Валери Лорд
Розовата кула (23)

Глава 22

— Не мърдай! — изкомандва Едайва и размаза благотворния балсам върху гърба на Лилиана. — Мога само да се надявам, че няма да ти останат белези. Трябваше по-рано да ми кажеш за тези рани. Колкото по-скоро успокоим раздразнената кожа, толкова по-бързо ще зарасне.

— Какво ме интересува дали кожата ми ще се нашари с белези! — Лилиана се въртеше неспокойно. — Представи си, че белезите не се харесат на Алфарик и ме остави на мира. Какво по-добро от това?

— Говориш глупости! — укори я строго бавачката. — Той няма да се държи така грубо с теб, ако не го предизвикваш постоянно с думи и дела. Ти нарочно разпалваш гнева му!

Лилиана изкриви лице и се отказа да оспорва думите й. Гневът на Алфарик беше за предпочитане пред насилствените му опити да изпълнява съпружеските си задължения. Хич не го беше грижа, че тя чака дете. Ако изобщо забелязваше състоянието й, то беше само за да й заяви, че е длъжна да роди малък воин, който още отсега трябва да се научи да оцелява.

Ако обаче го разгневеше, той губеше самообладание. Пребиваше я от бой, после се завличаше в голямата зала, където се наливаше до безсъзнание с ейл, гонеше слугините и крещеше обиди срещу норманите. Тя подозираше, че Рейнал строго бе забранил на хората си да го докосват, каквото и да прави. Иначе отдавна да са му разбили черепа. Макар и изцяло лишен от фантазия, Алфарик притежаваше учудваща способност да измисля обидни думи.

— Изобщо не е нужно да разпалвам гнева на Алфарик — отговори безрадостно тя. — Той е в природата му. Не мога да разбера защо преди онази злощастна битка баща ми го обяви за свой заместник…

— Баща ти знаеше какво прави. Той беше много по-предвидлив от теб — изсъска Едайва.

— Баща ми щеше да сключи мир с норманите — възрази сърдито Лилиана, но запази за себе си подозрението, че в жаждата си за власт Алфарик сам се бе провъзгласил за наследник на господаря на Хоукстоун.

Едайва се ядосваше все повече.

— Отдавна знам, че ти предпочиташ норманите, момиче! Алфарик е прав да те наказва, ако му говориш същите неща като на мен!

— Знам, че си на негова страна! — отговори със същия гняв Лилиана. — Още от самото начало ме убеждаваше да приема ухажването му!

— И какво, да не би да сгреших? Той е между първите саксонски князе! — защити се старицата. — А тази страна винаги е била управлявана от саксонци!

— Преди тях са били римляните, а още по-рано — диви племена и келти — допълни уморено Лилиана. — Не е нужно да ме учиш на история, познавам я по-добре от теб. Затова виждам, че традициите на саксонците са отживели времето си. Начинът им да управляват и да се сражават също. Голямата битка доказа, че бъдещето принадлежи на конниците и стрелците. Нали крал Харолд беше улучен точно от заблудена стрела, която реши изхода на битката!

Колкото и убедителни да бяха тези аргументи, Едайва не пожела да ги чуе. Мърморейки ядно под носа си, тя продължи да размазва мехлема върху гърба на Лилиана, като че заедно с него можеше да й внуши и мнението си.

— Тази страна винаги е била на саксонците и ще си остане такава — продължи да защитава позицията си тя. — Ти си на страната на чужденците само защото изпитваш гибелна слабост към предводителя им!

Слабост? Лилиана се усмихна и премълча. Това не беше слабост, а любов! Дълбока, безусловна, безкрайна любов. Чувство, дълбоко като морето и безкрайно като горите на острова. Но нима една стара жена като Едайва можеше да я разбере?

Тази усмивка окончателно убеди Едайва, че трябваше да действа, ако не искаше всичко да се разпадне окончателно. Тя затвори бурканчето с мехлема и се отдалечи от пейката, на която седеше Лилиана.

— Почакай малко, преди да се облечеш! Балсамът трябва да попие добре.

— Много ме сърби! — оплака се Лилиана и раздвижи голите си рамене.

— Това показва, че действа — обясни бавачката и се огледа търсещо в стаята, която Лилиана обитаваше от детските си години и сега трябваше да споделя със съпруга си. Почти нищо не намекваше за съществуването му, нямаше никакви оръжия. Въпреки че си оставаше господарка на Хоукстоун, в действителност Лилиана беше заложница на норманите, безправна пленница в собствения си дом. Това бе превърнало съпруга й във вечно недоволен бунтовник, който се заравяше все по-дълбоко в дивата си омраза.

— Не може да продължава така — промърмори старата жена и затърси с решителност, която не предвещаваше нищо добро. Тя срещна погледа на Лилиана и обясни: — Норманинът трябва да умре! Само така ще бъдеш свободна и ще почиташ Алфарик като свой съпруг!

— Кой норманин? Какви глупости дрънкаш? — Лилиана се стресна от мечтанията си, осъзнала, че бавачката изобщо не мислеше за действието на балсама си.

— Норманинът трябва да умре! — повтори упорито Едайва. — Докато е жив, няма да престане да измъчва душата ти!

Лилиана вдигна дрехите си, без да се интересува попил ли е балсамът. Завърза всички връзки, като изпълняваше движенията чисто механично. Шокът я разтърси до дън душа.

— Ти си полудяла — проговори най-сетне тя, макар че гласът отказваше да й се подчинява. — По-зла си даже от Алфарик с неговите безсмислени обвинения и изблици на омраза. Какво ти е направил норманинът? Забрави ли, че той очаква опити за покушение? Да не мислиш, че ще рискувам за втори път да си навлека гнева му и да застраша живота му? Забрави глупавите си намерения. Разбрахме ли се?

— Въпросът е по-скоро дали ти сама се разбираш, господарке на Розовата кула! — изсъска старата и окончателно престана да бъде изпълнената с любов и нежност бавачка, която Лилиана помнеше от детските си години. Сбръчканото лице се разкриви от дива омраза. — Няма да допусна да предадеш народа и традициите си, заради един чужденец. Той трябва да умре и ти си тази, която ще го убие!

Лилиана се изсмя горчиво, толкова абсурдна й се стори тази заповед. Ала смехът бързо заглъхна в гърлото й. Бе разбрала, че заплахата е произнесена със смъртоносна сериозност.

— Ти си луда! Никога няма да извърша подобна низост, никога! — пошепна беззвучно тя.

— Ще го извършиш и още как — заяви уверено Едайва. — Нямаш друг избор. Ти си единствената, която не е под подозрение. Той храни към теб същата дяволска слабост, както ти към него. Ако го помолиш, той няма да устои на изкушението и ще дойде да те види. Кажи му, че имаш нужда от помощта му, така ще забрави всяка предпазливост и ще хукне като паленце!

— Престани! — изкрещя Лилиана, пламтяща от гняв и възмущение. — Как смееш да ми говориш такива неща? Да не мислиш, че ще убия бащата на детето си? За чудовище ли ме смяташ?

— Смятам те за умна жена. — Едайва беше напълно спокойна. — Ще направиш, каквото е нужно, и ще преодолееш безумната слабост на сърцето си, защото аз ще ти назова важна причина да го сториш.

Упоритостта на старицата, която говореше за смъртта на Рейнал като за малък проблем в домакинството, докара Лилиана до границите на и без това не особено голямото й търпение. Тя сграбчи Едайва за раменете и я раздруса с такава сила, че лененото й боне се килна настрана.

— Нито дума повече, чуваш ли! — изкрещя ожесточено тя. — Ти си напълно полудяла! Наистина ли мислиш, че ще продължа да те слушам както когато бях дете?

Едайва изсъска като раздразнена змия и намести бонето си. После измери младата жена пред себе си с такъв студен поглед от дълбоко хлътналите си черни очи, че Лилиана се отдръпна ужасено.

— Глупачка такава! — заговори ледено тя. — Ако някой тук дава заповеди, това съм аз! Ти не си нищо повече от послушен инструмент в ръцете ми. Възпитах те, за да принадлежиш на Алфарик. Като господарка на Розовата кула ти си предопределена за него.

Лилиана се разтрепери от ужас. Отдавна вече не изпитваше към бавачката си безкритичната любов от детството си. Бяха се случили твърде много неща, които ги разделяха. Но въпреки всичко досега беше смятала, че Едайва изисква и заповядва само защото я обича, защото е загрижена за здравето и доброто на възпитаницата си. Донякъде беше готова да извини дори най-абсурдните й изисквания, но сега…?

— Небето да ми е на помощ — пошепна разтърсено тя. — Какво означават тези думи? Обясни, защото не те разбирам!

— Много е просто. Алфарик от Хейвън е мой син — отговори Едайва с гордост, която би трогнала Лилиана, ако не беше толкова объркана.

— О, не! — възрази тя в напразен опит да въведе малко ред. — Това е невъзможно! Много добре си спомням как баща му посещаваше моя и че беше придружен от съпруга. Тя е майката на Алфарик, не ти!

— Говориш за Едита, красивата и бледа водна лилия! — В гласа на Едайва прозвуча злобна подигравка. — Та тя получаваше гърчове, щом мъжът й се приближеше до нея, а когато бащата на Алфарик настоя на съпружеските си права, се оказа безплодна! По онова време й бях камериерка и станах любовница на господаря.

Лилиана преглътна и напразно се опита да си припомни жената, достатъчно млада и красива, за да привлече погледа на господаря си.

Думите бликаха неудържимо от устата на Едайва. Явно беше доволна, че можеше да каже всичко, което отдавна беше таила в себе си.

— Когато родих сина му, дамата Едита много се зарадва и изяви готовност да го признае за свой и да представи пред целия свят наследника на Хейвън. За нея това беше спасение, защото господарят искаше да я остави и да я прати в манастир. Тя ми обеща много злато, само и само да участвам в измамата.

— Нима твърдиш, че господарят на Хейвън никога не е узнал, че е бил така подло излъган? — попита смаяно Лилиана.

— Естествено, че не — изфуча раздразнено Едайва. — Ти още не знаеш колко лесно е да заблудиш един мъж. Откога се опитвам да ти обясня това! Обаче онази проклетница ме излъга! Едва взела в свои ръце юздите на домакинството като господарка и майка на наследника, и ме изпрати да работя в Хоукстоун. По онова време чаках второ дете, този път от един пътуващ музикант. Момиченцето умря при раждането и така станах идеалната кърмачка на малката принцеса Хоукстоун, чиято майка така и не успя да се възстанови от трудното раждане.

Историята звучеше логично. Със сигурност беше истинска. Самата Лилиана отдавна се питаше откъде идваше необяснимата привързаност и безусловна вярност на Едайва към Алфарик. Защо беше сляпа за грешките и недостатъците му, за грубия му нрав? Вероятно само любовта на майката беше способна да прости толкова престъпления. Ето че всичко си идваше на мястото.

— Вярно е — отговори Едайва, която четеше без усилия по лицето на младата жена. — Той е моя плът и кръв и аз ще направя всичко, за да стане новия крал на Англия! А ти ще ми помогнеш!

Лилиана се опита да се пребори със страшния шок. Трябваше бързо да размисли. Как щеше да общува с Едайва след това потресаващо разкритие? Имаше чувството, че е попаднала върху огледално гладка ледена пързалка и вече не може да се задържи със собствени сили.

— Ти ще докажеш, че си вярна на народа си, и ще изпълниш задължението си, като убиеш норманина — закле я Едайва.

— Не! — Лилиана си спомни за гордостта си и упорито вирна брадичка. Тази ужасна жена нямаше средство, с което да я принуди да извърши такова престъпление.

— Лъжеш се — прошепна бавачката. Очевидно и този път беше прочела мислите й. — Ти ще убиеш норманина! Ако откажеш, ще разкрия на Алфарик, че копелето в корема ти не е негово.

Заплахата беше толкова страшна, че Лилиана загуби ума и дума. Само стоеше и гледаше като замаяна старата си прислужница, която в момента й беше нещо като майка по право. Или поне свекърва. Каква подигравка!

— Знаеш какво ще се случи, ако той узнае, че детето не е негово — продължи коварно Едайва. — Няма да те убие, защото въпреки всичко си господарката на Розовата кула, но веднага щом детето ти се яви на бял свят, ще го удуши със собствените си ръце. С ръцете, които преди това изпратиха в ада собствения му баща. Искаш ли да се обремениш с такава вина?

Какъв въпрос! Всяка фибра от тялото й се разбунтува. Тя беше длъжна да опази детето на Рейнал живо! Малкото същество имаше само майка си, за да го защитава, и тя нямаше право да се предава. Но какво можеше да стори? Как да се предпази от Едайва, която беше решена да я превърне в инструмент за убийство? Трябваше да мисли бързо, да се опре на ума си.

— Знаеш, че не мога да допусна това — заговори предпазливо тя. — Знаеш също, че планът ти е чиста лудост. Как ще се доближиш до Рейнал де Камбремер? Забрави ли, че никой от нас няма оръжие?

— Това ще е най-малката ти грижа!

Едайва пристъпи с триумфална усмивка към една от раклите на Лилиана. В нея бяха булата, бонетата и кутиите с колани и панделки, чорапите и фините долни ризи, които господарката на Хоукстоун някога носеше нощем. Междувременно се беше отказала от тях, защото Алфарик разкъсваше всяка тъкан, която му попаднеше между пръстите, за да я разголи по-скоро.

Между всички тези изящни дреболии, които Лилиана гледаше като чужди, Едайва извади сребърна кама и я вдигна триумфално към обедното слънце. Ножницата беше украсена със скъпи смарагди и перли. Оръжието й се стори познато, със сигурност го беше виждала някъде. Изведнъж си спомни. В банята, когато Рейнал преряза връзките на мокрите й дрехи.

— Собствената му кама! — изкиска се Едайва. — Намерих я в банята, между дрехите ти. Той я търси навсякъде, но никой не можа да му каже къде е изчезнала. Утре ще го примамиш в Розовата кула, а Алфарик ще свърши останалото.

— Какво говориш?

— Ще разпространим слуха, че е заварил норманина да задява съпругата му. Всички знаят, че ти не откъсваш очи от него, и никой няма да се усъмни във верността на думите ни. Норманин, който преследва съпругата на саксонец с похотта си и при това намира смъртта си — това е точно искрата, която ни трябва, за да избухне въстание. Ще се погрижа новината да се разпространи бързо из целия остров!

Лилиана си спести възраженията. Ако и другите въстаници бяха като дружината на Алфарик, изобщо не си струваше да се разпращат пратеници. Но сега трябваше да изяснят по-важни неща.

— Искаш да го примамя в Розовата кула — повтори замислено тя. — Как да го направя? Ти видя, че той се отнася към мен с презрение. Откакто разбра, че съм жена на Алфарик, не може да ме понася. По-скоро ще последва поканата на някоя ратайкиня, отколкото…

Едайва се намръщи грозно.

— Нима твърдиш, че не знаеш каква власт имаш над норманина? Той е готов да мине бос по жаравата, за да дойде при теб! Той обожава въздуха, който дишаш! Той е луд по теб!

Лилиана се бореше с противоречивите си чувства. Досега беше дълбоко убедена, че Рейнал де Камбремер изпитва към нея единствено гняв. Че след онази прекрасна нощ никога няма да й прости подлото предателство. Но Едайва със сигурност не би измислила лъжа, за да я утеши. Точно обратното, щом казваше такива неща, значи те бяха толкова очевидни, че всички ги знаеха. Всички, само не жената, която беше пряко засегната!

Едайва не подозираше какъв подарък й бе направила. Възможно ли беше Рейнал да продължава да я обича въпреки всичко? Възможно ли бе норманинът да изпитва същия разкъсващ копнеж по нея, както тя по него? Въпреки политиката, въпреки разума! Едайва познаваше хората, дори Лилиана не можеше да го отрече. Щом тя казваше, че е така…

— Нямаш причина да ме гледаш като ослепено теле, момиче! — Слугинята сърдито я изтръгна от мечтанията. — Изслушай ме! Сигурна съм, че междувременно и той, и хората му са научили някои от историите за Розовата кула. Норманите са любопитни. Прати му вест, че ще му издадеш тайната на Розовата кула, но само ако дойде сам…

Лилиана сложи ръка на устата си. Така щеше да покаже, че мисли, и едновременно с това да предотврати изказването на някоя непредпазлива мисъл. Тайната на Розовата кула! Само тя знаеше тази тайна, никой друг, дори и Едайва. Баща й я сподели с нея, преди да потегли за голямата битка, а после нямаше време да говори с бавачката си за това. Какво щастие, че си беше мълчала!

— Миналата есен розите на Хоукстоун прецъфтяха и опадаха само за една нощ. Не е ли по-добре да забравим старите истории и символи? — Лилиана сръчно скри мислите си зад един незначителен въпрос.

— Розите ще разцъфнат отново! — извика Едайва и плъзна ръка по острието на камата. — Щом Алфарик стане владетел на Британия, розите непременно ще разцъфнат!

— Пак дрънкаш глупости! — изтърси, без да мисли, Лилиана и бързо затисна с ръка устата си.

— Така ли смяташ?

Изведнъж смъртоносното острие на камата се опря в издутия й корем. Само се опря, но опасната тежест на оръжието проникна през няколкото пласта платове и Лилиана изпита чувството, че детето в утробата й също го усети и уплашено затаи дъх.

— Твоята задача е да представиш старите истории толкова убедително, че рицарят да те последва в кулата. Утре вечер, веднага след като загасят лампите. Знаеш, че ако не го направиш, излагаш детето си на голяма опасност!

Едайва забеляза как побледня младата жена и се изсмя подигравателно. Заплашително блестящата кама изведнъж изчезна в гънките на тъмната й одежда. Лилиана сведе глава и се опита да се престори на послушна, както се очакваше от нея.

— Виждам, че размисляш. Това е добре, момичето ми! В крайна сметка умната ти главица ще ти подскаже, че нямаш друг избор, освен да се подчиниш!

Лилиана се отпусна с треперещи колене върху една от раклите. Когато отново дойде на себе си, Едайва отдавна беше напуснала покоите й.

Мила майко божия, какво трябваше да направи? Как да извърши чудо, за да спаси и детето си, и баща му? Защо съдбата беше толкова жестока? Защо я изправяше пред това съдбоносно решение?