Лора Джо Роуланд
Кикунохана (3)

3 глава

Разказът на господарката^[1]

 

Вишневите дръвчета в градината бяха окичени със сияйно розово великолепие. Листенцата се сипеха по земята като снежинки, изпъстряха тревата, носеха се по повърхността на декоративното езеро и увенчаваха каменните фенери. Ръсеха се и върху Масахиро, който пускаше стрели с малък дървен лък, целейки се в сламена мишена. Рейко гледаше от верандата, където си почиваше, облегната върху възглавници, сънена и отпусната поради двумесечната си бременност.

Мидори — съпругата на Хирата — излезе от къщата, носейки димяща купичка чай. Закръглена и симпатична, тя беше облечена в кимоно на вишневи цветчета. В другата си ръка бе гушнала и полюшваше момченцето си, все още бебе. Следваше я четиригодишната й дъщеря Таеко. Мидори коленичи до Рейко и й подаде чая:

— Изпий го, ще те освежи.

Рейко отпи от течността, приготвена от женшен и ароматни билки.

— Докато бях бременна с Масахиро, се чувствах толкова жизнена. Но сигурно всяка бременност е различна.

Таеко изтича в градината при Масахиро. Той бе обект на обожанието й, въпреки че бе твърде голям, за да обръща особено внимание на малко момиче като нея. Сега, без да реагира на появата й, той се прицели за пореден път.

— Внимавай, Масахиро! Гледай да не я удариш — викна Рейко.

— Знам. Няма.

Излъчваше мъжественост и невъзмутимата вещица на възрастен, както и снизхождение към женските тревоги.

Появи се прислужничка с поднос в ръце, отрупан с бамбукови калъфи за свитъци.

— Има писма за вас, почитаема господарке — тя остави подноса до Рейко, поклони се и си отиде.

— Получаваш толкова писма! — възкликна Мидори. — И тези ли са от хора, които те молят за помощ?

— Вероятно.

През последните няколко години Рейко си бе спечелила репутацията на човек, който умее да разрешава проблеми. Славата й се дължеше на факта, че докато Сано бе сосакан сама, тя му бе съдействала в разследванията. Отношението към нея бе противоречиво. Повечето хора смятаха, че онова, което вършеше, е непростимо за една жена, скандално и позорно, но други бяха започнали да гледат на нея като на своего рода Бодхисатва^[2], милосърдно божество, което щеше да им донесе спасение.

— Онова, което правиш, е толкова хубаво! — рече Мидори.

Рейко бе отворила нещо като частна служба за закрила, особено на жени в беда. Намираше им работа, осигуряваше им подслон, плащаше за лечението на болните им деца.

— Тези хора щяха да умрат, ако не беше променила своя път, за да им помагаш.

— Върша го с радост.

Тази работа я караше да се чувства полезна. Служенето на обществото за нея бе чест, а и запълваше времето, в което Сано бе твърде зает, за да е с нея. Двамата бяха заедно толкова рядко, че, както тя си казваше, бе цяло чудо, че бяха успели да заченат второ дете.

— А други можеше да бъдат екзекутирани — добави Мидори.

Рейко действаше от името на хора, несправедливо осъдени за престъпления. Тя бе разследвала техните случаи и бе разкрила истинските извършители. Баща й бе съдията Уеда и тя бе използвала влиянието си над него, за да постигне оправдание за невинните. Това бе възможност да прилага детективските си умения, които иначе щяха да останат неизползвани, тъй като Сано вече не разследваше престъпления.

— Мнозина ти дължат благодарност, че си ги защитила от хора, които са им причинили зло — рече Мидори.

Освен всичко останало Рейко бе спасявала жени от жестоките им съпрузи, любовници и работодатели.

— Опасявам се, че не всички са ми благодарни.

Тя започна да отваря една по една кутиите със свитъците. Прочете някакво писмо, пълно с ругатни, и й стана неприятно. Злосторници бяха получили справедливо наказание благодарение на нея. Беше си спечелила врагове сред онези, които негодуваха, че се меси в делата им. Бе почувствала и жилото на общественото неодобрение, защото действията й бяха нещо нечувано за една жена. Дамите от нейната класа я ласкаеха и диреха благоразположението й, но зад гърба й злословеха по неин адрес. Служителите самураи я гледаха с подозрение, макар че не биха дръзнали да критикуват съпругата на дворцовия управител.

— Освен това се боя, че съм се превърнала в мишена за всеки, който иска нещо — Рейко прочете на глас откъс от друго писмо: Скъпа господарке Рейко, трябват ми пари. Моля, изпратете ми 100 кобана^[3].

Следващото писмо бе написано прегледно, макар и на евтина хартия, а йероглифите бяха тъй четвъртити, все едно бяха отпечатани с дървено клише.

Рейко плъзна поглед по думите и вдигна глава:

— Чуй това.

Скъпа господарке Рейко,

Моля да ме извините за безпокойството, но се нуждая от Вашата помощ. Казвам се Лили и съм бедна вдовица. Запознах се с Вас преди няколко години в театър „Сто дни“ в Рьогоку^[4]. Тогава Ви помогнах и мисля, че е дошло време да ми се отплатите. Откраднаха ми момченцето. То е само на пет години. Моля Ви, можете ли да го намерите и да ми го върнете? Аз съм танцьорка в чайна „Сливата“ в Нихонбаши. Умолявам Ви, елате да се срещнем колкото се може по-скоро.

Следваха заплетени указания, как да стигне до чайната. Рейко възкликна:

— Помня тази жена!

Преди време Лили бе станала очевидец на престъпление и бе помогнала на Рейко в издирването на избягала убийца.

— Ще й помогнеш ли? — попита Мидори.

— Наистина й дължа услуга — отвърна Рейко. — А да загубиш детето си, е ужасна трагедия — тя погледна към Масахиро през потъналите в розови цветове вишневи дръвчета в градината.

— Донеси ми стрелите, Таеко — викна той.

Момиченцето събра стрелите, които бе пуснал, заподскача към него и му ги подаде. Рейко се усмихна на находчивостта му — бе намерил изгодно занимание на обожателката си.

— Но ти чакаш бебе — заяви разтревожена Мидори. — Не бива да излагаш на риск здравето си.

— Ще се чувствам по-добре, ако върша нещо — отвърна Рейко. Освен това Лили бе възбудила майчините й инстинкти. — Поне ще отида да се видя с нея. Едно малко пътуване из града няма да ми навреди.

Тя почувства онзи прилив на енергия, който я изпълваше при всяко ново разследване или при всяка нова възможност да помогне на някого в беда. Рейко пътуваше в своя паланкин^[5] по криволичещите пасажи на крепостта Едо.

Носачите й се спуснаха по хълма и излязоха през главните порти. Съпровождаха я телохранители на коне.

В района на даймио цареше празнична атмосфера. Дами в кимона на цветя се изсипваха от паланкини, връщайки се от излети до близките храмове, където бяха ходили да съзерцават вишневите цветчета. Замаяни от твърде много вино, те флиртуваха със стражите на портите. В търговския квартал Нихонбаши вишневите дръвчета цъфтяха в саксии по балконите. Продавачи предлагаха слънчобрани с изрисувани по тях розови цветове. Сладкари продаваха сладкиши, украсени в унисон със сезона. Но нито празничното веселие, нито слънчевият ден бяха в състояние да разкрасят района, в който упътванията на Лили отведоха Рейко.

Редове грозни паянтови постройки заплашваха да цамбурнат в канала, който вонеше на нечистотии. В купчините боклук ровеха чайки, плъхове и бездомни кучета. Помийните ями преливаха по криволичещите тесни улички. Въздухът бе потъмнял, наситен с пушека на твърде много печки. Изнурени майки кърмеха своите бебета на праговете; деца и сакати просяци се скупчиха около паланкина на Рейко, молейки за монети, и охраната й ги прогони. Чайна „Сливата“ заемаше приземния етаж на една разнебитена постройка. Дрипави сини завеси бяха увесени зад коловете, заобикалящи повдигнатия под, на който се бяха разположили клиентите — мъже с недодялан вид и грубиянско поведение. Момичетата, които сервираха питиета, изглеждаха немарливи и запуснати. Един мъж биеше барабан, а три жени танцуваха. Танцьорките бяха облечени в ярки памучни роби, а лицата им представляваха маски от бяла оризова пудра и руж. Походката, движенията и жестовете им бяха похотливи. Клиентите се смееха и бъркаха под полите им. Рейко слезе от паланкина си и се взря в жените. Не можа да разпознае Лили, която бе виждала само веднъж.

Собственикът поздрави охранителите на Рейко с широка усмивка.

— Добре дошли, господа! Заповядайте да се повеселите с нас!

— Моята господарка е тук, за да се срещне с танцьорката Лили — заяви лейтенант Асукай, главният телохранител на Рейко.

Собственикът отправи поглед към Рейко и на лицето му се изписа изненада — дамите от нейната класа не посещаваха подобни места.

— Коя е вашата господарка?

— Госпожа Рейко, съпруга на почитаемия дворцов управител Сано.

Собственикът изглеждаше стъписан от посещението на една толкова знатна особа. Преди да успее да отговори, една от танцьорките дотича от чайната.

— Милостиви Небеса! Вие дойдохте! — тя падна на колене пред Рейко. — Чаках девет дни, след като ви изпратих писмото. Вече бях престанала да се надявам. Не мога да повярвам, че наистина сте тук — Лили вдигна изпълнен с благоговение поглед към Рейко, все едно омаяна от божествено пришествие. — Хиляди благодарности!

— Да, дойдох да ти помогна — Рейко бе трогната от признателността й.

Щом Лили се изправи, Рейко си я спомни. Беше около четирийсетгодишна, слаба и суха под ярките роби. Личеше, че някога е била красива, но сега костите на лицето й бяха изпъкнали, кожата, която ги покриваше, бе жълтеникава и отпусната, а косите й бяха редки и изтощени.

— Може ли да отидем някъде да поговорим?

— Лили, връщай се на работа! — прекъсна ги собственикът. — Знаеш, че не ти е позволено да забавляваш частна компания.

Лейтенант Асукай подрънка монетите в кесията, която висеше от пояса му.

— Нашата заплата срещу малко от нейното време.

Мъжът омекна.

— Добре — рече на Лили, — само че не се бави.

Докато телохранителите й влизаха в чайната, Рейко забеляза от другата страна на улицата сергия за храна.

— Да отидем там — Лили приличаше на човек, който би могъл да хапне.

Сергията представляваше тесен тезгях в предната част на дюкян с керамична печка, върху която готвачът бе сложил да врят две големи гърнета. Рейко и Лили седнаха на повдигнатия под. Когато им сервираха храната, Рейко изгледа със съмнение долнопробния чай и супата, в която плуваха няколко парченца юфка, повехнали бобови кълнове и сиви гранясали късчета риба. Но Лили се нахвърли лакомо върху съдържанието на купичките.

— В писмото си ми писа, че синът ти бил откраднат — каза Рейко. — Кога се случи това?

Лили застина с пълна уста и в купичката й капнаха сълзи.

— Преди два месеца. Оттогава не съм го виждала.

— Как се казва?

— Джиро.

— Имам син, който е малко по-голям от него — каза Рейко. Двете с Лили си размениха усмивки; опитът им като майки ги свързваше въпреки класовите им различия. — За да успея да върна Джиро, първо трябва да установя кой го е отвлякъл.

— Вече знам — рече Лили. — Владетелят Мори.

— Откъде знаеш?

— Аз му дадох Джиро. Той трябваше да ми го върне. Такава беше сделката. Но не го стори.

Очевидно тази история не се изчерпваше само с отвличането, както бе решила Рейко, докато четеше писмото.

— За каква сделка говориш?

Лили продължи да се храни. Както сърбаше бульона, обясни:

— Чух, че владетелят Мори обичал малки момчета. Затова отведох Джиро в къщата му. Владетелят Мори ми плати, за да го задържи през нощта.

Рейко не можеше да повярва на ушите си.

— Секс ли имаш предвид?

— Да — Лили я изгледа така, все едно бе чула някаква глупост. — Че за какво друго?

Изумена, Рейко възкликна възмутено:

— Значи си заела Джиро на владетеля Мори, все едно е проститутка? Как си могла да го сториш със собствения си син? — съчувствието й към Лили бързо премина във възмущение.

Макар и да знаеше, че детската проституция беше позволена от закона и се смяташе за нещо нормално, до този момент тя никога не се беше сблъсквала с конкретен пример. Сега си спомни онова, което бе чувала за жестокостта, извращенията и физическата болка, която някои деца бяха принудени да търпят в ръцете на мъже.

— Да не мислите, че съм го желала? Да не смятате, че ми харесва някакъв мъж да се гаври с момченцето ми? Нямах избор!

Лили хвърли гневен поглед към чайната.

— Господарят ми плаща по две медни монети на ден. Това заедно с бакшишите, които мога да измъкна от клиентите, е всичко, което имам, за да издържам себе си и Джиро. Тази година хазяинът ми вдигна наема. Не можех да си позволя да купувам храна — погледът, който отправи към Рейко, бе изпълнен със завист и негодувание. — Обзалагам се, че не знаете какво означава детето ви да плаче, защото е гладно?

Рейко изпита съмнение, потискайки състраданието си към Лили.

— Не можа ли да си намериш друга работа?

— Опитах. Само че никой не иска да ме наеме за повече пари, отколкото ми плащат тук. Пробвах да се продавам на мъже, но се разболях, а и ме вижте само — тя разтвори ръце и вдигна лице към слънчевата светлина, която разкри окаяната й външност. — Никой мъж няма да плати кой знае колко за мършава уличница като мен. Но някои от тях са готови да дадат сума ти пари за красиво момченце като Джиро.

Лили се вцепени, когато срещна погледа на Рейко.

— Владетелят Мори плати толкова, че да мога да храня Джиро цял месец. Съдете ме, ако искате, но наистина не знаете как стоят нещата за такива като нас.

Рейко си даде сметка, че няма право да я укорява.

— Съжалявам. Моят живот е тъй различен, че ми е трудно да проумея твоя.

— Това означава ли, че няма да ми помогнете да си върна Джиро? — в очите на Лили проблесна паника.

— Не, разбира се, ще направя каквото мога — увери я Рейко.

Момчето бе невинно и заслужаваше помощ, независимо от обстоятелствата. Владетелят Мори го бе откраднал и не биваше да се измъкне безнаказано след такова деяние. А и въпреки неодобрението си Рейко изпитваше съжаление към Лили.

Лили въздъхна пресекливо, но с облекчение. Сведе поглед към празната купичка, която стискаше.

— Знам, че съм лоша майка и че не заслужавам помощта ви — рече тя смирено, обзета от срам. — Но наистина съм ви много благодарна — хвърли алчен поглед към храната на Рейко, която стоеше непокътната. Рейко й подаде купичката и тя се нахвърли върху съдържанието й. — Хиляди благодарности!

— Разкажи ми какво се случи — подкани я Рейко. — Оставила си сина си при владетеля Мори. И после?

— На следващата сутрин отидох в имението — рече Лили, дъвчейки юфка. — Попитах стражите за Джиро. Те се държаха така, все едно не знаеха нищо за него. Казаха ми, че не бил при владетеля Мори — негодувание обагри лицето на Лили. — Лъжеха. Настоях да ми го върнат. Но те ми заявиха, че ако не се махна, ще ме убият — тя изхлипа, задави се с храната и се закашля. — Тъй че трябваше да си тръгна без Джиро.

Неодобрението на Рейко се стопи в жалостта, която я обзе само като си представи, че губи Масахиро. Неминуемо възникваше въпросът, дали момчето не е мъртво.

— Това ли е всичко?

— Не. Отидох при дошина^[6], който патрулира в този район. Казах му какво се е случило, и го помолих да дойде в имението на Мори с мен, за да ми помогне да си взема Джиро. Но той отказа. Обясни ми, че владетелят Мори бил влиятелен човек и той не можел да стори нищо.

Рейко знаеше, че служителите на полицията не биха посмели да безпокоят даймио, който е съюзник на владетеля Мацудайра. Не биха се изложили на риск заради селянка като Лили.

— Чух, че помагате на хора в беда, и ми хрумна да ви пиша — Лили приключи с храната и остави празната купичка. — Вие сте последната ми надежда.

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна да си върнеш Джиро — обеща Рейко.

Лицето на Лили се сгърчи и от очите й бликнаха сълзи на радост.

— Хиляди благодарности! Ще ви се отплатя някой ден, кълна се!

Собственикът викна от чайната:

— Лили! Достатъчно дълго те нямаше. Връщай се на работа!

Лили се поклони на Рейко, отправи й последен, изпълнен с доверие поглед и бързешком се отдалечи. Рейко се качи на паланкина си и докато я отнасяха надолу по улицата, вече планираше как да действа, за да върне откраднатото дете.

— Бих могла да взема част от войниците на съпруга ми, да отида в имението на Мори и да изискам детето — рече тя на лейтенант Асукай, който яздеше до нея.

— Владетелят Мори няма как да откаже — рече Асукай.

— Но като се замисля, бих предпочела да не замесвам съпруга си в тази история. По-добре да предприема нещо, което няма да бие толкова на очи.

Рейко се опитваше да държи работата си далеч от Сано, тъй като не искаше да му причинява неприятности. В миналото действията й на моменти го бяха излагали на опасност, а да го замесва в един сблъсък с владетеля Мори, щеше да бъде политически рисковано.

Следващото утро я завари седнала в паланкина си на една улица близо до жилищния район на даймио. Носачите й се бяха облегнали на стената на някакъв дюкян, а стражите й бяха останали по конете си и чакаха близо до портите към махалата. Рейко надникна през прозорчето и сред потока пешеходци се опита да открие лейтенант Асукай.

Интелигентният млад самурай бе станал неин главен помощник. Скоро го зърна да идва по улицата, водейки някаква жена на средна възраст, облечена в семпла роба в индигов цвят, с бяла забрадка на главата. Жената носеше голяма кошница. Рейко го бе изпратила да се завърти край имението на владетеля Мори, да проследи първия слуга, който излезеше от там, и да го задържи. Ако самата тя се бе опитала да го стори, щеше да привлече вниманието върху себе си, докато един самурай повече сред хилядите в района на даймио щеше да остане незабелязан. Сега Асукай й водеше тази жена, която се оказа прислужничка, тръгнала към тържището. Когато спря при паланкина, на лицето й бяха изписани любопитство и в същото време предпазливост.

— Търся едно малко момче, което е било в имението на владетеля Мори преди два месеца — обясни Рейко. — Казва се Джиро и е на пет годинки. Виждала ли си го?

— Не. Не знам нищо за никакво момче — свила страхливо рамене, прислужничката отстъпи назад. — Сега трябва да вървя.

Лейтенант Асукай понечи да я задържи, но Рейко нареди:

— Иди и намери някой друг. Може би с него ще имаме повече късмет.

През следващия час лейтенант Асукай доведе един слуга и още една прислужничка, но и тяхната реакция не беше по-различна — и двамата уплашено отрекоха да знаят нещо за Джиро. Докато Рейко наблюдаваше как се отдалечават, Асукай отбеляза:

— Мисля, че лъжат.

— Аз също — каза Рейко. — Явно се страхуват, че ще бъдат наказани, ако дадат сведения за владетеля Мори. Нека опитаме с някого от някое съседно имение.

Лейтенант Асукай тръгна отново и скоро се върна с един коняр от конюшните на живеещ в съседство даймио.

Когато Рейко го попита за Джиро, той отвърна:

— Виждал съм доста момчета да влизат в имението на владетеля Мори. Макар че си е странно. Някои от тях май повече не излизат — в следващия миг доби изражение на човек, внезапно стъпил в дупка. — Това, последното не сте го чули от мен.

Той си тръгна, а Асукай доведе още няколко очевидци, от които Рейко чу подобни мрачни и неясни слухове, последвани от внезапно мълчание.

— Страхът от владетеля Мори явно се простира и извън границите на имението му — отбеляза лейтенант Асукай.

— Да — съгласи се Рейко, — а там вътре явно стават зловещи неща.

За пореден път тя се запита дали Джиро все още е жив.

— След като не можем да намерим човек, който да се съгласи да говори, какво ще предприемем?

— Трябва да поразпитаме другаде, само че много предпазливо.

* * *

Мина повече от месец, докато Рейко и лейтенант Асукай проведат нужните дискретни разговори със свои познати от висшето общество. Те обаче не донесоха никаква информация за владетеля Мори, чийто клан и васали живееха твърде затворено. Ето защо Рейко състави друг план.

Над Едо се спускаше ранен хладен летен здрач. Залязващото слънце обсипваше покривите с позлата, докато ясният звън на храмовите камбани отекваше в прозрачния въздух. Високите конструкции на наблюдателните противопожарни кули се открояваха на фона на перленото небе подобно мастилени щрихи, изписани върху чиста коприна. Застанал в основата на една кула в района на даймио, лейтенант Асукай извика:

— Ей, ти, там горе!

Селянинът, седнал на платформата под камбаната, която висеше от покрива, надникна през перилото.

— Слез долу — нареди му капитан Асукай.

С неохота, но все пак, без да смее да прояви неподчинение пред един самурай, мъжът се спусна по стълбата. Рейко се качи горе. Носеше подплатено наметало, което да я топли, и сламена шапка, за да прикрива лицето си. Коленичила на високата ветровита платформа, тя се надяваше, че хората, които случайно хвърлят поглед нагоре към кулата, няма да забележат, че часовоят на нея е друг. Огледа се предпазливо.

Навсякъде около нея се простираше панорамата на Едо. Зад прозорците светеха лампи, трепкащите им отражения обкръжаваха и лодките в реката. Лунният сърп сияеше на вечерния небосклон. Покриви, дървета и сенки скриваха онова, което ставаше в имението на владетеля Мори, но пък Рейко имаше добра видимост към главните порти. Точно пред тях горяха фенери. Виждаше стражите, които стояха отпред, както и всички пристигащи и заминаващи.

Първоначално наблюдаваше как в имението се прибират само васали на владетеля Мори. По-късно забеляза неколцина мъже, клекнали на покрива на съседното имение. Вероятно бяха агенти на мецуке, изпълняващи обичайните си задължения, към които спадаше наблюдение на изтъкнати граждани. Луната се издигна над хълмовете. Нощта угаси светлините на града, движението оредя, а на небето се появиха звезди. Храмовите камбани отбелязаха, че са минали два часа, когато някаква жена пое нагоре по улицата, водейки за ръка малко дете, и спря пред портите на владетеля Мори. Рейко видя как тя каза нещо на стражите, чу, че те й отвърнаха, но не можа да долови думите им. Стражите ги пуснаха да влязат. Скоро след това жената се появи отново, но вече сама, и си тръгна.

Последва продължително бдение в хладната нощ, в което не се случи нищо. На сутринта Рейко си помисли, че изгревът никога не бе я изпълвал с такава радост. Протегна се, за да раздвижи схванатите си мускули, тъй като бе прекарала часове наред в кулата, ако не се смяташе краткото слизане, за да се облекчи. Сега жената се появи отново — селянка, облечена в избеляла роба — и пак размени няколко думи със стражите. Те свиха рамене и поклатиха глава. Тя видимо се разтревожи и взе да ги моли нещо. Те й се разкрещяха, при което жената се разрида и побягна.

Току-що Рейко бе станала свидетел на същата сцена, която й бе описала Лили — разчитайки на пари, друга майка бе отвела сина си при владетеля Мори, но не бе успяла да си го получи обратно.

Изпълни я гняв, защото подобно деяние не се преследваше от закона. Обзе я твърда решимост да спаси Джиро. Но какво ли се бе случило с него, а и с другото момче?

Васали и слуги на владетеля Мори пристигаха и поемаха нанякъде. Двама носачи изнесоха продълговат дървен сандък. Застанал под кулата, лейтенант Асукай махна на Рейко да слезе, преди да дойде противопожарният пост от дневната смяна. Щом се озова на земята, мисълта й внезапно направи обезпокоителна връзка между сандъка и момчето, което бе видяла предишната нощ.

— Иди и потърси двамата носачи, които току-що излязоха от имението на Мори с дървения сандък — нареди тя на лейтенант Асукай. — Побързай! Спри ги и виж дали в сандъка не е скрит труп!

Той се подчини незабавно, но когато се върна след много време, докладва, че не е успял да открие двамата мъже. В Едо гъмжеше от носачи. Той бе спрял и претърсил мнозина, но никой от тях не бе излязъл от имението на Мори и никой не носеше нещо различно от хранителни продукти. Въпросната двойка бе изчезнала в тълпата.

— Сигурна съм, че владетелят Мори върши нередности — заяви Рейко на лейтенант Асукай, докато пътуваше обратно към къщи в паланкина си, а той яздеше редом с нея. — Трябва да проникна в имението и да видя какво става там.

Същия ден следобед Рейко мина отново в своя паланкин нагоре по улицата, която бе наблюдавала предишната нощ. Този път вместо наметало и сламена шапка носеше копринени роби и обувки с лакирана дървена подметка. Гримът й бе съвършен, във вдигнатите й на висок кок коси бяха втъкнати украшения, които изобразяваха цветя. Носачите й положиха паланкина на земята пред портите на владетеля Мори.

— Господарката Рейко, съпруга на почитаемия дворцов управител Сано, е дошла на посещение при господарката Мори — заяви лейтенант Асукай на стражите.

Те извикаха слуги, които да уведомят господарката Мори, че има гостенка. Рейко бе доволна, че настоящото й положение в обществото я упълномощаваше да посещава всички знатни дами в Япония, които бяха длъжни да я приемат, независимо от това, колко желана бе визитата й. Скоро тя вече седеше срещу господарката Мори в една от стаите на имението.

— Толкова съм поласкана от посещението ви — рече госпожа Мори.

Прехвърлила четирийсетте, тя бе облечена в скъпо, но семпло кимоно в убито зелено. Косите й, събрани в скромен кок, бяха изпъстрени със сребристи нишки. Беше слаба, но налетите страни, пълните устни, заоблените рамене и широките задни части оставяха впечатление за масивност. Говорът й се отличаваше с официална изисканост.

— Това наистина е неочаквана чест.

— Вие ми оказвате чест, като ме приемате — отвърна Рейко, също толкова вежливо и официално. — Реших, че би било добре да се запозная със знатните дами от висшето общество — не можеше да заяви направо, че е дошла да търси дете, което съпругът на тази жена бе откраднал и може би насилил.

— Колко любезно от ваша страна. Искрени благодарности, че сте избрали скромната ми персона за обект на вниманието си — господарката Мори се усмихна и очите й засияха от удоволствие. Изглеждаше блага жена и Рейко изпита чувство за вина, че я използва. — Може ли да ви почерпя с нещо освежително?

Личната й прислужничка поднесе чай. Рейко бе обзета от смътното усещане, че отнякъде познава тази възрастна жена с посивели коси, но не можеше да се сети откъде, а и в поведението на прислужничката отсъстваше и най-малък признак, че знае коя е гостенката. Може би беше работила при някой познат на Рейко.

— Времето е прекрасно, не мислите ли? — рече господарката Мори, докато двете с Рейко отпиваха чай и деликатно отхапваха от сладките.

— Да. Все още не е прекалено горещо.

Този тип банални разговори бе причината Рейко обикновено да избягва подобни посещения при представителки на собствената си класа. Обичаят не позволяваше да си говорят за нещо интересно, преди да се опознаят, а това отнемаше повече време, отколкото Рейко бе готова да прекара с тях. Докато правеше усилие да поддържа вежливия диалог, тя хвърли поглед през отворената врата към градината и забеляза, че голямата преграда от везана коприна зад гърба на господарката Мори изобразява същия пейзаж, който се виждаше навън — декоративно езеро, мостче и дървета.

— Каква красива везба! — възкликна Рейко.

— Харесва ли ви? — възкликна оживено господарката Мори. — Аз лично съм я бродирала.

— Много. Колко впечатляващо! — каза Рейко с искрено възхищение.

— Вие бродирате ли? — попита госпожа Мори.

— Опасявам се, че не — като дете Рейко бе вземала уроци по везба, но мразеше да шие.

Разговорът премина към дрехи, различни храни и магазините, където ги продаваха. Госпожа Мори се впусна да обсъжда тези теми с ентусиазъм, докато накрая Рейко все пак насочи разговора към владетеля Мори.

— Съпругът ви колко време ще остане в Едо?

— Заминава за провинция Нагато в края на лятото.

Рейко знаеше, че по закон всеки даймио бе длъжен да прекарва по четири месеца в столицата и през останалата част от годината да пребивава в собствената си провинция. Феодалните владетели бяха разделени на две групи и когато едната се намираше в Едо, другата задължително оставаше в провинцията. Това ограничение не допускаше организирането на всеобщо въстание, препятствие, за което бе и фактът, че семействата им оставаха в града като заложници.

Рейко се надяваше, че ще успее да разбере какво се бе случило със сина на Лили, преди владетелят Мори да напусне столицата.

— С какво се занимава понастоящем съпругът ви? — попита тя.

— О, с обичайните неща — отвърна господарката Мори неясно, изненадана от въпроса на Рейко. — Но, разбира се, той не ги обсъжда с мен.

Повечето мъже не разговаряха за своите дела със съпругите си.

— Сигурно тук намира повече развлечения, отколкото в провинцията?

— Предполагам.

Ясно беше, че Рейко не можеше да изтърси направо: Знаете ли, че съпругът ви спи с малки момчета? Какво се случва с тях? Може би госпожа Мори дори не подозираше за това негово предпочитание. Уговорените бракове бяха нещо нормално и в тях всеки от съпрузите често водеше съвсем отделен личен живот.

— От колко време сте женени? — попита Рейко.

— От шестнайсет години.

Това бе достатъчно дълъг период, през който владетелката Мори би трябвало да забележи особените сексуални практики на мъжа си, дори и да не ги споделяше. Не беше сляпа. Сигурно знаеше за малките момчета, които често водеха в дома й. Рейко си даде сметка, че посещението й бе продължило достатъчно дълго и ако не си тръгнеше веднага, щеше да е злоупотреба с гостоприемството на господарката Мори. Щеше й се да можеше да поогледа имението, но не виждаше как би могла да помоли за това, без да предизвика подозрения. Трябваше по някакъв начин да накара владетелката Мори да я покани отново.

Погледът й падна върху извезаната преграда и очите й засияха. Вдъхновена, тя възкликна:

— Как ми се ще да можех да бродирам като вас! — и отправи към господарката Мори блестящ, изпълнен с надежда насърчителен поглед. — За мен би било неимоверно удоволствие да се науча!

— С радост ще ви покажа — владетелката Мори изглеждаше поласкана и също тъй нетърпелива да опознае Рейко. — Защо не дойдете утре пак?

* * *

След въпросното посещение Рейко ходеше в имението на Мори всеки ден, за да се обучава на везмо. Владетелката Мори й показа как да изрисува дадени фигури върху коприна и после да ги запълва с цветна нишка. Рейко можеше да огледа имението единствено на отиване или на връщане от мястото за облекчение, но имението гъмжеше от слуги и стражи, тъй че изобщо не можеше и да става дума да се промъкне покрай тях незабелязано. След пет дни усилия всичко, което имаше да покаже, бе квадратното парче коприна с лилии, избродирани с несигурни бодове и осеяни с червени точки от кръвта, избиваща по пръстите й от убожданията с иглата.

Когато отиде при Лили в чайната, за да й се извини, че не е намерила Джиро, танцьорката се опита да скрие разочарованието си.

— Нищо — рече тя. — Струва ми се, че всъщност не съм очаквала да го видя повече.

Смелостта, с която жената посрещна загубата, изпълни Рейко с още по-голяма решителност да спаси Джиро или поне да разбере какво му се е случило.

Настъпи шестият месец и донесе най-дъждовния сезон, който Рейко си спомняше. Двете с владетелката Мори седяха и шиеха. Домакинята й работеше върху голямо пейзажно платно, което везеше заедно със своите помощнички. Рейко не даде израз на отчаянието, което я обзе, когато нишката й се усука. Каза си, че за последен път идва на уроци, и реши, че трябва да помоли Сано за помощ, колкото и да не й се искаше.

— О, става късно! — възкликна господарката Мори. — Мисля, че за днес ни беше достатъчно — тя остави настрана ръкоделието си. — Ще ми окажете ли честта да останете за вечеря?

— Би било чудесно — отвърна Рейко въодушевена, тъй като нощта бе по-подходяща за детективска работа, отколкото денят.

Прислужници поднесоха обилна вечеря от сантими^[7], печени на скара морски продукти, кнедли, задушени на пара зеленчуци и сладки питки. Виното оживи лекия непринуден разговор между владетелката Мори и помощничките й. Те станаха шумни и невъздържани, като при най-малката шега избухваха в бурен смях.

— Пийнете си още вино — рече владетелката Мори с трескаво блестящи от алкохола очи.

— Благодаря.

Рейко протегна чашата си към сивокосата прислужничка, която я напълни отново. Отпи, за да поддържа впечатлението, че увеселението й доставя удоволствие. До полунощ останалите жени вече бяха твърде опиянени, за да й обръщат кой знае какво внимание, и тя се измъкна незабелязано от стаята.

Дъждът временно бе спрял. Дим от запален нейде огън се стелеше на талази в тъмнината. През пелената от влажен въздух мъждукаха неясни светлини. Рейко бързешком прекоси градината. От клоните на дърветата върху нея се сипеха едри капки, а полите на робата й и чорапите й подгизнаха от мократа трева. Някъде в далечината долови разговор на мъже, но димът й пречеше да ги види. Макар и без да имаше пряка заплаха от това да я хванат, тя скоро установи, че диренето на изгубеното момче се оказва значително по-трудно, отколкото бе очаквала.

Имението бе обширно, а голямата къща представляваше лабиринт от крила, свързани с безброй други. На места зад прозорците подобно искрящи очи светеха фенери. Докато Рейко заобикаляше някакви постройки, внезапно от тъмнината изникнаха двама стражи. Тя се скри, прилепила гръб до една от вратите, и притаи дъх, докато отминат. Вероятно къщата бе пълна с хора, роднини на владетеля Мори. Тя не посмя да се промъкне вътре, а и бездруго се съмняваше, че той би подслонил такова момче при семейството си. Придвижи се пипнешком през вътрешни дворове, които бяха потънали в дим и влага и обгърнати в мъгла и призрачност. Дробовете й се изпълниха с мириса на мокра пръст и канал. Избегна патрулиращите стражи в близост до просторните конюшни, от които се разнасяха тропот на копита и цвилене. Прозвуча лай на кучета и тя побягна към терена за обучение по бойни изкуства. Имаше чувството, че на бойното поле се сражават воини призраци. След близо два часа си даде сметка, че не е възможно да проучи сама цялото имение. При все това оставаше още едно място, което държеше да види повече от всичко, мястото, където бе най-вероятно владетелят Мори да крие свой нощен компаньон.

В случай че това имение нямаше по-различно разпределение, личните помещения на даймио трябваше да се намират в средата. Рейко реши да се осланя на интуицията си. Усещаше в себе си барабанния ритъм на страха. Личните помещения щяха да бъдат най-строго охраняваната част от имението на владетеля Мори, където всеки нарушител щеше да бъде убит още щом се появеше, без да му се задават каквито и да било въпроси. Щеше й се да можеше да вземе със себе си и лейтенант Асукай, но той бе с останалите й стражи в казармите и тя нямаше време да го повика. Това можеше да се окаже единственият й шанс да намери Джиро, ако момчето бе още живо.

Пред нея изникна каменен зид. Покрай него минаваше пазач с факла в ръка. Тя изчака, докато стъпките му заглъхнаха. После се шмугна през портата. На стотина крачки по-нататък насред дима се забелязваха очертанията на постройка, която сякаш се носеше в океан от мъгла. Прозорците образуваха четириъгълници от жълта светлина. Стрехите се извиваха нагоре като крила на дракон над зейналия тъмен вход. Рейко запълзя към постройката покрай валчестите камъни, които се издигаха като рифове в мъглата, и подмина декоративното езеро, чиито води блестяха черни и бездънни. При входа забеляза неясните фигури на двама пазачи, които си приказваха и ръкомахаха. Тя имаше чувството, че наблизо долавя нечие присъствие, че някой скришом я наблюдава. Настръхна и почти бе загубила кураж, когато чу внезапен силен вик.

Пронизителен и изпълнен с болка, той проряза тишината и разкъса дима. Отекна в душата й, събуждайки спомена за нощите, в които от съня й я бяха изтръгвали воплите на Масахиро. Викът принадлежеше на малко момче, знаеше го с всяка своя фибра на майка. В тази постройка имаше малко момче в беда.

Продължи да се промъква напред към страничната част на постройката, далеч от стражите. Почти бе стигнала до целта си, когато внезапно на няколко крачки от нея изникнаха още двама патрули. Тя се шмугна под верандата. Над главата й прозвучаха още викове, последвани от бърз ритмичен тропот. Тя се сви във влажното тъмно пространство, докато нозете на стражите отминаха. После се измъкна и се покатери на верандата. Запълзя по влажните хлъзгави дъски.

Молейки се стражите да не я забележат, се сгуши до осветения прозорец.

Виковете на детето се превърнаха в панически, изпълнени с отчаяние писъци. Рейко измъкна от ръкава на робата си кинжала, който носеше завързан над лакътя си, в случай че й се наложеше да се защити. Мушна го през дървената решетка, която покриваше прозореца, и изряза малка дупчица в хартиената преграда. Шумът вътре бе тъй силен, че никой не би чул звука от острието. Огледа се предпазливо, но видя единствено гъстия стелещ се дим. Надникна през малкия отвор.

Виковете внезапно секнаха.

Пред погледа й се откри стая, където висящи от тавана фенери осветяваха цъфнали бели хризантеми в керамична ваза, поставена в нишата. Други хризантеми, огромни и позлатени, красяха лакирана в черно преграда. Голяма фреска изобразяваше още хризантеми, сред които голи мъже се съвкупяваха с малки момчета в най-различни похотливи пози и живописни графични детайли. Рейко си спомни, че цветето е символ на мъжката любов, тъй като стегнатите му венчелистчета наподобяваха момчешко анално отвърстие. После насочи вниманието си към живата картина в ъгъла на стаята.

Върху покрит с дебела завивка футон се бе изгърбил някакъв мъж, за когото Рейко предположи, че е владетелят Мори, опрян на лакти и раздалечени колене. Тялото му, голо и набито, бе покрито с черни косми, наподобяващи четина на глиган. Мъжът дишаше ускорено и шумно, при което туловището му се издигаше и се спускаше. Устата му бе отворена, очите — стиснати, а лицето му бе потно и почервеняло. Изпод него се подаваше малко голо краче. На близка масичка имаше стъкленица с вино и чаша.

Владетелят Мори се оттласна и се изправи. Пенисът му бе щръкнал, лъскав и влажен. Там, където бе лежал на футона, се видя малко голо момче, може би деветгодишно. Късият му черен перчем стърчеше нагоре. Рейко не виждаше лицето му, то бе заровено в завивките. Очите й се разшириха от ужас, когато различи червените петна по врата му. Момчето не мърдаше, не издаваше нито звук.

Владетелят Мори се усмихна на себе си — противна гримаса на чувствено задоволство. Вдигна от земята някакъв халат и го облече.

— Вече може да влезете — викна той.

Изтръпнала, за момент Рейко си помисли, че думите са отправени към нея. После се отвори една вътрешна врата и в стаята влязоха двама самураи.

— Отървете се от него! — нареди владетелят Мори. Гласът му прозвуча тъй равен и безчувствен, все едно не беше на човек.

Самураите увиха тялото на момчето в юргана. Вдигнаха го грубо и небрежно, все едно бе чувал с боклук, и го изнесоха от стаята. Стъписана, Рейко се отдръпна от шпионката си. Очевидно владетелят Мори бе умъртвил момчето по време на сексуалния акт и бе заповядал на васалите си да прикрият убийството.

Дали бе сторил същото и с Джиро?

Ако беше така, Рейко нямаше да може да спаси сина на Лили. Нямаше да може да помогне и на момчето, което току-що бе видяла убито. В гърдите й припламна гняв. Не биваше да позволи владетелят Мори да се измъкне безнаказано при тези свои деяния, независимо от това, дали се смяташе за законно един самурай да отнеме живота на селско момче. Бе станала свидетел на зверство, което надхвърляше рамките на закона. Владетелят Мори не биваше да причинява зло на повече деца. Тя трябваше да разкаже на съпруга си за случилото се. Сано щеше да накаже владетеля Мори, въпреки че той бе могъщ даймио и съюзник на владетеля Мацудайра.

Но когато се изправи, за да си тръгне, Рейко усети, че й се завива свят. Коленете й омекнаха, тя залитна и изпусна кинжала си. Оръжието падна на верандата с тракане, което отекна по странен начин в ушите й. Светът отново се завъртя, този път още по-силно и замайващо. Погълна я непрогледен мрак. Тя усети, че пада, но изгуби съзнание, преди да се строполи на земята.

* * *

Пронизващ мраз я изтръгна от дълбок мъртвешки сън. Рейко се размърда немощно. С все още затворени очи се обърна на една страна и се пресегна, за да придърпа завивката върху себе си. Но ръката й, с която я търсеше опипом, не можа да я стигне. Вероятно Сано я бе дръпнал в своята половина на леглото. Тя чувстваше спящото му тяло до себе си. Главата й пулсираше от болка. Усети лепкава влажност под себе си, между краката и свивките на ръцете си. В ноздрите й пропълзя миризма на гнилоч. Връхлетя я неясна тревога, която я накара да отвори очи.

В дрезгавината на настъпващото утро Рейко видя, че не се намира в своята стая. Това помещение бе обзаведено с непознати за нея семпли, подхождащи на мъж мебели и шкафове от тиково дърво, а стените му бяха бели, за разлика от фреските с пейзажи в дома й.

Къде се намираше?

Озадачена, произнесе името на съпруга си. Сано не отговори. Опипом го потърси зад себе си. Ръката й докосна непозната гола плът, студена като лед. Прониза я страх. Вече напълно се събуди и се обърна в леглото.

И се озова лице в лице с непознат мъж. Той лежеше по гръб, с извита към нея глава. Под четинестите вежди очите му бяха полуотворени и се взираха с празен поглед. Масивните му черти бяха застинали в унес. Устата му бе изпълнена с тъмна слюнка, която бе потекла през раздалечените му устни надолу по бузата.

Рейко изпищя и се дръпна ужасена. С мъка успя да застане на четири крака. Стаята се завъртя пред очите й. Докато се отдалечаваше пълзешком от мъжа, главата й забуча от болка. Сега вече разпозна в него владетеля Мори. В съзнанието й проблеснаха образите на ярки хризантеми, на мъртвото момче, на самураите, които изнасяха увитото тяло. Забеляза дълбоките рани от кинжал по масивното тяло на владетеля Мори. Кръвта от тях бе изцапала кожата му. Усети, че се парализира от потрес и ужас, когато погледът й се плъзна към слабините му, където органите на мъжествеността му липсваха, а на тяхно място бе останала само страховита кървава маса — обезобразена плът и косми.

Какво се бе случило?

Кръвта бе изтекла върху леглото. Тя бе източникът на миризмата, която бе усетила, и на влажността под собственото й тяло.

Как въобще се бе озовала тук?

Съсипана, Рейко се погледна. Беше чисто гола, цялата изцапана с кръвта на владетеля Мори. Лепкавата течност бе сплъстила косите й, усещаше соления й метален вкус в устата си. Сгърчи се в ридания и напъни да повърне. Почувства непреодолимо желание да се измие, да скрие голотата си. Къде бяха дрехите й? Огледа се и ги видя на пода. До тях бяха отрязаните органи на владетеля Мори и изцапан с кръв кинжал.

Нейният кинжал.

Връхлетя я непреодолим ужас. Още докато паниката, недоумението, неразположението и погнусата й пречеха да разсъждава трезво, вече знаеше, че по някакъв начин разследването й бе станало причина да се озове в това потресаващо и невъобразимо положение. Изтрещя гръмотевица, дъждът рукна върху покрива. Рейко се разтресе в хълцане, вопли и ридания, които не бе способна да спре. В сляпо, истерично усилие да направи така, че нещата да не изглеждат толкова ужасяващи, тя коленичи до владетеля Мори, потупа го по лицето и го разтърси в опит да го съживи. Но той не откликна, а и тя бе разбрала, че е мъртъв, още щом бе докоснала студената му плът.