Лора Джо Роуланд
Кикунохана (18)

18 глава

На разсъмване Сано спеше дълбоко, изтощен от двата дни непрекъсната работа. Детектив Маруме го повика през вратата на спалнята му:

— Извинете, Сано сан, буден ли сте?

Сано се размърда замаян и видя Масахиро, който се бе мушнал в леглото между него и Рейко. Обикновено момчето предпочиташе да спи само, но понякога през нощта се вмъкваше под техните завивки. Може би се чувстваше застрашен заради последните тревожни събития. Двамата с Рейко не помръдваха.

— Вече да — отвърна Сано, прозявайки се. — Какво има?

— Владетелят Мацудайра иска да ви види в имението си.

Сано се измъкна от леглото, събирайки сили за нова неприятна сцена. Облече се за броени минути и след като личният му прислужник го обръсна и среса косите му, излезе през портите, придружаван от Маруме, Фукида и охраната си. Поеха с бърз ход пеша към специалния ограден район в крепостта Едо, където живееха висшите членове на клана Токугава.

Войници правеха редовния си обход из района или стояха в стражниците покрай зидовете, които разделяха именията. Забулено в облаци, небето едва-едва бе почнало да изсветлява, въздухът бе наситен с влага, а пейзажът наоколо бе тъй безцветен, все едно дъждът бе отмил багрите му. Сано и придружителите му спряха пред портите на владетеля Мацудайра, които се отличаваха с три подредени един над друг покрива и богато украсени, подсилени с железен обков врати.

Стражите взеха меча на Сано и го претърсиха за скрито оръжие. Дори дворцовият управител не бе освободен от тези строги мерки за сигурност.

— Хората ви ще изчакат ей там — рече на Сано капитанът на стражата.

Охранители го съпроводиха в имението и го оставиха пред голяма дървена барака, построена от едната страна на градина. Прозорците на покрива и широките врати бяха отворени. Вътре владетелят Мацудайра седеше на една маса, върху която се намираха неколкостотин различни по вид и размер дръвчета бонзай, засадени в керамични саксии. В момента пресаждаше малко борче с извити клони и ствол.

— Добре си дошъл, Сано сан — рече той. Гласът му бе тих, а маниерът — благ. Облечен в стара памучна роба и панталони, без обичайните си мечове, с изцапани с пръст ръце, изглеждаше по-скоро като селянин, отколкото като могъщ военачалник. Сано се поклони, отвърна на поздрава и влезе в бараката. Вътре миришеше на пръст и тор. Защо владетелят Мацудайра го бе повикал тук?

— Искам да разговарям с теб насаме — заяви в този миг владетелят Мацудайра.

При все това Сано знаеше, че двамата не бяха сами. Наблизо сигурно имаше стражи, макар че не се виждаха и не можеха да чуят разговора им. Владетелят Мацудайра не поемаше никакви рискове по отношение на собствената си безопасност.

— Утрото е най-приятната част от деня — той нежно постави малкото дръвче в нова саксия и натрупа пръст около корените му. — Това е времето, преди човек да бъде погълнат от работа, когато може да се отпусне и да се наслади на живота. Не си ли съгласен?

— Да… така е.

Сано се съмняваше, че владетелят Мацудайра го е повикал тук, за да сподели с него няколко мига на покой.

— Реших, че това за теб ще е добра възможност да ми разкажеш как напредваш в разследването на убийството.

Сано се ограничи с доклад, който се движеше по ръба на истината. Разказа, че е провел предварителни разговори с живущите в имението на Мори, но му спести факта, че показанията им са потвърдили историята на господарката Мори и са опровергали версията на Рейко. Описа как Хирата бе проследил анонимното писмо и бе намерил скривалището с оръжие в склада на владетеля Мори, но пропусна да спомене какво друго бе открил сосакан сама. Уведоми го, че е започнал издирване на момичето медиум, което бе изчезнало подозрително, преди да бъде разпитано.

Когато приключи, за момент владетелят Мацудайра остана безмълвен, засаждайки мъх около ствола на дръвчето си. После попита:

— Нещо друго?

Преди Сано да успее да отговори, владетелят Мацудайра се обърна към него, вдигна ръка и каза:

— Спри. Ще се опиташ да излъжеш, а на мен ми дойде до гуша от лъжи — изведнъж стана зъл и суров: — Няма защо да се опитваш да скриеш истината от мен. Знам за съобщенията ти до владетеля Мори, които са излезли наяве. Ясно ми е и какво означават — вие двамата сте замисляли въстание.

Тревожна струна отекна в Сано. Той бе слисан, и то не само защото владетелят Мацудайра знаеше за уликите, които се надяваше да прикрие.

— Как разбрахте за съобщенията? — попита той колкото се можеше по-спокойно.

— Това не е важно — отвърна владетелят Мацудайра. — Какво имаш да ми кажеш за свое оправдание?

Сведенията за уликите вероятно бяха изтекли към владетеля Мацудайра чрез някой от свитата на Сано или на Хирата.

— Тези съобщения не са такива, каквито изглеждат.

Трябваше лично да уведоми владетеля Мацудайра за тях, да му представи собствената си гледна точка и да пресече всякакви опити да бъдат използвани срещу него. Можеше пък изтичането на информация да не е от неговия лагер, а от самия човек, който бе подхвърлил листовете в склада. Все едно, Сано трябваше да е наясно, че не можеше да ги запази в тайна.

— Мога да обясня.

Владетелят Мацудайра махна с ръка насред думите му.

— Само ми кажи дали е истина — враждебност изкриви лицето му в гневна гримаса. — Двамата с владетеля Мори заговорничихте ли да ме свалите от власт? Ти продължаваш ли?

— Не — заяви твърдо Сано, комуто бе дошло до гуша от неоснователни обвинения, колкото на владетеля Мацудайра — от лъжи.

Владетелят Мацудайра пристъпи към Сано и се втренчи в него с немигащ поглед, измервайки честността му. Леко потръпване на устните му показа, че я намира за фалшива.

— Престани с превземките си. Шогуна го няма, за да го мамиш с номерата си. Спокойно можем да стигнем до дъното на всичко това, защото тук няма никого, освен нас.

Ние и скритите ти стражи, които са готови да се нахвърлят върху мен, щом им дадеш знак.

Сано рече:

— Казах ви вчера, че не съм заговорничил срещу вас. Днес ще ви повторя, че не съм… нито преди, нито сега. А вие — както искате — можете да ми вярвате или да смятате, че ви лъжа.

Изражението на владетеля Мацудайра внезапно се промени. По вида му сега личеше, че се разкъсва между желанието си да повярва на Сано и това да докаже, че подозренията му са основателни. Поклати глава, извърна се и опря ръце на масата.

— Вече не знам на кого да вярвам — измърмори. — Преди време се гордеех с инстинкта си, но сега вече не мога да различа дали някой ми е приятел или враг — после избухна в печален кикот. — С всеки изминал ден враговете ми се увеличават, а приятелите намаляват.

Сано изпита неочаквана жал към владетеля Мацудайра, застанал горе на върха и заобиколен от хора, които непрестанно се опитват да го съборят. Но макар че кризата бе преминала, знаеше, че все още се намира в опасност.

— Милостиви Небеса, как се стигна дотук? — възкликна с приглушен от недоумение глас владетелят Мацудайра.

Превиши си правата, докато се домогваше до властта, помисли си Сано, без да го изрече на глас.

— Стремях се към властта, защото смятах, че е добре не само за мен, а и за цялата страна. Исках да благоприятствам за разцвета, хармонията и честта.

Владетелят Мацудайра се взря в своите редици от бонзаи. Дръвчетата стояха в съвършен строй подобно на застанали мирно войници. Клончетата им бяха извити и приведени в неестествени положения от собствената му ръка.

— Смятах, че мога да се справя по-добре с управлението на страната от моя братовчед. Той остави онзи мошеник Янагисава да обсеби властта — устата на владетеля Мацудайра се изви в презрение и към двамата. — Смятах, че свалянето на Янагисава ще сложи край на покварата и разложението и ще прочисти режима. Но онези, които предпочитаха нещата да си останат, каквито са били, се оказаха твърде много. Те се противопоставиха на усилията ми, вместо да ми съдействат да изградим отново управлението след войната.

И ти подцени противниците си.

— Принудиха ме да избирам — или да ги смажа, или да се простя с живота си — рече владетелят Мацудайра.

Сано се удиви на съчетанието от интелигентност и наивност, от идеализъм и безпощадност, всички те увенчани с безпримерно високомерие, което владетелят Мацудайра представляваше. Вероятно това бяха качествата, необходими да превърнат един самурай във военачалник.

— Те всички унищожиха мечтата ми да изградя една нова, по-добра и по-почтена Япония.

Във внезапен пристъп на ярост владетелят Мацудайра помете боровото дръвче, което току-що бе пресадил, от масата. Саксията падна и се разби в каменния под. Дръвчето лежеше с оголени корени насред разпиляната пръст. Сано забеляза, че е скъп античен екземпляр, вероятно на възрастта на режима на Токугава, основан преди деветдесет и пет години. Владетелят Мацудайра сведе поглед към дръвчето, сякаш отвратен от онова, което бе сторил гневът му. После се я обърна към Сано със сгърчени от вълнение черти:

— Ако тези съобщения не са доказателство, че си изменник и предател, тогава какво са?

— Отпадъци, взети от моя кош за боклук, и откъснати от конкретния смисъл.

— В такъв случай защо не ми каза сам, а ме остави да науча за тях от други източници?

Сано каза истината:

— Защото предположих, че ще си направите прибързани изводи, без да изслушате версията ми. Защото ми се струваше по-разумно да запазя съобщенията в тайна, отколкото да рискувам да ме пратите заедно със семейството ми на терена за екзекуции.

Макар и с неохота, владетелят Мацудайра бе принуден вътрешно да признае, че Сано е прав, от което настроението му леко се разведри.

— Този път си честен. Само че това ни връща там, откъдето тръгнахме. Ти изменник ли си или не? Да ти вярвам ли, или да дам воля на подозренията си? — той измери Сано с поглед. — Изтъкни ми една причина, поради която да те оставя да продължиш разследването на убийството на владетеля Мори, въпреки че ти самият вече си заподозрян.

Сано разпозна онзи критичен момент, в който една-единствена погрешна стъпка можеше необратимо да обрече на гибел него, Рейко, сина им и всичките им близки. Докато размишляваше над възможностите си, вдигна боровото дръвче. Клоните му бяха непокътнати, но нямаше да оцелее, ако не получеше нужните грижи. Можеше да каже: Защото в миналото съм ти спасявал живота, което бе самата истина. Ако не бе посякъл убиеца, известен с прозвището Призрака, управлението на владетеля Мацудайра вече можеше да е сринато. Но припомнянето на собствената му уязвимост едва ли щеше да му хареса. Вместо това каза:

— На кого друг можете да се доверите повече, отколкото на мен?

Един дълъг, изпълнен с напрежение миг владетелят Мацудайра размишляваше мрачно над отговора. Сано му подаде дръвчето. Той се поколеба, после го пое, но очите му проблеснаха предупредително към Сано:

— Ако някога ми се наложи да съжалявам за решението си… — започна той.

Внезапно го прекъснаха детски викове. Тичащи стъпки зашляпаха през мократа градина. Две дечица — момче и момиче — влетяха задъхани в бараката.

— Дядо! — извикаха те.

Втурнаха се към него и всяко от тях се вкопчи в един от краката на владетеля Мацудайра. Той се усмихна ласкаво и ги прегърна.

— Какво има, малките ми?

— Той ме удари — оплака се момиченцето и се нацупи към момченцето.

— Тя ме удари първа! — възрази той.

— Добре, тогава значи сте наравно — рече владетелят Мацудайра. — Никакъв бой повече. Тичайте да си играете!

Докато двамата се гонеха из градината, той ги наблюдаваше със същата яростна, собственическа нежност, която Сано изпитваше към сина си. После се обърна към него и рече:

— Не забравяй, че ти не си единственият мъж със семейство. Ако ме предадеш, те също ще страдат.

* * *

След като Сано излезе от къщи, Рейко остана да лежи в леглото, опитвайки се да събере сили, за да се изправи лице в лице с настъпилия ден. Предишната нощ не бе мигнала, защото страховете и колебанията й бяха запратили мислите й в шеметен вихър. Беше си наложила да лежи тихо, за да не събуди съпруга си и сина си. Сега тялото и главата я боляха от усилието. Изсъхнали сълзи бяха вдървили лицето й. Заслуша се в дъжда, който бе завалял отново. Имаше чувството, че стаята й е сумрачна пещера под водата. Чу прислужниците, които чистеха из къщата. Масахиро бе отишъл на обичайните си занимания по бойни изкуства. Всички бяха заети и вършеха нещо, с изключение на нея. Тя трябваше да предприеме някакви действия, а не да се предава на самотата и отчаянието в сърцето си.

Едно от нещата, които трябваше да направи, бе да се помъчи да си спомни повече за нощта, в която бе убит владетелят Мори, да обезсили ужасния резултат от своя първи опит. Другото бе да се изправи срещу старите си врагове.

И двете перспективи бяха толкова плашещи, че й се искаше да се завие през глава и да се предаде. Но чу Масахиро да вика в градината, докато се упражняваше в бой с меч. Трябваше да бъде силна — ако не заради себе си, то заради него.

Легна по гръб с опънати крака и с отпуснати до тялото ръце, обърнати с дланите нагоре. Задиша бавно и дълбоко, оставяйки мислите й да се реят. Цялото й тяло се скова от страх, потапяйки се в ужасяващото минало, но тя продължи да упорства. След доста време изпадна в медитативен транс. Душата й се озова в пространство извън тялото й. Видя се да лежи на леглото, докато се носеше над него, миг преди съзнанието й да се устреми по черния, осветен от звезди космически тунел, обратно във времето.

За пореден път онази мъглива нощ в имението на Мори я обгърна в своите звуци на течаща вода и далечни гласове с усещането за влага и заплаха. И отново Рейко бе коленичила на верандата пред личните помещения на владетеля Мори, отдръпвайки глава от шпионката. Изправи се на крака, залитна и падна, тъй като безсъзнанието я повлече надолу, все по-надолу, във водовъртеж от мрак. И пак се понесе в него, докато се озова в спалнята на владетеля Мори.

Лежеше гола на леглото. Лицето му бе над нейното, тъй близо, че долавяше мириса на възкиселия му дъх, излизащ от зейналата му уста, от която се точеше слюнка. Очите му бяха полузатворени, лицето — безизразно. Тя го прегръщаше, краката й бяха сключени около кръста му. Тялото му се блъскаше в нейното на ритмични тласъци, които разтърсваха пода под тях. Рейко усети собственото си учестено дишане, хлъзгавата им пот. В съзнанието й отекнаха подигравки и злобен кикот.

Щом се отдръпна ужасена от тази картина, тя изчезна. Сега вече седеше с изправени рамене. Бе стиснала здраво кинжала си в две ръце, със сочещо нагоре острие. Образът на владетеля Мори изплува от неясно петно от светлина и движение пред нея. Очите му бяха широко отворени, устата му — зейнала от ужас. Той протягаше ръце в безмълвна молба. Мощен замах я устреми към него. Острието на кинжала й потъна дълбоко в корема му. Той нададе оглушителен вик, който стъписа Рейко. Подигравките и смехът се усилиха до маниакална висота. От зейналата рана върху нея бликна кръв.

Рейко изкрещя: „Не!“ Направи усилие да се изтръгне от транса, но той я бе обхванал като невидима стоманена мрежа.

Лежеше насред локва кръв, която се бе просмукала в сламените рогозки от неподвижно проснатото голо тяло на владетеля Мори. В локвата плуваше бяла хризантема, а листенцата й постепенно се обагряха в алено. Ръцете й бяха отпуснати на пода пред нея с дланите нагоре и в тях се мъдреха отрязаните, изцапани с кръв гениталии на владетеля Мори, все още топли и хлъзгави като прясно месо. Така ти се пада, мръсен злодей!

Думите отекнаха, злоради и тържествуващи, в съзнанието на Рейко. Трансът й бе взривен от потрес. Тялото й се сгърчи в конвулсии, крайниците й се разтресоха. Тя успя да седне в постелята, падна напред и изплака. Някой извика:

— Рейко сан!

Обърна се и видя на прага Мидори, която я гледаше озадачено и загрижено. Тя се отправи бързешком към Рейко, коленичи и я прегърна.

— Чух какво се е случило. Толкова съжалявам! Щях да дойда още вчера, но бебето се разболя. Добре ли си?

Състраданието на приятелката й успокои Рейко. Макар че сърцето й все още блъскаше в гърдите, а тялото й трепереше, истерията вече преминаваше. Отпусна се в обятията на Мидори и овладя дишането си.

— Да. Благодаря, че дойде. Радвам се да те видя.

Изведнъж си даде сметка, че нито една от останалите жени, които смяташе за свои приятелки, не бе дошла да я види след убийството. Роднините й също. Вероятно любопитството, което изпитваха, бе значително по-слабо от страха да се свържат с такава скандална престъпница, каквато изглеждаше. Предишния ден следобед бе дошъл да я посети баща й, но тя бе тъй разстроена от първия си опит да преживее повторно нощта на убийството, че почти не успя да говори с него. Иначе всички я избягваха. Дори слугите гледаха да стоят далеч от нея. Тя беше низвергната.

— Чух те да викаш — рече Мидори. — Какво става?

Само това, че господарката Мори е права. С владетеля Мори сме били любовници. Аз съм го прелъстила онази нощ. После съм го намушкала с кинжала си, защото ме е отритнал. След като е умрял, съм го кастрирала.

Така ти се пада, мръсен злодей!

Рейко пое дъх, дълбок и пресеклив. Не можеше да го каже на Мидори, но вече бе сигурна, че тя бе убила владетеля Мори. Собствената й памет бе най-силното доказателство за това. Вместо това отвърна глухо:

— Сигурно е бил лош сън.

Лош сън, който бе реалност и нямаше да си отиде.

— Знам, че не си го извършила! — възкликна Мидори с искрена и прочувствена убеденост. — Няма значение, какво говорят хората.

Рейко можеше да предположи какво приказваха за нея. В очите й нахлуха сълзи на признателност.

— Оценявам предаността ти.

— Не се тревожи, Рейко сан. Твоят и моят съпруг ще докажат, че си невинна — успокои я Мидори.

Но Рейко се страхуваше, че бе само въпрос на време Сано да открие доказателства за вината й. И тогава любовта му към нея щеше да се превърне в омраза и отвращение. Той щеше да остави законът да свърши своето. Неспособна да понесе тези мисли, Рейко се вкопчи в късчето надежда, че е невинна въпреки спомените си, въпреки вестите, донесени от Хирата, че Лили и Джиро най-вероятно не съществуват. Сега беше време да предприеме следващото действие, от което толкова се страхуваше.

— Не мога просто да седя тук, докато съпругът ми и Хирата сан правят всичко, за да ме спасят — Рейко отиде до шкафа и извади дрехи, които да облече. — Трябва да си помогна или ще обезумея, докато чакам.

— Но какво можеш да сториш? — попита Мидори.

— Ще разговарям с някои хора, които може да са отговорни за убийството на владетеля Мори и за инсценирането на моята роля в него — тя повика една прислужничка и каза: — Доведи ми лейтенант Асукай.

Докато Мидори й помагаше да се облече и да среши косите си, Рейко разсъждаваше срещу кой неприятел да се изправи най-напред. Те всички бяха хора, с които се бе сблъскала, докато вършеше частната си детективска работа. Но онзи, който бе най-подходящ и подръка, също имаше връзки с владетеля Мори.

Когато лейтенант Асукай пристигна, Рейко му нареди:

— Доведи ми полковник Кубота от армията на Токугава.