Лора Джо Роуланд
Кикунохана (25)

25 глава

Малко след разсъмване Сано отиде при детективите Маруме, Фукида и останалата част от антуража си, които го очакваха в двора на имението му. Докато се мятаха на конете си, вятърът виеше из крепостта. Светкавици подшиваха с искрящ бод буреносните облаци. Гръмотевици мъркаха като тигри, пълзейки надолу по хълма към града.

Хирата пристигна с детективите Иноуе и Араи. Зад тях през портите влезе и отряд самураи с герба на Мацудайра върху броните си.

— Добро утро, почитаеми дворцов управителю. Отивате ли някъде? — попита техният водач с маниер, който граничеше с наглост.

Сано разпозна в него един от главните васали на владетеля Мацудайра.

— Всъщност да — възнамеряваше да разпита отново господарката Мори и сина й. — Какво те води насам, Кубо сан?

— Съобщение от владетеля Мацудайра — Кубо връчи на Сано един свитък в бамбуков калъф. — Предлагам да го прочетете, преди да тръгнете.

Той и хората му се обърнаха и си тръгнаха. Сано бе обзет от смътна тревога. Знаеше много добре, че не можеше да очаква добри вести в официални съобщения, донесени от непочтителни пратеници. Той прочете свитъка и се навъси, защото новините в него бяха дори по-лоши, отколкото очакваше.

— Какво пише? — попита Хирата.

Сано прочете високо:

С настоящото Ви уведомяваме, че този следобед в часа на маймуната^[1] ще бъде свикан извънреден съд. Вие ще бъдете съден за държавна измяна, а съпругата Ви — за убийството на владетеля Мори. Явете се подготвени да се защитавате. Ваши съдии ще бъдат Негово височество шогунът, полицейският началник Хошина и моя милост. Ще разпитаме свидетели, ще разгледаме улики, ще установим Вашата вина или невинност и ще решим съдбата Ви подобаващо.

Хирата и детективите изглеждаха не по-малко слисани от самия Сано.

— Защо така внезапно? — попита Хирата.

— Положението ми се влоши за една нощ — каза Сано.

— Но разследването ни още не е приключило! — възкликна Хирата. — Не разполагаме с никакви доказателства за невинността ви.

— Точно това цели владетелят Мацудайра. Решил е, че ще се злепостави твърде много, ако продължи да ме подкрепя — съюзниците му вероятно бяха разпространили вестта, че са го изоставили. Един висш служител без сподвижници беше безсилен, не представляваше нищо, превръщаше се в парий. — Иска да се отърве от мен, преди да го оскверня с покварата си.

Върху лицето на Хирата се изписаха разбиране и гняв.

— И сега ще позволи на Хошина да му помогне. Хошина сигурно е въодушевен.

— Без съмнение — рече Сано, — защото присъдата от този процес не подлежи на съмнение.

— Можете да спечелите шогуна на ваша страна — каза Маруме.

Но си пролича, че също като Сано и той не хранеше кой знае каква надежда, че шогунът би могъл да се опълчи и срещу владетеля Мацудайра, и срещу Хошина, които работеха против Сано.

— Само ако бях успял да изоблича Хошина, преди това да се случи!

Тревога изпълни очите на Хирата, защото неговият пропуск бе лишил Сано от този шанс.

— Няма защо да губим време в приказки, какво е могло да бъде — рече Сано. — Разполагаме с броени часове, за да подготвим защита за съпругата ми и за мен.

— Все още ли искате да разпитате вдовицата на владетеля Мори и доведения му син?

За момент Сано се замисли.

— Не. Мога да предвидя, че ако са убили владетеля Мори, те ще излъжат. Дори и да ги принудя да направят самопризнания, владетелят Мацудайра и полицейският началник Хошина няма да ги приемат като доказателства за невинността на съпругата ми. Налага се да сменим подхода. Ела с мен.

— Къде? — попита Хирата. — Какво ще правим?

— Ще ти обясня по пътя.

— Няма ли да кажете на госпожа Рейко какво е станало?

— Не мога — отвърна Сано. — Вече е излязла от къщи. Ще й оставя съобщение. Нека разрешим този случай, преди да се прибере, за да няма значение, до каква степен сме били застрашени.

* * *

Във взет под наем паланкин Рейко пътуваше през банчо — района, където живееха редовите васали на Токугава. Бамбукови плетове ограждаха стотици малки паянтови жилища. Васалите живееха в немотия в сравнение със своите господари земевладелци и богатата класа на търговците, а дъждовете бяха превърнали махалата им в блатисто гето. Носачите на Рейко газеха до глезените в дълбоки локви с плуващи в тях изпражнения. Рейко бе открехнала прозорчето си само колкото да гледа накъде се движеха. Това бе място, където не биваше да показва лицето си, защото хората можеха да я разпознаят.

Близо до едно жилище, което се отличаваше заради надписа, издълбан върху дървена табела отвън, тя викна на носачите си да спрат, протегна ръка през прозорчето и даде знак на придружителите си, които яздеха след нея. Лейтенант Асукай слезе от коня си, изтича до портата и почука. Докато той говореше с някого, скрит от разлистения бамбук, тя се опита да овладее отчаянието, което заплашваше да я завладее.

Предишната нощ бе обещала на Сано, че няма да губи кураж. Предишната нощ двамата си бяха легнали заедно с ясното съзнание, че можеше да им е за последен път. Бяха се любили предпазливо, като внимаваха за бебето. След това, чувствайки се обичана и защитена в нежните обятия на Сано, Рейко бе дръзнала да си помисли, че всичко ще се оправи. Но с настъпването на утрото усещането за поражение бе плъзнало под кожата й, студено и отровно като змия, която засъска: Ти уби владетеля Мори и ще си платиш! Сега се насилваше да върши неща, които й изглеждаха безсмислени.

Иззад бамбуковия плет се появи слаба жена с посребрели коси. Асукай я отведе при паланкина на Рейко, отвори вратата и каза:

— Моля, качете се вътре.

Жената видя Рейко и по съсухреното й лице премина сянка на страх. Рейко си помисли каква радост предизвикваше появата й, когато хората търсеха помощта й, и как предпочитаха да я избягват, след като стореше онова, за което я бяха помолили, но нещата не се бяха развили по желания от тях начин.

— Не си отивайте, мадам Цузуки — рече тя. — Моля да ми отделите само една минута.

Жената с неохота се качи в паланкина и коленичи колкото се можеше по-далеч от Рейко.

— Чух какво ви се е случило — рече тя, като избягваше да погледне Рейко в очите. Нежният й глас не смекчаваше очевидната й враждебност. — Какво правите тук?

— Не съм убила владетеля Мори — каза Рейко. — Опитвам се да открия кой го е извършил, и да докажа невинността си. Затова се нуждая от помощта ви.

Мадам Цузуки имаше дълг към Рейко, който сега видимо й тежеше. Макар и без особена убеденост, тя каза:

— Приемете извиненията ми. Каквото знам, е само от слухове, тъй че не е редно да ви съдя. А и не бива да ви обвинявам заради онова, което открихте за бившата годеница на сина ми. Тя и съпругът й — пазач в крепостта Едо — бяха помолили Рейко да проучи семейството на предполагаемата невеста. Макар че самураите обикновено се женеха в рамките на собствената си класа и знаеха всичко за бъдещите си роднини, синът се бе влюбил в момиче, чиито родители бяха занаятчии. Собственици на доходен бизнес, те изгаряха от желание да омъжат дъщеря си за представител на самурайската класа. Семейство Цузуки бяха готови да приемат в клана си девойка от по-нисша класа заради голямата й зестра. Това не беше необичайна практика — чрез нея хората от простолюдието се издигаха, а самураите подобряваха финансовото си положение. Но преди това Цузуки искаха да се уверят, че момичето и семейството му се ползват с добро име.

Рейко бе разпитала съседите им и бе научила, че са се преместили в Едо от Осака преди десет години. Мъжът бе започнал като амбулантен търговец, после бе отворил малка сергия на пазара, която впоследствие бе прераснала в настоящия голям магазин. Оказаха се уважавани хора, но никой не знаеше нищо за миналото им. Както се изясни, те изобщо не говорели за живота си в Осака. Затова Рейко бе изпратила там един от помощниците си, за да събере нужните сведения.

— Вината не е ваша, че момичето се оказа ета — рече мадам Цузуки.

Рейко бе установила, че семейството принадлежи към низвергнатата от обществото прослойка, тъй като по наследствена линия бяха свързани с професии като касапство или щавене на кожи, които имаха отношение към смъртта и по тази причина ги правеха духовно скверни. Повечето ета бяха обречени на мизерно съществуване, изкарвайки си прехраната като чистачи на улици, събирачи на боклук или с някаква друга мръсна и унизителна работа, но този човек притежаваше рядко срещана амбиция и талант. Беше се преместил заедно с жена си и дъщеря си в Едо, където никой не знаеше за позорния им произход. Тримата си бяха сменили имената. Но Рейко бе дала на своя помощник мостра от изкусната работа на мъжа, която да покаже из Осака, и един ета, когото бе срещнал на улицата, я бе разпознал. Резултатите от нейното разследване бяха сложили край на плановете за женитба — бе немислимо един самурай да се ожени за низвергната.

— Вие ми направихте услуга — рече мадам Цузуки, — но защо смятате, че и аз мога да ви бъда полезна?

— Отнася се за вашия син — каза Рейко.

Очите на жената се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по страните й.

— Въпреки всичко той се ожени за нея. С баща му го лишихме от наследство. За нас той е мъртъв.

Рейко изпита жалост към тази жена, която бе загубила сина си заради незачитането, което момъкът бе проявил към една строга, съществуваща от векове забрана. Съжаляваше, че добронамерените й усилия бяха станали причина за семейна трагедия.

— Къде е той?

Вместо да отговори, мадам Цузуки попита:

— Какво общо има той с вашите неприятности?

— Изпрати ми ето това — отвърна Рейко и извади изпод пояса си едно писмо.

Жената извърна поглед от почерка на сина си. Болка притвори очите й. Рейко прочете на глас:

Господарке Рейко, ти си зла натрапница и вещица. Ти съсипа живота ни. Някой ден ще ти причиня такава болка, каквато ти ни причини на нас.

Мадам Цузуки й отправи изпълнен с ужас поглед.

— Да не би да си мислите, че синът ми е отговорен за онова, което ви се е случило?

Той ставаше за заподозрян колкото полковник Кубота и дори повече от семейството на онзи служител, който бе екзекутиран за убийство заради Рейко.

— Бил е член на шайка, в която са влизали и мъже от свитата на владетеля Мори — подобни самурайски банди прекарваха свободното си време в скитане из града, в пиене, свади и ходене по жени. — Те са познавали имението на Мори. А той е достатъчно интелигентен, за да измисли такъв сложен план за убийство — освен това фактът, че е бил обезнаследен, му предоставяше още по-голямо основание да ненавижда Рейко. — Какво мислите? Може ли да го е извършил?

— Не знам — поклати безпомощно глава мадам Цузуки. — Вече не знам нито кой е синът ми, нито на какво е способен. Не съм го виждала от година, откакто ни заяви, че възнамерява да се ожени за онова момиче против волята ни. Баща му го изгони от къщи и го предупреди повече да не се връща.

— А той къде отиде? — попита Рейко.

— Не знам. Но нейните родители може да знаят. Питайте тях.

* * *

Сано, Хирата и техните детективи и придружители се събраха в района, където според собствените й твърдения Рейко се бе запознала с Лили и откъдето бяха започнали всичките й проблеми. От подгизналите покриви и балкони се стичаше дъжд. По влажните стени с олющена мазилка бяха плъзнали плесен и зелен мъх. Улиците бяха пусти, но щом Сано и хората му слязоха от конете и ги завързаха за коловете, от прозорците към тях взеха да надничат любопитни лица.

— Ето я чайна „Сливата“ — рече Хирата, сочейки към невзрачен вход, закрит с мокра синя завеса.

Докато я подминаваше, Сано й хвърли бърз поглед.

— Засега няма да ходим там.

— Искате ли да свикаме всички жители за разпит? — попита Хирата.

— Едва ли ще доведе до по-добър резултат от предния път — продължаваше Сано напред.

Минаха покрай няколко магазина и едно малко светилище.

— Какво търсим? — попита детектив Маруме.

— Не съм сигурен — отвърна Сано. — Ще разбера, когато го видя.

Той настрои сетивата си към онова, което го заобикаляше. Инстинктът му подсказваше, че отговорите са тук. Откри съзнанието си за всякакви дразнители. В една уличка усети зловонието от кофите за нощни нечистотии. Откъм вътрешността на някои къщи чу гласове, припяващи молитви. Долови мирис на чесън в дима от дървени въглища, който се виеше от една кухня. Докато вървеше нагоре по уличката, нащрек за всичко, което бе дошъл да открие, усети прилив на надежда.

Хората му го следваха мълчаливо. Някъде по средата между две пресечки стигнаха до един дюкян, чиято врата бе леко открехната. Тя сякаш приканваше Сано да влезе. Той отиде до предната част на дюкяна, застана под нависналите стрехи и надзърна вътре, а Хирата и детективите занадничаха през рамото му.

Беше магазинче за канцеларски принадлежности, пълно с четки за писане, мастилници, керамични съдини за вода, калъфи за свитъци и купища хартия. При едно бюро бе коленичил възрастен мъж. Срещу него седеше млада жена.

— Бебето беше настинало, но вече се оправя — рече тя. — Съпругът ми работи много. Аз съм добре, но ми е мъчно за вас.

Старецът записа думите й, след което тя продължи да диктува:

— Това е всичко засега. С любов, ваша дъщеря Емико.

Сано си представи друга, по-възрастна жена, седнала на нейното място, и чу различен глас:

Скъпа господарке Рейко, моля да ме извините, че Ви се натрапвам, но се нуждая от Вашата помощ.

Старецът вероятно бе един от малцината грамотни в тази махала. Дюкяни като неговия обикновено се посещаваха от хора, които имаха нужда някой да им напише или да им прочете писмо. Сано усети вълнуващ трепет, който му подсказа, че е на прав път. Отвори вратата по-широко и влезе в магазинчето. Собственикът му се поклони.

— Веднага идвам, господарю.

Сано кимна, но гледаше писмото, което старецът внимателно попиваше. Изписаните с мастило йероглифи бяха квадратни, точни, написани от веща ръка и познати. Мъжът нави листа хартия, прибра го в един бамбуков калъф и го подаде на жената. Тя плати, благодари му и си тръгна. Собственикът се обърна към Сано:

— С какво мога да ви услужа?

— Искам да говоря с теб за едно писмо, което си писал преди време — рече Сано. — Било е за една танцьорка — за Лили.

Любезната усмивка на стареца се стопи:

— При цялото ми уважение си позволявам да възразя — никога не съм имал клиентка с такова име.

— Имал си — настоя Сано. — Видях писмото. Било е изпратено на съпругата ми — госпожа Рейко. Разпознах почерка ти.

Най-накрая разполагаше с доказателство, че Лили съществуваше, че Рейко не си я беше измислила в пристъп на лудост. По съсухрените черти на стареца запълзя страх.

— Хиляди извинения, но не познавам никаква Лили — той се обърна към Хирата, който бе влязъл в дюкяна заедно със Сано. — Казах ви го онази вечер, когато дойдохте тук.

— Да, така е. Спомням си — Хирата обясни на Сано: — Заплаших го, че ще заповядам да бъде набит, ако не ми каже къде да намеря Лили, но той твърдеше, че не я познава. Както и останалите, които живеят на тази улица.

И Хирата се е отказал, защото е повярвал по-скоро на тях, отколкото на историята на Рейко, и защото не е искал да наранява невинни хора, помисли си Сано. Но този път старецът неволно бе предоставил доказателство за преднамерено мълчание, а Сано и Хирата бяха в безизходица.

— Днес ще ти дадем последна възможност да кажеш истината — заяви Хирата на възрастния човек.

И затвори вратата. Двамата със Сано се надвесиха над стареца, който се сви зад бюрото си.

— Моля ви, не ме наранявайте! — извика той и вдигна ръце, за да се предпази от ударите.

— Просто ни кажи къде е Лили — подкани го Сано, — и няма да те докоснем с пръст.

— Не мога!

Малкото задушно помещение се изпълни с тежката миризма на старост.

— Кой те принуди със заплахи да мълчиш?

— Неколцина самураи. Не знам кои са. Дойдоха преди два дни — обзет от желанието да умилостиви Сано и Хирата, продължи припряно: — Ходеха от къща на къща и търсеха Лили. Не успяха да я открият, тя вече си беше заминала. Тогава ни казаха, че ако някой пита за нея, трябва да отговаряме, че не я познаваме, иначе щели да се върнат и да ни убият.

— Не се страхувай от тях. Аз ще те закрилям — Сано бе обзет от напрежение. Той сграбчи стареца за предната част на робата. — Сега ми кажи къде е тя!

Макар че хленчеше и трепереше, възрастният човек извика:

— Обещах й да не казвам!

— Сега поне вече разполагаме с нещо — отбеляза Хирата.

— А тя защо изчезна? — попита Сано.

— Чула, че тези самураи я издирвали. Дотича в дюкяна, обезумяла от страх. Помоли ме да напиша едно писмо.

— Писмо до кого?

Когато старецът не отговори, Сано го обърна с лице към Хирата, който извади меча си и опря острието в гърдите на собственика. Не можеха да си позволят да пилеят повече време в благи увещания. Мъжът изкрещя и после изтърси:

— До госпожа Рейко.

Сано се изненада, защото, доколкото знаеше, Рейко не бе получавала второ писмо от Лили.

— Какво ти каза да напишеш?

— Че някакви лоши хора я преследват и че трябва да се скрие. Молеше госпожа Рейко да я спаси.

— Ако е очаквала помощ, трябва да е казала къде отива — рече Сано. Вероятно не бе успяла да изпрати писмото до Рейко. — Кажи ми!

— Не мога! — старецът притисна гръб в Сано, дърпайки се от острието на Хирата. — Никога няма да си простя, ако й се случи нещо лошо.

— Слушай — каза Сано и обърна стареца към себе си, — тези хора накрая ще открият Лили. Моята съпруга би искала да спася тази жена и аз ще го сторя, но първо трябва да ми кажеш къде е.

Плаха надежда успя да пребори упорството в очите на стареца.

— Добре — извика той, — само ме пуснете!

Сано отстъпи. Възрастният човек се свлече на пода. Засрамен и печален, той каза:

— Предполагам, че не мога да причиня повече зло, отколкото вече съм сторил. Лили каза, че отива на улица „Гинко“. Преди да започнат дъждовете, там имаше пожар. Щеше да се скрие в една полуизгоряла постройка.

— Къде точно се намира тази постройка? — настоя Сано.

Старецът им даде сложни указания, как да стигнат дотам през лабиринта от махали в Едо.

— Благодаря — рече Сано. — Постъпи правилно. Съжалявам, че бяхме толкова жестоки с теб.

Той отвори вратата и викна към неколцина от войниците си, които чакаха отвън:

— Отведете този човек в дома ми. Охранявайте го с цената на живота си. Той ще свидетелства в полза на госпожа Рейко — нареди още войници да закрилят живеещите на улицата и после каза на Хирата, Иноуе, Араи, Маруме и Фукида: — Елате с мен. Трябва да открием Лили. Тя е най-важният ни свидетел.

Когато войниците изведоха стареца от дюкяна, той се разплака.

— Твърде късно е. Не можете да я спасите. Вината е моя.

Сано се канеше да го подмине, но изведнъж си даде сметка, че в ситуацията има нещо повече, отколкото му се бе сторило първоначално.

— Чакай. Какво искаш да кажеш?

— Имаше още един самурай, който дойде да ме пита къде е Лили. Точно преди вие да пристигнете. И аз му казах — старецът захлипа, покрусен от мъка и вина. — Не биваше, но внучката ми беше с мен, а той заплаши да й пререже гърлото.

Някой бе изпреварил Сано в издирването на най-важния свидетел.

— Как се казваше? — попита рязко той.

— Не знам. Не си каза името, а и аз не го бях виждал. Тръгна си, препускайки така, все едно го гонеха демони.

Когато Сано, Хирата и детективите се втурнаха надолу по улицата към конете си, истеричният му глас ги застигна:

— Милостиви Небеса, той ще я убие!