Валери Лорд
Розовата кула (29)

Епилог

Септември 1074 година

— София-Роуз, ако най-после не седнеш мирна, ще пропуснеш кръщенето на собствения си брат, защото няма да съм ти сресала косата! — разсърди се сериозно бавачката и размаха гребена от слонова кост пред финото личице на непослушното момиче.

— Татко няма да позволи да започнат без мен! — отговори сериозно малката дама, която за шестте си години беше не само висока, но и твърде своенравна и прекалено мъдра за възрастта си.

— За съжаление имаш право — кимна закръглената млада жена, като настани момиченцето на столчето и започна да реши гъстите медноцветни къдрици, твърде разкошни и твърде необуздани за тази малка главичка. — Въпреки това не те съветвам да подлагаш търпението му на изпитание. Знаеш, че има много работа около високопоставените гости.

Напомнянето за високопоставените гости на Хоукстоун най-сетне усмири София-Роуз и когато майката дойде да вземе четирите си момиченца, гледката беше наистина прекрасна. Облечени в най-красивите си дрешки, грижливо сресани, безупречни, дъщерите й се изправиха пред нея като възхитителни куклички.

— Отлично си се справила, Гитра! — Лилиана похвали сърдечно бившата слугиня, която от доста години насам беше получила важната длъжност бавачка на господарските деца. След като едва не умря от билките на Едайва, Гитра загуби детето си и вече не можеше да зачене. Затова посвети цялото си внимание на семейството на господарката си, което само преди няколко седмици се беше увеличило с първи син, и се грижеше за децата с нежна всеотдайност.

София-Роуз, най-голямото момиче, не можеше да откъсне възхитен поглед от майка си.

— Колко е красива роклята ти…

Лилиана приглади внимателно избродираната коприна, чиито цвят беше точно като сапфиреносините й очи. Одеждата беше изработена специално за кръщенето на наследника и седеше като излята на тънката й талия. Никой не би повярвал, че беше родила пет деца.

— Ти също си много красива, София! — отговори на комплимента майката и се усмихна на трите по-малки момиченца, които, както обикновено, се подчиняваха на командите на най-голямата си сестра. — Всички сте възхитителни, ангелчета мои, и съм сигурна, че ще направите голямо впечатление на Негово величество!

— Колко жалко, че е довел само сестра си, не и синовете си — обади се Розалин, която напълно съзнаваше значението си като втора по възраст.

Тя беше наследила сините очи и черните коси на Лилиана, докато Мери-Роуз и малката Розабел смесваха всяка по своя начин наследството на родителите си. Всички момичета бяха прекрасни, особено в мигове като този, когато важността на събитието ги принуждаваше да облекат чисти дрешки и не им позволяваше да си играят между краката на пъхтящите бойни коне, да падат от дърветата или да балансират опасно по бойниците.

— Ще се запознаеш с кралските синове, когато станеш достатъчно голяма, за да бъдеш представена в двора, миличка — произнесе утешително дълбокият глас на лорд Хоукстоун и четирите момиченца хукнаха с радостни писъци към баща си. Всяка се стремеше да стигне първа до прегръдката и целувката му и да завоюва благосклонното му внимание.

Лилиана проследи щурма с нежна усмивка и не пропусна да отбележи, че София-Роуз отново извоюва победата. Рейнал обичаше всички свои деца, но тя беше нещо по-особено. Повече от другите София-Роуз беше истинска де Камбремер — дотам, че приликата в жестовете, реакциите и погледите между бащата и дъщерята на моменти ставаше направо комична. Тази прилика доказваше на всички бащинството на Рейнал, макар че междувременно никой не се нуждаеше от доказателства.

— А сега вървете с Гитра, деца! Баба ви Елизабет ви очаква — нареди Рейнал и бе възнаграден с единодушно послушание — нещо, което се случваше твърде рядко. Присъствието на краля, който благоволяваше лично да извади от кръщелния купел наследника на Хоукстоун, явно беше оказало учудващо усмиряващо въздействие върху темпераментните им деца.

Още по-добре им беше подействало изненадващото посещение на величествената им баба Елизабет де Камбремер, която не се уплаши да прекоси морето, за да се запознае с английската си снаха и с внучките си. Дамата притежаваше остър език, критичен поглед и фатална склонност да казва, каквото мисли. Много скоро тя си състави собствено мнение за живота на сина си в Британия и го изказа на всеослушание.

— Според мен не беше чак толкова лоша идея да обърнеш гръб на манастира, сине мой! — заяви тя само след няколко дни с обичайната си категоричност. — Прощавам ти всички глупости, които си извършил! Изборът на умна съпруга ги компенсира напълно.

Рейнал се задави с виното си, а Лилиана побърза да скрие усмивката си зад вдигнатата ръка. София-Роуз обаче остана дълбоко впечатлена от баба си и я прие безусловно в кръга на хората, които ценеше особено високо. Освен това бе поласкана, че целият свят се чудеше на смайващата прилика между благородната дама и малкото момиче.

Като гледаше лейди де Камбремер и мъничкото й копие, Лилиана се люшкаше между загриженост и веселие. Двете често събираха глави и си шушукаха тайнствено — при едната медният цвят беше пронизан от посивели кичури, а другата беше толкова ярка и огнена, че щом минеше през двора, всички погледи я следваха с почуда.

— Мислиш ли, че един ден и тя ще стане същата тиранка към близките си и ще иска да управлява живота им? — попита съпруга си Лилиана и в гласа й имаше искрена тревога.

— Опасявам се, че ще стане точно така — отговори през смях Рейнал. — Ще трябва да й намерим мъж, притежаващ сърце от желязо и силата на цяла армия.

— Сигурен ли си, че ще се намери втори Рейнал де Камбремер? — пошегува се тя и отново си спомни тази забележка, когато Гитра изведе от стаята пъстрото ято, за да го представи на бабата. Мъжът й изглеждаше великолепно в празничната одежда от червено и черно. Русата му коса беше скрита под черна барета. В присъствието на краля не беше редно да носи лавровия венец на Хоукстоун.

Розовата диадема обаче красеше косата на Лилиана. Когато Рейнал се наведе да целуне вдлъбнатинката между шията и рамото й, тя усети познатата тръпка и сладостното желание, което само той можеше да събуди в тялото й.

— Казвал ли съм ти вече колко дълбоко съм ти благодарен за всяка от тези възхитителни принцеси, сърце мое?

— Само за тях ли? А за Брайън не си ли ми благодарен? — попита тя с дяволита усмивка и се обърна към него.

Раждането на сина, който беше дошъл на бял свят след четири момичета, изпълваше Лилиана със смесица от триумф и тихо задоволство. Наследникът на Хоукстоун беше кръщелник на краля и венецът на една любов, която с годините не беше загубила нито силата, нито страстта си.

Сега малкият чакаше в прегръдката на баба си, положен върху богато избродирана възглавница и ужасно сърдит, защото го бяха увили като пашкул. Предстоеше му да изпълни главната роля в тържествената церемония в новия параклис на Хоукстоун. Лилиана го беше оставила за малко, за да види момичетата, и се страхуваше, че той рано или късно щеше да я повика със сърдит рев.

— За Брайън? — повтори с добре изиграна сериозност Рейнал. — Мисля, че ревнувам този млад мъж. Понякога имам чувството, че го обичаш повече от мен!

— Това е невъзможно — отговори Лилиана, без да обърне внимание на шегата. — Никого не мога да обичам повече от теб. Ти си моят живот!

Устните им се намериха в страстна целувка, но точно в този миг фанфарите във вътрешния двор възвестиха началото на празника. Знамената на краля, на останалите гости и на дома Хоукстоун-Камбремер се развяваха на върха на Розовата кула, където розите отново цъфтяха в старото си великолепие и бяха най-прекрасната украса на и без това разкошния празник.

Когато след минута Лилиана, опряна на ръката на съпруга си, закрачи след кралската двойка и свитата им към параклиса, погледът й потърси любимата гледка и на устните й заигра усмивка.

Преди много години беше видяла тази картина в огледалото на водата. Някога, когато Едайва се допитваше до водата за бъдещето и се опита да направлява крачките на съдбата.

Какво щастие, че съдбата вървеше по собствени пътища…