Лора Джо Роуланд
Кикунохана (20)

20 глава

Районът на храма Уено се намираше в североизточния край на Едо, наречен Дяволската порта. Издигнат да брани града от злите въздействия, идващи от тази неблагоприятна посока, той заемаше хълмист обработваем терен. От двете страни на пътя, стигащ до подножието на хълма, на чийто връх се намираше главния храм Канейджи, имаше къщи и магазини. Сано и антуражът му се присъединиха към тълпите поклонници, които минаваха край тържището Канда, където се продаваха плодове и зеленчуци, и край лагера на съпровождащата шогуна пехота. В чайните по един страничен път, който заобикаляше езерото Шинобазу, се продаваше ориз, задушен в листа от прочутите езерни лотоси. Ивицата гола земя извън района, която играеше ролята на защитен пояс срещу пожар, изобилстваше от сергии, будки за сувенири и игра на комар, пътуващи проповедници, танцьори, акробати и въжеиграчи. След като прекоси едно от трите мостчета над потока, мина през Черната порта и продължи да язди нагоре по една улица с вишневи дръвчета от двете й страни, Сано усети пристъп на носталгия и се натъжи.

Тук в Канейджи се бе запознал с Рейко по време на официалната среща между семействата им. Бяха се разхождали сред цъфналите дръвчета, докато скришом се изучаваха един друг. Бе толкова млада и красива! Не можеше да повярва, че оттогава бяха минали девет години или че любовта и щастието, които бяха намерили заедно, можеше скоро да бъдат унищожени.

Той и свитата му пристигнаха в метоха, уединен зад висока бамбукова ограда. В неголяма градина пред постройка с наполовина дървени стени и веранда, окичена с анемони^[1], около цветни лехи се гонеха малки момичета.

Те пищяха от радост и възторг. Сано си помисли, че може да са послушнички или сирачета, подслонени от манастира. Надзираваше ги монахиня с обръсната глава и строги черти, облечена в семпла конопена роба. Тя зърна Сано, плесна с ръце и извика:

— Момичета!

Бутайки се припряно, те застанаха в редица и коленичиха безмълвно. Монахинята се поклони на Сано. Момичетата я последваха.

— Добре дошли, почитаеми господарю — рече монахинята. — С какво мога да ви услужа?

Сано се представи:

— Искам да разговарям с Нього. Моля, доведете ми я.

— Съжалявам, но тук няма момиче с такова име.

Монахинята говореше с равен тон и привидна искреност, но Сано долови лъжата, която се криеше зад тях.

— Някой нареди ли ви да криете Нього?

Тя се поколеба и впери поглед в момичетата, замръзнали в редицата до нея.

— Някой ви е заплашил, че ще накаже тях, ако не скриете Нього от мен, така ли? — попита Сано. — Полицейският началник Хошина ли беше?

Лицето й се скова. Тя остана безмълвна.

— Ако ми доведеш Нього, ще ги закрилям — обеща Сано.

Монахинята не помръдна. Очевидно не вярваше особено на закрилата му. Макар че мразеше да заплашва, той не виждаше друга възможност.

— Откажеш ли, ще те накажа лично.

Тя сведе глава:

— Момичета, приберете се вътре и си научете уроците.

Те се изправиха и поеха в редица към постройката. Тя ги последва. Сано изчака. Скоро монахинята се появи на вратата, засенчена от кичестите анемони. Беше сложила ръце върху раменете на дребна жена, която подбутна към верандата. Остави я там и се оттегли. Жената стоеше със скръстени ръце и извърнато от Сано лице, без да помръдва, като само му хвърляше коси погледи.

Първоначално той не позна Нього. Вместо ярките роби, с които я беше видял последния път, тя носеше обикновено памучно кимоно в индигов цвят. Косите й бяха събрани във висок кок, а не сплетени на плитки. Беше с десетина години по-възрастна, отколкото изглеждаше по време на сеанса.

Щом тръгна към нея, Нього придоби изражението на притиснато до зида куче. Пое плахо нататък по верандата, после се обърна и хукна.

— Спри! — викна Сано и се втурна след нея.

Нього тичаше с развети поли през градината, устремена към портата. Видя свитата на Сано отвън, зави и хукна към зида. Докато се опитваше да го изкатери, Сано я хвана за пояса, дръпна го силно и тя падна на земята. После се изправи на крака и вдигна лице към него.

— Защо разказа онази история, пълна с лъжи за мен, вчера? — попита той с огрубял от гняв глас.

— Не съм аз — отвърна Нього.

Гласът й бе по-плътен, отколкото по време на сеанса, и някак грубоват.

— Беше владетелят Мори. Аз само изрекох онова, което ме накара да разкажа духът му.

— О, не се съмнявам, че ти е било наредено какво да кажеш. Но не от владетеля Мори. Ти си измамница.

— Не съм. Аз общувам с мъртвите. Те говорят чрез мен.

Макар че отстъпи назад към зида, Нього срещна погледа на Сано. Очите й искряха от дързост и коварство. И двамата знаеха, че тя нямаше какво повече да губи, като го предизвиква, вместо да си признае мошеничеството.

— Мога да те убия за онова, което каза за мен.

Тя зашари с очи, търсейки къде да избяга.

— Не можете. Аз съм любимият медиум на шогуна. Той вярва в мен.

— Само че шогуна го няма тук да те спаси. Животът ти е в ръцете ми.

— Няма да му хареса, ако ме убиете.

Гласът на Нього трепереше.

— Той вече сигурно те е забравил — Сано говореше убедено, тъй като знаеше колко непостоянна бе паметта на шогуна. — Колкото по-дълго отсъстваш от двора, толкова по-малка става вероятността да си спомни, че съществуваш, камо ли да го е грижа за теб.

Нього вдигна ръце, за да се предпази.

— Ако ме пипнете, той ще ви накаже — настоя тя, макар че зад лукавството й проблясваше страх.

Сано поклати глава.

— Той няма да разбере, че съм ти сторил нещо. Ти просто ще изчезнеш безследно. Никой няма да знае какво се е случило с теб. Освен ти и аз.

И той посочи с пръст първо нея, после себе си. Устните й потръпнаха. В очите й проблесна пресметливост.

— Но ако ви сътруднича…?

— Тогава ще ти пощадя живота — отвърна Сано.

Нього се поколеба и после отсече:

— Не е достатъчно. Ако ви кажа каквото искате да знаете, животът ми няма да струва нищо. Принудите ли ме да говоря, съм мъртва.

— Тогава или умри сега, или поеми риска да оцелееш по-късно — Сано потисна жалостта, която изпитваше към нея — пионка в ръцете на властни мъже. — Ти избираш.

Тя въздъхна посърнала. Сано изпита колкото срам, че бе упражнил принуда над тази измамна, но нещастна жена, толкова и облекчение, че тя се бе предала. Точно това би сторил бившият дворцов управител Янагисава. Отстъпи назад и каза:

— Кой ти нареди да излъжеш за мен?

— Полицейският началник Хошина — отвърна тя с неохота.

Точно както подозираше. Удовлетворението уталожи чувството за вина от това, как бе постигнал признанията й.

— Той те накара да кажеш, че подготвям преврат, за да сваля от власт владетеля Мацудайра?

— Не точно. Не разполагаше с достатъчно време преди сеанса, за да ми каже какво да говоря. Но аз слушах отвън пред приемната на шогуна. Имах представа, какво става. А Хошина сан ми бе наредил да използвам всяка възможност, за да ви злепоставя пред шогуна.

— Кога ти нареди това?

— Преди две години. Когато ме доведе в двореца.

Сано изпита неволно възхищение от изобретателността на Хошина. Полицейският началник бе внедрил Нього в двора, за да подрива влиянието на враговете си пред шогуна. Сано го бе подценил, смятайки го по-скоро за безразсъден, отколкото за умен.

— Сеансът бе големият ми шанс — продължи Нього. — Затова измислих тази история за вас, за жена ви и за владетеля Мори — тя се усмихна, дяволита и горда от себе си. За момент заприлича на детето, за което се бе представила предишния ден. — Получи се доста добре, нали? Хошина сан остана много доволен.

— Без съмнение.

Сано бе впечатлен колкото от находчивостта й, толкова и от майсторското й изпълнение. Сега вече разбираше причината за странното изражение, което бе забелязал върху лицето на Хошина, когато шогунът бе предложил сеанса. Хошина се бе надявал Нього да действа в негова полза, но се бе опасявал, че може да го подведе. А тя се бе представила така блестящо, че интересът на Сано към нея отиде отвъд полезната информация, която току-що му бе разкрила.

— Коя си ти? — попита той. — Откъде си?

— Наистина се казвам Нього — отвърна тя, — но не съм с благороднически произход. Родителите ми са гадатели в увеселителния район Рьогоку. Когато бях малка, ме обучиха на техния занаят. Научих се да познавам какво си мислят хората и какво искат да чуят. Преструвам се на малко момиче, защото по този начин печеля доверието им.

— Ясно — заинтригуван въпреки отвращението си към подобни измами, Сано каза: — Значи си се усъвършенствала в провеждането на сеанси?

— Да. Мама смяташе, че ще ме бива в тия неща. И аз наистина съм добра — отбеляза Нього делово.

— Как се запозна с полицейския началник Хошина?

— В Рьогоку се говореше, че търси да наеме медиум. Предлагаше много пари. Всеки, който искаше да се пробва, трябваше да отиде в къщата му. И аз го сторих. Там имаше още много хора. Той провери всички ни и избра мен.

Сано си представи как Хошина прослушва медиуми, търсейки онзи, който ще обслужва собствените му цели, като съумее да се възползва от слабите места на шогуна.

— Е, смятам, че е направил добър избор.

— Така ли? — очите на Нього заискриха лукаво. Тя вирна глава и събра ръце зад гърба си в позата на малко очарователно дете. — Бих могла да работя за вас вместо за Хошина сан, стига да искате.

— Значи така? — рече Сано, впечатлен от нейната бърза мисъл и дързост.

— Мога да накарам шогуна да смята, че вие сте великолепен, а Хошина е предател вместо обратното. Той ме слуша… или по-скоро слуша мъртвите си предци, които му говорят чрез мен.

Сано вътрешно потръпна при мисълта, че бе дошло време да прибегне до подобна измама, за да опази мястото си в двора.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли сте? — върху страните на Нього цъфнаха трапчинки. — Аз наистина мога да ви помогна.

— Напълно.

Макар че измамата бе помогнала на Янагисава да се задържи на власт близо двайсет години, Сано не можеше да се довери на приспособенец като Нього.

— Няма да ме оставите тук просто ей така, нали? — от страх гласът й бе станал пронизителен, а лицето й се бе състарило. — Полицейският началник Хошина ще научи, че съм разговаряла с вас, и ще ме убие — тя сключи ръце и ги протегна към Сано. — Трябва да ме защитите. Умолявам ви!

— Не се тревожи — успокои я Сано. — Идваш с мен. Тя бе единственият му свидетел срещу Хошина, единственият източник на доказателство, че той не е предател, нито пък Рейко — убийца. Нямаше да позволи Нього да пострада.

Докато хората му я отвеждаха на тайно безопасно място, щеше да си поговори с полицейския началник Хошина. Беше крайно време да уредят някои въпроси помежду си.

 

 

Един лодкар преведе Хирата и детективите Иноуе и Араи през река Сумида. Набраздените от проливния дъжд води се издигаха високо, връхлитайки бреговете си. Мъжете се бяха свили под блъскания от вятъра навес, докато лодката се добра до източното предградие, известно като Мукоджима.

— Остров Йондър.

От другата страна на крайбрежната улица се простираше парк, където тълпи от хора наблюдаваха цъфналите вишневи дръвчета през пролетта, пълната луна преди есенното равноденствие, снега през зимата. Сега паркът бе подгизнал и пуст. Хирата и хората му наеха коне от една конюшня. Минаха покрай светилището Мимегури и навлязоха в местност, която някога бе представлявала ловен терен на Токугава. Настоящият шогун, ревностен будист, дал обет да опази животните, бе забранил ловуването. Сега под сивото небе тихо и мирно се бяха ширнали зеленчукови градини и оризища. Селяни, които вече не се намираха под контрола на пазачите на дивеч, обработваха нивите си. Хирата и хората му слязоха от конете близо до няколко колиби със сламени покриви.

Бяха прекарали сутринта в издирване на хора, които бяха работили някога в имението на Мори. Архивари в министерството, което надзираваше класата на даймио, бяха дали името на лекаря на клана Мори, който бе напуснал имението преди две години. Лекарите на висшата класа представляваха малобройна група избраници и с помощта на свои приятели Хирата бе проследил доктор Унрю до това село. След като похлопа на няколко порти, той откри една жена, която каза:

— Доктор Унрю е моят баща. Моля, заповядайте.

Тя ги поведе към задния двор, където възрастен мъж бе клекнал до едно декоративно езеро и хвърляше трохи във водата.

— Татко, имаш посетители.

Лицето на доктор Унрю беше благо, набраздено от множество бръчки и осеяно със старчески петна. Той се усмихна и се поклони.

— Добре сте дошли.

Хирата и хората му отидоха при езерото. Огромни оранжеви шарани изплуваха на повърхността сред водните лилии и погълнаха лакомо храната.

— Хубави риби — отбеляза Хирата.

Лекарят кимна доволен. Той разпръсна останалите трохи и се изправи с усилие.

— Стана ми хоби да ги храня, откакто се пенсионирах. Преди време работех за клана Мори. Бях техен лекар в продължение на двайсет и осем години.

— Това е причината за посещението ни — Хирата представи себе си и хората си. — Разследваме убийството на владетеля Мори и се нуждаем от съдействието ви.

— Убийство? На владетеля Мори? Колко ужасно. Как се е случило?

Загриженост вдълба бръчиците около очите на доктор Унрю, все още ясни и интелигентни. Хирата обясни, че владетелят Мори е бил намушкан многократно с кинжал, но спести подробностите.

— Всички в домакинството са заподозрени. В това число съпругата му и доведеният му син. Бих искал да науча повече за взаимоотношенията им.

Доктор Унрю се поколеба.

— Как се държеше с тях? — подсказа му Хирата. — Как се разбираха?

— Когато напусках, той ме предупреди да не споделям с никого онова, което съм видял и чул в имението — поясни Унрю.

— Убеден съм, че не би имал нищо против да нарушите заповедта му, ако това може да помогне да заловим убиеца — рече Хирата.

Доктор Унрю поклати глава. За момент се замисли, сбърчил чело.

— Предполагам, че наследникът на владетеля Мори е Енджу?

— Да.

— Откакто се пенсионирах, владетелят Мори ми плаща пенсия. Не са много пари, но издържам себе си и дъщеря ми. Ако Енджу разбере, че съм говорил с вас, може да ми я отнеме.

— Стори ли го, ще ви я плащам аз — успокои го Хирата, предчувствайки, че лекарят разполага с информация, която щеше да си струва разходите.

Успокоен, Унрю кимна.

— Трябва да отбележа, че нямах много общо с владетеля Мори, съпругата му или Енджу. Те бяха благословени с добро здраве и не се нуждаеха от мен твърде често. Лекувах предимно други хора в имението. Но си спомням две неща, които вероятно ще представляват интерес за вас. Първото се случи година преди да се пенсионирам. Владетелят Мори се разболя — получи силни болки в гърдите. Беше сърдечно неразположение. За малко не умря. Постоянно бях до леглото му, а така също васалите му. Но Енджу не дойде нито веднъж — в гласа на доктор Унрю прозвуча неодобрение. — Наследникът му би трябвало да го успокоява или поне да му засвидетелства нужното уважение. Видя ми се много странно, че Енджу не го стори.

Хирата си помисли, че поведението на Енджу не се вписваше в историята на майка му за идиличния им семеен живот.

— Същото се отнасяше и за господарката Мори — заяви лекарят. — Всеки ден ме питаше как е съпругът й, но не размени с него и дума. А и владетелят Мори изобщо не попита нито за нея, нито за Енджу. Изглежда, знаеше, че няма да дойдат.

Хирата доби впечатлението, че вдовицата и наследникът са били в лоши отношения с владетеля Мори. Може би господарката Мори и Енджу са посрещнали с такова разочарование оцеляването му, че са решили да го премахнат. Но предположенията не бяха достатъчни, Хирата се нуждаеше от повече информация, която да подкрепеше теорията му. Един мотив щеше да свърши работа.

— Защо според вас са се държали по този начин?

— Не знам. Никой от семейството не е споделял с мен.

— Какво е другото събитие, което си спомняте?

— Нещо, което се случи скоро след като владетелят Мори се ожени за господарката Мори. Тя и Енджу живееха в имението отскоро. Енджу бе живо и общително малко момче. Обичаше да ме гледа как приготвям различни лекарства. Задаваше ми умни въпроси и видимо проявяваше интерес към отговорите. Но след известно време престана да ме посещава. Реших, че си е намерил други занимания. После един ден господарката Мори ме повика.

Каза ми, че Енджу имал кошмари, събуждал се посред нощ с писъци и подмокрял леглото. Помоли ме да го излекувам. Когато го доведе при мен, бях потресен колко се беше променил. Беше тих и намусен. Когато се опитах да го прегледам, той не искаше да го съблека и не ми позволи дори да го докосна. Викаше и се съпротивяваше, така че изобщо не можах да го прегледам.

— Какво направихте? — попита Хирата.

— Дадох му отвара, приготвена от яйца на богомолка, кости от акула и черупки от стрида за невъздържаност, сладник^[2], корен от перуника и семена от биота^[3] за неврастения.

— И оправи ли се?

— Имах само уверенията на господарката Мори за това. След като го бях лекувал няколко дни, тя ми каза да престана, че било достатъчно.

— По-късно разбрахте ли какво му е било на Енджу?

— Не. Но определено имах чувството, че господарката Мори знае.

Хирата благодари на доктор Унрю. Докато се отдалечаваха от селото, Араи отбеляза:

— Трябва да се е случило нещо много сериозно между Енджу и владетеля Мори, след като Енджу не е искал да го види дори когато се е предполагало, че владетелят Мори е на смъртно легло. Смятате ли, че има връзка с убийството му?

— Убеден съм.

Хирата бе обзет от силно, макар и необосновано подозрение. Възможно бе това да е било причината за разпрата между владетеля Мори и Енджу, дочута на пътя, нещо, което е било заповядано на Енджу да стори против волята му.

— Какъв смятате, че е бил проблемът на Енджу от детството? — попита Иноуе. — Може ли и той да има връзка с убийството?

— Не знам, но не е изключено — отвърна Хирата. — Звучи като нещо, което му се е случило, след като майка му се е омъжила за владетеля Мори. Но каквото и да е било, Енджу излъга за отношенията си с втория си баща. Дължи ни известно обяснение. Както и господарката Мори.