Лора Джо Роуланд
Кикунохана (12)

12 глава

Разказът на изгнаника^[1]

 

На малкия остров Хачиджо навътре в океана, далеч отвъд югоизточното крайбрежие на Япония, се издигаше наказателната колония.

Пълна луна, наподобяваща избелен човешки череп, бе увиснала в нощното небе над двата островърхи вулкана. Досами скалистия бряг, в който се разбиваха гонени от неспирни ветрове мощни вълни, се спускаха стръмни склонове, обрасли със субтропична растителност. В малък залив се бе сгушило селце от дървени колиби със сламени покриви насред градини, заобиколени от палмови дървета, прегради от камъни, издигнати като защита срещу силния вятър, и високи треви с виещи се лози. На близкото възвишение бе кацнала малка крепост, обърната към морето. Измазаните й с хоросан стени сияеха с белотата си на лунната светлина. Върху една от наблюдателните кули се вееше флаг с герба на Токугава, който изобразяваше трилистна ружа.

В крепостта бившият дворцов управител Янагисава се забавляваше на банкет, чийто домакин бе губернаторът на острова. Музиканти свиреха за гостите на флейта, барабан и шамисен^[2]. Жени сервираха вино и прясно уловени дарове от морето. Мангали с дървени въглища и горящи фенери пръскаха топлина в хладната нощ. Разговори и смях заглушаваха виещия вятър.

— Горещи благодарности за гостоприемството — рече Янагисава, вдигайки чаша към губернатора.

— За мен е чест да ви предложа някакво забавление. Надявам се, че напитките и храната няма да ви се видят твърде скромни в сравнение с онова, което сте имали в Едо.

Губернаторът бе самурай на средна възраст, който бе прекарал по-голямата част от кариерата си, надзиравайки изгнаниците на Хачиджо. Той се гордееше с приятелството си с Янагисава — преди време втория по ранг след шогуна.

— Много е вкусно — Янагисава оценяваше непретенциозната прясна храна на острова, но не възнамеряваше да й се наслаждава вечно.

Губернаторът се усмихна, поласкан от похвалата на Янагисава.

— Тъй като владетелят Мацудайра не престава да праща нови заточеници на острова, продоволствията са в постоянен недостиг. Но аз запазих най-доброто за вас и за хората ви.

Той даде знак на жените да налеят още вино на васалите на Янагисава, които разговаряха шеговито със служители на острова.

Макар че Янагисава бе затворник също както всички други пратени в изгнание врагове на владетеля Мацудайра и престъпниците, заточени за измяна, контрабанда, нападение или убийство, той се радваше на благосклонно отношение. Местните служители изпитваха страхопочитание пред него, тъй като той бе най-влиятелната личност, изпращана някога на този остров. Поведението му бе обаятелно и изискано. Красивият му външен вид бе помогнал да ги спечели. Те си съперничеха кой ще се сближи с него повече от останалите. Янагисава бе внесъл омая в спокойния примитивен живот на Хачиджо. Много скоро вече разполагаше със свободен достъп до всички части на острова. Повечето жени от местните и заточените — както и немалко мъже — бяха влюбени в него. Янагисава и хората му постепенно бяха завзели управлението на острова. Всичко това бе точно изпълнение на плана, който той бе съставил още преди да напусне свободната земя.

Сега Емико — дъщерята на губернатора — коленичи до него и му поднесе блюдо от сурови стриди. Петнайсетгодишна, красива и гъвкава, тя отправи към Янагисава прелъстителна усмивка и каза:

— Моля, заповядайте. Както знаете, стридите са афродизиак.

— Да, нямам нищо против да ги опитам.

Тя му ги поднесе в устата, а той се усмихна, гледайки я право в очите.

Губернаторът изглеждаше по-скоро доволен, отколкото обезпокоен от това, че Янагисава си разрешава волности с дъщеря му, която вече бе негова любовница. Напоследък Янагисава често правеше намеци, че скоро ще се върне в Едо и отново ще заеме предишното си положение на най-силния политик в режима. Служителите на острова му вярваха, макар че той бе осъден на доживотно заточение. Очаквайки, че не след дълго бившият дворцов управител ще бъде в състояние да отпуска благини, като например назначения на по-добри места, те се стараеха повече от всякога да му угаждат и буквално му тикаха в ръцете жените си. А той възнамеряваше да се възползва максимално от щедростта им.

Емико поднесе още вино на губернатора и на служителите. Скоро очите им почнаха да се затварят и те вече не успяваха да сдържат прозевките си. Един след друг потънаха в дълбок сън и захъркаха. Единствените все още будни гости бяха Янагисава и десетимата му приближени. Той освободи жените, които ги обслужваха. С тях остана само Емико.

— Добре ли се справих? — попита тя нетърпеливо.

— Много добре — похвали я Янагисава.

Приспивателното, което бе пренесъл тайно от свободната земя, и Емико, която го бе сложила във виното по негова заповед, си бяха свършили работата. Служителите щяха да спят часове наред, но той нямаше време за губене.

— Побързайте — подкани той хората си да напуснат стаята. — Чакам от три години, за да се махна от този проклет остров. Нека се отдалечим колкото може повече, преди някой да установи, че сме избягали.

Емико се втурна след тях.

— Чакайте! Обещахте, че ако ви помогна, ще ме вземете със себе си.

Янагисава вече не се нуждаеше от нея. Не беше планирал да вземе нито нея, нито съпругата си или семейството си — само щяха да му пречат. Но нямаше време за разправии.

— Добре, хайде.

Отвън се спуснаха пипнешком по каменните стъпала, издълбани в скалата. Вятърът ги блъскаше.

Луната осветяваше пътя им между камъните по склона. Под тях се носеше ревът на океана. Вълните се виеха насред бяла пяна. Сърцето на Янагисава биеше лудо от нетърпение и въодушевление. Тази нощ бележеше първата му стъпка по обратния път към могъществото.

Спуснаха се предпазливо по дървената рампа, която водеше от селото до брега, покрай малки рибарски лодки, изтеглени на пясъка за през нощта. В края се намираше кеят. За него бяха вързани по-големи плавателни съдове. Сред тях бе корабът, пристигнал преди осем дни от свободната земя, превозвайки нови заточеници до Хачиджо. Представляваше тромаво плитко дървено корито с една-единствена мачта и квадратно платно. Екипажът бе чакал благоприятно време и планираше да поеме обратно на следващия ден. Корабът бе снабден с провизии за бягството, което Янагисава бе замислил.

Двама от хората му избързаха към кораба и спуснаха трапа. Останалите намериха брадвите, които бяха скрили под кея. Втурнаха се към по-големите рибарски лодки, скочиха вътре и пробиха дупки на дъната им. Янагисава държеше служителите да останат приковани на острова до идването на следващия кораб през есента. Не искаше някой да се впусне да го преследва или да уведоми владетеля Мацудайра за бягството му, преди да спечели достатъчно време, за да приведе плана си в действие.

Щом лодките потънаха, той, Емико и хората му се втурнаха на борда. Останалите изтеглиха трапа. Когато бе избирал кои васали да го съпровождат в изгнанието му, той съвсем съзнателно бе посочил четирима опитни моряци. Сега те откачиха въжетата. Заеха се с руля и платното, направлявайки кораба през коварните течения, които минаваха покрай острова.

Янагисава бе застанал на носа заедно с Емико. Тя бъбреше въодушевено за прекрасните неща, които щяха да правят на свободната земя. Той бе вперил поглед в морската шир, набраздена от леки вълни и озарена от лунна светлина. Отгоре му се сипеха студени солени пръски. Приведен срещу вятъра, Янагисава се засмя ликуващ.

— Казах ти, че ще се върна! — изкрещя той към Едо, невидим в далечината. — Ето ме, идвам!

* * *

Изминаха дванайсет дни. Корабът напредваше бавно поради слабия вятър. С нарастващо нетърпение Янагисава очакваше да стигнат лелеяната цел.

— Колко ни остава до сушата? — попита той капитана.

— До утре трябва да я видим.

Но същата нощ се разрази буря. Над морето се изсипа проливен дъжд. Светкавици прорязваха небето, трещяха гръмотевици. Свиреп вятър блъскаше кораба, който се мяташе диво насред вълни, високи колкото мачтата. Докато моряците се бореха да го удържат на повърхността, пасажерите се бяха свили в каютата. Мебели и багаж се пързаляха във всички посоки. В един момент корабът се залюля силно.

Емико се вкопчи в Янагисава.

— Ще умрем! — изпищя тя.

— Няма! Млъкни!

След всички положени усилия да осъществи замисъла си Янагисава нямаше никакво намерение да претърпи провал заради лошото време.

Внезапен мощен удар разтърси кораба и запрати всички към отсрещната стена. Емико изпищя пронизително. Янагисава помисли, че е паднал гръм. Един моряк влетя през вратата мокър до кости, газейки вода до коленете.

— Блъснахме се в риф! Потъваме! — извика той, докато водата изпълваше каютата. — Напускайте кораба! Качвайте се в спасителните лодки!

Всички се втурнаха навън начело с Янагисава. Палубата бе наводнена, а на повърхността плаваха бъчви и плавателни съоръжения. Моряците се мъчеха да отвържат двете малки дървени лодки. Дъждът шибаше Янагисава така, че той не можеше да вижда почти нищо. Водата го заля. Той изруга побеснял. Това не можеше да се случва! Как смееше природата да се намесва в плановете му?

Гигантска вълна издигна кораба високо към небето. Янагисава имаше чувството, че някакво чудовище е изплувало от дълбините под него и го е вдигнало. После корабът вече пропадаше, преобръщайки се, докато се носеше надолу по вълните. Писъците на Янагисава се сляха с писъците на останалите, които долавяше през грохота.

Бе запратен в морето, чиято извисяваща се студена чернота го връхлетя с мощни вълни, които блъскаха тялото му, и го погълна. Той замаха ръце и крака, мъчейки се да задържи глава над солената вода, която смъдеше в очите му и изпълваше носа и устата му. Най-накрая успя да изплува на повърхността. Пое рязко въздух, който не се различаваше особено от морето, тъй като се сипеше проливен дъжд. Светкавици прорязваха небето с ослепително белите си вени и озаряваха океана. Янагисава зърна кораба, който потъваше наблизо. Насред отломките на повърхността се полюшваха човешки глави. Чу писъците на Емико. Към него плаваше някаква дъска. Той успя да я стигне и се вкопчи в нея.

* * *

Бурята вилня цяла нощ. На разсъмване морето се успокои. Янагисава посрещна утрото все така вкопчен в дъската. Изтощен и полуудавен, с мъка се покатери отгоре, макар че цялото тяло го болеше. Огледа се наоколо в настъпващия ден, който бе оцелял да посрещне. Небето бе затулено от облаци, океанът наподобяваше нагърчена стомана. Корабът бе изчезнал, както и всички останали. Янагисава не долавяше никакъв звук, освен шума на вълните и вятъра. Беше съвсем сам в необятната морска пустош.

Щеше да се опита да плува към брега, но не го виждаше. Не знаеше колко време се бе носил по повърхността. Изгаряше го жажда, силите му го напускаха, съзнанието му почна да се замъглява и той загуби чувство за време. През деня слънцето опърли кожата му и по нея избиха болезнени мехури. Нощта го охлади. Гладът разяждаше вътрешностите му. Той лежеше безпомощен, със затворени очи, докато вълните го отнасяха, полюшвайки го, към царството на мъртвите. Единствено волята му го държеше жив. Постепенно в унеса му проникнаха ритмични звуци от плисък на вода. Разнесоха се викове. Янагисава отвори очи. Яркото слънце и синьото небе го заслепиха. Видя лодка, която се плъзгаше по повърхността към него. Беше рибарска, с двама селяни на борда. В далечината зад тях зърна суша. Вероятно се бе носил по течението.

Лодката стигна до него и рибарите го издърпаха на борда. Докато гребяха към брега, умът му бе тъй замъглен, че бе почти неспособен да изпита благодарност, задето го бяха спасили.

Двамата го отведоха в селото си и го сложиха да легне в една колиба. Жените му дадоха вода и намазаха раните от слънцето по кожата му с лековит балсам. Янагисава изгаряше от треска. Потъна в мъчителни кошмари, изпълнени с морски чудовища, бушуващи пожари и воюващи армии. Жените насила изсипаха в гърлото му горчив билков чай. Постепенно треската премина. Една сутрин той се събуди с бистра глава. Лежеше върху дюшек в някаква стая, в която бяха нахвърляни рибарски мрежи, ведра и кухненски принадлежности. Отвън се носеше писък на чайки. Янагисава видя една старица, коленичила до огнището.

— Къде съм? — попита, а гласът му прозвуча като немощен грак.

Жената се обърна и бръчките върху лицето й се врязаха по-дълбоко от грейналата на лицето й усмивка.

— Хубаво, значи дойде на себе си. Това е село Мацукай.

Това бе на полуостров Изу — малък отрязък земя, стърчащ от южния бряг на Япония, спомни си Янагисава.

— Откога съм тук?

— От седем дни.

Янагисава се разтревожи, че бе изтекло толкова ценно време.

— Благодаря, че ми спасихте живота. Сега трябва да тръгвам.

Той отметна завивката и се опита да седне, но мускулите му бяха твърде слаби. Старицата каза:

— Трябва да изчакаш, докато закрепнеш.

Хранеше го обилно с рибена чорба и ден след ден той постепенно се възстановяваше. Селяните го попитаха кой е и откъде е дошъл. Той се престори, че не знае, все едно бе загубил паметта си. Не искаше властите да разберат, че техният най-известен изгнаник се е завърнал. Ходеше по брега, за да раздвижва мускулите си, по мръкнало, да не би да се натъкнеше на някого от шпионите на владетеля Мацудайра. Остави косите върху темето му да пораснат и да се спуснат покрай лицето му. След месец вече бе по-здрав от всякога, но никой от предишното му обкръжение не би го разпознал. Облечен в износени дрехи, които му дадоха рибарите, изглеждаше като един от тях.

Всичко, което му бе останало от някогашното богатство, бяха няколко златни монети, които бе получил тайно от доверени лица, след като владетелят Мацудайра бе заповядал да го арестуват. Бе успял скришом да ги отнесе на Хачиджо и ги държеше зашити в подгъва на робата си. Даде на селяните една монета като отплата за добротата им и за храната, която щеше да му е нужна за из път. Останалите скъта. Напусна селцето в третия месец на годината и пое на бавен и изнурителен път пеша към горната част на полуостров Изу, а после — по главния междуградски път на изток към Едо.

Как му липсваше пътуването на кон в съответстващия на ранга му стил! Сега другите пътници го вземаха за просяк, което си беше истина. Храната му свърши и се препитаваше с подаянията, които получаваше, или с отпадъци от боклука край домовете. Да бъде принизен до боклукчия, до бездомно куче! Когато грохваше, спеше в гората. Владетелят Мацудайра щеше да му плати за всичко това!

След близо месец стигна един храм северно от Тоцука, на ден път от столицата. Беше на свечеряване, свещениците се бяха оттеглили и потъналите в пролетна зеленина храмови градини бяха пусти. По стрехите гукаха гълъби. Янагисава се изкачи грохнал до жилището на игумена — вила, заобиколена от цъфнали вишневи дръвчета. Похлопа на вратата. Игуменът го пусна вътре.

— Изненадан ли си да ме видиш? — попита го Янагисава, докато поглъщаше лакомо получената вечеря, която се състоеше от ориз, зеленчукова супа и чай.

— Не особено — отвърна игуменът. — Силните наистина оцеляват — той бе мъж на неопределена възраст, облечен в шафранова роба с брокатен епитрахил.

Обръснатата му глава бе кръгла и лъскава като перла.

— С какво мога да ви помогна?

Янагисава бе построил този храм и бе подкрепял сектата в продължение на десет години. Игуменът му бе длъжник.

— Първо имам нужда от вана, чисти дрехи и подслон.

Игуменът кимна.

— Можете да останете в къщата за гости, колкото пожелаете.

— Освен това ми е нужна информация — продължи Янагисава. — Какво е положението в Едо?

— Казано накратко — рече игуменът, — владетелят Мацудайра държи властта. На вашия пост сега е Сано Ичиро.

Това беше лошо, но Янагисава възнамеряваше да промени нещата.

— Ще пратиш ли до Едо едно съобщение от мое име?

— Разбира се — игуменът впери изпитателен поглед в Янагисава — Трябва да сторим нещо относно външността ви. Добро прикритие, няма спор, но приличате на скитник.

Янагисава се съгласи:

— Имам идея за нещо по-добро.

* * *

На следното утро той обръсна лицето и главата си. Облече шафранова роба и се усмихна на отражението си в огледалото. Видът му бе на съвършения свещеник. После се отдаде на почивка в малката къща за гости, докато чакаше отговор на съобщението си, което бе отнесено тайно в Едо. На четвъртата вечер от пристигането си в храма се разхождаше в градината, когато към него се приближиха трима самураи. Единият бе красив млад мъж, а другите двама — в напреднала възраст.

— Извинете, ваше преосвещенство — рече младият мъж. — Получих съобщение, че ако искам да науча и важни новини за баща ми, трябва да дойда тук.

После се взря в Янагисава и на лицето му се изписа изненада, примесена с неверие.

— Татко! — възкликна той. — Ти ли ми изпрати съобщението?

— Да, Йоритомо.

По време на изгнанието си Янагисава често бе мислил за сина си, но до този момент не си бе давал сметка, колко му бе липсвал. Сега сърцето му се изпълни с такава неистова любов, че той буквално се разтрепери, когато го видя — двайсет и четири годишен негов двойник.

— О, татко, толкова се радвам, че се върна!

Сияещ от щастие, Йоритомо падна на колене пред баща си и се разрида. Янагисава усети как собствените му очи се замъгляват от напиращите сълзи. Той изправи Йоритомо на крака и двамата се прегърнаха крепко.

— Добре ли си, сине мой? — попита с дрезгав от вълнение глас. Без да го пуска, отдалечи Йоритомо от себе си, за да се полюбува пълноценно на онова, което виждаше. — Как се отнася с теб шогунът?

— Добре съм. Негово височество е много мил — за три години Йоритомо бе станал възрастен, но бе запазил момчешкото си излъчване на невинност. — Аз продължавам да съм любимият му компаньон. И не само това — Йоритомо бе любовник на шогуна.

— Шогунът бе имал продължителна романтична връзка с Янагисава, който се бе възползвал от влиянието си над него, за да спечели контрол над режима. Сега с Йоритомо се намираше в същото преимуществено положение. Привързаността на шогуна го бе опазила, след като владетелят Мацудайра бе победил Янагисава. Въпреки че владетелят Мацудайра бе заточил бившия дворцов управител заедно с цялото му семейство, Йоритомо бе останал в Едо по настояване на шогуна.

— Радвам се да чуя, че негово височество все още предпочита теб — рече Янагисава.

Другото, което изпита, бе искрено облекчение, Йоритомо беше вторият му шанс да спечели постоянна власт над Япония. Във вените на Йоритомо течеше кръв на Токугава — по линия на майка му, която бе роднина на шогуна — и според слуховете той бе най-вероятният наследник на диктатурата. Янагисава лично бе пуснал този слух. Възнамеряваше един ден да го превърне в реалност и да управлява Япония чрез Йоритомо. Но въпреки че щеше да го използва, както постъпваше с всички, стига да имаше тази възможност, синът му за него не бе просто средство. Янагисава никога не бе обичал някого толкова силно, колкото Йоритомо. Имаше още трима синове, но за него Йоритомо бе нещо повече от плът и кръв.

— Мислех, че повече никога няма да те видя! — възкликна Йоритомо.

— И ние — рекоха възрастните мъже.

Янагисава се обърна към Като Кинхиде и Ихара Ейгоро, които бяха членове на съвета на старейшините — върховното управително тяло на Япония, което включваше висшите съветници на шогуна. В съобщението си бе помолил Йоритомо да ги доведе. По време на войната те се бяха противопоставили на владетеля Мацудайра и бяха подкрепили Янагисава. Бяха оцелели от чистките, присламчвайки се към Йоритомо, чието влияние върху шогуна ги бе предпазило от владетеля Мацудайра. Сега изглеждаха тъй удивени да видят Янагисава, все едно бе възкръснал от мъртвите, но не бяха и особено доволни.

— Какво има? — попита Янагисава. — Мислех, че ще се зарадвате, когато ме видите отново тук.

— Да, разбира се — рече Ихара. Нисък и прегърбен, той приличаше на маймуна. — Просто бе твърде неочаквано.

— Как избягахте? — попита Като.

Той имаше широко лице с пергаментова кожа, наподобяваща маска с цепки за очите и устата.

— Няма значение — отвърна Янагисава. — Тук съм, за да оглавя нова кампания срещу владетеля Мацудайра — веднъж освободеше ли се от него, щеше да съблазни шогуна и да си върне благоразположението му. — Трябва да изготвим план за действие.

Като и Ихара си размениха погледи, след което Като заяви предпазливо:

— Времето не е подходящо за подобна кампания.

— Защо? — попита Янагисава, обезпокоен от тяхната липса на ентусиазъм.

— Откакто заминахте, политическият климат е твърде неблагоприятен за вас — рече Ихара.

— Какво се случи с другите ми съюзници? Никой ли не остана?

— Все още има служители и даймио, които са на ваша страна — рече Като, — но владетелят Мацудайра ги държи в ръцете си.

— А армията ми?

— Останки от нея продължават да се сражават срещу владетеля Мацудайра — отвърна Ихара, — но той залови и екзекутира мнозина от воините ви, а оцелелите принуди да се изпокрият и ги разпръсна из цялата страна.

Янагисава долови тихия звук от капките на водния часовник в храмовата градина и те му заприличаха на надеждите му, които взеха да пресъхват. Той обаче отказваше да се прости с тях.

— Добре тогава. Ще трябва да сформирам нова армия. Ако можете да говорите с някогашните ми съюзници, ги убедете да ми пратят някакви войници… — гласът му заглъхна, когато видя, че Като и Ихара поклатиха глава.

— Съжалявам — рече Като.

— Нима искате да кажете, че ми отказвате подкрепа? — попита рязко Янагисава.

— Не можем да си го позволим — отвърна без заобикалки Ихара.

В гърдите на Янагисава лумна гняв:

— Аз ви включих в съвета на старейшините. Без мен и двамата щяхте да сте дребни чиновници в някоя затънтена провинция. Длъжници сте ми!

— Изплатихме си дълговете, когато рискувахме живота си за вас първия път и едва избягнахме смъртта — заяви Ихара.

— Сега нашият дълг е да поддържаме мира, а не да разбунваме страната за нова война — рече Като.

Което означаваше, че те бяха доволни от настоящото положение и не искаха да си създават грижи. Дърти страхливци! Засегнат и огорчен, Янагисава попита:

— А аз какво да правя?

— Проявете търпение — рече Като. — Известно време не надигайте глава.

— Изчакайте удобен момент, когато ще имате подобри шансове за успех — добави Ихара.

Такъв момент никога нямаше да настъпи. Броят на привържениците на Янагисава щеше все повече да намалява заради гоненията, на които бяха подложени по заповед на владетеля Мацудайра. Колкото по-дълго Янагисава отсъстваше от политическата сцена, толкова по-лесно щяха да го забравят. Освен това Йоритомо вече ставаше твърде голям, за да поддържа интереса на шогуна, който предпочиташе млади момчета. Янагисава щеше да загуби шанса си да постави Йоритомо начело на режима, ако скоро не се завърнеше. Той успя да скрие отчаянието си, запазвайки твърдо и хладно изражение.

— Тъй като нямаме какво повече да си кажем, ви пожелавам лека нощ.

Старейшините се поклониха. Йоритомо се обърна към тях:

— Можете да тръгвате към крепостта Едо. Аз ще ви настигна.

След като те си заминаха, Йоритомо каза:

— Татко, съжалявам, че те разочароваха.

Съчувствието му трогна Янагисава.

— Няма нищо — старейшините щяха да си платят за това, че го изоставяха в нужда. — Има и други начини да се издигна отново.

— Аз мога ли да ти помогна с нещо?

Както винаги, той бе верен и всеотдаен син, с неизменно желание да му угоди. Янагисава се усмихна, ободрен от подкрепата му.

— О, да, разбира се — прегърна го и двамата поеха към портите. — Ето какво ще сторим — и зашепна в ухото му.