Валери Лорд
Розовата кула (2)

Глава 1

— Велики боже! Какво е пък това? Крепост? Или село? — Рейнал де Камбремер стегна юздите на могъщия си боен жребец и даде знак за спиране.

Мъжете, които го заобикаляха, споделиха смайването му. Струпаните нагъсто сгради, селски къщи, покриви и кули, полускрити в извивката на реката зад безобиден на вид земен насип, не приличаха нито на крепост, нито на селско имение. Първоначално разположени в квадрат, с течение на времето те се бяха нагодили към подковата, която образуваше река Кукмер, и се гушеха в извивките й.

Островърхите керемидени покриви издаваха прастар, римски произход, но могъщата четириъгълна кула, която надвишаваше всички останали сгради, беше построена доста по-късно, вероятно като наблюдателен пост за евентуален неприятел. На зъберите й се вееше едно-единствено знаме, което ги предупреждаваше да внимават.

Нови и здрави изглеждаха единствено прясно отсечените и изострени колове на палисадата, която пазеше вътрешността на имота. И тя не изглеждаше непреодолимо препятствие, но трябваше да я имат предвид. Оставаше да се разбере имаше ли мъже, които щяха да защитават селището, или и те като много други се бяха присъединили към нещастния крал, който беше загубил живота и кралството си при Хейстингс.

— Хоукстоун — промърмори рицарят до Рейнал и се изправи на стремената си. — Дали новините са стигнали дотук?

— Можеш да бъдеш сигурен в това, приятелю — изръмжа де Камбремер и обходи с бърз поглед малкия си отряд. Войниците не бяха много, но под негова команда служеха само най-добрите. В битката бе загубил не повече от шепа стрелци и двама конници. — Нека не се заблуждаваме. Вярно е, че това селище по нищо не прилича на нашите нормандски замъци. Но въпреки големината си, то ще устои на всяка обсада, дори с малко защитници. Готов съм да се обзаложа, че…

Той не успя да завърши изречението, защото двойната порта на палисадата се отвори с трясък и даде път на група въоръжени мъже, водени от шепа рицари на коне. Излъскани шлемове и извадени мечове блеснаха под светлината на следобедното слънце и не оставиха никакви съмнения в намеренията им.

— Глупаци! Нападат ни, вместо да ни оставят да се блъскаме под стените им! — Рейнал затвори с бързо движение наличника на шлема си, пришпори коня и извади меча си. Всъщност се радваше, че саксонците бяха решили да ги нападнат без излишно бавене. — Напред!

Слънчев лъч се пречупи във вдигнатото острие и издаде заповед, която беше много по-ясна от казаната дума. Свикнали да се подчиняват безпрекословно на водача си, норманите в миг образуваха каре от оглушително биещи копита и бляскащи мечове, което полетя като злокобен облак срещу мъжете с копия и бойни брадви и не им даде време да се окопитят.

В безмилостното премерване на силите норманите много скоро взеха връх, макар че бяха изтощени от страшната битка, която бяха водили само преди няколко дни в падината на Сенлак. Уилям не им разреши дълга почивка. Той напълно съзнаваше факта, че се намира на неприятелска територия и кръвта на саксонския крал е омърсила ръцете му. Може би беше спечелил решителна битка, но не бе подчинил цялата страна. Трябваше да укрепи новото си господство, ако наистина искаше да доживее деня на коронацията си. Плановете за войната бяха изготвени отдавна, в дългите дни на подготовката за нахлуването в Англия. Веднага след победата при Сенлак, херцогът изпрати във вътрешността на страната своите най-верни и най-смели мъже. Те трябваше да завладеят крепостите, мостовете и пътищата, да прогонят разбойниците и грабителите и да унищожат и последните остатъци от съпротива. Рицарската мощ на воините му трябваше да демонстрира пред саксонците, че за острова започва ново време.

Рейнал де Камбремер огледа бойното поле с опитността на стар воин и разбра, че в Хоукстоун бяха останали само много стари и много млади мъже. Тъничкият момък, който смело го атакуваше с твърде големия си меч, владееше съвършено грамадния си жребец, но в ударите му липсваше силата на истински воин. Те бяха бързи и учудващо сръчни, но не представляваха истинска заплаха. Момчето се стрелкаше около облечения в броня рицар като разярен комар. Усилията му щяха да бъдат смешни, ако не разкриваха с безпощадна яснота отчаянието му.

Ризницата, която беше навлякло, изглеждаше като открадната от големия брат. Липсваха му нагръдник и наколенници. Хлапето държеше щита твърде ниско и на някой турнир със сигурност щеше да загуби живота си още след първия сблъсък с копия. Въпреки това се хвърли в битката с кураж, който заслужаваше по-добра съдба.

Тази мисъл, преминала през главата на рицаря, в последния момент го възпря да нанесе решителния удар и да се освободи завинаги от смелото, но досадно комарче. Удари го не с острието, а с плоската страна на меча. Оръжието се стовари като природна стихия върху тъмния шлем, зад чийто наличник се отгатваше детско лице. Стонът на жертвата за миг заглуши шума от жестоката битка.

Когато замаяният противник се олюля, изпусна щита си и се свлече на земята, Рейнал обърна коня си, за да си потърси нов противник. Изведнъж се оказа, че няма кой да вдигне оръжие срещу него. Падането на момчето беше решило сблъсъка.

Дори мъжете, които все още бяха способни да се съпротивляват, отпуснаха мечовете и бойните брадви. Възцари се мъртвешка тишина, прекъсвана само от пръхтенето на бойните коне, дрънченето на юздите и охкането на ранените. Рейнал де Камбремер пръв прибра меча си в ножницата, сложи ръце на седлото и се огледа.

Жалката шепа саксонци, които се бяха осмелили да излязат в защита на Хоукстоун, се взираха като замаяни към мястото, където момчето в плетена ризница бе паднало от коня. Даже жребецът споделяше общото стъписване. Той подуши с меките си ноздри металните пръстени на ризницата, после побутна шлема, чиито ремъци и без това се бяха скъсали от удара и падането. Шлемът се разклати, а тъй като беше прекалено голям, при следващото побутване се претърколи настрана.

Рейнал де Камбремер не обръщаше внимание на момчето. Заповедите му бяха кратки и ясни. Мразеше излишната бруталност и колкото и да уважаваше желанието на саксонците да защитават страната си, толкова и презираше водача, осмелил се да хвърли хората си в безсмислена битка. Малкият беше или толкова глупав, че се смяташе за непобедим, или толкова безогледен, че не се интересуваше колко хора ще погуби. И в двата случая заслужаваше само презрение.

Рейнал скочи от седлото, като че стоманената броня, която го покриваше от главата до петите, беше само копринен празничен жакет. Стиснал юздите на жребеца си в дясната ръка, той вдигна наличника и се обърна към малкото пленници, които се бяха скупчили един до друг, заплашвани от мечовете на хората му. Точно както си го беше помислил: само стари войници и ратаи, близо до залеза на живота си, както и млади момци с рошави дълги коси, но все още без бради. Всички бяха ранени, но упорито се държаха на крака.

— Кой е водачът ви?

Никой не отговори. Дали не бяха разбрали думите му или се правеха на глухи?

— Кой е господарят ви? — Рейнал повтори въпроса си на местния саксонски диалект. Острите му очи веднага забелязаха искрите на изненада, оцветили погледите им. Очевидно не бяха очаквали завоевателят да говори езика им. Сигурно не бяха чували за десетките саксонски заложници, които бяха живели в двора на Уилям в Нормандия и с удоволствие помагаха на жадните за знания нормани — особено когато заложниците бяха млади и от женски пол, а норманинът любезен, представителен и ползващ се с благоволението на херцога.

— Нашият господар е Генвулф от Хоукстоун — отговори един старик със зейнала на рамото рана, в която кръвта вече се съсирваше. — Верен следовник на крал Харолд Английски!

— Крал Харолд е мъртъв — отвърна кратко рицарят. — Умря на бойното поле. Новият ви крал се казва Уилям. Такова беше и желанието на набожния ви крал Едуард. Който се осмели да вдигне ръка срещу Уилям е осъден на смърт, стари човече. Кажи ми кой…

— Рейнал! Гръм и мълния, ела да видиш!

Рицарят смръщи чело и недоволно обърна глава към мястото, където спътниците му се бяха събрали около безжизнената фигура, охранявана от могъщия черен кон. Норманинът бързо се запъти натам.

— Какво, за бога… — извика недоволно той и изведнъж замлъкна, видял какво беше предизвикало необичайното вълнение на верния му приятел Жилбер дьо Нансай.

— Повече от необикновено, нали? — ухили се Жилбер и се почеса по тила с жест на мъж, който е преживял нещо наистина смайващо. — Тя е в безсъзнание, макар че не открих наранявания. Само Бог знае срещу кого се е била…

— Срещу мен — изръмжа Рейнал и се взря като замаян във фино изрязаното тясно лице, което блестеше смъртнобледо под кожената шапка. С изключение на малката драскотина на скулата, причинена явно от падането на шлема, момичето нямаше рани. Най-сетне рицарят осъзна, че се беше бил с едно съвсем младо момиче.

— По дяволите! Сметнах я за нахално момче и реших да му дам урок, за да престане да се меси в битките на възрастните — защити се неволно той.

— Какво си направил?

Рейнал усети укора в думите на Жилбер, но не му се разсърди. Трябваше да обясни.

— Защитавах се срещу нападател, който, макар и негоден, можеше да стане опасен — отговори твърдо той.

— Според мен това момиче не е в състояние дори да вдигне меча, камо ли да възседне този огромен кон — установи делово дьо Нансай. — Нима не забеляза, че лицето зад наличника е женско?

— Как да забележа? Да не би ти преди всяка битка да молиш противника си да свали шлема, за да си наясно с кого ще кръстосаш оръжие? — избухна Рейнал. — Проклятие! Ударих я само по шлема, и то с плоската страна. Малката глупачка имаше късмет, че реших да я пощадя. Ей, ти там!

Последните думи бяха отправени към стареца. Един от норманите, охраняващи пленниците, го блъсна към групата.

— Вие да не сте полудели? Защо пуснахте това момиче да се сражава срещу мъже? На всичкото отгоре то е още съвсем дете! Между децата ли набирате новобранците си? За бога, вие наистина сте варвари!

Гневното презрение в тези думи изтръгна сивобрадия от шока, в който беше изпаднал. В уморените бледосини очи под рошави вежди, които се втренчиха в лицето на победителя, се прочете отчаяние, което трогна младия рицар, макар че никога не би го признал.

— Наричате ни варвари, но ние сме горд народ и обичаме свободата. Предпочитаме смъртта пред чуждото иго. Затова я последвахме, макар да знаехме, че няма да победим.

— Кого последвахте? — Рейнал отново впи поглед в бледия овал. Дългите тъмни мигли образуваха ветрила от треперещи сенки, а извитите вежди бяха свидетелство за чувствителност и младост.

— Тя е наследницата на Хоукстоун. Лилиана, единственото дете на Генвулф и господарката на дома. Вие убихте нашата лейди!

— И това ако е лейди! По-скоро бих я оприличил на отровна змия — изръмжа рицарят, който, за разлика от стария саксонец, бе забелязал едва забележимото движение на пулсиращата кръв на шията на момичето. — И макар че имам навика да тъпча отровните змии, ще я пощадя. Господарката ви само е загубила съзнание, освен това известно време ще страда от главоболие.

— Слава на небето!

Старецът се прекръсти набожно. Без да иска, Рейнал се трогна от този жест. С дългата брада, разрошената сиво-бяла коса и окъсаните дрехи саксонецът дотолкова приличаше на еретик, та трудно можеше да си представи, че се молеха на един и същ Бог.

— Какво ще стане сега с нас? — Старецът единствен се осмели да зададе въпроса, който вълнуваше победените.

— Ще се закълнете да се подчинявате на новия крал и ви обещавам, че няма да живеете зле — отговори кратко Рейнал.

— А Хоукстоун?

— Хоукстоун принадлежи на краля. Той ще определи новия му господар.

Суейн, старият оръжеен майстор на Хоукстоун, сведе глава. От думите на норманския рицар вееше леден студ. Колкото и да беше благодарен на небето, че младата господарка бе оцеляла, толкова и му се сърдеше, че самият той не лежеше между мъртвите. Никак не му се искаше да доживее новите времена в Хоукстоун!

— Напред! — Рейнал де Камбремер се метна на седлото и предостави на хората си да се погрижат за момичето, което беше пострадало при опита си да се прояви като млад воин. Без да иска, той си припомни дамите на кралица Матилда, които бяха останали в Байо, когато кралят и хората му бяха вдигнали платна към Англия. Нито една от крехките благородни госпожици и красивите демоазели в кралския двор не би обезумяла дотам, че да поведе хората си на отчаяно нападение срещу победителите. Нито една не би се отрекла от женствеността си, за да вземе в ръце меч!

Дори майка му, лейди Елизабет де Камбремер, която беше възпитала с желязна ръка четирима синове и три дъщери, никога не бе посягала към подобни средства. Само варварка без възпитание и култура можеше да нанесе такава обида на един рицар. Без да знае, той беше водил бой срещу жена!

За бога, дано момичето останеше в безсъзнание още известно време, защото вътрешният глас му подсказваше, че борбата с Лилиана Хоукстоун тепърва започваше. Той беше на служба при господар, който бе завладял острова, за да го направи свое кралство, и имаше по-важна работа от това да води спорове с една саксонска наследница, на която очевидно липсваше възпитание.

Портите на Хоукстоун се отвориха без повече съпротива пред новия господар, но хората се отдръпнаха страхливо от едрата фигура в черно снаряжение. Бързата победа на норманите над последните им бойци и леденото презрение, което повяваше от всяко движение на рицаря, не предвещаваше нищо добро за бъдещето.

Хоукстоун се подчини на авторитета на победителя. Недоволството се скри дълбоко в сърцата. Проклятията и заканите потънаха в дългите бради или заглъхнаха зад забрадките на жените. Голямата умора след поражението вървеше ръка за ръка с отчаянието. Никой не знаеше какво бъдеще ги очаква като роби на норманите.