Лора Джо Роуланд
Кикунохана (28)

28 глава

По време на пътуването в паланкина, което им се струваше безкрайно, Хирата лежеше до Сано. С гръб един към друг, свити в толкова тясно пространство, че нямаше как дори да се обърнат, двамата се извиваха в напразни опити да разхлабят въжетата, с които бяха вързани. Не можеха да говорят, тъй като устите им бяха запушени с поясите, камо ли да извикат достатъчно силно, за да чуе някой, който би могъл да им се притече на помощ.

От вън долитаха шумовете на града — викове на улични търговци, които предлагаха чай, възгласи на деца, увлечени в игра, бъбрене на жени. Гръмотевици подсилваха ритъма, в който се движеха нозете на носачите. Тропотът на конски копита подсказваше, че полицейският началник Хошина и войниците му следваха паланкина. Хирата си помисли за Мидори и децата, които повече нямаше да види. Потискайки порива за още по-яростна съпротива, той си наложи да лежи неподвижно. Задиша бавно и дълбоко, следвайки тайната техника, която бе усвоил от Озуно. Опита се да почерпи сила от вътрешната си духовна енергия и да се свърже с безпределната мъдрост на Космоса, която да му даде възможност да спаси себе си и Сано.

Но ако в храма там горе, в планината, това му се бе сторило неимоверно трудно, в този момент бе направо невъзможно. Хирата едва успяваше да си поеме дъх, камо ли да управлява дишането си. Поясът в устата му бе подгизнал от слюнка, която почти го задавяше. Осакатеният му крак го болеше неистово. Паниката, която заплашваше да завладее съзнанието му, пречеше на медитацията. Проклет да е Озуно, задето го бе подвел да повярва, че от тайните бойни изкуства има някаква полза. Де да можеше да види как самият Озуно се измъква от това положение!

Само че, естествено, Озуно никога не би изпаднал в него. Той би победил Хошина и войниците му още в самото начало. Хирата бе обзет от печал, осъзнавайки, че сега вече никога нямаше да усъвършенства тайното изкуство на дим мак. Към неволите му се прибави и срам, защото бе разочаровал Сано, защото се бе провалил като самурай. Цялата му работа, всичките му усилия, мъките, униженията се оказваха напразни.

* * *

— Всичко започна в деня след вашето първо посещение — започна разказа си господарката Мори. — Онази сутрин Укон ми каза: „Трябва да ви предупредя за госпожа Рейко. Тя е лош човек“. Аз й заявих: „Не бива да критикуваш човек, който стои по-високо от теб, особено когато става дума за моя приятелка“. Но Укон настоя: „Моля, чуйте каквото имам да ви разкажа. После решавайте сама дали искате да бъдете приятелка с господарката Рейко“. Е, тогава си помислих, че това е доста самонадеяно от нейна страна.

Тя хвърли възмутен поглед към Укон. Слугинята седеше със скръстени ръце и гневно изражение.

— Ако искаш да направиш самопризнания и да умреш, твоя работа. Само не ме намесвай!

— Преди това ми беше казала, че синът й Горо бил обвинен в убийството на момиче, което било забременяло от него — продължи господарката Мори. — Твърдеше, че не го е сторил. Този ден ми каза, че го арестували по ваше настояване, госпожо Рейко. Осъдил го баща ви, съдията Уеда. Накрая го екзекутирали. Тя каза, че всичко било заради вас.

Рейко си представи как, обсебена от мисълта за отмъщение, Укон бълва своята ненавист пред господарката Мори при всяка възможност, включително онази сутрин, когато ги е чул Цузуки. Как съдбата свързва хората и задвижва събитията в непредвидима последователност!

— Изказах предположение, че може би Горо е бил виновен, че може би тя просто търси виновник за смъртта му — продължи господарката Мори. — Но тя вярваше, че е невинен, въпреки самопризнанията му.

Заяви, че трябвало да бъдете наказана заради онова, което сте му сторили.

Ако Рейко не познаваше Цузуки, сега нямаше да е тук. Ако господарката Мори и Укон не се бяха срещнали, владетелят Мори щеше да е още жив, Рейко нямаше да е в беда, а най-вероятно и Сано.

— Първоначално не й повярвах — продължи господарката Мори. — Имахте вид на прекрасна и съвършено безобидна млада жена. А и не личеше да си спомняте за Укон. Казах й, че ако наистина бяхте сторили онова, което тя твърдеше, щяхте да си я спомняте.

— Би трябвало — Укон изкриви устни в злобна усмивка. — Грешката ти беше, че не ме помнеше.

Нищо от това нямаше да се случи, ако Рейко не притежаваше вкус към детективската работа и не бе открила своя частна служба за разследване. Кога в действителност бе започнало всичко това? Може би когато се бе омъжила за Сано. Запита се какво ли правеше съпругът й в този момент, и бе обладана от толкова силно предчувствие за опасност, че то спусна невидима бариера между нея и останалите в стаята. Господарката Мори продължаваше да говори, Укон я ругаеше, но Рейко не ги чуваше. В един момент само виждаше как мърдат устни. Бе паднала в плен на страха си за Сано. Едва успя да потисне неистовия си порив да хукне навън от стаята и да се втурне да го издирва.

— Но Укон не се отказа да ме убеждава, че вие сте лоша — рече господарката Мори. Попита ме: „Ако някой стореше зло на вас и на вашето семейство, как бихте се чувствали? Нямаше ли да дирите възмездие? Нямаше ли да искате той да изпита същите страдания, които е причинил на вас? Как бихте понесли да живеете, докато врагът ви е жив?“

Гласът й затрепери и секна.

— Ден след ден ми говореше едно и също. Започнах да вярвам, че синът й е бил невинен, че е бил погрешно осъден заради вас. Тогава започнах да разбирам как се чувства — сянка на вълнение помрачи лицето й. — Защото години наред се бях чувствала по същия начин.

Рейко се сепна, внезапно проумяла скрития смисъл в думите й.

— Значи е истина. Владетелят Мори действително се е забавлявал с малки момчета. Наистина е убил някои от тях. И вие сте знаели.

— Да, знаех.

Рейко се почувства реабилитирана, защото господарката Мори най-накрая бе признала, че е излъгала.

— Ненавиждали сте факта, че сте съпруга на чудовище. Затова ли е трябвало да умре?

Очевидно убийството не е целяло единствено удовлетворението на Укон, а и жертвата не е била само неин избор.

— Искали сте да си плати за това, че ви е опозорил?

— Не — господарката Мори изгледа Рейко с презрение. — Мислите се за много умна. Смятате, че сте разгадали всичко, но не е вярно. Личните ми отношения с моя съпруг не бяха от значение. Укон го знаеше отлично. Тя знаеше и всичко друго, което бе сторил. Всички в тази къща го знаеха.

Рейко се смръщи озадачена, защото бе решила, че е започнала да разплита причините за убийството, но сега за втори път се оказваше, че все още е далеч от истината.

— Какво друго е направил? Какво е знаела Укон?

— Тя ми каза: „Вие имате син. Обичате го така, както аз обичах своя. Как се чувствахте, когато бе наранен? Не мразите ли владетеля Мори за онова, което е сторил на Енджу?“

— Нима искате да кажете, че се е възползвал от Енджу по същия начин, по който се е възползвал от другите момчета? — Рейко бе потресена. — От собствения си син?

Презрението в погледа на господарката Мори се усили.

— Защо сте толкова изненадана? Владетелят Мори обичаше момчета. Когато се омъжих повторно, Енджу бе точно на възрастта, която отговаряше на вкуса му.

Рейко си помисли, че е трябвало да се досети по-рано. Владетелят Мори — властник, свикнал да получава каквото пожелае — не се е задоволявал само с момчетата от простолюдието, които е наемал, нито се е поколебал да се възползва от доведения си син. Това не беше точно кръвосмешение — Енджу и владетелят Мори не бяха кръвни роднини. Макар че, помисли си Рейко, една кръвна връзка едва ли би предпазила Енджу.

— Владетелят Мори не проявяваше никакъв интерес към мен — заяви господарката Мори. — При първата ни среща, още преди да се сгодим, той прекара цялото време в разговори и игри с Енджу. В онзи момент за мен това означаваше, че ще е добър баща — тя се засмя горчиво. — Бях твърде наивна, за да разбера истинското значение на подобно поведение.

Защо, запита се Рейко, не бе разсъждавала за Енджу като за едно от момчетата на владетеля Мори? Може би защото самата тя като майка не искаше да повярва, че подобни неща се причиняват на деца от мъже, които се предполагаше да бъдат техни бащи. Майчинството я бе заслепило.

— Значи историята, която разказахте, за любовта си към владетеля Мори и за съвършения ви брак, бе пълна лъжа? — попита Рейко.

В очите на господарката Мори заблестяха сълзи:

— Такива ми се искаше да бъдат отношенията помежду ни.

— А кога разбрахте, че не са?

— Няколко месеца след като се омъжих за него. В този период Енджу се промени изцяло. Беше такова щастливо и общително малко момче. Стана мрачен, затворен. Нощем се будеше с писъци от кошмари. Когато го питах какво има, не ми казваше. Потърсих помощ от лекар, който го подложи на лечение, но без резултат.

Рейко си спомни разказа на Сано за онова, което Хирата бе научил от фамилния лекар на Мори. Трябваше да се досетят, че симптомите на Енджу са били вследствие на упражненото върху него сексуално насилие.

— Започна да ходи насън или поне аз така си мислех в началото. Отивах в стаята му посред нощ, за да видя как е, но той не беше там. Търсех го из цялото имение, но все не успявах да го открия.

Защото е бил в спалнята на владетеля Мори, заключи Рейко, където майка му изобщо не би помислила да го потърси.

— Една вечер бях легнала в леглото му и го чаках да се върне, но съм заспала. Събудих се от плача му. Беше се свил до мен и ридаеше. По кимоното му имаше кръв — лицето на господарката Мори изразяваше страха, който вероятно бе изпитала. — Съблякох го. Кръвта течеше от ануса му. Тогава разбрах какво се е случило. Някой го бе взел от леглото му и…

Тя преглътна думите, които бяха твърде ужасни, за да бъдат изречени.

— Попитах го: „Енджу, кой ти стори това?“ А той изкрещя: „Не мога да ти кажа. Той ме заплаши, че ще ме убие, ако кажа на някого“. Следващата нощ се скрих близо до стаята на Енджу. Видях как съпругът ми дойде и го отведе в спалнята си. Последвах ги.

Господарката Мори потръпна — подобно на бурен вятър споменът разтърси тялото й. Очите й се затвориха, клепачите й потреперваха.

— Чух Енджу да плаче, докато владетелят Мори стенеше и го бореше като див звяр.

Представяйки си ужаса на преживяното, Рейко мислено отбеляза, че част от първата история на господарката Мори е била истина. Тя действително е наблюдавала скришом сексуалните изстъпления в спалнята на мъжа си, но не между владетеля Мори и Рейко и не в нощта на смъртта му. Почувства, че на самата нея й призлява.

— Как сте позволили да стори това на сина ви?

— Изпитвах ужас от него. Страх ме беше, че ако се намеся, ще убие и двама ни — господарката Мори побърза да добави: — Но все пак се опитах да го спра. На следващия ден му казах да остави Енджу на мира. Но той ми отвърна, че отговарял за Енджу и можел да прави с него каквото си поиска — тя изхлипа от безсилие. — Отидох при брат ми, който е даймио. Казах му, че искам да напусна владетеля Мори. Умолявах го да приеме Енджу и мен. Но и той се страхуваше от владетеля Мори. Не искаше да започва война. Каза ми, че ако напусна владетеля Мори, ще остана сама, без нищо, а владетелят Мори ще задържи сина ми.

Рейко отново си каза, че и друга част от историята на господарката Мори е отговаряла на истината. Тя е потърсила помощ от семейството си, макар и не за да сложи край на връзката между владетеля Мори и Рейко, но не я е получила.

— Нямаше какво да правим — нито аз, нито Енджу, — освен да страдаме безмълвно — бремето на мъката и вината видимо прекършиха господарката Мори. — Двамата се отчуждихме. Той знаеше, че аз знам какво върши владетелят Мори. Обвиняваше ме, че не го защитих. Беше само едно дете, не разбираше колко безпомощна бях. Какво бих могла да сторя? — възкликна тя умолително към Рейко в желанието си да оправдае собственото си бездействие. — Да го открадна и да се опитам да го отгледам сама?

Това щеше да е първата мисъл на Рейко при подобни обстоятелства. Но макар че се изкушаваше да се отнесе с презрение към господарката Мори заради слабостта й, знаеше, че светът е жестоко място за самотна и бедна жена. Видя смисъла в решението й да остане и да търпи.

— Значи сте чакали Енджу да порасне и владетелят Мори да изгуби интерес към него?

— Да! — думата прозвуча от устата й като вик на болка. — Само ако знаех какво ще последва! Владетелят Мори наистина престана да се интересува от Енджу, когато синът ми поотрасна, но не се отказа от него — чертите й се изкривиха в гримаса на гняв и отвращение. — Караше Енджу да му намира момчета и да урежда доставянето им в имението.

Рейко поклати глава изумена, защото смяташе, че историята на семейство Мори не можеше да стане по-ужасна. Как би могла да допусне, че владетелят Мори ще превърне доведения си син и доскорошен сексуален обект в сводник!

— И това не е всичко — продължи господарката Мори. — Когато убиваше момчетата… — тя зарови лице в шепите си и се разрида тъй горко, че Рейко почти не разбра думите й, когато продължи: — владетелят Мори караше Енджу да се отървава от труповете им.

Значи владетелят Мори бе превърнал наследника си в съучастник в убийствата! Насред новия потрес, който я връхлетя, Рейко видя възможност да разбули част от загадката.

— Какво правеше Енджу с тях?

— Отнасяше ги в крематориума в района на храма Зоджо. Плащаше на служителите там да горят труповете им и да не казват на никого. Вероятно това бе съдбата, сполетяла момчето, което бе видяла. Ето защо Сано не бе успял да намери в мъртвото тяло. Енджу или някой друг бе изпълнил обичайната процедура и момчето вече бе само шепа пепел. Рейко имаше и друг въпрос, на който отчаяно търсеше отговор.

— Появи ли се едно момче на име Джиро? Тази пролет, по времето, когато цъфтяха вишните?

Господарката Мори поклати печално глава:

— Не знам. Имаше толкова много момчета.

— Опитайте се да си спомните — подкани я Рейко, изгаряща от нетърпение да разбере дали Джиро и Лили бяха реални, и в случай че наистина съществуваха, да научи какво се бе случило с момчето.

— Не исках да гледам. Винаги извръщах глава.

Раздвоявана между жалостта и възмущението от опитите й да си зарови главата в пясъка, Рейко каза:

— Все пак ви е провървяло. Имате си Енджу. Помислете за майките, които повече не са видели синовете си, след като владетелят Мори ги е взел.

Господарката Мори затисна уши.

— Не знам какво да мисля за тях. Нищо не можех да сторя. Освен това той не убиваше всички. Само че нямам представа, какво е ставало с оцелелите.

Думите й възобновиха надеждата на Рейко, че Джиро наистина съществува и че може би е жив, но не я удовлетвориха. Все пак сега поне знаеше голяма част от действителната история на господарката Мори. Години наред тя трупа гняв срещу своя съпруг. После пристига Укон със собствените си сметки за уреждане. След като на сцената се появява Рейко, те откриват своите общи интереси. И двете смятат, че синовете им са станали жертва на зли и могъщи люде. И двете са жадни за отмъщение.

— И така, вие замисляте такъв план, че с един куршум да убиете два заека — само че Рейко все още имаше нужда да попълни празнините в спомените си. — Но какво точно се случи онази нощ?

— Нищо ли не си спомняш? — попита Укон.

— Нищо, откакто ми призля пред спалнята на владетеля Мори — отвърна Рейко.

Господарката Мори изстена:

— Моля ви, не ме карайте да говоря за това. Не мога да понасям дори мисълта за случилото се.

— Тогава аз ще й разкажа — обади се Укон и изгледа Рейко с нескрита злоба. — Не е честно да забравиш — нетърпелива да поднесе на Рейко най-зловещата част, тя загърби предпазливостта: — Искам да чуеш всичко до най-малката подробност.

* * *

Сано лежеше изтощен в паланкина редом с Хирата. Дробовете му хъхреха от усилията, мускулите му се бяха схванали. Бе успял да разхлаби въжетата около китките си, но не достатъчно, за да си освободи ръцете. Помисли си за Рейко, за процеса й. Вече не можеше да й помогне. Беше останала съвсем сама, очакваше я неизбежна смърт.

Мисълта за Масахиро го изпълни с такава тревога, че замалко не заблъска глава в твърдия дъсчен под. Смъртта му щеше да остави сина му без подкрепа, със застрашено бъдеще.

Гневът му към Хошина потискаше страха и отчаянието му. Опита се да се съсредоточи и да разбере накъде ги карат. Макар и да бе загубил чувство за ориентация, знаеше, че се движат в посока навън от града, защото обичайните шумове бяха стихнали. Хошина отвеждаше него и Хирата някъде на усамотено място, за да се отърве от тях. Сано си отдъхна известно време, после продължи с въжетата около китките си и успя да ги разхлаби още малко. Опита се да измисли някакъв план, как да спаси себе си и Хирата.

Не му хрумна нищо.

В ноздрите му нахлу позната противна миризма на гнилоч. Сега вече знаеше къде се намират — близо до селището на ета, където живееха низвергнатите. Беше ходил там веднъж, по време на едно разследване. Вонята идваше от работилниците за щавене на кожи, които се държаха от ета. Бяха разположени далеч от града, за да не може зловонието да тормози гражданите, а покварата на смъртта да осквернява техните души.

Носачите забавиха крачка и зароптаха отвратени. Капитан Торай извика:

— Хайде, по-бързо!

Нозете им зашляпаха в каналите, минаващи през селището. Смрадта на нечистотии се прибави към зловонието от работилниците за щавене на кожи и Сано усети, че му призлява. Заля го обичайната суматоха, изпълваща ежедневието на това място — тракането на ведра, ударите на брадви, смехът и ругатните, воплите на болните и умиращите изградиха звукова картина на една низвергната общност, в която човешките същества бяха принудени да живеят наблъскани в мизерия и мръсотия. Някакви мъже се разкрещяха, вдигайки шумна кавга.

— Махнете се от пътя! — викна капитан Торай.

Тълпата се разпръсна.

— Завийте наляво. По-бавно — продължи капитанът.

Сано усети как паланкинът следваше заповедите му. Отново напъна въжетата. Бяха хлъзгави от кръвта, сълзяща от ожулените му китки.

— Влезте там. Добре. Сложете го на земята.

Паланкинът се наклони и се заклати, докато носачите го смъкваха от раменете си. После с глухо тупване се установи на земята, раздрусвайки Сано и Хирата. Разнесоха се тропот на копита и потракване на оръжия, докато Хошина и свитата му се събираха около тях. Характерът на звука предполагаше широко, но все пак закрито пространство. Вонята от работилницата бе станала тъй непоносима, че Сано имаше чувството, че направо го е погълнала. Чу как войниците скачат от конете си. Последва тихото стържене на метал, което съпровождаше ваденето на мечове от ножниците.

Паника връхлетя Сано и тялото на Хирата до него. Носачите закрещяха:

— Не, господарю! Моля ви, недейте!

От ужас гласовете им бяха станали пискливи. Последваха сборичкване, свистене и трополене, панически викове, които бързо бяха заглушени. Точно когато Сано осъзна какво се беше случило, Хошина каза:

— Изкарайте ги навън.

Вратичката на паланкина се отвори. Торай и още някакъв мъж се пресегнаха, сграбчиха Сано и Хирата и ги издърпаха на земята.

Сано видя, че се намира във вътрешен двор, заобиколен от ниски постройки с олющени стени. Източникът на зловонието бе една яма в средата. От тъмната вода, която бълбукаше от газове и разпръскваше наоколо разяждащи изпарения на луга, се подаваха части от умрели коне. Двама от хората на Хошина държаха мечове, от които капеше кръв. Пред тях лежаха труповете на носачите. Нещастниците бяха убити, за да не кажат на някого, че Хошина е отвлякъл двама висши служители. Други войници пазеха четирима уплашени мъже с рошави коси и боси нозе, облечени в мръсни дрипи. Те бяха ета, чиято фабрика за преработка на животински отпадъци Хошина бе заел, за да се отърве от Сано и Хошина.

Чифт нозе с богато украсени метални предпазители до коляното приближиха и спряха пред лицето на Сано. Извивайки врат, Сано видя Хошина, който му се хилеше отвисоко.

— Е, дворцов управителю Сано — рече той, — най-накрая си сменихме позициите. Трябва да кажа, че чувството си го бива.

Гласът му бе напрегнат от вълнение, очакване и страх от собственото му безразсъдство. Хошина срита Сано в ребрата. Сано едва се сдържа да не изстене от болка. Хошина се изсмя и нареди на войниците си:

— Сложете ги на колене пред ямата!

Хората му ги завлякоха по земята, хлъзгава от кал, кръв и вътрешности и осеяна с натрошени кости, до ръба на ямата и ги сложиха на колене. Схванат и изтръпнал от возенето, Сано се надяваше войниците да не забележат, че въжетата на китките му бяха разхлабени достатъчно, за да си освободи едната ръка. Хошина дръпна пояса, с който бе запушена устата му, после стори същото и с пояса на Хирата. Сега Сано усети вкуса на отровните изпарения, които се извиваха над тях.

— Една последна дума, преди да изчезнеш завинаги? — попита Хошина.

Сано погледна в ямата. Около разлагащите се конски трупове се образуваха зеленикави мехури. Той преглътна.

— Не смяташ ли, че съм ти избрал прекрасно място, за да приключа с теб? — в гласа на Хошина прозвуча нетърпение да получи своето удовлетворение. — Все едно двамата внезапно сте изчезнали от лицето на земята.

Защото ета щяха да се страхуват твърде много от Хошина, за да проговорят, дори и да имаше кой да ги чуе. Сано си напомни, че смъртта му е само една и тя е най-голямото изпитание за самурайската му същност. Беше длъжен да я посрещне с достойнство и кураж, а не да я опорочава със страх. Видя непреклонното изражение на Хирата и разбра, че приятелят му мисли, защото и води същата битка за самообладание в лицето на смъртта. Поне щяха да умрат заедно.

— Радвам се да установя, че все пак имаш някакво въображение — отвърна Сано на Хошина. — Смятах, че ти липсва напълно.

Макар че се засмя, Хошина изглеждаше ядосан — това не бе поведението, което изискваше от Сано.

— Все същият умник до края, така ли?

— Хайде вече да действаме — измърмори Торай, който крачеше нервно из двора с останалите.

Хошина сякаш искаше да удължи смъртта на Сано, да й се наслади по-пълно.

— Държиш се така, все едно това е шега, вместо да впрегнеш прословутия си ум в преследване на някоя по-висша цел. Да ми изтъкнеш например поне една причина, поради която да ти пощадя живота.

Сано нямаше да достави на Хошина това удоволствие да го чуе как се моли за милост.

— Предпочитам да поговорим за смъртта на владетеля Мори. Ако това е краят ми, няма да ти навреди да ми кажеш как го уби и как успя да набедиш съпругата ми.

Преди да умре, поне искаше да изпита удовлетворението, че знае истината.

— Никога ли не се отказваш? — за момент върху лицето на Хошина се изписа раздразнение. — Казах ти го по-рано, заявявам ти го и сега: Нямам пръст в това убийство — изсъска той през зъби.

— Е, все пак трябва да си бил част от заговора на владетеля Мори за свалянето на владетеля Мацудайра от власт. Най-вероятно ти си подхвърлил записките ми в склада с оръжията.

— Заявявам ти го за последен път — не съм!

— Но си накарал Нього да излъже за мен по време на сеанса — продължи Сано, твърдо решен да постигне самопризнание не само заради себе си, а и защото това можеше да отложи смъртта му още известно време.

— Е, да, добре — посрещна с пренебрежителен жест думите му Хошина. — Но всичко, което сторих, бе след самия факт. За първи път чух за убийството на владетеля Мори и за жена ти точно преди да вляза на срещата ти с владетеля Мацудайра и шогуна. Само се възползвах от станалото.

— Вярвате ли му? — попита Хирата недоверчиво.

Макар и против волята си Сано наистина му повярва.

— Той вече няма причини да лъже.

Ако мозъкът зад целия заговор срещу него и Рейко наистина бе Хошина, той нямаше да пропусне да се изтъкне. Сано бе сбъркал за него. Колко странно, че разследването му все пак щеше да завърши със сваляне на картите на масата и за двамата.

— Тогава кой е убил владетеля Мори и е набедил Рейко да понесе вината? — попита Хирата.

— Предполагам, че никога няма да разберем — отвърна Сано, примирил се с този факт.

— Достатъчно — рече Хошина.

След като си даде сметка, че Сано няма никакво намерение да се унижава, той вече бързаше да приключи. Очите му заблестяха в жестоко немирство.

— Възнамерявам да ти доставя истинско удоволствие, като ти дам възможност да наблюдаваш как приятелят ти умира пръв. Торай сан, имай честта.