Лора Джо Роуланд
Кикунохана (22)

22 глава

Возейки се в неудобното каго, Рейко стигна до източния край на моста Нихонбаши, който прехвърляше главния канал в Едо. Географски тук се намираше центърът на града — мястото, откъдето се измерваха всички разстояния в Япония, както и началото на Токайдо — междуградския път, който свързваше Едо с имперската столица Мияко. Около големи дървени табели с официални означения, поставени близо до началото на моста, се тълпяха пристигащи или заминаващи пътници. По кейовете по протежение на канала пристанищни работници пренасяха бамбукови пръти, зеленчуци, бъчви със саке, дървен материал и бали с ориз от лодките до складовете. Носачите на каго спряха, пристигайки на указаното от Рейко място — началото на улица отвъд тържището за продажба на едро.

Лейтенант Асукай и останалите й придружители, които бяха яздили на петдесетина крачки зад нея, я настигнаха точно когато слизаше от ракитовия стол. Рейко помоли носачите да я изчакат. Ескортът й потегли с нея покрай дюкяните и сергиите на улицата, разделена през средата от дълбок и тесен отточен канал. След като премина по бамбуковия мост, тя се спря и се взря в кафявата вода, която течеше мудно в дълбокото каменно корито — сцена на извършено преди две години убийство.

Мъртвото тринайсетгодишно момиче Акико бе извадено от боклукчии, които бяха зърнали носещия се по водата труп. На пръв поглед изглеждаше като нещастен случай — все едно момичето се бе подхлъзнало на калната пътека, бе паднало във водата и се бе удавило. Но докато подготвяха тялото му за погребението, близките му бяха открили по врата му синини. Стана ясно, че е било удушено и после хвърлено в канала.

— Какво отвратително деяние! — възкликна лейтенант Асукай, изричайки на глас онова, което си мислеше Рейко. — Особено след като е била бременна.

Близките на Акико бяха открили, освен това, че тя е бременна — факт, който тя бе прикривала под широките си одежди. Рейко усети как мускулите на корема й се стегнаха около собственото й неродено дете, когато каза:

— Бил е отчаян, но това не е извинение за убийство.

— Поне не се е измъкнал безнаказано.

Продължиха нататък до една постройка с бръснарница, в която седяха и си бъбреха мъже, докато бръснарите подстригваха косите им или бръснеха лицата им. Рейко и охранителите й минаха през прохода към задната част на постройката, която гледаше към гърбовете на други магазини на отсрещната страна на улицата. Почука на вратата на дома на собственичката. Отвори им една прислужничка.

— Дошла съм при господарката ти — рече Рейко.

Прислужничката изгледа презрително скромното й облекло.

— За кого да съобщя?

— Госпожа Рейко.

Името тутакси стопи високомерието на прислужничката — тя знаеше, че Рейко винаги е добре дошла в този дом.

— Моля, заповядайте.

Тя настани Рейко и лейтенант Асукай в една гостна, обзаведена със скромни, но доброкачествени мебели — подът бе покрит с нови сламени рогозки, върху които имаше възглавници в приятен щампован десен, а едната стена бе заета с лакирани дървени шкафове. В малък олтар в ъгъла се виждаха незапалена свещ и тамянник, оризова питка и чаша саке, както и една кукла с розово порцеланово лице, облечена в червено кимоно.

В гостната бързешком влезе дребна крехка жена. Още нямаше четирийсет, но косите й вече бяха прошарени, а нежната й кожа бе набраздена от преживените трудности и страдания.

— Господарке Рейко! — възкликна тя. — Много се радвам да ви видя отново!

Рейко различи в усмивката й колкото удоволствие, толкова и болка. Съжаляваше за лошите спомени, които появата й неминуемо бе съживила в съзнанието на жената.

— Извинявам се, че пристигам без предупреждение. Надявам се, че няма да те обезпокоя особено.

— Ни най-малко — отвърна жената. Тя коленичи и се поклони на лейтенант Асукай. — Може ли да ви предложа да се подкрепите с нещо?

— Не, благодаря, вече сме яли — отвърна Рейко по обичайния любезен начин.

— Е, все пак трябва да ви почерпя… и да доведа съпруга си.

— Не бих искала да го откъсвам от работата му.

— Не се притеснявайте. Той ще се радва да ви види.

Тя викна слуги, които поднесоха на Рейко и лейтенант Асукай богата почерпка от чай, сладки и вино. Рейко бе трогната от тази щедрост и едновременно с това притеснена, че бе сторила твърде малко, за да я заслужи. След като похапнаха, дойде и бръснарят.

— Добре сте дошли! — гласът му бе сърдечен, а лицето му — приятно съчетание от интелигентност и добродушие. От него се носеше мирис на масло от камелия, с което мажеше косите на клиентите си. — Отдавна не сме се виждали. Надявам се, че сте добре? — погледът му се спря на наедрялата й фигура. — Май трябва да ви поднеса поздравления?

Рейко видя как споменът замъгли погледа му.

— Да. Благодаря.

Видът на бременна жена вероятно винаги щеше да му причинява болка. Тъжната сянка на Акико смрачи стаята. Бебето й бе умряло заедно с нея. Тя никога нямаше да дари с внуци родителите си. Всички отправиха поглед към олтара, който пазеше любимата й кукла.

— Ние трябва да ви благодарим, господарке Рейко — рече бръснарят. Съпругата му кимна. — Вие въздадохте справедливост на убиеца на дъщеря ни, когато никой друг не го стори.

От полицията не бяха обърнали особено внимание на убийството на Акико, тъй като бяха заети да помагат на армията за залавянето на избягали бунтовници. След няколко дежурни разпита те бяха побързали да заключат, че Акико е била убита от случаен непознат. Неудовлетворени, родителите й бяха писали на Рейко.

Разпитвайки жителите на квартала, Рейко бе установила, че в нощта на смъртта на Акико в близост до канала е бил видян млад мъж. Оказа се, че се казва Горо и работи при баща й. Той се ползвал с име на побойник и женкар. Първоначално останалите работници в бръснарницата се бяха страхували твърде много от Горо, за да дадат показания срещу него, но Рейко бе успяла да ги убеди, че ако го сторят, вече няма да има защо да се чувстват застрашени. Бяха й признали, че Горо се бил хвалил как се е възползвал от Акико. Рейко и стражите й го бяха дръпнали настрана за кратък разговор.

Притиснат в ъгъла, той бе заявил, че девойката му се отдала доброволно и правела секс с него по собствено желание. Изобщо не знаел, че е бременна, и нямал нищо общо със смъртта й. Рейко не му беше повярвала — бе заподозряла, че Горо е изнасилил Акико, а когато девойката му е казала, че очаква неговото незаконно дете, той е пожелал да се отърве от нея. Рейко бе убедила съдията Уеда да обвини Горо в убийство. По време на процеса Горо се бе пречупил и бе признал, че е убил Акико, защото тя го заплашила, че ще каже на родителите си какво й е сторил, а той не искал да загуби работата си. Сега бащата на Акико каза:

— След като Горо бе осъден, аз дадох дума, че ще сторя всичко, за да ви се отплатя. Ако някога имате нужда от помощта ми, само ми кажете.

— Точно сега се нуждая от съдействието ви, затова съм тук — рече Рейко. — Може би сте чули за убийството на владетеля Мори. Аз съм главната заподозряна.

Двамата възкликнаха изумени. Явно новината се спускаше твърде бавно по социалната стълбица, защото още не бе стигнала до тях. Бръснарят възкликна:

— Но, разбира се, вие сте невинна!

Жена му добави:

— Който ви познава, никога няма да допусне, че сте способна на такова нещо.

Тяхната убеденост в почтеността й трогна Рейко, особено след като мнозина приятели от собствената й класа я бяха изоставили, а и тя самата бе загубила вяра в себе си. Сълзите, които досега бе сдържала, заплашваха всеки миг да рукнат от очите й. Тя каза:

— Опитвам се да открия кой е убил владетеля Мори и ме е набедил. Трябва да е бил човек, който е искал да причини зло на мен, на съпруга ми или на двама ни.

— Не може да е Горо. Той е мъртъв — рече бръснарят.

Насилникът бе екзекутиран малко след процеса.

— Мислех си за семейството му — рече Рейко.

В мига, когато съдията Уеда бе обявил Горо за виновен, неговите родители бяха избухнали в необуздана ярост. Майка му се бе разкрещяла към Рейко:

— Моят син е невинен! Ти си го принудила да направи самопризнания! Дано боговете те поразят и духът ти се прероди в нищета и страдание!

И двамата родители бяха извлечени насила от съдебната зала, като до края бяха обсипвали Рейко с жестоки клетви.

— Къде са родителите му? — попита тя.

— Преместиха се от този район — отвърна бръснарят.

— Опозоряването на сина им се оказа непоносимо за тях — поясни съпругата му. На лицето й се изписа жалост. — Всички в махалата ги отбягваха.

Рейко мислено се възхити на великодушието й, което й позволяваше да изпита състрадание към мъките на близките на убиеца.

— Можете ли да ми кажете къде са отишли?

Бръснарят поклати глава:

— Тръгнали са си посред нощ. Никой не ги е видял, когато са си заминали. Не са казали дори на старейшината на махалата къде се местят.

Полагайки усилие да превъзмогне разочарованието си, Рейко каза:

— Ако чуете нещо за местонахождението им, бихте ли ме уведомили незабавно?

— Разбира се — обеща бръснарят.

Рейко благодари на двамата за отзивчивостта. Те съпроводиха нея и лейтенант Асукай до вратата, където съпругата каза:

— Ще се моля за вас, господарке Рейко.

— Надявам се боговете да я чуят — рече Асукай, докато крачеше до Рейко надолу по пътеката. — Сега какво искате да направим?

— Ще потърсим семейството на Горо. Може някой от махалата да е чул нещо за тях.

Върху лицето на Асукай се изписаха съмнение и недоверие.

— Те със сигурност са настроени срещу вас, но не смятам, че са способни да убият владетеля Мори, нито да ви устроят подобен капан. Това са най-обикновени търговци. Как биха могли да се доберат толкова близо до един даймио, че да го убият, а и да замислят подобен начин да ви злепоставят?

— Вече разсъждавах над това.

— Тогава как можете да смятате, че са виновни за онова, което ви се е случило? Защо да си губим повече времето с тях?

— Защото има връзки и насоки, които остават невидими за нас. А и защото си спомням последното, което ми каза майката на Горо, докато ме кълнеше.

Думите, изречени преди две години, отекнаха за пореден път в съзнанието й — заплашително предсказание за бъдещето, което се канеше да се сбъдне. Един ден ще разбереш какво означава да те накажат за нещо, което не си сторила.

* * *

В имението на Сано имаше специално оградено и охранявано място, където се пазеха ценности, които включваха пари, правителствени архиви и допълнителни вещи за домакинството.

— Искам да видя оръжията, които е намерил Хирата сан — каза Сано на пазача, който пусна него, Маруме и Фукида през вратата.

Оръжията бяха единственото веществено доказателство, открито в хода на цялото разследване. Сано се надяваше, че един по-щателен оглед може да му предостави важна информация.

— Къде са?

— Тук — рече пазачът и отвори вратата на един от складовете.

Маруме и Фукида влязоха вътре и разтвориха капаците на прозорците. Сано ги последва, вдишвайки влажния въздух, наситен с мирис на метал и смазка. Взря се през полумрака в трийсетте сандъка на пода.

— Трябва ми повече светлина.

Детективите му помогнаха да премести сандъците върху каменната настилка отвън. За щастие дъждът беше спрял. Призрачно сребристо сияние озаряваше вечерното небе. Въздухът все още бе топъл и докато работеха, Сано и хората му плувнаха в пот. Първо извадиха всички сандъци и ги наредиха в пространството между складовете, след което свалиха капаците.

Фукида взе някакъв лист, поставен върху аркебузите в един от сандъците, и се зачете.

Детектив Араи направи инвентаризация на пушките. Във всеки сандък се намират по двайсет. Общ сбор — шестстотин. Всички изглеждат в изправност.

— Това ли е всичко, което е установил? — попита Сано, разтревожен не само защото информацията бе тъй оскъдна.

Щом Фукида кимна, Маруме попита:

— Какво още трябва да знаем?

— Важно е да се разбере откъде се е сдобил с тях владетелят Мори.

Сано се запита защо Хирата бе оставил толкова важна задача на своя подчинен, очевидно, без да провери резултатите.

— Това би могло да ни подскаже кой е заговорничил заедно с него за свалянето на владетеля Мацудайра от власт — съгласи се Маруме. — Но Хирата сан не каза ли, че е претърсил сандъците за някакви документи, които да посочват откъде са пушките, но че не е намерил нищо?

— Да. Но документите не са единственият начин, по който могат да се проследят дадени оръжия — Сано си помисли, че Хирата е трябвало да бъде наясно с този факт и да го е взел предвид. — Помогнете ми да огледам тези за знаците на производителя.

Оглеждайки всяка пушка поотделно, те намериха йероглифи и гербове, гравирани върху цевта или поставени с нажежено желязо върху дървения приклад, които указваха занаятчията, който ги бе изработил.

— Дотук четирима оръжейници — отбеляза Маруме, след като бяха проверили двайсет сандъка. — Двама от тях имат големи работилници в Едо. Те снабдяват с оръжие войските на Токугава.

— Може някой от армията да участва в заговора — предположи Фукида.

— Те правят оръжия и за даймио — каза Маруме. — Не ги изключвайте.

Тези възможности обнадеждиха Сано. Армията и класата на даймио можеха да предложат значителна бройка заподозрени в измяна, освен него… но не биваше да прибързва със заключенията.

— През трите години след края на войната имаше няколко кражби от арсенала — изтъкна Сано. — Тези пушки може да са се озовали в склада на владетеля Мори през черния пазар.

— Не мога да разпозная другите два знака — рече Фукида.

И Сано не успя.

— Сигурно принадлежат на занаятчии от провинцията.

Той и хората му бяха стигнали до последните три сандъка. Щом вдигна една от пушките, Сано тутакси забеляза върху приклада й кръгъл герб вътре с шеврон^[1]. Изпита смесица от изненада и триумф.

— Какво има? — попита Фукида.

— Нов знак — поясни Маруме, който също оглеждаше пушката. — Само че не ми е познат.

— Нито на мен — рече Фукида.

— Аз знам чий е — рече Сано.

Той имаше сериозни основания за това, за разлика от своите хора или детектив Араи, който бе извършил инвентаризацията, но не бе обърнал внимание на означенията.

— Принадлежи на една работилница в област Хачбори. Правят пушки за полицията на Едо.

— Не знаех, че в полицията разполагат с пушки — рече Маруме. — Те не ги носят.

— Мнозина от командирите ги използват за целева практика. Това им е хоби — като някогашен началник в на полицията Сано бе запознат с този факт. — Събрали са бая колекция.

— Точно това ни трябва — вълнение оживи сериозните черти на Фукида. — Улика, която да сочи към полицейския началник Хошина.

— Може да събира армия, за да свали от власт владетеля Мацудайра и в същото време да се разправи с вас — обърна се Маруме към Сано.

— Може би е вербувал владетеля Мори и му е наредил да отговаря за събирането на оръжия за нова война — предположи Фукида.

— А може и владетелят Мори да е кроял нещо зад гърба му — рече Маруме, — а Хошина да се е страхувал, че ще издаде заговора. Това би обяснило желанието му да премахне владетеля Мори.

— Ами ако той е отишъл в имението на владетеля Мори и там е заварил господарката Рейко? — впусна се в разсъждения Фукида.

Маруме изобрази с безмълвни движения стрелба с лък:

— С един куршум — два заека. Падат и дворцовият управител Сано, и владетелят Мори.

Детективите бяха проследили мисълта на Сано до едно заключение, което видимо им достави удоволствие. Сано също се радваше, че пушките подсказваха участие на Хошина в убийството и измяната, но бе обезпокоен от това, как и кога тази улика бе излязла на бял свят.

Фукида огледа една пушка и се намръщи, съзирайки издайническия знак.

— Питам се как така сосакан Хирата не го е забелязал. Нали преди време е бил полицай.

— Сигурно е щял да го разпознае… — подхвана Маруме и после млъкна.

Двамата с Фукида погледнаха към Сано, след което отместиха очи. Настъпи неловко мълчание. Сано знаеше, че те мислеха същото, което и той: Хирата дори не беше потърсил тези означения. Беше пропуснал важна улика.

— Не е фатално — рече Маруме твърде високо.

— Вече разполагаме с доказателство срещу Хошина — отбеляза Фукида.

Сано усети желанието им да защитят Хирата, своя приятел и бивш колега. Опита се да не пресмята какво можеше да му костват грешките на Хирата, макар че нямаше как да не си зададе този въпрос. Ами ако бе разполагал с тази информация за пушките предишния ден?

— Смятате ли, че имаме време за една разходка до района на полицията, преди дъждът да завали отново? — попита той.

Маруме и Фукида се усмихнаха, доволни от предстоящата възможност да съберат още дърва за погребалната клада на Хошина.

— И да вали, и да не вали, отиваме — рече Маруме.