Лора Джо Роуланд
Кикунохана (21)

21 глава

— При цялото ми уважение, господарке Рейко, това едва ли е добра идея — заяви лейтенант Асукай.

При задния вход, водещ към личните й помещения, Рейко облече рошаво сламено наметало, което да я пази от дъжда.

— Не мога повече просто да си седя вкъщи и да чакам. Трябва да помогна на съпруга си да открие кой е убил владетеля Мори.

След като сблъсъкът й с полковник Кубота не успя да докаже, че не тя е извършителят, Рейко бе обзета от непреодолима потребност да разбули загадката.

— Знам още хора, които трябва да се разследват.

— Кажете на дворцовия управител Сано или на сосакан Хирата. Оставете ги те да свършат нужното — предложи Асукай.

— И двамата вече си имат достатъчно работа — Рейко мушна нозе в дървени сандали с дебели подметки, които щяха да я издигнат над локвите по улиците. — Ако моите улики не ме отведат доникъде, по-добре да пропилея собственото си време, отколкото тяхното.

Загрижен и със съзнанието, че е длъжен да я закриля, Асукай каза:

— Позволете да отида аз. Ще открия вашите заподозрени и ще ви ги доведа.

— Ще стане по-бързо, ако отида лично.

— Бих могъл да разговарям с тези хора вместо вас. Само ми кажете какво да ги питам.

Но Рейко смяташе, че времето не е подходящо за солово изпълнение, което да подложи на изпитание непроверените му умения на детектив.

— Оценявам предложението ти, но вече съм решила.

— Не бива да напускате къщата — настоя лейтенант Асукай. — Ако владетелят Мацудайра разбере, никак няма да му се понрави.

— Няма да разбере — рече Рейко, събирайки косите си в кок под памучна кърпа.

— Ако хората ви видят…

— Никога няма да ме познаят.

Тя нахлупи на главата си шапка от ракита, след което взе в ръка чадър и кошница. Изглеждаше като най-обикновена прислужничка, тръгнала по работа. Лейтенант Асукай се навъси, достатъчно разтревожен, за да се противопостави на господарката си.

— Навън е опасно — застана между нея и вратата. — Освен това не излагате на риск само собствената си безопасност.

— Ако не разрешим този случай, аз ще бъда екзекутирана и бебето ми никога няма да се роди — отвърна Рейко.

Изобщо не бе в състояние да понесе мисълта, че то би могло да се появи на бял свят като детето на убийцата. Трябваше да докаже, че не е така.

— Или ми помогни, или се дръпни от пътя ми.

Съпротивата на лейтенант Асукай се сломи. Той отвори вратата към сивия влажен ден, но каза:

— Не можете да вземете паланкина си. Хората ще разберат, че сте вие. А във вашето положение не бива да тръгвате пеша.

— Има едно място надолу по булеварда срещу главните порти, където мога да наема каго — ракитовите столове, окачени на пръти и носени от мъже срещу нищожно заплащане, бяха евтина форма на обществен транспорт. — Ти и останалите ми охранители ще ме изчакате там и ще ме следвате от разстояние.

Тя премина през проходите и пропускателните пунктове на крепостта Едо без произшествия. Опитът я бе научил, че прислужничките са като невидими. Скоро вече седеше в люлеещото се, тръскащо се каго, а носачите му подтичваха към града. Изпълни я възторжено усещане за свобода. Почувства се обнадеждена и изпълнена с живот.

Опита се да забрави, че много скоро можеше да загуби и свободата, и живота си.

* * *

Пътуването до Уено и обратно бе отнело на Сано цялата сутрин и част от следобеда. Сега, изгаряйки от нетърпение да се срещне с врага си, пое с антуража си към административния район Хибия. Никога не бе ходил в къщата на полицейския началник Хошина — отношенията им не предполагаха подобни посещения. Той бе почти толкова любопитен да види как живееше Хошина, колкото и решен да измъкне от него някои факти.

Хошина притежаваше имение в покрайнините на района. Беше едно от най-отдалечените от крепостта Едо. Само неголям път и отводнителен канал разделяха граничния му зид от търговския квартал Нихонбаши. Това местоположение вероятно се дължеше на ниския му ранг в двора или на факта, че полицията носеше покварата на смъртта заради екзекуциите, които постановяваше. Освен това положението му във вътрешния кръг на владетеля Мацудайра открай време бе доста несигурно. Но той се бе възползвал максимално от имота, с който разполагаше.

Сано и хората му слязоха от конете пред порта с покрив на три нива и двойни крила, закачени на лъскави месингови колони. Фамилният герб на Хошина бе извезан на огромен флаг, който сега висеше подгизнал от дъжда. Стражи в крещящи брони поздравиха Сано вежливо, но хладно. Група войници съпроводиха него и хората му навътре в имението. Ако до този момент Сано не си бе дал сметка, че навлиза във вражеска територия, сега вече нямаше никакво съмнение.

Войниците го въведоха в къща, която бе толкова голяма, че смаляваше терена наоколо. Коридорите бяха покрити с излъскана кипарисова настилка, а декоративните тавани бяха боядисани и позлатени в същия стил като двореца на шогуна. Слуги се движеха безшумно из стаи, обзаведени с шкафове от тиково дърво, с метални фенери с изящен филигран и с полирани в черно маси с най-фина изработка. Въздухът ухаеше на скъп тамян. По коридора до Сано достигна гласът на Хошина:

— Не е достатъчно голяма.

— Но ако я увеличим още, ще стигне до самия зид — възрази друг мъжки глас. — Няма да имате никаква гледка.

— Не ме е грижа за проклетата гледка! — отсече Хошина. — Искам достатъчно голяма приемна за важни и знатни гости.

— Тогава ще трябва да разширим основите. Това ще изисква допълнителни средства.

— По дяволите цената! Няма да позволя хората да смятат, че съм някакъв селянин от провинцията, който не знае как да забавлява. Няма да ги оставя да ми се смеят зад гърба.

Сано и детективите Маруме и Фукида стигнаха до прага на стая със скромни размери, изпълнена със сивия влажен въздух отвън. Хошина стоеше вътре с един самурай, който държеше архитектурен план, и двамата го обсъждаха. Вратите по протежение на едната стена бяха отворени и откриваха поставени в калната земя каменни блокове — основа за разширение, което щеше да уголеми двойно размера на стаята. Хошина вдигна поглед от плана и се втренчи в Сано:

— Какво правиш тук?

На лицето му бе изписана обида, че Сано бе дошъл без покана, както и опасение, че бе чул думите му, които го бяха изложили. Сано изпита съжаление към Хошина, който бе тъй несигурен и се вълнуваше прекалено много от мнението на хората. Той смяташе, че хубавите скъпи материални неща ще му компенсират липсата на съзнание за собствената му стойност. Но жалостта не можеше да смекчи враждата помежду им. А човешките слабости на Хошина не го правеха по-малко опасен. Точно обратното.

— Разполагам с новини, които може да ти се сторят интересни — отвърна Сано.

Изпълнен с надежда, Хошина повдигна вежди в пресилена изненада. Той удари длан в гърдите си при сърцето.

— Жена ти е обвинена в убийство. Вече е поела към терена за екзекуции. А ти скоро ще я последваш.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам — рече Сано. — Това, което дойдох да ти кажа, е, че разговарях с един твой приятел.

— Кой може да е той?

Хошина хвърли поглед към архитектурния план, все едно нямаше търпение Сано да си тръгне, за да можеше отново да се върне към своите занимания.

— Госпожица Нього — отвърна Сано.

Хошина вдигна рязко глава. Опита се да прикрие тревогата си, но не успя.

— Как…?

— Трудно е да пазиш тайна в Едо — отбеляза Сано. — Не бива да забравяш това следващия път, когато решиш да криеш свидетел в разследване на убийство. Особено такъв, който е заговорничил с теб, давайки фалшиви показания.

— Не знам за какво говориш — Хошина махна с ръка към архитекта и заяви: — Свободен си. Преработи тези и планове.

Архитектът си тръгна, след което Хошина отново се обърна към Сано:

— Никога не съм заговорничил с госпожица Нього. Дори не я познавам.

— Тя не е на това мнение. Разказа ми как си я внедрил в двора на шогуна. Искаш ли да чуеш какво друго ми каза?

— Тя каза каквото трябваше, по време на сеанса. Разкри твоя заговор срещу владетеля Мацудайра.

— Нього призна, че сеансът е бил само театър — рече Сано — и че историята за мен е пълна измислица. Освен това призна, че ти си я изфабрикувал и си я накарал да я изиграе.

— Това са пълни нелепици! — изсумтя презрително Хошина. — Какво направи — би я, докато ти каза онова, което искаше, ли?

— Нищо подобно — отвърна Сано. — Просто я убедих, че е в неин интерес да те предаде.

За момент в погледа на Хошина се мярна страх, но той бързо успя да се овладее.

— Очевидно е излъгала за мен, за да си запази кожата и да се отърве от теб. Нейната дума срещу моята. Тя е селянка, а аз — началникът на полицията. Никой няма да й повярва.

— На твое място нямаше да бъда толкова сигурен — рече Сано, макар че думите на Хошина не бяха лишени от логика. — Планът ти да използваш Нього, за да упражняваш влияние над шогуна, се оказа доста успешен. Той е изцяло във властта й. Достатъчно е да проведе един сеанс и да накара някого от предците му да каже, че аз съм невинен и че ти си я накарал да измисли тази история с духа на владетеля Мори — добави Сано. — Не трябваше така прибързано да се доверяваш на Нього. Тя от своя страна побърза да те предаде и да ми предложи да работи за мен.

— Така си мислиш ти.

Но Хошина бе видимо притеснен, че планът му можеше да се обърне срещу самия него. Той се втренчи в започнатото разширение, все едно се питаше дали ще е жив да го завърши. После се извърна към един от охранителите си и двамата си размениха погледи. Стражът понечи да излезе от стаята.

— В случай че си тръгнал към метоха, за да накараш Нього да млъкне, не си прави труда — рече Сано. — Тя вече не е там.

Стражът се спря. Хошина раздвижи устни в беззвучна ругатня. Сано каза:

— Ако си искал да не проговори, е трябвало да я убиеш. Нима си мислел, че можеш да я криеш, докато случаят с убийството на владетеля Мори бъде приключен, после да я върнеш в двора и отново да я използваш за свои цели?

— А ти да не би да си мислиш, че можеш да я криеш, докато се опитваш да се измъкнеш от неприятностите? — в очите на Хошина проблясваше твърдото намерение той самият да се отърве невредим. — Имам идея — хайде двамата да посетим Нього и да я попитаме каква е истината.

— Изключено.

Сано никога нямаше да пусне Хошина близо до единствения човек, който можеше да изчисти съмнението от Рейко и самия него и да го насочи към някой друг.

— Ако разчиташ да ти свърши някаква работа, не можеш вечно да я държиш скрита. Ще ти се наложи да я изведеш на светло, за да даде показания в твоя защита.

А аз ще я спипам, преди да успее, говореше усмивката на Хошина.

— Надценяваш си възможностите — рече Сано. — Наистина ли държиш да заложиш на това, че можеш да ме изпревариш? Изпуснеш ли госпожица Нього, тя ще разкрие, че си я принудил да измами шогуна. На него няма да му хареса, че си го правил на глупак. Владетелят Мацудайра пък едва ли ще се зарадва, че си размътил водите около убийството, като си го използвал за личните си амбиции. Ще се озовеш коленичил на терена за екзекуции с оковани зад гърба си ръце и с глава в праха пред себе си.

— Ще ти се! — изсмя се подигравателно Хошина.

Но въпреки усилията му Сано съзираше слабата му същина, пропита от несигурност. Страхът го караше да трепери вътрешно въпреки привидната увереност, която бе навлякъл подобно твърде широка броня.

— Ако искаш да умреш, добре. Но аз ще ти дам възможност да спасиш живота си.

Хошина присви очи и взе да мести неспокойно поглед, подозирайки номер и опитвайки се да прецени рисковете.

— Признай пред владетеля Мацудайра и пред шогуна, че Нього съвсем преднамерено е обвинила съпругата ми и мен по време на сеанса, защото ти си й наредил да го стори — рече Сано, — и аз ще ти осигуря по-лека присъда.

— Моята присъда? За какво?

Хошина, изглежда, започваше да осъзнава, че Сано не говореше само за наказанието, което полицейският началник щеше да получи заради опитите си да измами своите господари. Върху лицето му се изписа страх.

— За убийството на владетеля Мори — отвърна Сано.

Беше се надявал да изненада Хошина и да го накара да прояви някакви признаци за вина. Но челюстта на полицейския началник увисна от потрес, който или беше истински, или представляваше добра имитация на невинен, погрешно обвинен човек, тъй че явно Сано бе подценил актьорския му талант.

— Не съм го убил аз! — възкликна Хошина. — Да не си се побъркал?

— Опитваш се да извлечеш полза от убийството. Набеждаваш жена ми и в същото време се опитваш да ме свалиш от власт.

— Това е нелепо! — възкликна Хошина. — Как бих могъл аз да набедя госпожа Рейко? Откъде бих могъл да знам, че е била в имението на Мори?

— Откъдето знаеш и много други неща, които са се случили из Едо — отвърна Сано, намеквайки за мрежата от шпиони, поддържана от полицията. — Приеми предложението ми и ще убедя владетеля Мацудайра да ти пощади живота.

Хошина изсумтя гневно.

— Онази нощ бях на банкет в къщата на финансовия министър. Там имаше още двайсет гости. Те ще го потвърдят. Увеселението продължи до зори. Няма как да съм убил владетеля Мори.

Посоченото алиби не намали подозренията на Сано.

— Разполагаш с достатъчно хора да ти вършат мръсната работа.

— И защо ми е да убивам владетеля Мори? Той беше важен съюзник на владетеля Мацудайра.

С нарастваща тревога Хошина крачеше в кръг, все едно бе попаднал в капан, изграден от логиката на Сано, и сега се опитваше да се измъкне.

— Милостиви Небеса, да не смяташ, че съм луд колкото теб?

— Предай се сега и може дори да не бъдеш пратен в изгнание — рече Сано. — Чух, че си имал проблеми с класата на даймио. Налагал си им големи такси за полицейска защита, а после си тормозел войниците им, докато си платят — Сано разполагаше с тази информация благодарение на собствената си шпионска мрежа. — Последното нещо, от което се нуждае владетелят Мацудайра, е неразбирателство между неговия режим и даймио. А последното, което искаш ти, е конфликт помежду ви. Само че неприятностите няма да ти се разминат, ако той разбере, че си ограбвал съюзниците му да ти плащат за разширението на къщата.

— Млъкни! — кресна Хошина. — Това не ти влиза в работата! И няма нищо общо с убийството.

— Владетелят Мори заплашвал ли те е да те издаде? Затова ли се наложи да умре? — продължи настоятелно Сано. — Ако се спогодиш с мен, няма да кажа на владетеля Мацудайра какво целиш. Може дори да проявя достатъчно великодушие, че да ти позволя да си запазиш поста. Това е последният ти шанс.

Хошина престана да обикаля и застана с лице към Сано. Настъпи продължителен момент на мълчание, наситен със силното му желание да предпочете незабавното избавление, вместо да разчита на способността си да променя бъдещето. После каза:

— За последен път заявявам, че не съм убил владетеля Мори — всяка дума бе изречена през зъби, оголени в свирепа гримаса, и бе наситена с враждебност. — А и ти не можеш да докажеш обратното. Тъй че си вземи предложението и си го натикай отзад!

Детективите Маруме и Фукида, както и телохранителите на Сано се хвърлиха напред, готови да го накажат за нанесеното на господаря им оскърбление. Хората на Хошина се подготвиха да ги спрат. Въздухът в стаята се насити с напрежението от натегнати мускули и притаен дъх.

— Ще съжаляваш за отказа си — рече Сано с равен тон. — Не си толкова добър в прикриването на следите си, колкото си мислиш. Когато приключа с разследването, ще видим кой ще спечели в това нелепо противоборство, което от толкова време водиш с мен.

Хошина се засмя, без да мисли за последиците.

— Защо да чакаме дотогава? — по челото му блестяха капки пот. — Нека уредим нещата още сега. Доведи госпожица Нього пред шогуна и владетеля Мацудайра. Няма да те спра, нито ще я пипна с пръст. Просто ще видим кой ще й повярва.

Сано се ядоса, защото Хошина го бе хванал, че блъфира. Нього бе единствената карта, с която разполагаше, а бе твърде рисковано да я пусне в игра. Дори тя да признаеше истината относно сеанса пред шогуна и владетеля Мацудайра, никой не знаеше каква щеше да е тяхната реакция. В миналото Сано винаги бе успявал да ги накара да приемат неговата гледна точка, но всичко си имаше първи път. А и бе подтиквал Хошина към битка за оцеляване по своя си начин. Да приемеше сега неговата позиция, бе равносилно на това да влезе в бой с неизпробван меч. А залогът… животът на Рейко, както и неговият собствен… бе твърде висок.

Особено при растящите доказателства за вината на Рейко и засилващите му се съмнения, че тя крие факти, които биха могли да я уличат.

— Ще видим — бе всичко, което Сано можа да каже.

Той и придружителите му излязоха от стаята с цялото достойнство, което успяха да съберат в този момент, проводени от подигравателния смях на Хошина.

— Ти се страхуваш! — викна Хошина след него. — Страх те е, че ще загубиш!

* * *

Отвън, докато се качваха на конете си, детектив Маруме каза:

— Добър опит, но не мина точно така, както го бяхме планирали.

— Благодаря ти, че ми го изтъкваш — отвърна Сано, докато яздеха през административния район, а дъждът се лееше отгоре им.

В един момент почти бе пипнал Хошина!

— С извинение за онова, което ще кажа, но отдавна трябваше да се отървете от този негодник — отбеляза Маруме. — Щяхте да си спестите доста неприятности.

— Може би.

Макар че виждаше изгодата от едно политическо убийство, в името на честта Сано се чувстваше длъжен да устои на изкушението. Беше му дошло до гуша от кроежите на Хошина, но направо му призляваше от мисълта, че можеше да стане покварен, безогледен и разрушителен както предшествениците му.

— Все още не е твърде късно — рече Фукида.

Сано се усмихна унило.

— В този момент Хошина ми е по-ценен жив, отколкото мъртъв, макар и да съм съгласен, че в най-скоро време ще ми се наложи да го отстраня по някакъв начин — чувстваше как времето за окончателна разплата приближаваше подобно лумнал далеч горски пожар. — Той е главният ми заподозрян. Не мога да го убия, преди да стоваря на плещите му вината за убийството… стига действително да е негова.

— Не мисля, че можем да постигнем нещо повече с Хошина — отбеляза Маруме. — Какъв е следващият ни ход?

— Ще пробваме друг път към истината. Ако Хошина е виновен, няма начин да не ни отведе обратно при себе си.