Лора Джо Роуланд
Кикунохана (30)

30 глава

— Идеята беше нейна — заяви господарката Мори, сочейки Укон.

— Не, нейна — възрази Укон. И двете бяха виновни, но Рейко искаше да знае кой е подбудителят. Подозираше, че е Укон, и се питаше защо тя не бе побързала да си припише заслугите за плана им, особено след като вече бе признала основното си участие в изпълнението му. Укон заяви на господарката Мори:

— Не си ли спомняш, че тогава ми каза: „Не би ли било прекрасно да умрат и двамата — и съпругът ми, и госпожа Рейко?“

— Да… но го казах просто така — господарката Мори сбърчи чело. — Не съм го мислила сериозно.

— Напротив.

Рейко ги слушаше изненадана. Май щеше да се окаже, че милата и хрисима госпожа Мори бе замислила всичко.

— Но ти каза: „И владетелят Мори, и госпожа Рейко са в цветущо здраве, тъй че едва ли ще умрат скоро. Трябва да им помогнем“ — заяви господарката Мори.

— Е, ти пък тогава предложи: „Може някоя нощ да се промъкнем в спалнята на владетеля Мори и да го намушкаме“ — отбеляза рязко Укон. — „А следващия път, когато дойде госпожа Рейко, можем да убием и нея“.

— Ти пък заяви, че не искаш просто да видиш госпожа Рейко мъртва — отвърна на удара господарката Мори. — Преди това я искаше опозорена и наказана за нещо, което не е извършила, точно както сина ти.

— А ти пък предложи да се отървем и от двамата едновременно и да приключим с това веднъж завинаги.

— Това го каза ти! Ти реши да го убием и да нагласим всичко така, че все едно го е извършила тя.

— Може и така да е. Само че ти ме насърчи.

Ядосана и възмутена, господарката Мори възкликна:

— Ха, ти пък като че ли имаше нужда от насърчаване!

Рейко си даде сметка, че едва ли скоро щеше да разбере истината, а и вече нямаше значение. Трябваше да мисли за по-важни неща. Чу шум от битка и викове навън — войниците на владетеля Мори продължаваха да се сражават с войниците на Сано. Тя прошепна на лейтенант Асукай:

— Как ще ги изведем от имението?

— Е, щеше да се получи, ако си беше затваряла голямата уста! — заяви Укон гневно.

— Моята уста не е по-голяма от твоята! — избухна господарката Мори. — Ти издаде цялата история, защото искаше да се похвалиш пред госпожа Рейко какво си й сторила.

— Аз заговорих, след като ти вече беше казала достатъчно, за да ни убият, глупачке!

Господарката Мори се бе задъхала от негодувание:

— Ти, недодялана и мръсна селянке! Не смей да ми говориш по този начин! Ще… — тя млъкна внезапно.

Когато отправи поглед покрай Рейко, гневът й бе преминал в тревога. Рейко се обърна и видя на прага млад мъж. На лицето му бе изписан пълен потрес. Без да обръща внимание на останалите присъстващи, той се втренчи в господарката Мори.

— Енджу! — изрече тя едва чуто и се хвана за гърлото. — Откога си тук?

— Достатъчно, за да чуя всичко — той поклати глава, все едно се опитваше да отрече онова, което бе с чул. — Майко, истина ли е?

Господарката Мори потръпна от ужаса в гласа му. Сълзи на срам изпълниха очите й.

— Надявах се никога да не научиш.

— Ти си убила баща ми!

Енджу изглеждаше поразен, потресен.

— Не можех да понеса мисълта някога да разбереш, че неговата кръв е по ръцете ми — господарката Мори ги протегна към него. — Направих го, за да го накажа за онова, което ти стори. Защото тогава не можех да те защитя. Ще ми простиш ли?

Енджу се устреми към нея, коленичи и взе ръцете й в своите.

— О, мамо! — гласът му преливаше от вълнение.

Господарката Мори го прегърна и притисна буза до главата му. Рейко се трогна против волята си. Тя разбираше неоспоримата важност на дълга, който една майка чувства към детето си. Целта, която си бе поставила господарката Мори, бе справедлива. Само да бе избрала различни средства.

Към виковете навън се прибави и шум от тичащи нозе. Лейтенант Асукай отвори външната врата. В градината нахлуха отряд войници с герба на Сано върху броните си. Асукай викна към тях:

— Ей, какво става?

— Победихме хората на Мори и завзехме имението — отвърна командирът.

От гърдите на Рейко се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Лейтенант Асукай каза:

— Добре. Нуждаем се от ескорт обратно до крепостта Едо.

— Имате го — отвърна командирът.

Точно навреме. Сега Рейко вече можеше да отведе двете убийци в двореца, за да дадат показания на нейния процес и да я оневинят.

— Госпожо Мори, Укон, трябва да дойдете с нас — рече тя.

Енджу се обърна към Рейко:

— Не! — възкликна, очевидно разстроен, защото онова, което майка му бе сторила, щеше да й струва живота. Стисна ръцете й. — Няма да ви позволя да я отведете!

Господарката Мори се освободи и заговори с примирение:

— Всичко е наред, Енджу. Готова съм да посрещна своето наказание.

— Майко, недей!

Господарката Мори се изправи, а той се вкопчи в полите й като дете. Тя погали сина си по лицето, сведе поглед към него и се усмихна ласкаво:

— Него вече го няма. Мога да умра спокойно със съзнанието, че най-накрая съм отмъстила за теб.

Енджу я пусна, сведе глава и се разтресе в мъчителни ридания. Рейко изпита искрена жалост и към майката, и към сина, тъй като не можеше да не си представи как самата тя защитава Масахиро, а после я откъсват от сина й и я отвеждат да отговаря за това, че е проляла кръв заради него. Почти бе готова да прости на господарката Мори.

Господарката Мори тръгна бавно към Рейко, лейтенант Асукай и двамата войници, които бяха влезли в стаята.

— Готова съм — заяви тя със смирено достойнство.

— Аз пък не съм — заяви Укон.

Изглеждаше слисана, сякаш току-що бе осмислила факта, че е направила самопризнания за извършено престъпление и животът й е в опасност. Освен това изглеждаше дълбоко засегната. Когато войниците се отправиха към нея, вдигна ръце и отсече:

— Не ме докосвайте!

— Всичко свърши, Укон. Предай се — каза й Рейко.

— Не може това да е краят! — възкликна Укон, поклащайки глава в трескаво недоумение. — След всичките ми планове и надежди, след всичките ми усилия толкова време… — беше като полудяла от мъка, очите й гледаха с безумен поглед. Гласът й се извиси в пронизителен вой: — Ти не трябваше да победиш!

Тя пристъпи към Рейко, която се отдръпна, потресена и отвратена от страстта на Укон. Не можеше да не изпита съчувствие към желанието й за отмъщение, макар че мишената бе самата тя. Кръвната вендета бе традиционна част от самурайския кодекс на честта, който бе възприела Рейко. Намеренията на Укон, макар и с погрешна насоченост също както на и господарката Мори, бяха искрени. Нима Рейко би реагирала с по-малка ярост, ако някой стореше зло на Масахиро? Тези обстоятелства не оправдаваха престъплението на Укон. Рейко каза:

— Поела си риск и си загубила. Сега трябва да си понесеш последствията. По-добре е да тръгнеш доброволно.

Укон заскуба коси.

— Няма! Не е честно първо да пратиш сина ми на смърт, а после да се измъкнеш от капана, който ти бях заложила! — тя отправи безумен поглед над хората в стаята. Господарката Мори я наблюдаваше с отвращение, а Енджу — с подозрение и интерес. — Ако ме осъдят на смърт, госпожа Рейко ще остане на свобода и ще прави зло на други хора. Не е честно! — тя раздра дрехата си и остави кървави резки по гърдите си.

— Приеми съдбата си — призова я господарката Мори. — Поне веднъж в жалкия си живот прояви достойнство.

Рейко се обърна към лейтенант Асукай:

— Не разполагаме с много време до процеса. Арестувайте я.

Той и войниците хванаха Укон за ръцете. Със сила, неочаквана за жена на нейната възраст, тя се отскубна от мъжете и се хвърли към вратата. Лейтенант Асукай се втурна след нея и я хвана за края на пояса. Укон падна на колене. Докато я дърпаше като куче на каишка, а войниците се спуснаха да му помогнат, тя се съпротивяваше, дращейки по пода, по ръкоделието на господарката Мори и по подноса с цветните конци.

— Пуснете ме!

Укон изви тяло и се устреми към мъжете като змия, която напада. В ръката си бе стиснала ножиците, които бяха малки и елегантни, но остри и направени от стомана.

— Внимавайте! — викна Рейко.

Укон замахна с ножиците срещу войниците и уцели единия в окото. Той извика и притисна ръка върху раната. Другарят му изруга, извади меча си и го насочи срещу Укон, която замахна срещу него и лейтенант Асукай.

— Не! — извика Рейко. — Трябва ми жива!

— Не е честно да се простя с мечтата си да ти отмъстя! — кресна срещу нея Укон. — Това е единственото, което ми е останало на този свят!

Хукна да бяга из стаята, изплъзвайки се на лейтенант Асукай и на войниците, които я гонеха.

Един от войниците успя да докопа ръката й. Докато се бореше с нея, тя заби ножиците в бедрото му. Той извика и я пусна. Лейтенант Асукай взе да обикаля около Укон, отдръпвайки се всеки път, когато тя замахваше, за да го намушка с ножиците. Хвърли се към нея, но тя му се изплъзна за пореден път и се устреми към Рейко.

— Трябваше да те убия онази нощ, когато видяхме сметката на владетеля Мори! — изкрещя тя.

Рейко запретна ръкава си и хвана кинжала, който носеше завързан с ремък над лакътя си. Това би трябвало да й отнеме не повече от един-единствен удар на сърцето, но бременността бе забавила рефлексите й.

Тъй като не бе практикувала бойни изкуства от месеци, движенията й бяха непохватни, а тялото й — отпуснато. Преди да успее да измъкне кинжала от ножницата, Укон замахна срещу нея. Рейко се дръпна, но не достатъчно бързо. Остриетата разрязаха рамото й.

Болката изтръгна вик от гърдите й. Натежалият й корем наруши равновесието й. Тя падна на една страна. В мига, в който се озова на пода, Укон се хвърли отгоре й, замахна яростно и ножиците в юмрука й се устремиха към окото й. Рейко ги сграбчи. Остриетата се забиха в дланта й. Укон замахна отново, после пак и пак. Рейко се отбраняваше трескаво, а тя крещеше:

— Ще те убия сега, пък ако ще това да е последното, което ще сторя на този свят!

Лейтенант Асукай я откъсна от Рейко, но Укон се заизвива бясно, размахвайки ръце и крака. Оттласна го от себе си, блъсна го в една стена и отново се хвърли върху Рейко. Още удари нанесоха нови рани по ръцете на Рейко, която ги размахваше отчаяно в опит да предпази лицето си. Тежестта на Укон я приковаваше към пода и притискаше издутия й корем.

— Не е честно ти да чакаш дете, а аз повече никога да нямам друго! — изпищя Укон. От устата й се разхвърча слюнка. Лицето й бе така изкривено от ярост, че изглеждаше демонично. — Мразя те! Мразя те! Умри!

Замахна свирепо, насочвайки остриетата към корема на Рейко, към детето в утробата й. Рейко усети, че я залива паника. Сграбчи с две ръце китката на Укон. Остриетата убодоха корема й, докато Укон се опитваше да ги забие в плътта й. В тази безмилостна схватка за овладяване на оръжието Рейко се сражаваше с непозната за самата нея решителност, със свирепостта на вълчица, бранеща малките си. Укон обаче бе майката, обезумяла от загубата на единственото си дете. И докато бременността отнемаше от силата на Рейко, лудостта подхранваше силата на Укон.

С мощен вик тя устреми ножиците към корема на Рейко, като ги движеше в зигзаг.

Рейко изпищя от ужас, когато остриетата се врязаха в кожата й. Обладана от най-свирепата ярост, която бе изпитвала някога, тя отхвърли Укон от себе си. Укон залитна, препъна се и падна по гръб. Рейко измъкна кинжала си и се хвърли върху нея с неистов писък. Замахна с цялата си мощ към ухиленото лице на Укон.

Лейтенант Асукай я хвана, преди да успее да убие жената. Двамата ранени войници сграбчиха Укон. Този път тя вече не се съпротивяваше. Пусна ножиците, изцапани с кръвта на Рейко. Задъхана и хриптяща, Укон избухна в истеричен смях. Лейтенант Асукай взе кинжала от ръцете на Рейко и я отпусна внимателно на пода.

— Добре ли сте?

— Не! О-о, не!

Ридания на ужас разтърсиха Рейко, която се бе втренчила в корема си и в тъмночервените петна по робата си.

— Дете за дете! — изграчи Укон, докато войниците извеждаха нея и господарката Мори от стаята, а Енджу бързаше след тях. — Най-накрая се разплатихме!

* * *

В преработвателната фабрика Сано и Хошина настъпваха и замахваха един към друг. И двата крака на Сано бяха изтръпнали, кръвообращението му бе нарушено от въжетата, които бяха стягали глезените му твърде дълго. Чувстваше ги вцепенени, все едно бяха късове дърво. Мъчеше се да не залита и да не показва слабостта си, но вече едва успяваше да се задържи прав. Хиляди благодарности на Хирата, че бе посякъл повечето им противници, а останалите бе отдалечил. Мистичните му бойни изкуства му се бяха отплатили за усилията в най-решителния момент. Сега обаче Хошина имаше предимство. Сано трябваше да му го отнеме или да умре.

— Остана съвсем сам — заяви Сано, докато се дебнеха, отстъпваха, нападаха и нанасяха удар след удар. — По-добре се предай!

— Същото се отнася и за теб — ухили се Хошина и го засипа с поредица от удари.

Сано едва успя да ги избегне. Усети как по прасците му плъзнаха тръпки. Замахна към Хошина и попита:

— Кога за последен път си печелил битка?

— Този път — отвърна Хошина парирайки.

— Ще ти се.

Когато Хошина се хвърли в контраатака, Сано приклекна и едва успя да избегне удар в главата. После отстъпи и заобиколи противника си.

— Кога за последен път си се бил с някого?

Хошина се извъртя с лекота, която предизвика завистта на Сано.

— Вчера, на тренировка в крепостта Едо.

Но в гласа му прозвуча раздразнение, защото и двамата знаеха, че макар и преди време да бе работил като полицай, преследващ престъпници по улиците, сега бе безполезен бюрократ.

— Тренировките не могат да ти заместят битка на живот и смърт като тази — рече Сано. — Но е по-добре от нищо. Вярно, победи Призрака, но това беше преди три години. Оттогава по-често използваш четка за писане, отколкото меч!

Той замахна яростно към Сано, изтиквайки го назад. Сано усети как във вените на краката му нахлува кръв. Мускулите му се свиха в болезнени спазми. Той потръпна, докато се привеждаше и парираше. Ямата се намираше зад него. Олюлявайки се на ръба, той разпери ръце, за да запази равновесие. Хошина отправи яростен удар към корема му. Сано се дръпна назад, краката му поддадоха и той падна в ямата.

Гъста лигава воняща течност се разплиска около него. Той потъна под бълбукащата й повърхност. Лугата опари очите му, преди да успее да ги затвори. Зловонието изпълни ноздрите му и го задави. Стисна здраво устни, но въпреки това противният вкус проникна в устата му. Ямата се оказа по-дълбока, отколкото бе предполагал. Докато размахваше ръце и крака в усилие да се задържи изправен, замалко не изпусна меча си. Показа глава на повърхността само колкото да си поеме въздух, но после нозете му се хлъзнаха по калното дъно и той потъна отново. Към него заплуваха късове разлагащо се месо.

През течността, която нахлуваше в ушите му, долови язвителния смях на Хошина. Успя да се изправи, като се давеше, плюеше и отмахваше слузта от лицето си. С всяка своя фибра се чувстваше осквернен от покварата на смъртта. С пламнали и замъглени от лугата очи успя да различи Хошина, който бе застанал на ръба на ямата.

— Само да можеше да се видиш! — Хошина така се заливаше от смях, че чак хълцаше. — Гледката е неповторима!

Сано запристъпва с усилие към ръба на ямата. Спазмите отново сковаха прасците му и той залитна. Хошина нанесе удар към него. Сано отскочи и загуби равновесие. Замахна към Хошина и замалко не падна. Опита се да се промъкне покрай него и да се изкатери навън от ямата, но Хошина изтича покрай ръба без усилие, докато Сано едва се придвижваше в гъстата луга.

— Този път те пипнах! — възкликна Хошина и замахна с острието към Сано.

Яростта подсказа на Сано спасителна хитрост. Той изпъна рязко ръка и плисна луга към Хошина.

— Ей! — отвратен, Хошина отскочи назад от ямата, за да се предпази от скверната течност.

Сано запълзя с мъка нагоре, но се хлъзна по слузестата кал и отново се озова под повърхността. Хошина нанесе поредния си удар. Острието ожули скалпа му. Когато изскочи на повърхността, за да си поеме въздух, Хошина размаха острие току пред лицето му. Сано пое дълбоко въздух и се гмурна точно навреме. Клекна на дъното със затворени очи, приведе се напред и обхвана глава с ръце, за да се предпази, като сдържаше дъха си.

Хошина забиваше меча си в повърхността тъй шеметно, все едно хиляди остриета пронизваха тъмната слуз над Сано, кълцайки гъстата смес от гнило месо и луга. Острият му връх уцели Сано в гърба и раменете му, но той си наложи да не мърда.

След като не се показа на повърхността, ръгането престана.

В слузестата неподвижност и тишина Сано усети как Хошина оглежда острието си и се пита дали кръвта по него означава, че Сано е мъртъв. Почувства, че няма да издържи още дълго, без да диша. Сърцето му биеше оглушително, дробовете му настояваха за въздух. Лугата пареше болезнено в раните му. Опита се да прецени къде стои Хошина. Точно когато си мислеше, че вече трябва или да изплува на повърхността, или да се удави, долови, че Хошина се привежда над ямата, за да го търси.

Изригна от тинята с вдигнат меч. През гъстата течност, която се стичаше по лицето му, видя пред себе си замъгления образ на Хошина. Събра цялата си мощ и замахна към него.

Хошина изкрещя.

Вдигна своя меч, но твърде късно. Ударът на Сано бе прерязал гърлото му.

Сано усети как острието му разсича плът, мускули и кости. Върху него плисна фонтан от топла кръв. Отсечената глава на Хошина цопна в ямата миг преди трупът му да се стовари върху Сано.