Валери Лорд
Розовата кула (11)

Глава 10

Жилбер дьо Нансай свали мократа наметка от раменете си и пристъпи по-близо до голямата камина в залата. Огънят разпространяваше приятна топлина. Той разтърси тъмните си къдрици и водните капки засъскаха заплашително. Жилбер въздъхна и посегна към каната с топло вино, която беше оставена на перваза на камината.

След като се обслужи, той се огледа изпитателно. Старият оръжеен майстор седеше в единия край на масата. Защо пък да не седне при него? Без да се впечатлява от високопоставения си съсед, брадатият саксонец продължи да сърба гъстата зеленчукова чорба, в която имаше забележително малко месо. Пестеливото разпределение на запасите вече даваше своето въздействие.

Жилбер стисна с две ръце чашата, за да се постопли, и хвърли лукав поглед към възрастния мъж.

— Не мислите ли, че е време да сключим мир, Суейн? — заговори той с нарочна небрежност. — Аз ви считам за разумен мъж, който има влияние върху хората от Хоукстоун…

Суейн продължи да яде, но Жилбер усети, че старецът обмисля много внимателно думите си, без да престава да яде.

— Моето влияние върху мъжете няма да ви е от полза, норманино — изрече най-сетне той, когато Жилбер вече не очакваше отговор.

— Не мога да повярвам, че едно момиче и бавачката му…

— Тя е господарката на Розовата кула — прекъсна го старият саксонец и в гласа му звънна дълбоко уважение. — Вие не можете да си представите какво означава това. Мисля, че само тя има власт да даде сигнал за мир.

— Какъв сигнал? — Жилбер нетърпеливо забарабани с върховете на пръстите си по масата.

— Това вече е ваша задача — отвърна оръжейният майстор и се надигна. — Бог да ви е на помощ, сеньор, и добра нощ!

Жилбер дьо Нансай се загледа след него с мрачно изражение. Много му се искаше да захвърли чашата си по широкия, приведен гръб на саксонеца. Каквото и да опиташе, то се разбиваше в стена от недоверие и неразбиране. Все още не можеше да разбере какво ставаше в главите на саксонците. Странен народ, повече от странен!

Лилиана стигна до същото заключение, но то се отнасяше за ругаещия норманин, който я хвърли в един ъгъл на затоплената баня и застана пред нея, за да не може да му избяга.

— Какво ще правите с мен? — изкрещя тя, като видя блестящото острие на камата му.

Подигравателният смях на рицаря само увеличи страха й. Преди да е разбрала намеренията му, той се зае да срязва всички ленти и връзки на одеждата й. Докато разбере, че той иска да унищожи дрехите й, а не самата нея, топлата вода в басейна се затвори над главата й. Той я беше хвърлил вътре като вързопче мръсно бельо!

Лилиана изскочи на повърхността, за да си поеме въздух, и успя да се залови за края на басейна и да приглади назад нападалите по лицето й коси. Най-после безучастието беше напуснало завинаги скованите й черти. Гневът я завладя и тя изфуча като разярена котка.

— Да не сте полудели? — изкрещя тя. — Как смеете да се отнасяте така с мен?

— Чиста проба самозащита! — отговори невъзмутимо Рейнал. — Вече ми омръзна да ме тровите, цапате, ругаете, презирате и проклинате. Крайно време е да се научите на добри маниери, скъпа моя!

— Защо не си останахте в Нормандия, щом притежавате толкова чувствително сърце? — изсъска злобно тя и се потопи до брадичката в топлата вода, за да скрие голотата си.

— А ти защо просто не си затвориш устата и не се измиеш хубаво, малка саксонке? Имаш нужда от една хубава баня.

Лилиана изскърца със зъби, но премълча. Кога най-после щеше да се научи, че нямаше никакъв смисъл да спори с този мъж? Той не притежаваше нищо от уж толкова изисканите нормански придворни маниери, освен това изглеждаше твърдо решен да наложи волята си. А тя се намираше в толкова неловко положение, че наистина беше по-добре да си мълчи.

Тя не подозираше, че въпреки гнева си Рейнал де Камбремер беше възхитен от прекрасната гледка, която му се предлагаше. Обвита от гарвановочерните коси, които плуваха като копринени блатни растения по повърхността на водата, тя все се мъчеше да скрие мраморно бледите си рамене и не успяваше. Лебедовата шия носеше със съвършена грация бунтовната глава с пламтящи сини очи.

Слабият аромат на розмариновата есенция, която пажът му беше изсипал във водата, предвидена за господаря, оцвети прекрасната гледка с аромат на лято. Бледите, гъвкави форми на чудното женско тяло се различаваха ясно, макар и във водата. Мъжът стисна ръце в юмруци, за да овладее желанието си.

Внезапната тишина се нарушаваше само от пращенето на цепениците в огъня, от капките, които се образуваха на тавана и падаха по мраморния под или в басейна, дъждът и бурята бяха останали отвън и сега бяха само неясен спомен, когато в комина се извиеше вятър, а после отново наставаше тишина.

Лилиана усети как сърцето й се качи в гърлото и я задави. Приятната топлина на водата премахна вцепенението, което я държеше в плен от онази съдбоносна нощ. Трепетът, който предизвикваше погледът му, си пролича за нейна изненада и по предателските вълнички на водната повърхност.

Докога щеше да стои там и да я гледа? Тя не смееше да го погледне, но усещаше властното присъствие на едрата фигура, която стърчеше пред нея със скръстени ръце и изискваше подчинение. Мъжкият авторитет на Рейнал де Камбремер беше колкото дразнещ, толкова и непреодолим. Той беше като скала, която й препречваше пътя. Постоянна болка в сърцето, срещу която нямаше лек.

Рейнал много искаше да узнае какви мисли бродеха зад бледото чело, на което белегът от раняването беше вече само слаба сянка. Неговата умна, властна майка го беше научила, че жените, за разлика от царящото мнение, притежават достатъчно разум и умеят да действат. От досегашните си сблъсъци с Лилиана Хоукстоун беше разбрал, че тя притежава избухлив темперамент и е склонна към импулсивни действия, чиито последствия невинаги осъзнава.

— Какво още искате от мен? — Треперещият й глас разкъса тишината. — Защо не ме оставите на мира?

Рейнал си припомни кралското писмо и по-точно онази част от него, която мъдро беше премълчал дори пред най-верния си приятел. Това беше заповед, която щеше да ограничи свободата му много по-силно от всичко друго.

— Защото мой християнски дълг е да ви попреча да си причините зло — отговори той и веднага се прокле за шаблонния израз.

— Вашият християнски дълг трябваше да ви възпре, когато дойдохте да завладеете чуждата земя и убихте стотици невинни хора — парира остро Лилиана. — Или норманите тълкуват по свой начин десетте божи заповеди?

— Това не е ваша грижа — изсъска Рейнал. — Но след като вече имахте възможност да се убедите, че милосърдието ми стои върху глинени крака, недейте да го подлагате на нови изпитания. Там има сапун, а пред огъня ви чакат сухи кърпи. Или очаквате да ви помогна да се изкъпете?

Лилиана изписка тихо и се опита да се скрие още по-дълбоко във водата. Почти паническият жест засили гнева на Рейнал. Отдавна му беше омръзнало да играе в нейните очи ролята на чудовището. Защо тази глупава женичка не можеше да разбере, че той й мислеше доброто? Ако не вземеше инициативата, тя щеше да си седи във ваната, докато огънят угасне и водата изстине!

Но с него не можеше да се играе! Той грабна купичката със сапунената смес и коленичи пред басейна. Без да се бави, намаза косите й с ухаещата пяна, след това разтърка силно раменете и нежните ръце, които тя бе вдигнала, за да се предпази.

— Какво правите… — изплака тихо тя и се опита да измие сапунената пяна от очите си.

— Реших, че все пак трябва да те обслужа… — Гласът му прозвуча дрезгаво и глухо.

Копринената мекота на безупречната кожа под върховете на пръстите му предизвика толкова силна реакция, че той се смути. Споменът за нощта, когато я бе притежавал, избликна с дива сила. Какво толкова имаше у тази млада жена, че бе успяла да разруши желязното му самообладание?

Прикована от погледа на ясните зелени очи, Лилиана не смееше да се помръдне. Щом той я докосна, тя беше загубена. Ръцете, които меко втриваха сапунената пяна в косите й, пръстите, които обхващаха главата й, сякаш искаха насилствено да повлияят върху онова, което ставаше в ума й, вършеха работата си, без да срещат повече съпротива. Точно обратното: кръговите движения разпространиха по тялото й измамното усещане за спокойствие и Лилиана забрави какво искаше да каже и да стори.

— Браво на теб! — похвали я той, като че имаше насреща си кон, който търпеливо понасяше четкането. — Веднага ти казах, че ще се разбираме много добре, ако правиш само онова, което ти казвам.

Лилиана издаде тих звук, който можеше да се изтълкува както като протест, така и като въздишка, ала Рейнал нямаше желание да изясни този въпрос. Необичайната дейност му доставяше все по-голямо удоволствие. Мокрите коси тежаха като коприна в ръцете му, а топлата вода придаваше на кожата й розов, невероятно жив отблясък. В парата очите й светеха като чисти сапфири, а зад полуотворените устни блещукаха равните перлени зъби.

— Като те представя в двора на Уилям, всички ще се смаят. Никой не очаква да види такава красавица. — Лилиана чу тези думи като през мъгла. За какъв двор говореше? Всъщност какво я интересуваше това? Така й се искаше да се разтвори в топлата вода…

— Хайде, не се срамувай — изкомандва той и се наведе толкова дълбоко над ръба, че когато тя се отдръпна инстинктивно, загуби равновесие и с оглушителен плясък се приземи до нея във водата, както си беше с дрехите. Лицето му изразяваше такава изненада, че Лилиана избухна в звънлив смях, който го възхити.

Разкъсван между яда и желанието, той реагира, без да мисли. Остана в топлата вода и се освободи колкото можеше по-бързо от дрехите си. Това не беше лесно, но той се справи с решителност, която предупреди Лилиана за опасните последствия.

Само след миг тя се озова в обятията му и топлото му, силно тяло обхвана нейното в прегръдка, от която нямаше откъсване. Силата, желанието и настойчивостта му не й оставиха време дори за една въздишка. Меките устни завладяха нейните, топлият език проникна търсещо в дълбината на учудената й уста.

Заля я топла вълна, която в никакъв случай не се дължеше на топлата вода в басейна. Завладяваща горещина, която се роди дълбоко в тялото й и ускори дъха й, пулса й, увеличи способността й да възприема света със сетивата си. От гърлото й се изтръгна тих, учуден вик, ръцете й се раздвижиха от само себе си и се заеха да изследват тялото му, за да разгадаят откъде идваше тази неповторима смесица от сила и гъвкавост, която беше най-характерното у него.

Рейнал не попита какво бе предизвикало промяната в поведението й. Беше зает да стиска здраво зъби, за да не се нахвърли веднага върху нея като дивак. Вътрешният глас го предупреждаваше да бъде внимателен. Първата нощ, когато я бе държал в обятията си, сигурно беше оставила лош спомен у нея. Тогава страстта му беше твърде бурна. Сега трябваше да й покаже, че може да й достави удоволствие.

Лилиана остана възхитена от нежната игра на езика му. Натежала от мокрите коси, главата й се отпусна назад, когато той освободи устата й и целувките му се плъзнаха по шията към гърдите. Тя усети топлия му език върху гърдите си, наслади се на бързия му танц около втвърденото зърно, което се подаваше над водата.

Ръката му намери пътя между краката й и задълбочи треперенето, което се надигна в утробата й и я направи по-влажна от водата. Изкусните му пръсти масажираха мъничката перла на удоволствието и изпратиха тръпки на възбуда по цялото й тяло. Тихи въздишки издадоха удоволствието, което изпитваше, и в опит да замълчи или да потърси облекчение тя заби зъби в мускулестото рамо, което притискаше брадичката й.

— Малката ми котка! — прозвуча доволният му смях. — Не бъди толкова нетърпелива. Този път ще те отведа в рая, обещавам ти!

Светът се разми пред очите на Лилиана. Зад клепачите й се стрелкаха пламтящи светкавици, докато един корав пръст проникна дълбоко в утробата й, раздвижи се и запали в нея пламък, който превърна кръвта й в течен огън. Тя извика и се вкопчи в Рейнал, усещайки как нещо в нея избухна и се разля на горещи, прекрасни вълни. Вече нямаше болка, нямаше тъга, само безкрайна наслада, страст, която помиташе всичко по пътя си и изискваше пълно отдаване.

Лилиана нямаше представа колко време бе минало, когато се върна отново в действителността. Отвори очи и срещна зеления поглед на Рейнал. Учудената усмивка, с която го дари, дойде направо от сърцето. Отвори устни, но той веднага ги покри с безкрайно нежна целувка.

— Тихо, не говори — прошепна той, завладян от неподправената страст, с която бе реагирала на милувките му. — Всичко е наред.

— Какво беше това? — попита смаяно Лилиана.

— Хареса ли ти, котенце?

— Невероятно беше. Може ли да се повтори?

— О, да! — засмя се Рейнал и Лилиана се вслуша смаяно. Смехът му звучеше безгрижно, младежки, изкусително. Пълните й гърди се потриха в мускулестата му гръд и тя усети върху хълбока си пулсирането на коравата му мъжественост. Усещането отново събуди у нея неутолим копнеж и прогони надалеч всяка разумна мисъл.

— Ако ми позволиш да вляза в теб, ще ме направиш безкрайно щастлив — пошепна в ухото й той и този път тя не изпита никакъв страх, само тръпнещо очакване. — Ела!

Готова да посрещне неизбежното, тя го последва по стъпалата, по които се слизаше в басейна. Той седна удобно и я привлече на гърдите си. Сега многообещаващото пулсиране беше точно на портата на женствеността й. Беше необходимо само едно малко движение. Той проникна бавно в нея и продължи пътя си, без да срещне съпротива. Накрая стигна толкова дълбоко, че телата им се сляха и чувствителната пъпка на удоволствието се потърка в него. Усещането ставаше все по-силно и Лилиана разбра, че нямаше измъкване.

Чувството беше толкова невероятно и обезпокояващо, че тя се раздвижи нервно нагоре-надолу и това разпали още по-силно огъня на страстта. Рейнал обхвана гърдите й и започна да милва втвърдените зърна, след което ги засмука с наслада. Лилиана повярва, че ей сега ще се пръсне. В гърдите й лумна огън, страстта, която бушуваше в нея, експлодира на хиляди парченца и я изпълни с тръпнещ екстаз. По тялото й се разляха горещи вълни.

Някъде много отдалеч тя чу дрезгавия вик на Рейнал, усети треперенето на мъжествеността му дълбоко в себе си, преди самата тя да бъде отнесена от последната вълна на насладата. Изведнъж усети, че е крайно изтощена, и се отпусна върху него като уморен цвят. Почувства се разтворена, унищожена, но това унищожение беше толкова прекрасно. Далече от всички проблеми на света…

Рейнал се взираше замаяно в нежното лице, в треперещите от изтощение гъсти мигли. Порозовелите от целувките му устни пламтяха, съвършените гърди бяха все така горещи, дългите крака останаха увити около могъщите му хълбоци. Прекрасна картина, дошла сякаш от сънищата му. Никога не беше притежавал жена, която да го обича с такава неподправена чувственост.

— Ти си моя, прекрасна саксонска принцесо! Моя завинаги! — пошепна в ухото й той и я притисна до гърдите си, усещайки как желанието му се пробужда наново.

Това не беше трескавата настойчивост от преди малко, но Лилиана я усети със същата интензивност. Тя потърка нежно гърди по русите косъмчета на мускулестия му гръден кош и се опита да задържи по-дълго омаята на прекрасния сън.

— Отведи ме отново в рая, норманино! — пошепна дрезгаво тя и го обхвана здраво с мускулите на жадното си младо тяло. — Отведи ме там, където вече няма да мисля, само ще чувствам!