасностите щеше да погълне и двамата още преди Сано да научеше каквото и да било от нея. Той мобилизира търпението си.

— Почни отначало.

Замаяността и объркването изчезнаха от лицето на Рейко подобно на стопена от слънчевите лъчи мъгла. Тя започна да идва на себе си и заприлича на истинската Рейко — будна, бдителна и съобразителна.

— Писмото. Всичко започна с писмото. Докато цъфтяха вишните…