Лора Джо Роуланд
Кикунохана (16)

16 глава

Хирата и детективите Иноуе и Араи стояха на малката уличка под противопожарната наблюдателна кула в района на даймио. От това място според думите й Рейко бе наблюдавала тайно имението на владетеля Мори. На платформата, която се извисяваше над керемидените покриви, се бе свил селянин. Вятърът го обсипваше с дъждовни капки. Градът бе тъй мокър, че пожарите бяха рядкост, но във всеки един миг, в който хората отслабеха своята бдителност, бе възможно да лумнат пламъци, които да унищожат Едо.

— Ей! — викна Хирата. Селянинът сведе поглед към него. — Кой дежури на кулата през нощта?

— Йоши — дойде отговорът. — Той работи за владетеля Курода.

След малко Хирата и хората му вече се намираха пред портите на намиращото се наблизо имение на владетеля Курода. Стражите извикаха Йоши, млад прислужник с отпуснати черти. Хирата се представи и после попита:

— Някой да те е свалил от кулата за една нощ преди два месеца?

Йоши хвърли поглед към стражите, уплашен, че ще го накажат, задето бе зарязал поста си. Но страхът да излъже Хирата се оказа по-силен.

— Да. Аз не исках, но един самурай ми нареди да сляза.

Самураят вероятно е бил лейтенант Асукай. Хирата се зарадва, че най-накрая поне някаква част от разказа на Рейко получаваше потвърждение.

— Видя ли на кулата да се качва някаква знатна дама?

— Не. Бях уплашен. Махнах се от там по най-бързия начин.

— Не си ли помисли да погледнеш дали някой не се качва на мястото ти, за да те замести?

Йоши поклати глава. Хирата не можеше да го вини, че не си е направил труда да погледне към Рейко. Той самият бе зърнал силуета на кулата, докато наблюдаваше тайно имението на владетеля Мори, но после я бе подминал. Сега се безпокоеше, че нито той, нито Йоши можеха да потвърдят, че е била Рейко. Благодари на Йоши, след което се качиха на конете си.

— Все някой трябва да е видял Рейко на кулата — рече Иноуе, докато яздеха през проливния дъжд.

— Надявам се — рече Хирата. — Ще се върнем в крепостта Едо и ще пратим всички, които са на разположение, да разпитат тук и около чайна „Сливата“. Трябва да издирят свидетели, които могат да докажат, че въпросната нощ Рейко наистина е била на кулата, както тя самата твърди. После ще направим онова, което трябваше да сторя още преди да започнем наблюдението на владетеля Мори.

— И то е…?

— Да установим кой е пратил това анонимно сведение.

* * *

Хирата и детективите му прекараха часове наред в обикаляне на именията в административния район на крепостта Едо. Навсякъде се сдобиваха с имената на стражите, които са били на дежурство по времето, когато бе доставено анонимното писмо. Хирата ги питаше дали не са видели онази нощ в района да се промъква човек, който не е имал работа там или е изглеждал подозрителен. Първоначално издирването на автора на писмото изглеждаше напразно. Стражите не си спомняха случилото се преди близо месец. По-късно в имението точно зад неговото Хирата се натъкна на такъв човек.

Казваше се Кутлида и имаше конски зъби, които тутакси щръкнаха напред, щом се ухили към Хирата.

— О, да. Помня кой беше наоколо онази нощ. Запаметявам всичко, което съм видял през последния месец.

— Защо? — попита Хирата, опитвайки се да сдържи надеждата си, защото този свидетел изглеждаше нещо твърде хубаво, за да е истина.

— Хоби ми е.

Хирата предположи, че това бе някакъв начин за разтоварване от еднообразието на дългите нощни смени.

— Искате ли да знаете как го правя? — попита Кушида, вдъхновен от вниманието на Хирата. — Повтарям имената наум във всеки един свободен момент. Не забравям хората най-малко един месец след нощта, в която съм ги видял. Желаете ли да чуете списъка ми?

И той зареди име след име, почвайки от предишната нощ. Зад него пазачите на портата завъртяха очи — явно бяха забавлявани по този начин по-дълго, отколкото им харесваше. Във всеки друг момент Кушида би се сторил на Хирата непоносим досадник, но сега беше безценен.

— Не целия месец — прекъсна го той, — само имената от нощта, за която стана въпрос.

Кушида замълча за известно време и после каза:

— Трябва да мина целия списък, за да стигна до нея — и продължи.

Редеше имената все по-бързо, после спря, останал без дъх. Вдигна пръст и бавно произнесе всяко следващо име. Хирата познаваше първите осем, тъй като бяха на негови съседи и на васалите им. Кушида каза, че следващите трима били слуги.

— Остана само един. Беше човек, когото никога не бях виждал вътре в крепостта. Чуто Монемон.

— Кой е той? — пулсът на Хирата се ускори от вълнение.

— Самурай, когото познавам от чайната, в която ходя да си пийвам. Поздравих го, но той не ми отвърна. Държеше се така, все едно не искаше да го видя. Служител е в имението на владетеля Мори.

* * *

Пристигайки в имението на владетеля Мори, Хирата и детективите завариха войници на Сано, оставени отвън, за да не пускат обитателите да излизат и да връщат посетителите, докато траеше разследването на убийството. Хирата им заяви:

— Искам да говоря със служителя Чуто. Намерете го и ми го доведете.

Скоро след това Чуто излезе през портите. Прехвърлил трийсетте, той имаше четвъртито лице, сериозно изражение и набито телосложение. Когато видя Хирата, се стресна и отстъпи назад. Детективите на Хирата го хванаха за ръцете, за да не му позволят да избяга, но той не оказа съпротива, а само попита глухо:

— Може ли да говорим някъде другаде?

Те поеха пеша през района на даймио. Чуто нервничеше и хвърляше плахи погледи през рамо. Изражението му бе напрегнато. Хирата и детективите го накараха да седне в една чайна на улицата, която бележеше границата между района на даймио и търговския квартал Нихонбаши. Хирата поръча чаша саке и му я подаде.

— Изпий я и се успокой!

Чуто се подчини, после облиза устни, въздъхна шумно и каза:

— Очаквах ви.

— В такъв случай знаеш за какво става въпрос?

— За писмото, което мушнах под вашата порта.

— Ти ли го написа?

Чуто кимна.

— Как разбрахте, че съм аз?

— Твоят приятел Кушида ми каза, че те е видял.

— О, аз се надявах, че ще забрави — смотолеви Чуто. — Ще ми се изобщо да не бях писал това писмо.

— Вече е малко късно за съжаление — отбеляза Хирата.

— Владетелят Мори бе мой господар и аз трябваше да съм му предан, независимо от действията му. Но за мен държавната измяна е нещо твърде сериозно, за да си затворя очите. Длъжен бях да докладвам.

Погледът му умоляваше Хирата за потвърждение.

— Постъпил си правилно — рече Хирата.

Чуто все още изглеждаше разтревожен.

— Ако останалите васали на владетеля Мори открият, че съм го предал, ще ме убият. Вие няма да кажете на никого, нали?

— Не мога да обещая — отвърна Хирата, — но ако съдействаш на разследването, ще запазя тайната ти, и доколкото ми позволяват обстоятелствата.

— Добре — рече Чуто, макар че съвсем не изглеждаше доволен.

— Първо, какво те накара да смяташ, че владетелят Мори е предател? — попита Хирата.

— Чух го да разговаря със свои приятели. Казаха, че им дошло до гуша от начина, по който владетелят Мацудайра се отнасял с тях. Данъците, които изисквал, били твърде високи. Омръзнало им да плащат цената на война, която трябвало да свърши още преди три години, но се точела безкрайно. Опасяват се, че ако той падне от власт, с тях ще се случи същото. Планираха да се съюзят срещу него.

Хирата бе обзет от вълнение. Значи все пак е имало таен заговор. Изпълнен с очакване, той попита:

— Кои са тези приятели?

— Не знам — отвърна Чуго. — Не ги видях. Точно минавах покрай кабинета на владетеля Мори. Вратата беше отворена, но не достатъчно, за да успея да ги видя.

— Какво друго казаха? Обсъждаха ли плановете си? — Хирата бе обзет от нетърпение. Може би заговорниците се бяха скарали и един от тях бе убил владетеля Мори.

— Не знам. Владетелят Мори каза: „Отвън има някой. Тихо!“ И те млъкнаха. Аз побързах да се махна, защото не исках да ме хванат, че подслушвам.

Въодушевлението на Хирата бе заменено от разочарование. Дочути приказки не се равняваха на доказателство за измяна, макар че осъждаха хора на смърт и за по-малко.

— Откъде знаеш, че не са си приказвали просто ей така?

— Заради онова, което се случи няколко нощи по-късно — отвърна Чуго. — В имението бяха докарани няколко сандъка. Бях любопитен, затова надникнах в един от тях. Беше пълен с пушки. Нямаше причина владетелят Мори да се снабдява с тях, ако не…

Ако не е подготвял въоръжено въстание. Вълнението отново заля Хирата.

— Кога се случи това?

— Преди около два месеца — отвърна Чуго. — Чух стражите да казват, че се очаквали още пушки.

Това бе знак, че Хирата бе видял онова, което смяташе, че е видял, докато бяха наблюдавали тайно владетеля Мори.

— Какво стана с пушките? Още ли са в имението?

— Едва ли. Повече не ги видях.

Без тях Хирата не разполагаше с никакви улики, че владетелят Мори е бил изменник, с нищо, което да убеди владетеля Мацудайра, че смъртта му не е загуба. Нито с нови заподозрени, за да отклони вниманието от Рейко. И нищо, което да убеди Сано, че е видял онова, което твърдеше, и че не е загубил способностите си за наблюдение.

— Но знам едно място, където може да са ги скрили — рече Чуго.

— Къде? — попита Хирата.

Чуго изглеждаше унил, защото задължението му към Хирата щеше да отнеме повече време, отколкото му се искаше, а и още повече щеше да уличи мъртвия му господар. Но въпреки това каза:

— Ще ви покажа.

* * *

— Владетелят Мори държи този склад под наем — рече служителят. — Ето там.

Чуго, Хирата и детективите Иноуе и Араи спряха конете си пред неголяма постройка, една от цял ред подобни — с варосани стени и стръмни керемидени покриви, които гледаха към един кей. Мъже гребяха по канала в лодки, натоварени със зеленчуци. Във всички складове, освен в склада на владетеля Мори кипеше усилена дейност, тъй като носачите разтоварваха лодките и внасяха стоките вътре. Неговият бе потънал в тишина, а огромните му врати бяха залостени. Кеят бе претъпкан и шумен, но през нощта щеше да опустее — идеалното място за получаване на контрабанда.

— Пусни ни вътре — рече Хирата на Чуго.

Чуго отключи вратите на склада и ги отвори. Хирата и детективите влязоха вътре. Приличното на пещера помещение бе топло и влажно и се осветяваше единствено от светлината, която проникваше през препречените с решетки прозорци близо до тавана. Във въздуха се усещаше едва доловим мирис на смазка и метал. Покрай стената се виждаха три реда по десет сандъка, поставени един върху друг. Хирата и хората му се устремиха към тях, обзети от напрегнато очакване. Вдигнаха капака на един от сандъците. Лъхна ги миризма на желязо. Вътре видяха купчина увити в намазнено платно аркебузи, чиито дълги цеви проблясваха в полумрака. Хирата, Иноуе и Араи нададоха радостни възгласи.

— Знаех си! Владетелят Мори наистина е подготвял въстание! — обяви ликуващ Хирата. — Сигурно са оръжията, които сте видели — предположи Иноуе.

— Това вече е сериозно доказателство — обади се Араи.

Чуго приседна до вратата с печално изражение. Хирата изпита жал към този самурай, който бе предал своя господар.

— Постъпи правилно — увери го той отново. — Ако не беше издал владетеля Мори, въстанието би могло да избухне и след смъртта му. Нищо чудно да си предотвратил нова война.

От това на служителя не му стана по-добре.

— Какво ще правите с пушките?

— Ще ги отнесем в замъка Едо. Те са улики в разследване на убийство — Хирата нареди на Иноуе: — Иди да наемеш няколко носачи, за да ги вземем с нас.

Иноуе побърза да се подчини. Чуго каза напрегнато:

— Нали няма да кажете на никого, че аз съм ви довел тук?

— Само, на когото трябва — отвърна Хирата.

Неудовлетворен и все пак примирен, Чуго попита:

— Може ли вече да си тръгвам?

— Да — отвърна Хирата. — Благодаря за съдействието.

Чуго се отдалечи бързешком, подобно на плъх с подпалена опашка.

— Би било хубаво, ако успеем да открием кои са били заговорниците, оглавявани от владетеля Мори — рече Араи.

— Да видим дали при пушките няма някакви улики — каза Хирата.

Те отвориха всички сандъци, извадиха пушките, но не намериха никакво писмо или документ, който да посочваше откъде са пристигнали или кой, освен владетеля Мори е бил техен притежател. Хирата и Араи върнаха оръжията в сандъците. Твърдо решен да не се обезсърчава, Хирата каза:

— Ще претърсим цялото място.

Предполагаше, че няма да отнеме много време. Ако не се смятаха сандъците, складът изглеждаше празен, подът — пометен.

— Внимавали са да не оставят следи — отбеляза Араи.

— Не губете надежда — Хирата вдигна поглед.

Горе в ъгъла забеляза заградено пространство върху солидна платформа. Към него водеше дървена стълба. Хирата и Араи се изкачиха по нея. Вътрешността на заграждението представляваше кабинет с изглед към канала. В него имаше писалище, огнеупорен метален сандък и открит объл бамбуков кош. Араи вдигна капаците на писалището и сандъка.

— Празни са — обяви той.

— Чакайте — Хирата се втренчи в коша.

Предназначен за боклук, съдържаше обелки от слънчогледови семки; валма смет и смачкани хартии. Хирата извади хартиите, разгъна ги и ги приглади. Бяха три и на всяка от тях бе написано нещо на ръка. Още преди да ги прочете, го прониза чувство за нещо познато.

— Какво пише? — попита Араи.

Хирата бе обзет от лошо предчувствие, което го накара да застане нащрек. Прочете първата страница:

Среща вдругиден вечерта. Да се вземат обичайните предохранителни мерки.

Той поклати глава. Не може да бъде! Изумлението му отекна в сумрачния склад.

Араи хвърли поглед през рамото му към втората страница, която представляваше набързо нахвърлена скица на Едо с крепостта, реката и няколко улици с наименованията им. Хирата прочете на глас третата страница — списък, в който фигурираха имената на четирима даймио и на трима висши служители от режима на Токугава. След всяко име бяха написани четирицифрени числа.

— Изглежда, организаторът на заговора е насрочил тайна среща на участниците — рече Араи. — Картата може да е планът им за битката. Списъкът сигурно съдържа имената им, парите и войниците, които са обещали да осигурят — размишленията на Араи съвпадаха с предположенията на Хирата. — Това е ценна информация. Сега само да открием кой е писал това, и ще ги спипаме до един.

— Нищо подобно — рече Хирата и ужасен тикна хартиите към Араи. — Почеркът принадлежи на дворцовия управител Сано. Ако това е списъкът на участниците в заговора, значи той е техният предводител.