Лора Джо Роуланд
Кикунохана (27)

27 глава

Обзета от нетърпение да намери Сано и да му каже, че е направила важно откритие, Рейко се отправи към крепостта Едо, съпроводена от своя антураж. Когато приближи главните порти, някой изтича към паланкина й и надникна през прозорчето.

— Рейко сан! — беше Осуги, възрастната й дойка, цялата подгизнала от дъжда. — Толкова се радвам, че успях да ви пресрещна!

— Какво се е случило? — попита Рейко слисана.

— Не влизайте в дома! — рече припряно Осуги, подтичвайки редом с паланкина.

— Защо?

— Той е в къщата.

— Кой?

— Онзи човек, дето ви посети вчера. Полковник Кубота.

Рейко се сепна.

— Какво прави там?

— Дошъл е да ви арестува. Води със себе си много войници. Чакат ви да се върнете.

— Но защо? — попита Рейко озадачена и притеснена. Викна на носачите да спрат. Процесията й спря на петдесетина крачки от портите. — Как си позволява да нахлува просто така? Защо стражите не са го спрели?

— Има заповед от шогуна — отвърна Осуги задъхана. — Ще ви съдят за убийство, процесът е насрочен за часа на маймуната. Дошъл е да ви отведе в двореца.

— Какво? — възкликна Рейко стъписана и изумена. — Нищо не знам за това. Шогунът и владетелят Мацудайра позволиха на съпруга ми да продължи разследването на убийството. Той още не е приключил. Защо са насрочили делото ми за днес?

Все още нито тя, нито Сано бяха успели да открият улики, които да докажат невинността й.

— Не знам — Осуги се разрида.

Освен това до началото на процеса оставаха около два часа. Защо полковник Кубота бе дошъл да я отведе толкова рано и защо не някой друг, а точно той? Първоначално цялата история й се стори непонятна, но после постепенно проумя тази внезапна промяна в хода на събитията.

Падането от власт на Сано бе започнало. Предишната вечер съюзниците му го бяха изоставили. Днес владетелят Мацудайра се бе обърнал срещу него. Явно бе убедил шогуна да инсценира процес, който със сигурност щеше да приключи с решението, че тя е виновна за убийството на владетеля Мори и трябва да бъде осъдена на смърт. Сано вече не можеше да я закриля, защото той самият бе обект на атака.

— Не си отивайте вкъщи! — възкликна умолително Осуги. — Този човек ви желае злото. Не му позволявайте да ви отведе!

Полковник Кубота вероятно бе подразбрал какво става, и бе оглавил войниците, които трябваше да отведат Рейко в двореца. Дошъл бе по-рано, защото е искал да си осигури време преди процеса, за да я накаже, задето бе провалила брака му. Рейко потръпна само като си представи в какво можеше да се изрази отмъщението му.

Лейтенант Асукай пристигна тичешком:

— Какво става?

Рейко му обясни и видя, че на лицето му се изписа тревога.

— Какво ще правим? — попита той.

— Ако съпругът ми е вътре, аз няма как да го видя, преди да ме заловят.

А Сано нямаше да може да разследва прислужничката на господарката Мори, да разкрие действителния извършител на престъплението и да докаже невинността на Рейко, преди полковник Кубота да се домогне до нея.

— Права сте — рече лейтенант Асукай. — Трябва да ви отведем на сигурно място.

Внезапно й хрумна спасителна идея. При всякакви други обстоятелства планът й щеше да граничи с безразсъдство, но вече нямаше какво да губи.

— Знам едно място, където никога няма да ме потърсят.

Там тя щеше да открие истината за убийството на владетеля Мори.

* * *

Сано, Хирата, Иноуе и Араи препуснаха към една порта, която водеше навън от махалата, където капитан Торай бе убил Лили. Тя бе последната от шестте порти, през които можеше да е избягал. Вече бяха проверили останалите пет, но не бяха открили никакви следи нито от него, нито от Маруме и Фукида. Сано попита пазача:

— Преди малко оттук да е излязъл самурай, преследван от други двама?

— Не, господарю. Мина един, но беше сам и явно много бързаше.

— Конят му сигурно е бил скрит близо до постройката — заключи Хирата. — Успял е да се измъкне от Маруме и Фукида.

— Накъде пое? — попита Сано.

Пазачът посочи и сви рамене. Недалеч от портата улицата се разклоняваше в нови две улички, които навлизаха в друга махала. Наоколо не се виждаше жива душа. Дъждът бе отмил отпечатъците от копита и всякакви други следи от Торай.

— Ще се разделим — рече Сано на хората си. — Трябва да го отведем в двореца навреме за двата процеса.

Иноуе и Араи препуснаха по едното разклонение на пътя, а Сано и Хирата поеха по другото. Подминаха малко светилище, няколко ковачници и се озоваха на тържището. Сано зърна Торай отвъд сергиите. Движеше се в лек галоп и се озърташе, явно за да види дали някой не го преследва.

— Ето го там! — двамата с Хирата препуснаха към него.

Капитанът ги видя, изплющя с юздите и се устреми напред. Докато го преследваха по криволичещите улички около тържището, той внезапно сви зад един ъгъл. Сано и Хирата го последваха и се озоваха в една толкова тясна уличка, че се принудиха да яздят един зад друг. Сано, който се движеше пръв, доближи Торай. Конете им се сблъскаха насред биещи копита. Двамата се приведоха, за да избегнат въжетата с пране, опънати от балконите през улицата. Сано се устреми напред и сграбчи един от пискюлите, които висяха от туниката на Торай.

— Пипнах те!

Торай хвърли поглед през рамо със странен тържествуващ кикот и пришпори коня си, който внезапно се устреми напред. Пискюлът се скъса и остана в ръката на Сано. Двамата с Хирата отново се спуснаха в галоп, опитвайки се да го настигнат. Краят на уличката, очертан ясно на фона на дъждовния ден, приближаваше устремно. Щом стигна дотам, Торай спря така внезапно, че копитата на коня се захлъзгаха в калта, след което се извъртя и застана с лице към Сано и Хирата. Двамата дръпнаха рязко юздите на конете си, за да не връхлетят върху него.

— Какво по…! — възкликна Хирата.

Зад Торай изникнаха петима самураи. Той се изсмя злорадо, когато другарите му препречиха уличката.

— Това е засада! — Сано си даде сметка, че противниците им бяха твърде много, за да влязат в сражение с тях. — Да се махаме от тук!

Двамата с Хирата едва бяха успели да обърнат конете си в тясното пространство, когато видяха, че в противоположния край на уличката ги очакваше друг отряд от шестима самураи, предвождани от полицейския началник Хошина.

— Пипнахме те, дворцов управителю Сано! — викна той.

Сано запази невъзмутимо изражение, макар че, когато видя Хошина пред себе си, усети, че му призлява от безсилие. Явно полицейският началник и хората му се бяха спотайвали наблизо, изчаквайки Торай да убие Лили, и после се бяха събрали отново, след като капитанът бе успял да се измъкне от Маруме и Фукида. След всичките му схватки с Хошина нима това беше краят?

Торай и другарите му им отрязаха пътя за отстъпление. След като бе оцелял девет години на политическото бойно поле при режима на Токугава, нима сега късметът му бе изневерил? Превъзхождани многократно, двамата с Хирата бяха паднали в ръцете на Хошина, който не знаеше милост. Въпреки това Сано извади меча си, същото стори и Хирата пред него.

— Отмести се — нареди Сано на Хошина. — Пусни ни да минем!

Хошина избухна в смях, изтънял от задоволство и напрежение.

— Вироглав до последно, а, дворцов управителю Сано? — Торай и останалите също прихнаха. — Опиташ ли се да минеш покрай нас, значи си още по-безразсъден, отколкото съм смятал.

Сано си представи как двамата с Хирата биват посечени в жестока и кървава битка, как мечовете се забиват в тях, докато телата им се превърнат в кървава маса. Мускулите му се сковаха. Усети сладникавото зловоние на страха — собствения и на Хирата, макар че и двамата го бяха прикрили зад непроницаеми физиономии. Мисълта му заработи трескаво. Винаги се бе гордял с умението си да надхитря враговете си. Е, нямаше да е зле да го стори и сега.

Той се обърна към Торай:

— Намерихме Лили. Знаем, че ти си я убил.

— Е, и какво? — отвърна Торай подигравателно.

С кръвта й по яката си приличаше на екзекутор.

— Заповядал си му да я премахне, за да не може да свидетелства в полза на съпругата ми — заяви Сано на Хошина.

Колкото по-дълго успееше да ги задържи с разговор, толкова повече време щеше да спечели, за да измисли как да се спасят. Хошина се ухили, оголвайки лъснали от слюнка зъби.

— Няма да си жив достатъчно дълго, за да го кажеш на някого.

Но Сано забеляза, че вместо да настъпва, Хошина гледа да стои извън обсега му. Явно се страхуваше от него въпреки численото преимущество на хората му. Беше наясно, че хванатото в капан животно е особено опасно. Това насърчи Сано.

— Ако ме убиеш, как ще обясниш действията си пред владетеля Мацудайра?

Хошина се ухили подигравателно на стратегията му.

— Водели сме те в двореца за процеса ти. Ти си оказал съпротива. Двамата с Хирата сан сте били убити в сражение.

— Няма да ти повярва — възрази Сано. — Ще разбере, че си ни убил най-хладнокръвно.

— И да го разбере, хич няма да го е грижа — рече Хошина. — Жалък глупако, владетелят Мацудайра е приключил с теб! Защо смяташ, че те праща на съд? Иска да те обяви за виновен, за да се отърве от теб с чиста съвест и по законен ред.

— В такъв случай няма да е доволен, че го лишаваш от възможността да проведе този процес — отбеляза Сано.

— Млъквай! — обади се Торай и после викна към Хошина: — Той просто се опитва да ви отклони вниманието.

В очите на Хошина проблесна съмнение — Сано бе успял да го заблуди. Не можа да се сдържи да не отговори:

— Ще убедя владетеля Мацудайра да си промени мнението — гласът му преливаше от самоувереност: — Винаги успявам!

— Може би не знаеш, но моите хора са наясно какво стори Торай, защото част от тях бяха с мен, когато го хванах да напуска постройката, след като бе убил Лили — по погледа, който Хошина отправи към Торай, Сано прецени, че е на прав път. — Ще го съобщят на цялата ми армия и войниците ми ще те преследват, докато отмъстят за смъртта ми.

— Никога няма да се справят с моите — заяви Хошина, но Сано долови скрито колебание в тона му.

— Достатъчно! — изръмжа Торай. — Да приключваме с тях още сега.

Сано заложи на несигурността на Хошина:

— Не можеш. Сториш ли го, подписваш собствената си смъртна присъда.

Хошина се колебаеше между предпочитанието си към политическите игри вместо към откритите действия и неохотата си да се покаже слаб пред хората си. Накрая каза:

— Ще поема този риск.

— Щом настояваш. От седем години мечтаеш да се разправиш с мен. Ето ме. Ела да ме хванеш — стига да смееш, говореше погледът, който бе вперен в Хошина.

Разкъсван между страстното си желание да пролее кръвта на Сано и вкоренената си предпазливост, Хошина се поколеба. Торай извика:

— Хайде, хайде, какво чакате?

Сано знаеше, че Хошина не иска да носи отговорността за убийството му. Хошина изглеждаше бесен, защото знаеше, че Сано е наясно с това.

— Ако не желаете да го убиете вие, позволете да го сторя аз! — възкликна умолително Торай.

Хошина обаче викна:

— Млъкни! — и свил устни, взе да прехвърля минаващите през главата му идеи.

Прошепна нещо на един от хората си, който кимна и препусна нанякъде.

— Какво правите, по дяволите? — попита рязко Торай, така слисан, че забрави обичайното си раболепие към Хошина. — Отървете се от него сега, иначе ще съжалявате!

— О, точно това правя, не се бой — отвърна Хошина.

След малко зад гърба му се разнесе вик. Хошина посочи нататък по уличката към Сано и Хирата.

— Хвърлете мечовете си и елате тук!

— Щом искаш, ела да ни заловиш — отвърна Сано. Зад него се разнесе тропот на копита. Стоманено острие убоде тила му над бронираната туника. Обърна се и видя капитан Торай, който стискаше дълго остро копие.

— Действай! — викна той.

Колкото и да мразеше да се разделя с оръжието си, Сано знаеше, че при наличието на толкова войници съпротивата е излишна. Двамата с Хирата пуснаха мечовете си.

— И двата! — нареди Хошина.

Сано и Хирата хвърлиха на земята и късите си мечове.

— Мърдайте! — кресна им Торай.

Докато яздеха напред, Хирата прошепна на Сано:

— Какво възнамеряват да правят с нас?

— Предполагам, че скоро ще разберем — отвърна Сано невъзмутим, макар и подготвен за най-лошото.

— Спрете! — викна Хошина, когато наближиха края на уличката, където стояха той и хората му.

Те отстъпиха и се разпръснаха в кръг в съседната уличка. В кръга пристъпиха четирима селяни, които носеха паланкин — бяха наемни носачи; мъжете изглеждаха объркани и уплашени.

— Качвайте се в паланкина! — нареди Хошина.

Сано имаше чувството, че им предстои бавно пътуване към ада. След като нито той, нито Хирата се подчиниха, Хошина нареди на войниците си:

— Я им помогнете малко.

Войниците слязоха от конете си, заобиколиха ги и ги свалиха насила от седлата. По време на кратката, но яростна схватка Сано ритна единия от тях в брадичката и стовари юмрук в гърлото на друг.

Хирата нанесе удари с глава в няколко лица и посмачка здраво нечии слабини. Докато ги проснат на калната земя, трима войници вече лежаха окървавени и в безсъзнание. Останалите извиха ръцете на Сано и Хирата зад гърба им, завързаха ги и сториха същото и с глезените им, след което вързаха едно за друго двете въжета, така че коленете им останаха свити и те не можеха да се движат. Войниците свалиха поясите им, запушиха с тях устата им и ги метнаха в паланкина.

Докато затваряше вратичката, Хошина каза:

— Приятно возене. Ще ви е за последно.

* * *

Процесията на Рейко спря пред имението на владетеля Мори. Група самураи пресякоха отворените порти, изсипвайки се на улицата с гневни викове, докато дъждът се лееше отгоре им. Надничайки през прозорчето на паланкина си, Рейко видя размахващи се юмруци и веещи се пискюли. Някои от мъжете носеха върху броните си герб, изобразяващ летящ жерав. Бяха от войниците на Сано.

Лейтенант Асукай слезе от коня си, втурна се към тълпата и викна:

— Хей! Какво става тук?

Един от стражите с герба на Мори блъсна Асукай.

— Разкарай се!

Един от войниците на Сано видя лейтенанта, както и останалите от охраната на Рейко.

— Асукай сан! Какво правите тук, момчета?

— Идваме на посещение при господарката Мори — отвърна Асукай.

— Няма да стане — рече другият, докато стражите на Мори изтикваха него и другарите му на улицата. — Дворцовият управител Сано ни нареди да охраняваме имението, но те се опитват да ни изхвърлят.

— Вече няма защо да се съобразяваме с такива като вас! — кресна един от стражите на Мори.

Рейко си даде сметка, че явно авторитетът на Сано се бе сринал до такава степен, че дори васалите на Мори дръзваха да нарушат заповедта му за охрана на имението. Тя се измъкна от паланкина и викна към лейтенант Асукай:

— Трябва да влезем вътре!

Някой от тълпата изкрещя:

— Не им позволявайте да ни попречат да изпълним дълга си към нашия господар! Бийте се!

Внезапно всички воини на Сано се озоваха с меч ръка. Размахвайки остриета, те оттласнаха хората на Мори обратно в имението. Лейтенант Асукай привика с жест останалите охранители на Рейко, нареди на единия да препусне обратно към имението на Сано и да доведе подкрепление. После извади собствения си меч и хвана Рейко за ръка.

— Да тръгваме!

Придружавани от останалите й петима телохранители, поеха бързешком след шумната тълпа и разчистиха портите. Вътре в двора се въртяха мъже, които размахваха мечове и се хвърляха един срещу друг.

Рейко и лейтенант Асукай ги подминаха тичешком. Той посече един. Охраната на Рейко разпръсна останалите.

— Хайде! — викна Асукай на другарите си, дърпайки Рейко към вътрешната порта.

Но останалите бяха заети в сражение, тъй като не можеха да минат покрай хората на Мори. Той каза на Рейко:

— Ако ги изчакаме, ще ни убият.

— Тогава да продължаваме! — заяви решително Рейко, макар че това бе вражеска територия, тя самата бе бременна и уязвима и се нуждаеше от повече хора, които да я закрилят. Но това бе единствената й възможност да докаже невинността си. Не се ли възползваше от нея, и бездруго щеше да умре.

В суматохата на битката двамата с Асукай се промъкнаха през вътрешната порта.

— Накъде? — попита Асукай задъхан. Взря се изненадан в кръвта върху острието на меча си.

Рейко си даде сметка, че той убиваше за пръв път.

— Към женското крило — обясни тя. — Оттук.

Тичайки през градините, двамата използваха прикритието на дървета и беседки, за да избегнат войниците, които се бяха втурнали да се включат в битката. Стигнаха до онази част на къщата, в която живееха жените. Лейтенант Асукай плъзна вратите встрани.

Двамата с Рейко пристъпиха в стаята на господарката Мори. Помещението бе ярко осветено с фенери, горещо и задушно. Пред Рейко се разкри позната картина.

Господарката Мори седеше със своите помощнички, а между тях на пода бе разгънато голямо ръкоделие. Сивокосата прислужничка бе коленичила до господарката Мори и държеше в ръце поднос, върху който имаше ножици, игли и чилета цветни конци. Жените ахнаха при появата на двамата подгизнали раздърпани натрапници, които бяха нахлули при тях. Ръцете на господарката Мори замръзнаха върху ръкоделието. Прислужничката застина, както подаваше подноса на господарката си. Всички се втренчиха в Рейко, а на лицата им се изписа смут. За миг единствените звуци, които се долавяха, бяха ускореното дишане на жените, далечните шумове от битката и глухият тътен на гръмотевиците.

— Здравейте, госпожо Мори — рече Рейко. — Както виждам, не сте очаквали да ме видите отново.

Тя пристъпи към нея и господарката Мори се отдръпна. Заоблените й страни хлътнаха, а пълните й устни се раздалечиха от потрес.

— Какво… — господарката Мори с усилие затърси думите. — Как смееш да идваш тук? След онова, което стори със съпруга ми!

— Искате да кажете след онова, което вие му сторихте? — поправи я Рейко.

На път за имението тя си бе представила, в най-общи линии, онова, което по всяка вероятност се беше случило. Сега искаше да чуе цялата история.

— С вас имаме да уточним някои неща. И с вашата прислужничка също — тя се обърна към сивокосата жена: — Здравей, Укон.

— А, значи най-накрая ме позна — заяви Укон с онзи пронизващ нахакан глас, който Рейко, както си спомни сега, бе чувала в съда.

— Съжалявам, че ми отне толкова време — каза Рейко, — но ти доста си се променила след делото на сина си.

Тогава косите на Укон бяха черни, лицето й — гладко за жена, приближаваща петдесетте, фигурата й — закръглена и пременена в модни одежди. Сега носеше избелялото индигово кимоно на слугиня. Косите й бяха съвсем посивели, а лицето й бе набраздено от дълбоки бръчки. Беше измършавяла, все едно плътта й се бе стопила и под кожата й бяха останали само кости и жили.

— И ти да имаш син, осъден незаслужено на смърт за престъпление, което не е извършил, ще изглеждаш така.

Очите й искряха с омразата, която съзнателно бе прикривала при предишните посещения на Рейко. Тя остави подноса с ножиците и конците, все едно искаше да освободи ръцете си за битка.

— Той бе виновен. Само една предана и преизпълнена с любов майка може да го смята за невинен — отвърна Рейко.

— Той не е убил онова момиче — Укон беше непреклонна.

— А ти до такава степен си заслепена от своята преданост към сина си, че обвиняваш мен за собствените си беди.

— Ти си виновна! Ти го отведе при съдията. А той беше толкова уплашен, че направи самопризнания.

Изминалите две години не бяха разколебали убедеността на Укон. Рейко видя, че бе права по отношение на нея. Макар че жената още не бе признала нищо, тя бе човекът, който стоеше зад неприятностите й.

— Освен това си достатъчно дръзка, за да ми отмъстиш, както бе обещала. Но как се озова тук? Нима е чиста случайност?

Укон се усмихна, разкривайки оределите си прогнили зъби.

— Не съвсем. Опитвам се да се добера до теб от деня, в който синът ми беше екзекутиран. Дойдох да диря работа тук, защото си мислех, че така по-лесно ще си намеря някое място в крепостта Едо, в твоята къща. Когато се появи, благодарих на Небесата за късмета си.

— И тогава си замислила как да ме накараш да разбера какво е да понеса наказание за нещо, което не съм извършила — каза Рейко, цитирайки заплахата, която Укон й бе отправила в съда. — Набедила си ме за убийството на владетеля Мори. Но защо си избрала точно него? Как си посмяла?

Господарката Мори наблюдаваше Рейко с изражение на зараждащ се страх.

— Тя знае! — възкликна, обръщайки се към Укон. — Ти ми обеща, че никой няма да разбере!

— Не знае нищо, което може да докаже — рече Укон, отправяйки презрителен поглед първо към Рейко, а после и към господарката Мори. — Просто си мълчете и ще бъдем в безопасност.

Рейко си даде сметка, че за разлика от сина й, Укон твърде трудно можеше да бъде принудена да направи самопризнания, но че нещата с господарката Мори стояха другояче. Затова се обърна към нея:

— Укон не е могла да се справи сама. Най-малкото й е било нужно вие да ме поканите на вечеря онази нощ. Какво още сторихте, за да й помогнете?

Във всеки заговор има по някой малодушен партньор. Господарката Мори сви рамене, прегърби се като птица, която се опитва да се скрие под крилата си, и взе да заеква.

— Млъкнете! — сряза я Укон.

Забравяйки за страха си, господарката Мори погледна към Укон с негодувание.

— Как смееш да ми говориш по този начин? Прояви някакво уважение!

— Моите извинения, почитаема господарке — рече Укон с явно нетърпение въпреки престорената вежливост, — но се опитвам да ви предпазя от неприятности.

— Ти обеща, че няма да има никакви неприятности — възкликна гневно господарката Мори. — А сега ето това — и тя посочи към Рейко, все едно виждаше кучешки изпражнения на пода. — Казах ти, че няма да се получи.

Явно не се понасят, помисли си Рейко. Толкова по-добре за нея.

— Защо й помогнахте да убие съпруга ви? — попита тя господарката Мори.

— Не аз й помагах. Тя помагаше на мен — отвърна господарката Мори.

Рейко си даде сметка, че в цялата история имаше нещо повече, отколкото си бе представяла. Престъплението не бе толкова просто, нито мотивът — толкова ясен.

— Затвори си устата, идиотка такава! — кресна Укон.

Господарката Мори изпъна рамене и я изгледа презрително.

— До гуша ми дойде от твоето нахалство, от наглостта ти да ме командваш, все едно аз съм слугинята, а не ти. Ако искам, ще говоря с госпожа Рейко.

— Отвориш ли си устата, с нас двете е свършено, глупачке! — възкликна Укон. — Тя ще ни прати на смърт.

Двете очевидно не знаеха, че Сано всеки миг можеше да бъде свален, че войниците на Мори отвън посичаха неговите и че Рейко и лейтенант Асукай доста трудно щяха да се измъкнат живи от имението.

— Разкажете ми за нощта, когато владетелят Мори умря.

— Не!

Укон сграбчи господарката Мори и се опита да й запуши устата.

— Пусни ме! Как смееш да ме докосваш? — както се дърпаше, господарката Мори нареди на помощничките си: — Махнете я от мен!

Те я дръпнаха встрани. Господарката Мори избърса лице, приглади одежди и сбърчи нос, все едно допирът на Укон я бе осквернил. Когато се обърна към Рейко, изкушението да направи самопризнания бе взело връх над страха й. Очите й искряха с дръзко безразсъдство.

— Двете с Укон установихме, че имаме общи интереси. Ще ви разкажа какво точно се случи.