Лора Джо Роуланд
Кикунохана (15)

15 глава

— Открихте ли нещо? — попита Сано.

Намираше се в ограден със зид двор в имението на Мори. Вътре голям обезопасен срещу пожари склад с измазани стени и обковани с желязо врати представляваше оръжейният склад на имението. Тук понастоящем бяха съсредоточени усилията им по издирването на пушките, които Хирата бе видял да се доставят в имението. На пост пред него стоеше един от войниците на Сано.

— Нищо необичайно.

Войникът отвори вратата, откривайки голямата купчина мечове, кинжали и копия, които представляваха обичайното въоръжение за едно имение на даймио.

— И никакви пушки?

— Само тези.

Войникът посочи към деветте аркебуза^[1], поставени върху метален шкаф. Сано влезе в склада и ги огледа. Прикладите им бяха инкрустирани със злато, а стоманените им цеви бяха намаслени, за да не хващат ръжда.

На прага се появи Акера, главният васал на владетеля Мори.

— Тези пушки са наследство. Намират се в семейството повече от сто години — в гласа му прозвучаха раздразнение от действията на Сано и задоволство, че разследването в имението до този момент не бе довело до някакви резултати. — Не очаквайте някой да ги възприеме като доказателство, че господарят ми е замислял въстание.

Сано беше наясно с това. Без да обръща внимание на Акера, нареди на своя войник:

— Продължавай обиска. Никакво спиране, докато цялото това място не бъде обърнато наопаки.

Но хората им — неговите и на Хирата, претърсваха имението вече цял ден и цяла нощ. Сега утринното слънце представляваше бледо, размито сияние в забулено с облаци небе. Сано почваше да губи надежда, че владетелят Мори е кроил заговор. Може би политиката нямаше нищо общо с убийството. Освен това взе да се замисля дали Хирата не бе сгрешил относно доставеното оръжие, което смяташе, че е видял, тъй като детективските му умения се бяха влошили, откакто бе започнал мистичното си обучение по бойни изкуства. Питаше се и доколко Хирата щеше да се справи, опитвайки се да докаже достоверността на разказаната от Рейко история, макар че и воденото от Сано разследване изобщо не вървеше.

Заедно с детективите Фукида и Маруме бе прекарал цялата нощ в разпити на членове от клана Мори, на васали и слуги. След като не научиха нищо, което би помогнало на Рейко, бе оставил хората си да продължат, а самият той бе отишъл да провери други аспекти от разследването. Сега, щом излезе от арсенала, към него се присъединиха и детективите му.

— Открихте ли някакви свидетели или заподозрени? — попита ги той.

Те поклатиха глава. Фукида каза:

— Никой от хората, които разпитах, не призна да е бил в личните помещения на владетеля Мори по време на смъртта му. Очевидно свидетели няма. Повечето твърдяха, че са спели в леглата си. Единствените будни са били стражите на пост, но те всички имат другари, които гарантират за тях.

— Същото е и при мен — рече Маруме. — Доколкото разбирам, и на вас не ви е провървяло особено.

— Никак — рече Сано. — Помощничките на господарката Мори се кълнат в достоверността на нейната история, че съпругата ми е имала любовна връзка с владетеля Мори. Твърдят, че са ги виждали заедно.

— А самата господарка Мори? Продължава ли да се придържа към версията си? — попита Маруме.

— Не съм имал нова възможност да разговарям с нея. Снощи личният й лекар й е дал успокоително и тя все още спи — разочарованието и умората почти завладяха Сано. — Убеден съм, че мнозина знаят доста за владетеля Мори и за убийството му, но не желаят да говорят. Може да са им заповядали да мълчат.

— Май ще ни се наложи да прибегнем към по-силови методи на разпит — рече Фукида.

Изтезанието на свидетели не допадаше на Сано, макар че това се смяташе не само за законна, но и за обичайна полицейска тактика. Можеше да пострадат невинни, а изтръгнатите насила признания да се окажат фалшиви. Щеше да прибегне до подобна мярка, за да спаси Рейко, както и собствения си живот, но едва след като изчерпеше всички други възможности.

— Може нарочно да се прикриват един друг, както и да набеждават съпругата ви — напомни Маруме на Сано, — защото, ако не тя е убила владетеля Мори, тогава излиза, че трябва да е някой друг от това имение.

— Може да е някой външен — предположи Фукида.

— Няма улики за присъствието на други посетители през онази нощ — отбеляза Маруме. — Разговарях с капитана на стражите и според него подобна възможност е изключена.

— Според него — подчерта Сано.

— Убиецът може да се е вмъкнал тайно — рече Фукида.

— И тогава пак излиза, че някой е проникнал в имението и не само е убил владетеля Мори, но и е успял да представи нещата така, че да набеди съпругата ми, което ми изглежда твърде пресилено — рече Сано. — За мен главният заподозрян е полицейският началник Хошина, но възможно ли е той да е организирал всичко това?

— С известна помощ отвътре, защо не? — отвърна Маруме.

Тримата сравниха събраната информация. Оказа се, че никой от разпитаните няма лична връзка с Хошина. Стражите го бяха виждали, защото бе идвал на посещение при владетеля Мори един-два пъти. Хошина нямаше друг очевиден мотив да убие един от съюзниците на владетеля Мацудайра, освен да нанесе удар на Сано чрез Рейко. При все това нямаше улики да е знаел, че Рейко ще бъде в имението онази нощ, за да му предостави възможност да я набеди за убийството. Сано усети, че го обзема отчаяние, но въпреки това каза:

— Нека потърсим момчето, което съпругата ми е дошла да открие, и другото, което е видяла владетелят Мори да убива.

Той потисна мисълта, че Рейко може да е измислила и двете момчета в опит да прикрие онова, което се бе случило в действителност. Щеше му се да можеше да изключи онази част от ума си, която го подтикваше да се съмнява във всеки заподозрян, чиято версия не се съгласуваше с уликите.

Те отидоха в личните помещения на владетеля Мори. Слугите бяха заети да почистват и да подреждат помещенията, да прибират вещите, които войниците на Сано бяха извадили от шкафовете по време на обиска, да връщат по рафтовете книги и да събират разпилени книжа в кабинета на владетеля Мори. Един от хората на Сано ги надзираваше.

— Някаква следа от момчетата? — попита Сано.

Мъжът поклати глава:

— Единствените деца в имението са на някакви роднини на владетеля Мори.

Един от войниците на Сано бързаше към него през градината:

— Почитаеми дворцов управителю, мисля, че открихме нещо!

— Какво?

— Прясно разкопана пръст, все едно някой е изкопал дупка и после я е зарил.

— Покажете ми — нареди Сано.

Войниците отведоха него и детективите при няколко борови дървета около един нужник — малка дървена барака, свързана с покрит коридор към крилото на къщата, в която се помещаваха стаите за гости. Сано и придружителите му се мушнаха под клоните, които разделяха на отрязъци сивото небе над главите им и ги посипаха с капки. Сладникавият живителен мирис на борова смола не успяваше особено да замаскира смрадта на урина и изпражнения. Оскъдната трева бе посипана с борови иглички, с изключение на един отрязък, където стоеше друг войник на Сано. Там игличките бяха разчистени от едно квадратно място, където на три крачки в двете посоки пръстта бе прясно разкопана.

— Другарят ми отиде да намери лопата — каза войникът.

Докато чакаха, Сано мислено отбеляза, че мястото е много подходящо за заравяне на труп. През нощта стаите за посетители бяха безлюдни, а нужникът — неизползван. Обзет от напрежение и нетърпение, той закрачи около мястото. Забеляза двама души, които се навъртаха наоколо. Бяха господарката Мори и синът й Енджу. Точно хората, които искаше да види.

Той се отправи към тях. Те го поздравиха с поклон. Господарката Мори изглеждаше някак замаяна. От предишния ден косите й бяха подстригани късо, току под ушите. Такъв бе обичаят сред вдовиците, дали обет да не се омъжват повторно. Носеше скъпо кимоно в люляков цвят, но яката на бялата й долна роба бе накриво, а поясът й — завързан небрежно, все едно се бе облякла бързешком. Очите й бяха замъглени от сън и сълзи, а лицето й — подпухнало. За разлика от нея Енджу бе с безупречно облекло и имаше бдително изражение.

— Радвам се, че сте станали — рече Сано на владетелката Мори. — Сега можем да довършим разговора, който бе прекъснат снощи.

Господарката Мори въздъхна, все едно това бе последното нещо на света, което би искала да направи, но кимна в знак на съгласие.

— Добре.

— Може ли да ви попитам какво означава това? — попита Енджу, взирайки се през дърветата към хората на Сано, които се бяха събрали около прясно разкопания участък.

Това бе чудесно въведение в темата, която Сано смяташе да обсъди.

— Каним се да изкопаем една от тайните на владетеля Мори.

Сано се запита защо майка и син бяха излезли да видят какво прави. Заподозрените в убийство обикновено проявяваха интерес към разследването, особено когато бяха виновни, и с нетърпение очакваха да разберат дали ще бъдат разкрити.

Господарката Мори го изгледа през мъглата на изгълтаното приспивателно и недоумението.

— Тайни? За какво говорите?

— За навика му да се забавлява с малки момчета, които му се водят срещу заплащане — отвърна Сано.

— Какво… — тя присви очи, опитвайки се да съсредоточи поглед върху Сано.

— Какво лошо има в това? — довърши той изречението вместо нея. — Сексът с малки момчета не е престъпление, разбира се. Нито задържането им, вместо да бъдат върнати на майките им. Един самурай е в правото си да върши с представители на простолюдието каквото си пожелае. Може дори да ги убива за собствено удоволствие. Но когато убиването на деца се превърне в навик, това вече надхвърля границите на благоприличието. Смята се за престъпление дори когато го върши могъщ даймио, като владетеля Мори.

Едва доловимо вълнение проблесна в премрежените очи на господарката Мори. Челюстта й увисна. Страх, потрес или просто обида я оставиха безсловесна. Тя се отдръпна от Сано и пристъпи към сина си, сякаш дирейки закрила. Енджу хвана ръката й, за да я подкрепи, показвайки обич и загриженост, макар че в погледа, с който я стрелна, не личеше нищо подобно. От нейна страна Сано долови несъмнена любов, за разлика от сина й. Двамата създаваха впечатление за отчужденост, макар че, доколкото Сано бе видял, младият мъж се бе държал със синовна преданост към майка си.

— Не знаем за какво говорите — когато Енджу се обади вместо господарката Мори, в гласа му прозвучаха увереност и категоричност. — Баща ми не се е забавлявал с момчета и със сигурност не е наранил никого.

— Тогава защо в имението ви са водели момчета посред нощ? — макар че Сано отговаряше на Енджу, погледът му бе вперен в господарката Мори. — Какво са правили тук?

Господарката Мори поклати глава.

— Може би някой друг, някой от останалите мъже…

— Не е някой друг — възрази Сано, — а съпругът ви. Забавлявал се е с тях в спалнята си. Задоволявал се е, като ги е душил в леглото си. Изглежда, е умъртвил едно момче, след което в нощта на смъртта си е наредил да заровят трупа му ей там, под боровете.

— Не, не е истина — стъписана и ужасена, господарката Мори попита: — Откъде ви хрумна това?

— От разказа на жена ми — отвърна Сано.

— Ааа, госпожа Рейко. Ясно — намеси се Енджу. В очите му проблесна гняв. — При цялото ми уважение, почитаеми дворцов управителю, тя ви е подвела. Очевидно не е искала да знаете действителната причина, поради която е била в спалнята на баща ми. Затова е измислила тази история, за да набеди него и да оневини себе си.

Неволно Сано си спомни за своите подозрения, че Рейко не е докрай честна с него. Изпита неприязън към Енджу, защото не искаше да допусне, че младият мъж е прав и че той самият прави грешка, приемайки, че Рейко е невинна. Даде си сметка, че ако това бе друг случай на убийство, вероятно щеше да се съгласи с Енджу, което никак не му хареса.

— Майка ти е тази, която изфабрикува своята история — възрази му той.

— Защо й е да твърди, че вашата съпруга и нейният мъж са били любовници, ако това не е истина? — попита Енджу с презрение. — Защо би опозорила паметта му и техния брак?

— За да избегне по-големия позор, признавайки, че той е бил жесток и зъл перверзник — отвърна Сано.

— Съпругът ми беше добър и почтен човек — възрази господарката Мори.

— Опитвате се да скриете факта, че сте го мразели и сте искали да се отървете от него, защото сте смятали порочните му навици за неморални и отвратителни — рече Сано.

— Той нямаше порочни навици! Всички в имението ще го потвърдят. Намираше се в нормални и уместни съпружески отношения с мен! — възкликна тя. — Аз го обичах. Вашата жена…

— Когато съпругата ми се е появила на сцената, вие сте съзрели в това великолепен шанс — продължи Сано. — Може би е прекалила с пиенето на вашето увеселение. Но по-вероятно е вие да сте я упоили, слагайки нещо във виното й.

Искаше му се да вярва, че Рейко бе изпаднала в безсъзнание, както тя твърдеше, че не бе сторила нищо лошо през тези часове, за които нямаше спомен. Искаше да се отърси от съмненията си и да обвини за убийството господарката Мори.

— Вие сте намушкали и кастрирали съпруга си, докато е спял. И сте се погрижили всичко да изглежда така, все едно госпожа Рейко е убийцата.

— Не! Не стана така!

На ръба на истерията, господарката Мори захлипа, като едва си поемаше дъх, а ръцете й се разтрепериха. Енджу ги обхвана с длани и ги потупа успокоително. Липсата на топлота в очите му за пореден път озадачи Сано и го накара да се запита за действителните му чувства към майка му. Той приличаше на актьор, който изпълняваше ролята си с механично съвършенство, но без сърце. При все това допирът му, изглежда, успокои господарката Мори. Тя застина в поза, излъчваща уязвимост и благородство.

— Хиляди извинения; но грешите, почитаеми дворцов управителю — възрази тя тихо. — В онази нощ съпругата ви прелъсти моя мъж. После го уби, защото, колкото и да бе омаян от нея, накрая той я отблъсна.

Енджу кимна. Докато Сано се мъчеше да овладее гнева си, предизвикан от упорството им, както и тревогата си за Рейко, към мястото под боровите дървета бързешком се отправи войник с две лопати в ръце.

— Елате с мен — подкани ги Сано. — Когато видим какво е зарито там, може да ви се прииска да размислите и да промените показанията си.

За момент върху лицата на господарката Мори и Енджу се мярна недоволство, съпроводено с изненада. Двамата последваха Сано до групата борове и застанаха на известно разстояние от него и детективите. Войниците започнаха да копаят. Сано изпита прилив на надежда и в същото време страх, но запази невъзмутимо изражение. Макар че държеше под око господарката Мори и Енджу, не можеше да прецени дали двамата се бояха от това, какво щяха да намерят. Нейният поглед бе празен, а на сина й — непроницаем.

Войниците бяха изкопали само няколко лопати пръст, когато инструментите им удариха на твърдо. Отстраниха калта и откриха капака на правоъгълен дървен сандък. Беше мокър и мръсен, но иначе невредим.

— Не е отдавна в земята — отбеляза Фукида.

— Може да е от онази вечер, когато господарката Рейко е видяла владетеля Мори с момчето — предположи Маруме.

— И е достатъчно голям, за да побере тяло на дете. Напрегнато очакване ускори пулса на Сано. Беше сигурен, че вече разполага с улика, която щеше да докаже по неоспорим начин твърдението на Рейко за владетеля Мори и да я оневини. Войниците се заеха да копаят встрани от сандъка, за да могат да го извадят от земята.

— Не си правете труда — възпря ги Сано. — Просто го отворете.

Те втъкнаха лопати под капака и натиснаха. Сано усети как господарката Мори и Енджу затаиха дъх. Той също престана да диша. Капакът поддаде. Войниците го отместиха и под него се показа сива памучна завивка, чиста и суха. Сандъкът я беше запазил от влагата и студа. Сано приклекна. Събра сили, подготвяйки се да види мъртво дете, и отметна завивката.

Вътре наистина имаше дете, но не бе момчето, което очакваше. Беше момиченце — новородено, малко и крехко. Излиняло, гъмжащо от насекоми, но още не бе почнало да се разлага. Телцето му лежеше свито, със затворени очи, сякаш още се намираше в утробата на майката. Пъпната връв не беше срязана. През прозрачната му кожа личаха червени и сини жилчици. Беше измито от кръвта и грижливо положено в гроба.

Детективите и войниците възкликнаха изненадани. Сано се навъси, ужасен и в същото време разочарован, и стана. Всички се бяха втренчили в бебето.

— Вероятно някоя жена в имението го е родила и после го е погребала тук — заключи Маруме.

— Явно не е искала никой да знае — добави Фукида.

Голямо имение, като имението на владетеля Мори, криеше куп тайни, освен онези, които Сано се бе заел да разкрие, и най-вероятно в него живееха и други престъпници, а не само убиецът, когото издирваше.

— Може би детето е било мъртвородено — предположи Маруме — или майката го е умъртвила.

— И телцето да се окаже доказателство за убийство — рече Фукида.

— Но не онова, което ние смятахме — добави Сано.

Той се обърна към господарката Мори и Енджу. Младият мъж се поклони с преднамерена вежливост, граничеща с наглост. После отведе озадачената си, изпълнена с благоговение майка, без да каже нито дума. Изправеният му гръб излъчваше злорадо тържество от поражението на Сано.

— Сега какво? — попита Маруме.

— Не мога да отмина тази смърт само защото не се отнася до нашето разследване. Ще пратя някой да се погрижи за бебето и да установи чие е.

Той покри малкото трупче със завивката. Чувстваше се потиснат от внезапно възникналите усложнения и разочарован.

— После ще разговаряме с моите информатори и шпиони и ще разберем какво знаят за действията на полицейския началник Хошина. Може би те ще ни кажат нещо, което да свърже него с убийството, а владетеля Мори — с таен заговор срещу владетеля Мацудайра.

Но надеждите му бяха подкопани от нови съмнения. Джиро — синът на Лили, неизвестното мъртво момче, и тайният склад за оръжия все още не бяха открити, а това значително влошаваше положението на Рейко.