Лора Джо Роуланд
Кикунохана (19)

19 глава

Когато Сано напусна заедно със свитата си оградения район, в който живееха висшите служители от режима на Токугава, по закрития коридор към него бързешком се отправи един от войниците му.

— Гледай да имаш за мен добри новини — предупреди го Сано, напрегнат от срещата си с владетеля Мацудайра.

Той и семейството му се бяха разминали със смъртта на косъм! А сега владетелят Мацудайра му бе дал допълнителен стимул да разкрие престъплението. Вчера Сано можеше да наблюдава провала на владетеля Мацудайра без съжаление. Бе изтърпял толкова оскърбления от този човек, че не изпитваше към него особено съчувствие… допреди няколко мига. Сега носеше отговорността за другар, който служеше на честта и имаше обично семейство, чиято съдба зависеше от изхода на разследването и от равновесието на мощта.

— Наистина ви нося добри новини — отвърна войникът. — От хората, които пратихте да издирват момичето медиум. Открили са Нього. Намира се в метоха на храма Каней.

* * *

Пантерата изчаква най-удобния момент, не скача нито прекалено късно, нито твърде рано.

В имението си Хирата провеждаше тренировките си в една беседка, обкръжена с бял пясък, който бе заравнен в успоредни ивици около покрити с мъх камъни и храсти с извити клони. Правеше едно от упражненията по бойни изкуства, на които го бе научил Озуно. Представяше си, че е пантера в джунглата през нощта, седеше абсолютно неподвижен и отпуснат, но в същото време готов да се хвърли върху плячката си. Дишаше бавно и слушаше гласа на Озуно, който звучеше в съзнанието му.

Слей се с Космоса, бъди в покой със себе си. Ако се приближи враг, твоята невъзмутимост ще го заблуди, ще го накара да смята, че ти не си заплаха, и ще притъпи вниманието му. Ако извадиш оръжието си, ако покажеш, че усещаш предстоящата атака, ще загубиш предимството на изненадата.

Хирата си представи наемен убиец, който пропълзява в полезрението му. Опита се да излъчи спокойствие и ведрина дори когато мислите му се насочиха към разследването на убийството.

Бъди тук и сега! Не се пренасяй в миналото или в бъдещето. Това ще ти коства живота, глупако!

Не можеше да престане да се тревожи за бъдещето на Сано и Рейко, както и за своето собствено. Дори това кратко време, откраднато за тренировки, можеше да изложи на риск всички тях. Затвори очи, за да се съсредоточи върху упражнението.

Дръж си очите отворени! Не изключвай света! Един воин трябва да се научи как да постига вътрешен покой при всякакви обстоятелства. Едва тогава може да разбере какви действия да предприеме по време на бой. Иначе става жертва на несигурността и объркаността.

Скоро сакатият му крак се схвана от дългото стоене в една поза. Той се размърда, опитвайки се да му намери по-удобно положение.

Не се отвличай с физически усещания. Почувствай как енергията тече в теб, докато дишаш.

Уви, светът изобилстваше от дразнители, които Хирата не бе способен да пренебрегне. По покрива и пясъка пръскаше дъжд, вятърът го посипваше с капки. Бръмчаха комари. Той потисна порива си да ги перне. Лицето го сърбеше от ухапванията.

Чувствата са пречки в самия теб, не бива да позволяваш да те отвличат. Трябва да се научиш да ги владееш. Ако не можеш, тогава няма да успееш да осъществиш надмощие над противника си в битката.

Хирата продължаваше да упорства с несекващо старание, когато при него бързешком се озова Мидори.

— Съпруже! Какво правиш?

— Нищо — отвърна той, подразнен от прекъсването.

Лицето на Мидори доби познатото изражение на принудителна сдържаност. Тя разбираше колко важни бяха за него тренировките, но смяташе, че го отдалечават твърде много от дома и дълга към семейството, тъй че рисковете превишаваха ползата.

— Какво има? — попита Хирата.

— Пристигна детектив Ода — Мидори бе довела самурая със себе си. — Иска да ти каже нещо.

Тя побърза да се отдалечи. Когато Ода се отправи към него, Хирата реши да си направи експеримент. Представи си как пристъпва напред и нанася удар на Ода, при което устреми силен поток мисловна енергия в безсловесна мощна заплаха към детектива.

Ода влезе в беседката при Хирата.

— Какво има? — попита той през смях. — Защо ме гледате така?

— Няма значение — отвърна рязко Хирата.

Мисловната му атака трябваше да изплаши Ода, но явно силата му не действаше по-добре, отколкото в храма, докато беше с Озуно.

Може би Мидори беше права.

— Кажи ми новините — подкани го Хирата.

— Проучих алибито на доведения син на владетеля Мори — съобщи детектив Ода. — Отидох до Тоцука и установих, че Енджу е прекарал нощта на убийството в тамошна странноприемница. Името му бе записано в книгата за гости. Фигурира и в сведенията на пропускателните пунктове по междуградския път между Тоцука и Едо.

— Кога се е върнал в града според тези сведения?

— Следобед в деня, когато е бил открит трупът на владетеля Мори.

— Значи най-вероятно Енджу не е имал възможност да убие втория си баща — Хирата изглеждаше разочарован, макар че Енджу още не беше извън подозрение. Сведенията не потвърждаваха цялата история. — Намери ли някого по пътя, който наистина да го е разпознал и да помни, че го е видял?

— Разпитах сума ти хора, но такъв нямаше — отвърна Ода. — Ханджията и някои от служителите при пропускателните пунктове си спомниха за мъж, преминал под името Енджу Мори. Описанието им май пасва на външността му. Но не можем да сме сигурни дали са видели именно него или някой друг, който е използвал името му.

— Може да е пратил някого за прикритие, а самият той да е останал у дома и да е убил владетеля Мори. Имението е толкова голямо, че спокойно може да се е скрил там, без никой да разбере.

Но Хирата съзнаваше, че това бяха само предположения.

— Има и друга новина, която сигурно ще ви хареса — рече детектив Ода. — Говорих с един от патрулите, който познаваше Енджу и го помнеше, но не от това му пътуване. Натъкнал се на Енджу и владетеля Мори, докато се връщали в Едо от провинцията точно след Нова година. Чул ги да се карат.

— Така ли? И какво са си говорели?

— Според стража Енджу казал нещо от сорта: „Не, няма да го направя. Никога повече“. А владетелят Мори отвърнал: „Ще правиш каквото ти казвам“. Тогава Енджу се ядосал, препуснал напред с коня си и викнал през рамо: „Ще съжаляваш!“

— Е — заяви Хирата доволен, — очевидно нещата между тях не са били толкова идеални, колкото твърди господарката Мори. Енджу със сигурност трябва да бъде разследван по-внимателно.

— Това може да се окаже доста трудно, тъй като никой в имението на Мори не желае да говори за семейството.

— Дори и да е така, някой извън имението може да се окаже по-словоохотлив — предположи Хирата.

* * *

Седнала на подиума в помещението за аудиенции, Рейко пое дълбоко дъх и се подготви за сблъсък, който далеч нямаше да бъде приятен.

В стаята влязоха двама стражи, съпровождайки полковник Кубота. Самурай, прехвърлил четирийсетте, той притежаваше горда осанка, която компенсираше ниския му ръст. Носеше богато украсена бронирана туника и метални предпазители за краката, но Рейко знаеше, че са само за показност. Кубота прекарваше дните си в надзор и обучение на войници. Самият той рядко практикуваше бойни изкуства. По време на войната бе седял на коня си край бойното поле и бе командвал войниците. Мечът му никога не бе напускал ножницата си. Използваше съмнителните бойни умения, които притежаваше, в една по-интимна сфера.

Имаше благи меки черти, а ъгълчетата на устните му бяха извити нагоре в неизменна усмивка. Ситните бръчици около очите му бяха признак за весел нрав. Но когато се взря в Рейко, погледът му бе строг и жесток. Тя кимна на стражите си и те напуснаха помещението, но по нейно нареждане останаха пред вратата, в случай че й потрябват.

Полковник Кубота пропусна обичайните любезности, които се изискваха от един посетител.

— Как смеете да нареждате да ме откъсват от работата ми, за да ме водят при вас? За какво е всичко това?

Гласът му бе тих, но заплашваше да премине в гневни крясъци. Рейко вече бе ставала свидетел на подобно поведение.

— Добре дошли. Моля, заповядайте.

Потискайки отвращението си към Кубота, тя посочи с жест по-ниския под пред себе си. Той коленичи, настръхнал от негодувание.

— Ако не бяхте съпругата на почитаемия дворцов управител, изобщо нямаше да дойда! По-скоро бих ви заплюл! — макар че чертите му останаха застинали в благ израз, гневът бушуваше в очите му. — Не ви ли стигна, че съсипахте брака ми? Какво още искате от мен?

— Трябва да ви припомня, че вие съсипахте брака си — отбеляза безстрастно Рейко. — Вие сте биели жена си в продължение на двайсет години. Когато се запознах с нея миналото лято, цялото й тяло беше в синини. Прилошаваше й, защото бяхте блъскали главата й в каменния под.

— Един съпруг може да се отнася с жена си, както си реши — изсумтя презрително полковникът. — Неин дълг е да му се подчинява. Сецу нямаше никакво право да ви намесва в семейните ни отношения.

Неговата съпруга бе научила за услугите, които Рейко извършваше за хора в беда, и се бе обърнала към нея за помощ. Рейко си спомняше как уплашената дребна жена бе седяла в същата тази стая и шепнешком й бе разказала своята история за мъките, които бе изстрадала в ръцете на собствения си съпруг. Когато Рейко се бе съгласила да я спаси, госпожа Сецу се бе разплакала от благодарност. Освен това бе предупредила Рейко, че полковникът ще обърне гнева си срещу нея.

— Нямахте никакво право да се намесвате — отсече той. — Нямахте право да вземате правосъдието в свои ръце и да осигурявате на Сецу развод.

— Някой трябваше да се намеси. А предназначението на закона е да защитава невинните граждани от злото.

Рейко бе отишла при баща си, който бе съдия, бе му описала окаяното положение на госпожа Сецу и го бе помолила да се намеси в нейна защита. На специално насрочено дело съдията Уеда бе обявил развода против волята на полковник Кубота. Бе постановил, освен това, че ако Кубота доближи жена си, ще бъде осъден да живее като низвергнат от обществото в продължение на три години. Съдебното решение не бе просто необичайно, то бе направо нечувано. Полковник Кубота се бе развилнял и бе обсипал с грозни ругатни съпругата си, съдията и най-вече Рейко.

— Вие ми отнехте Сецу. Сега тя живее в моята вила в провинцията, която накарахте съдията да открадне от мен, с пари, които ме принуди да й изплатя.

Усмивката му бе грозна, изкривена от враждебност. Рейко знаеше, че гневът му към нея не се дължеше на това, че обичаше жена си и тъгуваше за нея.

— Беше честно да върнете зестрата, която ви бе донесла при сключването на брака — възрази тя. — Вилата бе част от нея. Тя заслужаваше някакво обезщетение за годините мъки, които бе изтърпяла.

— Вие не само я обезщетихте — Кубота стисна юмруци, сякаш се готвеше да я удари. — Прекратихте връзките ми с влиятелен клан. Опозорихте ме публично.

От гняв жилите на врата му се напрегнаха. Омразата, която струеше от него, бе като лумнали пламъци. Готов да избухне, както бе сторил в съда, той заяви:

— Някой ден ще ви отмъстя!

— Може би вече сте го сторили — отбеляза Рейко.

Гневът му се смеси с недоумение.

— Сега пък какви ги бръщолевите?

— Владетелят Мори е убит, а някой се е погрижил нещата да изглеждат така, все едно аз съм го извършила. Затова се питам дали нямате нещо общо с това.

— Ааа, ясно — очите на полковник Курода заискриха от злорадство. — В беда сте и си мислите, че е по моя вина.

— А така ли е?

— Откъде изобщо ви хрумна подобна идея? Като се изключи фактът, че ме ненавиждаш?

— Вие познавахте владетеля Мори доста добре — рече Рейко, която бе наясно с дворцовите клюки.

— Да. И какво от това? — в гласа му се долавяха надменност и нетърпение.

— Ако сте го посетили, той би ви въвел в личните си помещения.

— Ако съм го сторил — подчерта полковникът.

Рейко го наблюдаваше много внимателно, но единственото, което забеляза зад благите му усмихнати черти, бе познатият гняв.

— Може да сте ме видели там. Възможно е да сте съзрели добра възможност да ми отмъстите за проблемите, които ви създадох.

— И смятате, че аз съм намушкал и кастрирал владетеля Мори? Че съм ви проснал в безсъзнание, съблякъл съм ви гола, омазал съм ви с кръв и после съм ви оставил да лежите до него? — възкликна полковник Кубота, клатейки глава в недоумение. — И как съм извършил всичко това, без някой да ме е видял?

— Вие ми кажете.

Той махна с ръка, отхвърляйки теорията й.

— И си мислите, че ще убия влиятелен даймио, съюзник на владетеля Мацудайра, само за да се разправя с вас? — изсмя се той недоверчиво. — Не се ласкайте излишно. Изобщо не сте толкова важна за мен, та да поемам такъв риск.

Рейко знаеше, че теорията й е доста преувеличена, но каза:

— Вие сте избухлив и способен на насилие. Когато сте били жена си, изобщо не сте очаквали, че ще изтърпите някакви последствия. Може би сте мислели, че ще ви се размине, ако убиете владетеля Мори, защото вината ще бъде стоварена върху мен?

— Защо пък не — подигра й се полковник Кубота. — Фактът обаче е, че не бих могъл да го сторя, защото не съм бил там.

Рейко си спомни думите на Сано, че не е намерил никакви доказателства за присъствието на други външни лица, освен нея в имението в нощта на убийството.

— Може да сте подкупили някого от васалите или слугите на владетеля Мори, за да го убие.

Полковник Кубота се изсмя:

— Имате отговор за всичко, нали? Е, онова, което нямате обаче, е доказателство, че аз съм го убил и съм натопил вас.

— Ще оставя съпруга ми да го намери — заяви Рейко, макар че бе по-убедена в собствената си вина, отколкото в неговата. — Той разследва убийството.

— И ще разкажете на дворцовия управител безумната си теория?

Рейко видя, че зад негодуванието на Кубота проблесна страх от разследването, на което щеше да го подложи Сано.

— Той ме помоли да помисля за хора, които биха желали да ми причинят зло — каза Рейко. — Ще му бъде интересно да чуе за вас.

— Искате да кажете, че двамата ще се опитате да ми припишете убийството, за да си спасите жалката кожа? — мускулите на лицето му потръпнаха. Обладан от ярост, задиша шумно. — Сякаш не направихте достатъчно, за да ме съсипете, че сега се каните да ме обвините в убийство и да стъпчете честта ми в калта. Е, няма да ви позволя да го сторите!

Той се хвърли към Рейко с протегнати, готови да сграбчат ръце и с очи, в които пламтеше намерение за убийство. Тя бръкна в ръкава си и бързо измъкна кинжала от ножницата му.

— Спри! — заповяда Рейко. — Не се приближавай!

Замахна с острието към него и в този миг телохранителите й нахлуха в помещението и го сграбчиха за ръцете. Той взе да се съпротивява, а лицето му бе тъй изкривено, тъй дивашко, че приличаше на чудовище. Вероятно това бе видът, в който толкова често го бе виждала съпругата му. Сега госпожа Сецу бе в безопасност, но сърцето на Рейко биеше до пръсване от закъснял страх. Ако не бе взела предохранителни мерки, той можеше да я убие.

— Изведете полковник Кубота — нареди тя на стражите. — С него приключихме.

— О, не, не сме! — изкрещя той, докато го влачеха към вратата. — Ще съжаляваш жестоко, че изобщо си ме срещнала, малка уличнице! Ще се погрижа да си платиш за онова, което ми стори!