Лора Джо Роуланд
Кикунохана (13)

13 глава

Девойката медиум бе изчезнала.

— Къде е отишла? — попита Сано мадам Чизуру, служителката, която отговаряше за вътрешното отделение, където се помещаваха жилищата на жените в крепостта Едо.

— Нямам представа. Нього не ми каза нищо.

Мадам Чизуру бе прехвърлила петдесетте и имаше мъжко телосложение и доста плътен мъх върху горната устна.

Бяха заедно с детективите Маруме и Фукида в коридора, който водеше към женското отделение в двореца. Двама стражи охраняваха тежката дъбова порта, подсилена с железни скоби и украсена с издълбани в дървото цветя, зад която живееха майката, съпругата и наложниците на шогуна, техните помощнички и слугините в двореца. През вратата се долавяше възбуденото им бъбрене, подобно на чуруликане на затворени в клетки птици.

— Кога тръгна? — попита Сано, обезпокоен, че девойката медиум бе избягала, преди да успее да я разпита.

— Преди около час.

Веднага след измамническия си сеанс.

— Кога очакваш да се върне?

— Няма да е скоро. Взе цял куфар, пълен с дрехи.

— Възнамерява да отсъства достатъчно дълго, за да не ви среща — обърна се към Сано детектив Маруме.

— На нейно място и аз щях да сторя същото — заяви детектив Фукида.

— Някой замина ли с нея? — попита Сано.

— Да — отвърна мадам Чизуру. — Четирима носачи за паланкина й и още двама за куфара.

Такава тежка процесия не можеше да стигне бързо кой знае колко далеч. Твърдо решен да разбере защо момичето медиум го бе обвинило в престъпление, Сано заяви на детективите си:

— Да ги настигнем.

Спуснаха се бързешком по хълма през влажните проходи, но от Нього нямаше и следа. Спряха при първия пропускателен пункт, чиито стражи уведомиха Сано:

— Премина с ескорта си така бързо, все едно ги гонеха вълци.

При главната порта стражите не можаха да уточнят в каква посока бе поела Нього. Сано и детективите застанаха под покрива на портата, а проливният дъжд скриваше Едо от погледа им.

— Ще разпратим хора да я издирват — рече Сано. — А после ще се върнем на местопрестъплението.

Надяваше се да открият улики, които да насочат подозренията и към други, освен към Рейко, особено след като първият му опит да я оневини бе пропаднал.

 

 

Търговският квартал Нихонбаши бе пуст, ако не се смятаха войниците на обход и цивилните стражи, които охраняваха главните порти. Макар че дъждът бе спрял, въздухът бе тъй влажен, че забуленото с облаци небе сякаш заплашваше да залее земята. Хирата и детективите Иноуе и Араи яздеха по криволичещите улици, където водата капеше от покривите, от балконите и от водосточните тръби. Зад няколко прозореца мъждукаха фенери, чиито отражения проблясваха в локвите. Хирата зави зад един ъгъл и видя самотен пешеходец, който вървеше срещу него. Мъжът ту се появяваше, ту се скриваше, докато минаваше през светлината от прозорците и после потъваше в сенките между тях. Куцаше с десния крак и се подпираше на дървена тояга. Хирата скочи от коня си и се втурна насреща му.

— Озуно! — викна той, изненадан и радостен, че вижда своя учител. — Ти си тук!

— Имаш навика да съобщаваш очевидното.

Свещеникът спря. Носеше дървено сандъче, което бе окачил на преметнат през рамото му ремък, украсен с оранжеви пискюли. Не изглеждаше особено доволен, че вижда Хирата, който обаче бе тъй щастлив от срещата, че не се засегна.

— Толкова е удобно, че си в града. Сега можем да продължим обучението ми.

Озуно изсумтя:

— Обучението не е въпрос на удобство. Но ако толкова ти се иска да имаш още уроци, тръгвай с мен. Трябва доста да наваксваме.

— Не мога точно сега — отвърна Хирата засрамен. — В момента водим разследване. Какво ще кажеш за утре?

Върху лицето на Озуно се изписа мрачно неодобрение.

— Бедата с утрешния ден е, че може никога да не настъпи.

— Но моят господар е в опасност и аз трябва да му помогна.

— Налага се да избереш между обучението и задълженията си. Няма да пилея усилията си за някого, който просто си играе с бойните изкуства, вместо да им посвети живота си.

Озуно затътри крака нататък по пътя си.

— Чакай! — Хирата избърза след него. — Не мога да изоставя обучението си.

— Няма да е голяма загуба, ако го сториш! — тросна му се Озуно вървешком. — И бездруго се справяш толкова зле, че май съм сторил грешка, като съм те приел за свой ученик.

Хирата отчаяно се мъчеше да се вкопчи в мечтата си да стане велик боец и в учителя си, от когото зависеше нейното осъществяване. Прилагайки властта, която рангът му предоставяше, той заповяда:

— Забранявам ти да си тръгнеш! Нареждам ти да дойдеш и да живееш в дома ми, за да ме тренираш, когато задълженията ми го позволяват!

Стояха в мъждивата светлина, която се процеждаше през един прозорец. Изражението на Озуно бе свирепо.

— Махни си ръцете от мен! — отсече той с тих глас, който въпреки това прозвуча смразяващо.

През тялото му премина мощна енергийна вълна и връхлетя Хирата. Той дръпна ръка и отстъпи назад, докато щитът на Озуно продължаваше да излъчва към него мощни вълни. Пръстите му засмъдяха, все едно бяха опарени.

— Готов си да арестуваш своя учител, да го държиш като пленник и да го принуждаваш да те обучава против волята си? — възкликна Озуно, а в гласа му се прокрадна нотка на недоверчивост. — Милостиви Небеса, инатът ти няма край!

— Моля те, прости ми — изрече Хирата в желанието си да успокои Озуно, изпълнен с угризения заради собственото си поведение. — Хиляди извинения!

— Едно-единствено „Сбогом“ би ми допаднало повече — рече Озуно и пое с тежки стъпки по мократа улица.

Хирата го последва, ужасен от обрата на събитията.

— Нима искаш да ми кажеш, че е свършено? Просто така, въпреки трите години?

— Тези три години са по-скъпи на стареца, отколкото на младежа. Няма да си губя повече времето с теб, защото, ако не се промениш изцяло, никога няма да постигнеш успех в дим мак.

— Моля те, дай ми още един шанс! — възкликна умолително Хирата.

— Животът е пълен с възможности — отбеляза Озуно и въпреки недъга си ускори крачка, биейки тояга в земята. — Ако по някакво чудо успееш да извършиш значителен пробив, отново ще се захвана с обучението ти.

Хирата се спря сломен.

— Но къде отиваш? — викна той след отдалечаващата се фигура на Озуно. — Къде да те търся?

— Не се тревожи — викна Озуно през рамо, докато изчезваше през портите на махалата. — Ако някога си готов за следващ опит, аз ще те намеря.

* * *

Хирата и хората му пристигнаха в запуснатата махала, пресечена от зловонни канали. От колибите, чиито сламени покриви бяха подгизнали от дъжда, се носеха свадливи гласове. Някакъв селянин изпразни кофа с помия на улицата, която вече бе наводнена и потънала в нечистотии от преливащите канали. Намусени мъже и момчета се шляеха по издигнатия над мръсотията дървен тротоар, пушеха лули и пиеха евтино саке. Окаяната картина съответстваше на мрачното настроение на Хирата. Успокояваше го единствено мисълта, че след като обучението му в бойни изкуства бе прекратено, поне щеше да има време да съсредоточи усилията си в разследването, за да спаси Рейко и Сано.

Това бе мястото, откъдето бе започнала тяхната беда.

Той слезе от коня си пред чайна „Сливата“. Запаленият вътре фенер пръскаше светлина през мокрите прокъсани сини завеси. Влезе в чайната, съпровождан от Иноуе и Араи. Собственикът се бе излегнал навъсен до стъклениците си със саке. Някакъв мъж дремеше, отпуснал глава върху дървен барабан. Три жени седяха заедно и се дърлеха за нещо. Щом видяха групата на Хирата, те мигом се напериха.

— Добре дошли — рече съдържателят. — Да ви предложа по едно питие?

Хирата и хората му приеха. Съдържателят им сервира саке, след което смушка заспалия свирач.

— Събуди се! Почвай да забавляваш гостите ни.

Жените станаха и се приготвиха да танцуват. Хирата каза:

— Няма нужда, благодаря. Дойдох да говоря с Лили. Тя тук ли е?

— Лили ли? — сбърчи чело съдържателят. — Тук няма жена с такова име.

Хирата погледна към танцьорките и свирача, които поклатиха глава.

— Казаха ми, че Лили работела в тази чайна.

— Който ви го е казал, е сбъркал.

— Била е танцьорка тук преди три месеца.

— Съжалявам, но никога не съм имал танцьорка Лили — заяви съдържателят.

Хирата излезе навън за момент и погледна щампованите върху завесите отличителни знаци.

— Това е чайна „Сливата“, нали?

— Да. Но може би търсите някакво място със същото име в друга махала. Може би тази Лили работи там.

Хирата обаче не смяташе така. Указанията, които бе получил от Рейко, преди да тръгне от крепостта Едо, бяха достатъчно ясни и това място отговаряше на описанието. Сега се разтревожи, че както изглеждаше, Лили май не съществуваше, но това не го изненада особено. А самият факт, че не се беше изненадал, усили потиснатостта му.

През цялото време бе имал своите съмнения относно достоверността на разказа на Рейко. Идеята, че е отишла в имението на Мори, за да търси отвлечено дете, а накрая се е озовала чисто гола и в безсъзнание на мястото на убийството на владетеля Мори, при това, без да има вина, му се струваше твърде неправдоподобна дори за изключителна жена като нея.

През годините, в които бе работил като полицай, Хирата бе чувал какви ли не извинения от страна на нарушителите, които се опитваха да се промъкнат покрай закона. Нямаше как да не се запита дали случаят на Рейко не беше пример за същото. Приятелството му с нея го подтикваше да отхвърли мисълта, че е виновна толкова, колкото изглеждаше, но инстинктът му на полицай го предупреждаваше да не се подвежда по думите на един заподозрян в убийство, и далеч по-интелигентен от средния уличен престъпник. Хирата усети, че се разкъсва между желанието си да повярва на Рейко и да я защити и неохотата си да стане с жертва на измама и да остави един вероятен убиец да осуети въздаването на справедливост.

— Лили е около четирийсетгодишна. Има малко момченце, което се казва Джиро — обясни той на съдържателя, танцьорките и свирача. — Това опреснява ли паметта ви?

— Не, господарю — отвърнаха те.

— Момчето е било откраднато. Лили е писала на господарката Рейко с молба за помощ. Господарката Рейко е дошла тук да се срещне с нея. Помните ли?

Последва ново хорово отрицание.

— Ще ви попитам още веднъж — рече Хирата. — Сигурни ли сте, че не познавате Лили?

— Да, сигурни сме — отвърна съдържателят.

Когато танцьорките закимаха утвърдително, Хирата ги огледа по-внимателно. Те всички бяха твърде млади, за да може някоя от тях да е Лили. Изглеждаха напрегнати, но не можеше да прецени дали защото криеха нещо, или от страх пред властта, която той представляваше. В съзнанието му се задействаха предупредителни сигнали, че някой не играе честно с него, но не знаеше кой.

— Хайде да тръгваме — рече на детективите.

Отвън Араи отбеляза:

— Тези хора може да лъжат.

— Но защо? — попита Иноуе.

Хирата поклати глава, без да може да изтъкне някоя достатъчно основателна причина. Съзираше собственото си недоверие към Рейко върху лицата на хората си, макар че те не го изразяваха, защото бяха наясно с дълбоката му преданост към нея и към Сано. Потисна мисълта, че вече не ги познава така, както някога. Нима властта бе покварила и двамата?

— Трябва да открием Лили. Тя е най-ценният свидетел, който може да потвърди показанията на Рейко.

Той пое решително по улицата, спря пред първата врата, до която стигна, и зачука, докато му отворят. На прага се появи мъж в нощна роба, съпровождан от жена с лампа в ръка. Двамата замигаха сънено към Хирата.

— Търся една жена на име Лили — рече Хирата. — Познавате ли я?

— Не — отвърна рязко мъжът и затвори вратата. При следващите две къщи Хирата получи същите отговори. Четвъртата врата му отвори възрастен мъж и Хирата попита:

— Кой е старейшината на тази махала?

— Аз.

— Покажи ми списъка на всички местни жители.

Старейшината се подчини. В книгата, която съдържаше информация с имената на живущите в квартала, тяхното семейно положение, занятие и адрес, не фигурираше никаква Лили, нито Джиро.

— Има нещо съмнително, но може би не тук — отбеляза Араи, намеквайки за версията на Рейко.

Хирата вече гореше от желание да установи истината и да заглуши гласовете в главата си, които натрапчиво повтаряха, че Рейко го е пратила да гони Михаля.

— Искам обитателите на всяка къща да излязат отпред на улицата.

Той, Араи и Иноуе поеха от къща на къща, тропаха по вратите и на висок глас заповядваха на всички да излязат. Скоро тълпа от уплашени люде се бе струпала пред домовете си. Хирата обяви:

— Търся вдовица на име Лили. Има малко момче, което се казва Джиро. Който знае къде се намира, да пристъпи напред.

Никой не го стори. Хирата мина по редиците, като оглеждаше всяка жена. Съмненията по отношение на Рейко все повече се засилваха, макар че за него думата й бе с по-голяма тежест, отколкото казаното от непознати. Накрая застана в средата на пътя и обяви:

— Кажете ми къде е Лили, иначе някой ще пострада!

Стъписани от страх, хората се свиха безмълвни.

Хирата издърпа от редиците един побелял старец и го блъсна към детективите, които го подхванаха.

— Ще броя до десет и ако не ми отговорите, ще заповядам да го набият. Едно… две…

Един по-млад мъж избърза напред, падна на колене пред Хирата и извика:

— Моля, не причинявайте зло на баща ми!

— Кажи ми истината или ще стане лошо! — заплаши го Хирата, макар че често бе порицавал жестокото отношение на полицията към безпомощното простолюдие.

— Ама аз нищо не знам! Кълна се!

Малко момиченце се разрида.

— Дядо, дядо! — изплака то, протягайки ръчички към ужасения старец, докато майка й се опитваше да я накара да млъкне.

Иноуе и Араи погледнаха към Хирата в очакване на инструкции. Обичайната полицейска процедура изискваше от него да спази обещанието си и да набият стареца, след което да преминат към следващата жертва, докато някой проговореше. Но малкото момиченце напомни на Хирата за собствената му дъщеря. Тази вечер нямаше желание да упражнява насилие, особено след като не беше сигурен, че ще доведе до желания резултат.

Може би това бе злонамерена инсценировка срещу Рейко, организирана от Лили, която бе убедила всички в махалата да си мълчат, а после бе изчезнала. Но колко по-лесно бе за Рейко да си измисли Лили и Джиро. Хирата почувства как безценното му приятелство със Сано и Рейко се разпада. Новият му пост и обучението му в бойни изкуства бяха отслабили връзките му с тях. Дали това разследване щеше да ги разсече завинаги? Междувременно за него бе неоправдано да се бие възрастен човек.

— Пуснете го — нареди той на детективите.

Те се подчиниха. Олюлявайки се, старецът се озова в прегръдките на семейството си. Останалите жители се втренчиха в Хирата, обзети от страх, че ще се обърне към тях. Той заяви:

— Ще дойда пак. Ако наистина знаете къде е Лили, следващия път ви съветвам да ми кажете, защото иначе ще хвърля всички ви в затвора.

Той, Иноуе и Араи се качиха на конете си и си тръгнаха.

— Какво ще каже за това дворцовият управител Сано? — попита Иноуе.

— Със сигурност няма да ни благодари, че продължаваме да копаем гроба на съпругата му — рече Хирата. — По-добре да претърсим и съседните махали за Лили — после добави почти на себе си: — И се молете да намерим свидетели, които да потвърдят показанията на Рейко.