Лора Джо Роуланд
Кикунохана (24)

24 глава

Рейко стоеше в коридора близо до приемната и наблюдаваше как генерал Исогай и двамата старейшини минават покрай нея, без да й обърнат внимание. Току-що се бе върнала от града, все още предрешена като селянка, и те не я познаха. Бе дошла да търси Сано и вратата на стаята се бе оказала отворена. Бе чула целия разговор между него и доскорошните му съюзници. Сега, изтръпнала от ужас, тя се облегна на стената.

Сано се втурна навън от приемната и се блъсна в нея.

— Извинявай — рече, очевидно вземайки я за някоя от прислужничките. После се загледа в нея изненадан. — Рейко сан? Защо си облечена така? — той попипа раменете й. — Цялата си мокра. Къде си ходила? Какво става?

Тя преглътна, опитвайки се да потисне гаденето, което се надигна в гърлото й. Не можа да отговори. Лек спазъм сви корема й около бебето вътре в нея. Сано разбра какво се бе случило, и мъчителна тревога набразди лицето му.

— Откога си тук?

— Отдавна — едва успя да изрече Рейко.

Той я вдигна и я отнесе в личните им помещения, където я положи върху възглавниците на пода. Хвана ръката й, като я гледаше тревожно, докато тя дишаше дълбоко и пресекливо, а сърцето й препускаше от паника, че ще започне да ражда преждевременно. Студена пот изби по кожата й, и бездруго изстинала от дъжда, който я бе навалял, докато се возеше в каго.

— Ще ми се да не бе чула това — каза Сано. — Съжалявам.

— Аз съжалявам — бе обладана от тревога и омраза към самата себе си. — Поставих те в такова ужасно положение!

— Това, че е безнадеждно, съвсем не означава, че е толкова ужасно — Сано сякаш се опитваше да убеди не само нея, но и себе си. — Приятели като генерал Исогай и старейшините не ми трябват като врагове. Стана по-добре, че се разделих с тях.

Рейко не му повярва, а освен това видя, че и той самият не е толкова сигурен в думите си. Лишен от съюзници, обвинен в измяна и обвързан със съпруга, обвинена в политическо убийство, Сано си даваше сметка, че дните, които му оставаха в управлението… и на този свят… са преброени. При все това бе възмутен и оскърбен от отношението, което бяха проявили към Рейко доскорошните му съюзници.

— Казаха ти да ме изоставиш! Искат да умра, за да може смъртта ми да разреши всичките им проблеми!

— Не им обръщай внимание — рече Сано твърдо. — Заявих им, че оставам до теб, и това е самата истина.

Той стисна ръката й по-силно. Любовта и предаността му я трогнаха и я изпълниха с такава признателност, че от очите й рукнаха сълзи. При все това не можеше да позволи да го съсипят заради нея:

— Мисля, че трябва да сториш онова, което искат от теб.

Сано се втренчи в нея така, все едно бе загубила разсъдъка си. После на лицето му се изписа раздразнение:

— Сега не е време да си говорим глупости.

Предположи, че тя подлага на изпитание верността му, опитвайки се да почерпи кураж чрез привидно искреното си предложение той да се откаже от нея. Рейко видя, че Сано губи търпение, тъй като нямаше никакво желание да си играе игрички. Очевидно не разбираше, че тя наистина го мисли.

— Говоря сериозно — каза тя и издърпа ръцете си. — Трябва да приемеш предложението им. — Когато Сано възкликна в израз на гневно несъгласие, тя добави: — Кажи на владетеля Мацудайра, че съм направила самопризнания за убийството на владетеля Мори. Предай му, че обещавам да извърша сепуку^[1], за да изкупя своя позор и да си върна честта.

— Никога! — Сано я изгледа потресен. — Как изобщо може да ти хрумне нещо подобно?

— Така е правилно да постъпя.

Като дете Рейко бе възпитавана, че честта, дългът и семейството са по-важни от отделната личност. Тя бе усвоила ценностите на обществото въпреки своята нагласа да не робува на условностите. Сега бе дошло време да докаже верността си към тези принципи.

— Моля те само за едно. Убеди шогуна да ми позволи да отложа смъртта си, докато родя бебето ни — гласът й затрепери и тя с мъка преглътна сълзите си. — Накарай го да разбере, че бебето е невинно и не заслужава да умре.

— Няма да слушам повече това. Престани! — Сано сграбчи ръцете й. — Какво, по дяволите, ти се е загнездило в главата?

Тя му изтъкна първата си причина, която щеше да го нарани по-малко от втората:

— И да останеш до мен, пак ще ме осъдят на смърт за убийството на владетеля Мори. А теб ще те екзекутират за държавна измяна. Враговете ти ще убият Масахиро, за да не му позволят да порасне и да отмъсти за смъртта ти. Цялото ни семейство ще бъде унищожено.

Останала без дъх от усилие да превъзмогне емоциите си, тя завърши:

— По-добре е аз да умра, за да оцелеете вие.

Сано сбърчи чело в гримаса на пълно недоумение. Огледа се из стаята, все едно търсеше разсъдъка, който според него бе напуснал Рейко.

— Да не би да правиш това, защото си загубила вяра в мен? Нима смяташ, че не мога да разреша убийството и да спася всички ни?

— А ще можеш ли? — дръзнала да си позволи миг надежда въпреки отчаянието си, Рейко попита: — Откри ли нещо днес?

— Да — отвърна Сано. — Намерих Нього, момичето медиум. Тя ми призна, че е провела този фалшив сеанс по настояване на полицейския началник Хошина. Освен това проследих откъде са дошли пушките, които намери Хирата сан. Взети са от оръжейния склад на полицията. Най-вероятно Хошина участва в конспирацията за свалянето на владетеля Мацудайра от власт. Предполагам, че ме е набедил, за да отвлече вниманието от себе си.

Рейко съзря проблема тутакси:

— Но Хошина отрече, нали? А ти не си отишъл да съобщиш новината на владетеля Мацудайра, защото си решил, че тя едва ли ще бъде достатъчно убедителна, за да докажеш невинността ни. А сега, след като си загубил съюзниците си, вероятността за това става още по-малка.

Тя прочете отговора върху лицето му. Мимолетната надежда направи отчаянието й още по-болезнено.

— И все пак това е улика срещу Хошина — настоя Сано. — Тя увеличава шансовете ми да го надвия. Но ти също си разследвала, нали? — той махна с ръка към облеклото, с което се бе предрешила. — Какво научи?

Рейко му разказа. Но теорията й, че полковник Кубота или семейството на убиеца, когото тя бе пратила на екзекуция, може да са отговорни за инсценирането на участието й в убийството, сега й се стори твърде пресилена. Очевидно бе надхвърлила границите на достоверността. А спечеленото бе само още заплахи от страна на Кубота — последното, от което се нуждаеше в този момент.

— Не губи надежда — призова я Сано въпреки явното си разочарование, че разследването й не бе донесло повече надежди за спасение от неговото. — Просто бъди търпелива. Ще докажа невинността и на двама ни, обещавам.

Изглежда, нямаше какво друго да предотврати решението на Рейко да пожертва себе си.

— Не можеш — каза тя мрачно. — Не и моята.

— Но защо? — попита Сано озадачен. — Не разбирам.

Рейко поклати глава и стисна устни. Беше твърде ужасно за обяснение. Върху лицето на Сано се изписа гняв.

— Каквото и да те кара да се държиш по този начин, няма да кажа на шогуна, че си направила самопризнания — тонът му бе категоричен. — Няма да те изхвърля, все едно си излишна тежест в потъваща спасителна лодка.

Отчаяна, че той няма да й съдейства, Рейко възкликна:

— Ако не постъпиш така, както искам, ще извърша сепуку още тук и сега, въпреки бебето — тя измъкна рязко кинжала изпод ръкава си. — Докато все още мога, ще спася двама от четирима ни!

Тя стисна дръжката с две ръце. Цялото й тяло и дух се разтърсиха от ужас пред намерението й да убие не само себе си, но и детето, което бе заобичала с неописуема майчина страст от деня, в който бе разбрала, че го е заченала. Въпреки това насочи острието към корема си. Вик на ужас се изтръгна от Сано:

— Не!

Той сграбчи кинжала. Ръцете му стискаха и извиваха нейните в отчаяно усилие да им отнеме оръжието.

— Дай ми го! Остави ме!

— Това е лудост! — отчаян, Сано се сборичка с нея. — Веднага престани!

Той успя да й измъкне кинжала, скочи на крака и го дръпна далеч от нея, така че да не може да го достигне.

— Защо го правиш? — попита рязко.

— Вече ти казах! — Рейко бе съсипана, бездиханна, срината.

— Не се измъквай. Кажи ми истината!

Иззад яростта в очите му засия любов. Решителността й внезапно рухна, тя се разтресе в неудържими ридания и се предаде на неистовото желание да се освободи от непоносимия си товар:

— Аз убих владетеля Мори! Заслужавам да умра!

Потрес връхлетя Сано. Той отвори уста и пое дъх тъй дълбоко, че замалко не се задави. При все това, докато гледаше ридаещата Рейко, не изпита толкова изненада, колкото чувството, че най-накрая неизбежното бе настъпило, за да отмине. Даде си сметка, че бе живял със страха от този момент. Предсказваха го всичките му съмнения относно историята на Рейко, всичките предупреждения, отправяни към него от инстинктите му на детектив. Усилията му да й повярва, да намери обяснение за уликите срещу нея се бяха провалили. Сега вече знаеше какво се опитваше да скрие от него. Тя беше убийца.

Сано не изпита и частица от удовлетворението, което го обземаше при разрешаването на други престъпления. Замаян от ужас, той отиде до шкафа и прибра кинжала вътре, за да не нарани някого. После коленичи до Рейко, която бе заровила лице в шепите си и ридаеше неистово.

Тези слаби фини ръце са намушкали смъртоносно и са кастрирали владетеля Мори!

В същото време сърцето му се сви в отказ да приеме онова, което бе заключила мисълта му и току-що бяха чули ушите му. Рейко вдигна поглед към него с обляно в сълзи лице и изпълнени с ужас очи в очакване той да заговори.

— Не. Не е възможно! — отрече той с разпаленост, която съответстваше на съмненията му.

Рейко коленичи пред него със сведена глава и с притиснати в пода длани.

— Съжалявам — изплака тя. — Ужасно съжалявам!

Това бе кошмарът на кошмарите.

— Защо го извърши? — попита той, удивен, че й задава въпроса, който би задал на всеки друг направил самопризнания престъпник, все едно единствената му цел бе да разкрие тази загадка.

— Не знам — изплака Рейко. — Не помня!

Думите й го слисаха, сториха му се странни и непонятни.

— Как би могла да забравиш нещо подобно?

Рейко седна и стисна глава между дланите си. Кърпата й се смъкна и косите й се свлякоха тежко върху раменете й.

— Нещо не е наред с ума ми. От известно време имам пристъпи.

Вместо да си изясни станалото, Сано бе по-скоро озадачен. Макар че изпитваше отвращение от перспективата да чуе подробностите около престъплението на Рейко и причините, които я бяха тласнали към него, трябваше да научи най-лошото.

— По-добре ми разкажи цялата история.

Тя избърса очите си, приглади косите си и преглътна сълзите си.

— Напоследък правя медитации, за да възстановя липсващите си спомени от нощта в имението на владетеля Мори. Имах две видения на неща, които са се случили. В първото бях в спалнята му, докато той спеше. Той се събуди и ме погледна. Попита ме коя съм и какво правя там. А после вече пълзеше по пода и цялото му тяло бе в рани, от които шуртеше кръв. Молеше ме за милост.

Сано слушаше с ужас, който нарастваше с всяка следваща нейна дума. Звучеше така, все едно Рейко бе влязла в стаята по собствена воля, бе изненадала и нападнала безпомощния владетел Мори.

Рейко потръпна и продължи:

— Другото видение беше още по-страшно. Бях в леглото с него. Той беше върху мен. Ние двамата…

Тя впи нокти в ръката си, сякаш искаше да одере плътта, която се бе допирала до владетеля Мори, като в същото време отчаяно тресеше глава. Въображението довърши ужасната картина в съзнанието на Сано. Ужасът му нарасна неимоверно. Изглежда, в онази нощ Рейко бе прелъстила владетеля Мори точно както твърдеше съпругата му.

— После вече държах кинжала в ръцете си. Замахнах към владетеля Мори. Наръгах го — Рейко изобрази с движения действията си. Сано се дръпна ужасен. — И после… — тя повърна и едва си пое дъх, давейки се. — После бях коленичила край локва кръв. В нея плуваше бяла хризантема. Държах в ръце мъжествеността на владетеля Мори — Рейко отново го изигра безмълвно. Сано почти видя отрязаните окървавени органи в дланите й. — А след това казах… казах: „Това да ти е за урок, мръсен злодей!“

Тя се простря на земята и се разрида тъй силно, че тялото й се разтресе в конвулсии.

— Тъй че, виждаш, истина е. Няма как да избягаме от нея. Аз съм го убила! Заслужавам да бъда наказана!

Сано бе тъй ужасен, че не можеше да отрони и дума. Доскоро съжаляваше, че не разполага с категорични доказателства за това, как е било извършено самото убийство. Сега вече ги имаше. Най-силната улика срещу Рейко бяха собствените й спомени. При все това изпита странно облекчение, защото най-накрая съпругата му бе искрена с него. Сега, след като вече бяха изчистили нещата помежду си, той бе по-склонен да я оправдае поради липса на доказателства.

— Може би смисълът на тези видения не е такъв, какъвто изглежда на пръв поглед — рече.

Тя седна и впери в него почервенелите си отекли, изпълнени с недоумение очи.

— Какво друго биха могли да означават?

— Може би нещата, които си видяла в тях, съществуват единствено във въображението ти.

— Не е възможно. Почувствах ги съвсем истински — въпреки отчаянието си тя бе категорична. — Наистина са се случили. Знам го, колкото и да ми се ще да мисля, че не е така.

— Може да са били сънища. Сънищата понякога изглеждат съвсем реални. Възможно е във виното, което си пила, да е имало отрова и тя да е причинила толкова силни халюцинации, че да си ги помислила за спомени от реални събития.

— Само че ние не знаем това! Как можем да сме сигурни, че не съм извършила онова, което си спомням?

— Познавам те — Сано пое ръцете й — влажни, хладни и крехки, в своите. — Сигурен съм, че не е възможно да си убила владетеля Мори.

През лицето й премина сянка подобно на облаци, които затъмняват вече опустошен от бури пейзаж.

— Нали съм убивала и по-рано. Защо този път да е по-различно?

Сано мислено отхвърли идеята, че съпругата му до такава степен бе свикнала с отнемането на човешки живот, че нямаше никакви морални скрупули, които да я възпрат.

— В случаите, за които говориш, си убивала, за да защитиш себе си или други хора. Това не е убийство. А и не си имала никаква причина да отнемеш живота на владетеля Мори. Сама го каза.

— Може да съм възнегодувала срещу него, защото е удушил момчето. Може да съм го попитала какво е сторил със сина на Лили. Нищо чудно да съм искала да го накажа, задето е убил и двамата — Рейко въздъхна безутешно. — Или да не е имало нито момче, нито Лили, нито Джиро. Това са все участници в моята история, която сега ми се струва нереална. Може да съм убила владетеля Мори, защото сме били любовници и той ме е изоставил.

Тя погледна Сано с подозрение.

— Или за да го накажа, защото се е опитал да те предаде.

— Не! — възкликна Сано, слисан от допускането й, че в тази история може да има истина, макар и момичето медиум да бе признало, че сеансът е измама. — Не е така. А дори и да не си спомняш случилото се през онази нощ, не може да си забравила и всичко, което е довело до нея.

— Смяташ ли? — лицето на Рейко представляваше маска от страх и съмнение. — Имам чувството, че съм си загубила разсъдъка. Вече не знам на какво съм способна. Онова, в което съм сигурна, е, че съм убила владетеля Мори.

— Аз пък съм сигурен, че не си! — възрази Сано с нарастваща страстна убеденост.

Но тя поклати глава:

— Моят дълг е да се простя с живота си. А твоят — да направиш онова, което те помолих.

— Никога!

Той я придърпа към себе си и усети, че тялото й трепери, когато се притисна до неговото.

— Сега е по-лошо от всеки друг път, когато сме изпадали в беда, нали? — прошепна тя. — Преди успявахме да се спасим, но този път се провалихме. Този път наистина ще е краят ни, нали?

— Не, няма — Сано бе решен да не допуска униние.

Рейко вдигна лице към неговото. Очите й, разширени от паника, го погледнаха умолително.

— Какво да правим?

Той призова на помощ собствената си увереност и се опита да й я вдъхне:

— Ще вярваме в себе си. Няма да се предаваме и ще се опитаме да установим истината за убийството.

— Но разследванията и на двама ни се озоваха в задънена улица. Ами ако това е престъплението, което не сме способни да разкрием точно когато ни е най-необходимо?

Той почувства как детето им се раздвижи в утробата й и чу гласа на Масахиро някъде из къщата.

— Дори не си го и помисляй!

Седяха безмълвни, черпейки успокоение от близостта си. Сано съжали, че не можеше да спре времето, да съхрани този миг, докато двамата все още бяха заедно и в безопасност, да изключи изпълнения с опасности свят отвън. Но при вратата дойде един слуга и каза:

— Извинете за безпокойството, но сосакан Хирата е дошъл да ви види.

* * *

Сано не искаше да оставя Рейко в този момент и посрещна с неохота вестта за пристигането на приятеля си, но не можеше да го отпрати.

— Идвам — каза на слугата.

Рейко се вкопчи в него, а на лицето й бе изписана такава паника, все едно си мислеше, че той повече няма да се върне. Сано каза:

— По-добре се преоблечи в сухи дрехи. Ще се върна скоро.

Тя кимна. Сано се откъсна от нея и излезе от стаята. Завари Хирата сам в приемната уморен, но въодушевен:

— Открих нещо, което може да се окаже важно.

За пореден път Сано се изненада от промяната в Хирата. Образът му бе по-светъл, отколкото можеше да изглежда на светлината на единствения фенер в стаята, като че безпощадните му тренировки бяха намалили плътта му така, че зад нея прозираше вътрешната му енергия. Но макар вероятно промяната да бе добра за Хирата, тя не се отразяваше добре на разследването.

— Какво? — попита Сано.

Хирата се навъси леко от студенината в поведението на Сано.

— Отнася се за Енджу. Алибито му се оказа неубедително и оставя доста място за съмнение. Освен това има основание да се предполага, че той и владетелят Мори не са били най-привързаните един към друг баща и син на света.

Той изтъкна възможността Енджу да е накарал някого да се представи за него в онова пътуване по магистралата. Продължи с разказа на лекаря, който бе казал, че животът в имението на владетеля Мори е променил Енджу към по-лошо и че нито младият мъж, нито майка му са посетили владетеля Мори по време на болестта му, която замалко не се била оказала фатална.

За момент Сано загърби проблемите, засягащи отношенията му с Хирата.

— Значи последните резултати от разследването ни връщат обратно към семейството.

Мисълта му до такава степен бе насочена към Хошина, че за малко щеше да пропусне нещо важно. Не биваше да забравя, че ако не Енджу, то господарката Мори със сигурност е била в имението онази нощ сама е поканила Рейко. Макар и да продължаваше да смята, че неприятностите им — както неговите, така на Рейко — са тръгнали главно от Хошина, не можеше да изключи най-близките роднини на владетеля Мори. Особено след като доказването на тяхната вина щеше да оневини Рейко.

— Трябва да продължим с разследването на господарката Мори и Енджу — заяви Сано.

— Мога да се заема още утре — предложи Хирата.

Тук беше моментът да се засегне трудният въпрос. Сано каза:

— Ще обсъдим това по-късно. Първо трябва да поговорим за нещо друго.

— За какво? — попита Хирата, явно притеснен, да не би да се е случило нещо пагубно… или да е извършил някакво прегрешение.

Сано реши да не му разказва за откровенията на Рейко.

— Направих оглед на пушките от склада на владетеля Мори. Открих възможна връзка между някои от тях и полицейския началник Хошина.

Когато обясни за отличителните знаци на майсторите и за липсващите пушки от оръжейния склад на полицията, върху лицето на Хирата се изписа изненада, примесена с тревога.

— Трябва да те попитам защо не си забелязал знаците?

Хирата понечи да отговори, отвори уста, после я затвори и накрая разпери ръце:

— Предполагам, че е трябвало да го сторя. Не знам къде ми е бил умът.

Но и двамата знаеха, че е бил зает с езотеричните техники от бойните изкуства. Сано се стегна, подготвяйки се за онова, което трябваше да каже. Този вид общуване бе по-трудно от бой с меч.

— Пропуснал си важна улика. Ако не бях огледал тези пушки лично, можеше да остане незабелязана.

Хирата се поколеба, очевидно разкъсван между порива да се извини и нуждата да се защити.

— Но сте го сторили. Открили сте връзката с Хошина. И не виждам да има кой знае какво значение. Не сте го арестували още, нали? И продължавате да бъдете заподозрян?

— Така е — отвърна Сано, — но ако я беше открил вчера, можеше да бъде по-различно. Сега владетелят Мацудайра вече знае за бележките ми в склада. Уликите срещу Хошина вчера можеха да го убедят във вината му и да свалят подозренията от мен. Днес това вече не е достатъчно, защото доверието му в мен почти се е стопило. Сега не мога да рискувам да предприема атака срещу Хошина.

Ако сутринта знаеше за оръжията, щеше да разполага с повече средства за натиск върху полицейския началник, може би щеше дори да успее да го накара да направи самопризнания. Сега Хирата го гледаше ужасен, защото положението на Сано се бе влошило драстично, а неговият пропуск бе коствал на Сано ценна възможност.

— Но вероятно все още можем да намерим някакъв начин да надвием Хошина. Може би една грешка няма да се окаже фатална.

— Нямаше, ако беше единствената, която допусна. Първо бе онова анонимно писмо — Сано се питаше коя от тях бе с по-лоши последствия. — Никой не знае какво щеше да се случи, ако го бе проследил по-рано, но ти можеше да разкриеш, че владетелят Мори е замислял преврат, преди да бъде убит, и тогава той можеше да бъде екзекутиран, преди някой да успее да набеди Рейко или да замеси мен в заговора.

Волята за дръзко поведение напусна Хирата и той падна на колене. Мъртвешки блед и покрусен, сведе глава в поклон:

— Съжалявам. Не знам какво друго да кажа, освен че ще извърша сепуку, за да изкупя вината си.

Тази възможност обезпокои Сано, а и беше неприемлива. Макар че ритуалното самоубийство бе задължително за самурая, пренебрегнал своя дълг към господаря си, Сано смяташе, че нерядко тази смърт бе твърде прибързан избор, начин да се избегне отговорността да се изправиш лице в лице с извършеното прегрешение и да се опиташ да го поправиш. Не можеше да позволи на Хирата такова сурово наказание за грешките, колкото и да бяха сериозни, след всичко, което Хирата бе сторил за него през годините. А това, че вече не само съпругата му, но и приятелят му бяха готови да отнемат собствения си живот, му идваше твърде много.

— Стани — нареди Сано. — Забранявам ти да извършиш сепуку. Онова, което искам от теб, е да престанеш с опитите да се посветиш на тайнствените бойни изкуства и едновременно с това да ми служиш.

Хирата се изправи с усилие. Макар че раненият му крак се бе оправил, движенията му все още бяха тромави и непохватни.

— Мога да върша и двете — каза той с тон, в който звучеше повече отчаяние, отколкото убеденост. — Ще го докажа.

— Така няма да стане — рече Сано, макар че в името на всичко, което ги свързваше, вече бе склонен да отстъпи. — И двамата го знаем.

Хирата излъчваше дълбока печал.

— Ако ми заповядате да се откажа от обучението си, ще се подчиня.

Думите му изправиха Сано пред сложна дилема. Той знаеше, че макар и самурайската чест на Хирата да бе компрометирана от раздвоеното му съзнание, Хирата никога нямаше да пренебрегне пряка заповед. Но Сано не можеше да му отнеме онова, което отново го правеше пълноценна личност. И въпреки че бе в правото си да диктува действията на Хирата, нямаше как да го накара да проявява онази преданост, от която толкова се нуждаеше.

— Изборът си е твой — каза Сано. — Ако избереш обучението, ще те освободя от задължението да ми служиш.

И техните девет години като господар и васал, най-свещената връзка в самурайския кодекс на честта, щеше да приключи. Сано имаше чувството, че въздухът около тях затрепери от напрежение. Ужасът в очите на Хирата говореше, че и той го бе усетил. Сякаш изведнъж се бяха озовали на огромно разстояние един от друг. Хирата попита предпазливо:

— Може ли утре да продължа с разследването на Енджу и господарката Мори?

Молеше за още един шанс, за да покаже, че е способен да изпълнява дълга си и да удовлетворява личните си интереси. Сано отвърна:

— Може да ме придружиш, докато аз водя разследването.

Хирата разбра посланието и сведе поглед.

— Добре — в тона му звучеше покорство. — В такъв случай да дойда ли сутринта?

— Да.

Двамата се сбогуваха вежливо. Сано наблюдаваше как Хирата се отдалечава през отломките от разбито доверие от едно деветгодишно приятелство, отречено в най-лошия момент. Първо ужасното признание на Рейко, а сега и това отчуждение. Останал сам във влажната усойна стая, Сано имаше чувството, че макар и връхлетян от външни враждебни сили, светът му се срива отвътре.