Лора Джо Роуланд
Кикунохана (5)

5 глава

Разказът на съпругата^[1]

 

Годишната церемония по отварянето на река Сумида за летния сезон започна, когато слънцето се спусна зад хълмовете и последните му лъчи заискриха в червени отблясъци върху водната повърхност. Музиканти, кукловоди и жонгльори забавляваха шумните тълпи, които се разхождаха по крайбрежната улица.

Амбулантни търговци се радваха на множество клиенти, продавайки в лодки покрай брега оризови сладки, кнедли, пъпеши и саке. Хората се тълпяха по моста Рьогоку в очакване на фойерверките. По реката и в двете посоки плаваха стотици увеселителни ладии, ярко осветени с разноцветни фенери и изпълнени с весели гуляйджии.

На борда на една голяма лодка владетелят Мори и съпругата му седяха под раиран навес. Двамата се усмихваха един на друг, наслаждавайки се на песните и музиката от околните плавателни съдове.

— Исках да отбележа по специален начин годишнината ни — рече владетелят Мори. — Това доставя ли ти удоволствие, скъпа моя?

— Невероятно.

Сърцето на господарката Мори преливаше от любов, която не бе намаляла през шестнайсетте години на брака им. Владетелят Мори наля саке в чашите им.

— Да вдигнем тост за нашето неспирно щастие. Докато отпиваха, господарката Мори си припомни сватбения им ден, свещеника, който редеше монотонни слова по време на ритуалите, малцината присъстващи, себе си и владетеля Мори, седящи един срещу друг. Бе изтръпнала от ужас под булото, което скриваше лицето й, защото за нея той бе непознатият, когото бе срещнала само веднъж, когато техните два клана уреждаха събирането им. Не знаеше нищо за него, освен че е богат и може да се грижи за нея и за деветгодишния й син от предишния брак. Той се бе оказал трагедия, а някогашният й съпруг — студен и жесток. След смъртта му тя изобщо не бе очаквала да намери щастие в нов брачен съюз.

Но владетелят Мори, чиято първа съпруга бе починала преди много години, се бе оказал мил и почтен човек. За тяхна взаимна изненада двамата се бяха влюбили силно един в друг. Сега господарката Мори благодареше на божествата за него и за прекрасния им съвместен живот, тъй като тя не бе единствената, която бе спечелила от това.

Нейният син Енджу стоеше до перилото на лодката. Вече двайсет и пет годишен, той бе тъй красив, че господарката Мори сияеше от гордост. Младият мъж държеше малък телескоп пред очите си и оглеждаше моста.

— Виждаш ли някакви красиви момичета? — викна му владетелят Мори. — Знам, че имаш око за тях.

Енджу се засмя и се обърна към втория си баща:

— Това да не е чак толкова лошо? — после добави закачливо: — Навремето сигурно си бил голям познавач на жените.

— Но преди да срещна майка ти — и той прегърна господарката Мори. Когато Енджу възобнови наблюдението на моста, владетелят Мори добави: — Крайно време е да му намеря подходяща съпруга. Познавам няколко прекрасни млади дами от знатно потекло, които биха му подхождали.

Той не само бе приел своя доведен син в живота си. Тъй като нямаше собствен потомък, бе осиновил Енджу и го бе направил свой официален наследник. Дори нещо повече — обичаше Енджу като роден син. Господарката Мори дължеше благодарност нему, че Енджу бе пораснал и се бе превърнал в щастлив и здрав млад човек с блестящо бъдеще. Един ден Енджу щеше да управлява провинциите Сано и Нагато като техен даймио.

— Всеки миг ще започнат изстрелването на фойерверките от брега — обяви Енджу.

Владетелят Мори прегърна съпругата си и прошепна в ухото й:

— Когато останем сами, ще си направим наша заря.

Господарката Мори поруменя и се усмихна на намека му за предстоящите плътски удоволствия. Съпругът й бе чудесен любовник, който я бе посветил в насладите на брачното ложе. Дори след всичките тези години желанието да го има запулсира в нея.

Една лодка, пълна с млади жени, които си бъбреха оживено, се изравни с тяхната. Енджу извика:

— Хей, здравейте!

Последва весел флирт, но една от дамите не се включи в задявката. Беше най-младата и най-прекрасна, царствена и надменна. Спря поглед върху владетеля Мори и очите й заблестяха. Устните й се извиха в лукава усмивка.

— Добър вечер, владетелю Мори! — викна тя през пречките на парапета, който ограждаше палубата, където седеше.

Гласът й прозвуча изкусителен и предизвикателен. Позата й напомни на господарката Мори за картините, които бе виждала, изобразяващи квартала на удоволствията Йошивара, където куртизанките стояха зад препречени с решетки прозорци, изложени на показ за клиенти. Владетелят Мори се изненада, че тази непозната жена се бе обърнала към него.

— Добър вечер — отвърна той. — Срещали ли сме се някъде?

— Току-що — усмивката й стана по-широка. — Моля, позволете ми да ви се представя. Аз съм Рейко, съпругата на дворцовия управител Сано.

Господарката Мори бе чувала за прословутата Рейко. Тя се смръщи в интуитивна тревога. Като съпруга никога не бе проявявала ревност, но сега никак не й стана приятно, че Рейко разговаря със съпруга й.

— Е, радвам се да се запознаем. Дворцовият управител с вас ли е? — попита владетелят Мори и хвърли поглед отвъд лодката.

— Не, сама съм — пърхайки с ресници към него, Рейко докосна ветрилото си до начервените си устни. — И отчаяно се нуждая от мъжка компания. Какво щастие е, че се срещнахме така неочаквано.

— Да.

В гласа на владетеля Мори прозвуча задоволство и в същото време неудобство от ласкателството на Рейко. Господарката Мори съзря в очите му възхищение към Рейко. Тревогата й се засили, когато зърна хищническия блясък в очите на другата жена.

— Може ли да ви предложа едно питие? — попита владетелят Мори.

Рейко облиза бавно устни.

— Би било прекрасно, наистина. Толкова съм жадна.

Владетелят Мори й наля чашка саке. Господарката Мори видя, че това е нейната чаша, но съпругът й изобщо не бе забелязал. Той сякаш бе забравил за нея. Докато Енджу си бъбреше с останалите дами, владетелят Мори се пресегна през малкото разстояние между двете лодки, а Рейко протегна ръка между перилата. Докато вземаше чашата си, пръстите й докоснаха неговите.

— Благодаря — рече тихо тя.

Той наля саке в собствената си чаша. Внезапен гръм разтърси нощта. Дамите изпищяха. Енджу възкликна. В небето разцъфтяха искрящи червени, зелени и златни цветя от светлина. Господарката Мори обаче почти не ги забеляза. Тя наблюдаваше как съпругът й и Рейко отпиват от своето саке с вплетени погледи. Напомняха й куртизанка и клиент, участващи в ритуала „въображаема сватба“, който се изпълняваше преди първия сексуален акт помежду им. Придобил замаяно и отнесено изражение, владетелят Мори изглеждаше искрено очарован. Лицето на Рейко сияеше с триумфа на ловеца, хванал голяма плячка. Изтрещяха нови експлозии, още ракети разпръснаха цветните си букети в небето. От реката, от двата бряга и от моста се разнесоха възгласи на възторжено благоговение. Господарката Мори се разтрепери, усещайки как съвършеният й свят рухва.

* * *

Няколко непоносими дни след тази случка господарката Мори чезнеше в скръб, пренебрегната от своя съпруг. През нощта го чакаше до късно. Накрая, когато той все пак се прибираше, тя питаше:

— Къде беше?

— Имах работа в града — отвръщаше неизменно той. Но избягваше да срещне погледа й и тя знаеше, че е бил с Рейко. Долавяше мириса на секс и парфюм, който лъхаше от него. Макар че сърцето й бе разбито, защото я бе предал, тя се гласеше в нови премени, правеше си различни прически и му купуваше подаръци в отчаяни усилия да си го върне. Опитваше се дори да го примами в леглото си.

— Късно е, уморен съм — отговаряше всеки път той. — Лека нощ.

После изчезваше в личните си помещения и я оставяше да си изплаче очите и да спи сама. На следващата вечер отново яхваше коня си и заминаваше, след което изпитанието на чакането започваше отначало. Как може да ми причинява това? — скърбеше господарката Мори.

Енджу се опитваше да я успокоява.

— Не се тревожи, майко — казваше й, щом тя коленичеше пред будисткия олтар в семейния параклис и започваше да се моли владетелят Мори да я заобича отново. — Тази връзка няма да продължи дълго. Татко скоро ще дойде на себе си.

Господарката Мори знаеше, че Енджу се чувства не по-малко изоставен от нея. Всеки ден владетелят Мори бе прекарвал часове наред с Енджу, обучавайки го в сложните дейности, свързани с управлението на провинциите, които щеше да наследи. Сега почти не разговаряше с него. Господарката Мори предполагаше, че съпругът й се чувства виновен, задето я е наскърбил и че в присъствието на сина й тази вина се засилваше. Как й се искаше този кошмар да свърши!

Една вечер седеше в градината, заслушана в щурците. Владетелят Мори бе започнал да отсъства за по-дълго и този път не се бе прибирал цели четири дни. Господарката Мори мислеше, че ще се спомине от мъка. Но сега чу гласа на един от слугите:

— Господарят се върна!

Сърцето й подскочи от радост и възроди надеждата, че си е дошъл, за да остане там, където бе мястото му. Но когато се отправи бързешком към личните му помещения, за да го поздрави, тя чу пронизителен женски кикот. Видя госпожа Рейко да тича из градината с развети поли и дълги коси. Съпругът й тичаше след нея.

— Хвани ме, ако можеш! — извика Рейко.

Двамата изобщо не забелязаха господарката Мори. Тя замръзна намясто, вцепенена от ужас, че съпругът й бе довел любовницата си в дома им. Владетелят Мори застигна Рейко. Двамата се свлякоха на земята. Той разкъса робите й. Тя изпищя. Той хвърли препаската си, обязди я и я облада там, на тревата. Господарката Мори гледаше, изпълнена с ревност и отчаяние.

Нощ след нощ владетелят Мори водеше Рейко в имението. Господарката Мори ги наблюдаваше тайно през прозореца на спалнята му. Някаква извратена потребност я принуждаваше да изпитва желание да ги вижда заедно, да се валя в терзания. И да знаеха, че е там, изобщо не ги беше грижа. Бяха тъй погълнати от необузданите си, изпълнени с поквара лудории. Веднъж се биха с мечове чисто голи, преди да се съвкупят. Друг път Рейко шиба с камшик владетеля Мори, докато той обезумя от ярост и я облада отзад, все едно бяха зверове. Господарката Мори се питаше дали през всичките години на брака им съпругът й бе копнял именно за това, дали я бе пренебрегнал, защото Рейко му осигуряваше възбудата, която тя не бе способна да му предложи. При все това продължаваше да храни надежда, че един ден Рейко ще му омръзне, че плътската страст не може завинаги да заличи една дългогодишна любов.

Много дни минаха по този ужасен начин. Една топла влажна нощ завари господарката Мори коленичила на верандата, за пореден път шпионирайки през прозореца. Собственият й съпруг и Рейко току-що бяха престанали да се любят. Лежаха голи един до друг. Тя бе с гръб към него и той я бе взел в обятията си. Дъждът се стичаше от стрехите, пръскаше на верандата и мокреше робите на господарката Мори. Лампата осветяваше двамата, отдадени един на друг в уюта на стаята. Внезапно господарката Мори забеляза, че коремът на Рейко изглежда подут. В гърдите й се надигна отчаяние, студено и зловещо, подобно на змия, която се събужда от зимен сън.

Владетелят Мори погали корема на Рейко.

— Детето ни става все по-голямо — каза той със задоволство и гордост в гласа.

Господарката Мори усети, че й призлява от изненада. Рейко беше бременна от собствения й съпруг!

Но как беше възможно бременността й да е напреднала толкова, когато двамата с Рейко се бяха срещнали неотдавна?

— Ами да, расте вече пети месец — отвърна Рейко.

Втори, още по-силен шок връхлетя господарката Мори. Значи тази връзка продължаваше по-дълго, отколкото тя предполагаше. Двамата са били любовници още преди онази нощ на реката, когато се престориха, че се запознават.

— Дворцовият управител Сано знае ли? — попита владетелят Мори.

Устните й се извиха в дяволита усмивка.

— О, знае, че съм бременна. Много е доволен. Смята, че бебето е от него — изкиска се тя. — Така мисли и за сина ми Масахиро. Почитаемият ми съпруг не знае истината, че ако чаках той да ми направи дете, вместо да си имам връзки, щях да съм ялова, защото той не е способен да стане баща.

Рейко се обърна и погледна владетеля Мори в очите.

— За разлика от теб — гласът й стана дрезгав и прелъстителен, ръката й се плъзна върху гениталиите му.

Поласкан, той се засмя.

— Да, аз съм мъжествен с теб.

Господарката Мори отдавна копнееше да му роди дете и смяташе, че не успява по негова вина, че той е стерилен. В края на краищата тя си имаше Енджу. Но ето че той бе оплодил Рейко. Това доказваше, че е потентен и че господарката Мори е виновна за неспособността си да зачене, за годините съжаление и напразни надежди. Сега Рейко щеше да му роди детето, с което тя самата никога нямаше да го дари. Господарката Мори изпита желание да закрещи, да се хвърли на земята и да раздере с нокти собствената си плът.

— Мисля, че ще е момче — каза Рейко.

— Добре — отвърна владетелят Мори. — Винаги съм искал син.

Новото разкритие ужаси господарката Мори. Тя смяташе, че той е възприел Енджу като собствен син. Сега ставаше ясно, че се вълнува повече за неродения си потомък, отколкото за доведения си син, който го бе обичал цели шестнайсет години. Детето, което бе направил на Рейко, бе предателство не само към нея, но и към Енджу.

Владетелят Мори придърпа Рейко върху себе си. Тя седна отгоре му, притиснала колене в тялото му, а той положи ръце на корема й.

— Представи си, мой собствен син, който расте в крепостта Едо. Ако дворцовият управител Сано успее да се задържи на поста си достатъчно дълго, моят син ще стане висш служител в управлението.

— Каква чест за теб — засмя се Рейко. — И каква хубава шега с моя съпруг.

Господарката Мори бе принудена да признае, че съвършеният й брак се бе оказал илюзия. Въпреки това тя обичаше своя съпруг и все още копнееше да си го върне. Не можеше повече да понася болката от изневерите му, а и не бе способна да чака безучастно, докато любовната му авантюра приключи. Налагаше се да предприеме някакви действия.

Първата й мисъл бе да уведоми дворцовия управител за любовната връзка между съпруга й и Рейко. Несъмнено той тутакси щеше да сложи край на прелюбодеянието и да накаже невярната си съпруга. Щеше обаче да накаже и владетеля Мори, да го лиши от имението му или дори да му отнеме живота. Господарката Мори замисли по-добър план.

На следващия ден влезе в кабинета на съпруга си, където той проучваше счетоводните книги. Трепереща от нерви и страх, тя заяви:

— Искам да говоря с теб.

— Добре — отвърна той с неохота. — Само побързай.

— Трябва да прекратиш връзката си с госпожа Рейко — избухна тя. От очите й бликнаха сълзи. — Длъжен си да почиташ клетвата, която си дал да бъдеш мой верен съпруг.

Той я изгледа с негодувание и презрение.

— Не, няма. Аз обичам Рейко. Не ме е грижа за теб. И как смееш да ми нареждаш какво да правя?

— Ако не се откажеш от нея, ще кажа на брат ми колко зле се държиш с мен.

Братът на господарката Мори бе даймио в съседно имение. Двамата бяха много привързани един към друг още от деца. Той бе уредил брака й с владетеля Мори, като по този начин бе обединил техните два клана, сключвайки договор за мир и взаимна подкрепа помежду им, но би приел лично всяка обида към нея. Щеше да отмъсти на оскърбителя и никакво споразумение нямаше да го спре. Владетелят Мори трепна.

— Няма да посмееш!

— Дръж се добре с мен, иначе ще му кажа! — заяви господарката Мори, окуражена от страха в очите му. — И тогава брат ми ще ти обяви война. Армията му още нападне провинциите ти. Ще получи главата ти като боен трофей.

Той се втренчи в нея изумен и поклати глава:

— Ще подбудиш война, за да ме разделиш с Рейко? Ти си полудяла!

— Избирай — заяви господарката Мори.

— Това са просто заплахи на една глупачка. Колкото и да те обича брат ти, той е твърде умен, за да рискува всичко, което има, само за да отмъсти за теб!

— Ще видим — господарката Мори се отправи към вратата.

Преди да стигне до нея, владетелят Мори извика:

— Чакай!

Тя се обърна. Съпругът й седна зад бюрото си, сгърчен от страх.

— Добре — рече с мрачно негодувание. — Ще приключа връзката.

Господарката Мори бе обзета от скръбно тържество.

— И никога повече няма да видиш госпожа Рейко? Ще й кажеш, че това е краят?

Той въздъхна тежко.

— Да — на лицето му се изписа болката, която прониза сърцето му. — Ще й го кажа.

— Довечера — уточни господарката Мори.

* * *

Вечерта госпожа Мори зае наблюдателния си пост при прозореца на спалнята на своя съпруг. В Едо цял ден бе вилняла буря; глухи гръмотевици вещаеха следваща. Пушек от близък огън забули господарката Мори, когато коленичи на верандата под прозореца. Вътре в стаята владетелят Мори и Рейко седяха един до друг и пиеха саке.

— Много си мълчалив — обади се Рейко. — Какво се е случило?

Мрачен и изтерзан, владетелят Мори избягваше погледа й.

— Не мога да се виждам повече с теб — гласът му затрепери. — Това е последната ни среща.

— За какво говориш? — попита Рейко. Красивите й черти изразяваха недоумение. — Ние се обичаме. Ти каза, че не можеш да живееш без мен. Как така изведнъж просто решаваш да ме отблъснеш?

Господарката Мори бе обладана от задоволство. Нека Рейко изпита болката на отхвърлянето. Нека страда, вместо да се чувства обичана.

— Не е по мое желание — побърза да я увери владетелят Мори. — Обичам те повече от живота си.

Загубя ли те, сърцето ми ще е разбито. Но жена ми е твърде ревнива. Каза ми, че ако не се откажа от теб, нейният клан ще обяви война на моя.

— Празни заплахи! — възкликна презрително Рейко. — Да не би да й вярваш?

Владетелят Мори сведе глава.

— Не мога да рискувам, като й давам основание да ги изпълни.

Рейко скочи на крака вбесена.

— Значи не възнамеряваш да й се противопоставиш? Мислиш, че не си струва да се излагаш на подобна опасност заради мен?

— Не е истина! — владетелят Мори стана и я прегърна. — За мен ти си целият свят!

Тя го отблъсна.

— Тогава иди и кажи на жена си, че няма да угаждаш на прищевките й. Кажи й, че ако тя е достатъчно глупава да започне война, ти ще я водиш в името на своята любов!

Владетелят Мори сведе глава и раменете му увиснаха.

— Не мога — отвърна глухо той.

Очите на Рейко засвяткаха от негодувание.

— Значи между нас е свършено? Макар че нося детето ти?

Той кимна. Господарката Мори никога не го бе виждала тъй съсипан.

— О, не, това не е краят! — възкликна гневно Рейко. — Никой мъж не ме е изоставял. Няма да ти позволя да си отидеш! — звучеше като разглезено, своенравно момиченце, което всеки миг щеше да избухне в сълзи, защото не са изпълнили желанието му. — Ще ти покажа, че ми принадлежиш, докато не реша, че между нас всичко е свършено.

Тя измъкна фибите от косите си, които се спуснаха до кръста й. После развърза пояса си.

— Не! — дъхът на владетеля Мори бе секнал от тревога.

Рейко свали робите си, пусна ги да се свлекат на пода и остана чисто гола. Коремът й, заоблен от бременността, изпъкваше под сочните й гърди.

— Недей! Умолявам те! — прошепна владетелят Мори. Лицето му пламна от желание.

— Ти ме искаш — заяви му Рейко с изкусителна усмивка. — Знаеш, че е така — сграбчи робата му и понечи да го съблече.

— Престани!

Владетелят Мори се опита да я отблъсне, но тя раздра кимоното му и откри гърдите му. После смъкна панталоните му и дръпна препаската му. Възбудената му мъжественост се оголи.

Рейко я сграбчи.

— Това ми принадлежи — взе да го гали, а той откликна с глухи стенания. — Никога не отстъпвам доброволно нещо мое.

Владетелят Мори сграбчи ръцете й в опит да ги откъсне от себе си.

— Остави ме! — нареди той.

Но гласът и действията му бяха лишени от сила. Рейко коленичи. Пое го в уста и възбуждащо плъзна език по него. Владетелят Мори се свлече на пода.

— Не можеш да ми устоиш. Ще правиш онова, което аз пожелая.

Тя разтвори нозе, пое го в себе си и се задвижи нагоре-надолу.

— Ще бъдем винаги заедно. Жена ти няма значение.

Владетелят Мори възкликна:

— Не! Спри! Моля те! — въпреки това той задиша ускорено и на тласъци се устреми към нея.

Господарката Мори се разплака, защото съпругът й бе тъй омаян от Рейко, че дори заплахата от война не можеше да го откъсне от нея.

— Ти ще ме съсипеш! — извика той.

Ръката му се мушна под футона до тях. Той извади меча, който държеше там в случай на неочаквано нападение, докато спи, и го размаха към Рейко.

— Махни се или ще те убия!

Рейко не се подчини, а ускори движенията. Тялото й се мяташе, гърдите й подскачаха, изражението й стана заплашително. Тя грабна меча от ръцете на владетеля Мори и го опря в гърлото му.

— Ако ме напуснеш, ще те убия! — изкрещя тя. — Щом не мога да те имам, няма да принадлежиш никому!

Владетелят Мори потръпна от страх, но от устата му се изтръгнаха страстни стенания. Господарката Мори разбра, че планът й се бе провалил, защото Рейко не желаеше да се подчини, а той бе твърде слаб, за да й се противопостави. Войските можеше да нахлуят в провинциите му, а той щеше да си ляга с Рейко отново и отново, докато не го посекат. Господарката Мори го бе изгубила завинаги. Ридаейки, тя побягна в стаята си, където пи вино, докато мъката й премина във вцепенение. Спа до сутринта, когато прислужничката й я събуди и й каза, че съпругът й е мъртъв.