Валери Лорд
Розовата кула (26)

Глава 25

Мракът беше толкова гъст, че Рейнал де Камбремер се спъна в живата планина от черна козина, яки мускули и кости, легнала на стража пред най-долното стълбище. От гърлото на ловното куче излезе само предупредително ръмжене. То бе познало миризмата на своя приятел и не се помръдна.

Сеньорът принадлежеше към малкото хора в Хоукстоун, които бяха открили мекия характер зад заплашителната фасада на кучето. И сега го помилва успокоително зад ушите, преди да продължи пътя си нагоре.

— Спести ми смешните си заплахи, драги! Знам, че си останал тук да чакаш господарката си. По-добре се отстрани, за да мина по-лесно.

Девил се подчини и отиде до другия край на преддверието, където се изтегна в праха. Рейнал се заизкачва със сръчността на акробат по етажите на кулата, докато светлината на фенера не му подсказа, че е намерил жената, която търсеше.

— О, господи, какво…?

Като чу стържещия шум по стълбата, Лилиана се стресна от унеса си. Обърна се, розовата диадема се изплъзна от ръцете й и падна с тих звън на дървения под. Накитът беше толкова тежък, че вдигна облачета прах.

— Как ме уплашихте — прошепна тя и се наведе да вдигне съкровището си.

Погледът на Рейнал моментално отбеляза смущението й и го отдаде на скъпоценното украшение, което блестеше между пръстите й. Очевидно й беше попречил.

— Май ви залових на местопрестъплението, мадам? — попита подигравателно той. — И поради каква причина сте решили да навестите тайните си съкровища? — Ледената учтивост не издаваше нищо от вълнението, което бушуваше в душата му.

— Те не са мои. — Лилиана избегна погледа му и постави диадемата редом с лавровия венец върху коприненото кадифе. — Това са тайните съкровища на Хоукстоун. Не сте ли чували за тях?

Рейнал безмълвно пристъпи към раклата и разгледа двата накита. През годините, които бе прекарал в манастира в Руан, а после и в двора на херцога той бе имал възможност да види предостатъчно скъпоценности и сега разбра, че това беше прастара и изключително добра златарска изработка. Двата скъпоценни накита бяха достатъчен откуп дори за крал.

— Ето къде било богатството, което криехте от завоевателите — изръмжа раздразнено той. — Сигурно ви е крайно неприятно, че тъкмо аз ви изненадах, докато им се любувахте, милейди!

Лилиана беше дълбоко засегната. Не можеше да му позволи подобно поведение. Той беше пренебрежителен и ироничен, студен и обвиняващ. Въпреки това беше по-добре да премълчи обидата си. Трябваше само да обори несправедливото обвинение.

— Щях ли да ви помоля да дойдете тук, ако исках да скрия тези неща от вас? — попита сърдито тя.

— Помолили сте ме? — Рейнал смръщи чело. — Ако това е поредната ви лъжа…

Лилиана го пресече с властен жест.

— Мислете какво говорите. Казах на Елен да ви помоли да дойдете в Розовата кула и вие сте тук. Или сте изпратили своя призрак, сеньор?

Рейнал загуби търпение.

— Случайно станах свидетел на тайното ви промъкване в тази кула, затова ви последвах, милейди! Простете любопитството ми, но горчивият опит ме е научил да не ви се доверявам.

Лилиана се отдръпна объркано. Гневното обвинение я свари в момент на слабост. Никога не се беше чувствала толкова лесно ранима. Точно сега не беше очаквала укори и злоба. Все пак се опита да се овладее и да обясни защо беше извадила съкровището на Розовата кула.

— Баща ми скри скъпоценностите тук, преди да потегли за голямата битка — заговори хладно тя. — Това са прастарите символи на владичеството над тази земя. Хората говорят, че преди много столетия са ги носили първожрецът на друидите и главната жрица на богинята майка. Те крият в себе си благословията на земята.

Чуждоземната, почти архаична красота на тежките златни накити потвърди думите й по начин, който накара рицаря да забрави подигравките.

— Искате да кажете, че лавровият венец е нещо като корона на сеньора на Хоукстоун? — Стигнал опасно близо до истината с тези думи, той предпазливо попита листенцата на лавровия венец с един пръст.

Лилиана кимна и около устните й заигра лека усмивка.

— Някога аз бях определена да нося розовата диадема, а моят съпруг щеше да поеме лавровия венец от ръцете на баща ми.

— Нямаше ли да бъде по-добре за всички ни, ако завинаги бяхте забравили тези съкровища в скривалището им?

Лилиана замълча упорито, а Рейнал помисли за Алфарик от Хейвън. Представата, че дивашкият череп на саксонеца ще бъде увенчан със златния лавров венец, беше повече от отвратителна. Защо Лилиана беше споделила тайната си с него, а не с мъжа си? Какво възнамеряваше?

— Може би искате да откупите с накитите свободата си и тази на съпруга си? — предположи той. Тази мисъл беше най-близо до ума и не можа да я удържи.

— О, не! — отрече твърдо Лилиана и едва обузда желанието си да тропне ядно с крак. Защо норманинът отказваше да разбере? Тя взе скъпоценностите и ги протегна към него.

— Вземете! Хоукстоун и без това ви принадлежи, а с тези две неща ще го управлявате в мир, без да се боите от бунтове и въстания.

Погледите им се срещнаха и той видя в дълбините на сапфиреносините очи, че тя не си правеше шеги с него. Беше говорила напълно сериозно. Обзет от неверие и възхищение, той посегна към съкровищата, очаквайки всеки момент, че тя ще ги грабне от ръцете му. Ала нищо такова не се случи. Точно обратното, Лилиана отпусна празните си ръце, сякаш повече не беше способна да понася тежестта им, и сведе глава.

— Ако всичко е, както казвате, значи розовата диадема принадлежи на вас, а лавровият венец — на саксонския ви съпруг — напомни й Рейнал, който държеше навсякъде да има ред, и в същото време се нарече жалък глупак.

— Не, не! — Лилиана тръсна глава с такава сила, че качулката й падна и разкри навитата на тила дебела плитка. — Алфарик се разкъсва от честолюбие, но това няма да го направи добър господар. За да има бъдеще, Хоукстоун се нуждае не само от смели мъже. Хората искат мир и само вие можете да им го осигурите!

— Защо правиш това?

Лилиана пое дълбоко дъх и леко отметна глава назад, за да може да го вижда по-добре. Не посмя да му върне интимното „ти“, към което той се беше върнал съвсем естествено, без да е осъзнал какво казва.

— Вие го знаете — отговори сухо тя, стараейки се да запомни всяка подробност от чертите му, за да ги отнесе в сърцето си. — Това е всичко, което мога да направя за вас. Вземете съкровището и ме пуснете да си отида. Аз ще изчезна и никога вече няма да се върна.

— Не искам да си отидеш!

— Трябва! — Лилиана се опита да го призове към разум. — Разберете ме, моля ви! Тези скъпоценности са ви достатъчни, за да управлявате Хоукстоун. Като ги видят у вас, саксонците ще престанат да вярват в безумните мечти на Алфарик. Те ще ви осигурят мира…

Рейнал разбра много добре какво се криеше зад думите на Лилиана.

— Ти се боиш за живота си, защото си издала тайната на норманин, но тревогата ти е напразна. Ти чакаш дете от саксонеца. То със сигурност ще те предпази от отмъщението му. Не е нужно да бягаш, за да се спасиш.

Лилиана се изсмя горчиво.

— О, вие не го познавате. Той иска Хоукстоун, не мен. Хоукстоун е целта му, а аз съм само средството, което трябваше да му осигури така желаната власт. Пуснете ме да си ида! Има таен тунел, през който…

— Имаше го — прекъсна я студено Рейнал. — Открих тази тайна без теб и промених тунела за своите цели. Вече никой човек и нито един чувал с жито не може да напусне Хоукстоун без мое знание!

— Тогава ми отворете портата, умолявам ви! — изплака Лилиана, която имаше чувството, че е попаднала в капан.

— Няма да те пусна да си отидеш — отговори твърдо рицарят. — Не и преди да ми отговориш на няколко въпроса. Длъжна си да ми обясниш някои неща, и то така, че и един нормански варварин да ги разбере.

Лилиана премести поглед към стълбата и кимна примирено. Ако надолу водеха нормални каменни стъпала, сигурно щеше да му избяга. Но не и през тесния отвор, от който се спускаше почти отвесна дървена стълба! Рейнал изкриви уста, но усмивката не стигна до очите му. Без да бърза, той направи крачка към нея.

— Какво… — Лилиана преглътна и прокара език по сухите си устни. Защо пък да не се опита да сключи сделка с него? Струваше си да опита. — Какво искате да знаете?

— Наистина ли искаш да напуснеш саксонския си съпруг?

Тя кимна безмълвно.

— Къде смяташ да отидеш? Нали очакваш дете.

— Има манастири…

— Не съм виждал монахиня с дете!

Лилиана се опита да се успокои. Играта на въпроси и отговори късаше нервите й.

— Немалко почтени вдовици намират убежище в манастир. В последно време броят им много нарасна — благодарение на завоевателите.

Тя съжали за злобната забележка още преди да открие червенината по лицето му. Нямаше полза да го дразни. Както по всичко личеше, сега можеше да разчита единствено на неговата помощ — особено ако наистина беше променил или дори засипал тайния тунел.

— Щом искаш да го напуснеш, защо не го направиш тук? — Гласът му прозвуча толкова тихо, почти смутено, че в първия момент тя не схвана смисъла на думите му.

Ала след това от измъченото й гърло се отрони тих стон.

— Да остана в Хоукстоун? Като каква? Като слугиня? Като избягала съпруга? Не мога да живея близо до Алфарик, когато му стане ясно, че е загубил Хоукстоун. Толкова ли не разбирате!

— Аз съм готов да гарантирам сигурността ти. — Рейнал застана толкова близо до нея, че полъхът от думите му докосна челото й. — Веднага мога да изпратя саксонеца като заложник в кралския двор. Ти ми харесваш, знаеш го много добре…

Бузите на Лилиана пламнаха от гняв и срам.

— Вземете розовата диадема и лавровия венец и станете господар на Хоукстоун, но ми спестете мъката да чета в очите на хората, които познавам от рождението си, какво мислят за предателката, която е пожертвала законния си съпруг в името на една грешна страст!

— Каква глупост! — Рейнал опря ръце в стената вляво и вдясно от главата й, за да не й позволи да се изплъзне. — Кажи ми какво искаш от мен и аз ще изпълня желанията ти!

Думите отекнаха като гръм в главата му и той не можа да повярва, че ги бе изрекъл. За съжаление реакцията на Лилиана остана напълно скрита. Само ресниците й затрепкаха и тя побледня, сякаш всеки миг щеше да падне в безсъзнание.

— Не мога — прошепна беззвучно тя. — Вие сте длъжен да намерите за Хоукстоун господарка, която да се грижи за имота и хората. Аз не мога и не искам да остана като метреса в дома, където съм живяла като господарка!

— Проклетата, дяволска гордост на саксонците! — изръмжа Рейнал и сведе устни върху тръпнещата, опърничава уста. Целувката го накара да забрави честта и задълженията, морала и приличието.

Преди Лилиана да е осъзнала какво я очаква, той я грабна в обятията си и я зацелува със страст, под която се чувстваха гняв, отчаяние и преди всичко любов. Пламъкът му запали и нея и за момент й стана напълно безразлично дали по-късно щеше да се измъчва от лекомислието си.

Разумът настояваше, че не биваше да отговори на тази целувка, защото тогава всичко щеше да бъде загубено. Само че устните отказаха да й се подчиняват. Зарадвани от внезапното нападение, те омекнаха и се разтопиха от сладост, отвориха се и дадоха път на езика му. Зашеметяващата отдаденост, с която тя падна в обятията му, го накара да забрави всичко. Какво значение имаха скъпоценностите и властта, след като той държеше в обятията си истинското съкровище на Хоукстоун — живо, нежно, изпълнено със страст?

— Нима тази уста може да лъже? — пошепна дрезгаво мъжът, дишайки тежко. Челото му се опря в това на Лилиана и погледите им се срещнаха.

— Тя никога не е лъгала — отвърна уморено младата жена. — Само мълчеше…

— Остани! — настоя почти сърдито Рейнал и по челото, бузите и устните на Лилиана заваляха нежни целувки. — Не ме напускай! Аз ще се грижа за детето, което очакваш. То не е виновно, че баща му ти причинява болка. Двамата заедно ще направим всичко, за да го отгледаме и възпитаме така, че…

— Не говори повече! — Лилиана нежно сложи пръст на устните му, за да го накара да замълчи. — Ако поне малко ме обичаш, трябва да ме освободиш. Моля те, пусни ме да си ида!

— Не мога! — простена Рейнал и я притисна толкова силно към себе си, че тя спря да диша. — Това значи да ми изтръгнат сърцето от гърдите. Ти си всичко, което някога съм искал, саксонска принцесо! Няма да понеса да те загубя. Ти си душата на Хоукстоун! Аз те обичам! Обичам те повече от живота си, от гордостта и рицарската си чест!

Лилиана се разтрепери като лист. Как беше жадувала да чуе това признание! Нима можеше да отхвърли такава любов? Въпреки това трябваше да го направи. Не можеше да допусне и той да загине в безизходицата на брака й с Алфарик. Той трябваше да спаси себе си и Хоукстоун, да си намери почтена жена и да забрави прелюбодейката, която объркваше сетивата и ума му.

Само че нежните целувки на Рейнал я накараха да забрави повелите на разума. Той усети съпротивата й и се опита да я прекърши с нежност и страст. Ръцете му се плъзнаха под наметката и намериха пълните гърди, езикът му се потопи дълбоко в устата й и събуди страстта й.

Двамата забравиха света и злото, което дебнеше. Никой не забеляза квадратния рус череп, който се промуши през люка, следван от могъщи рамене. При вида на нежно прегърнатата двойка грубите черти на лицето се разкривиха до неузнаваемост. Дебели вени запулсираха на слепоочията му, той се изтегли в стаята с гъвкавост, неочаквана за грамадната му фигура, и се хвърли като бик върху двамата влюбени.

Лилиана получи силен удар по рамото, който я отхвърли назад, и над главата й отекна рев, който сякаш бе дошъл направо от ада.

— Проклета лъжлива кучка! — Ругатни и проклятия се смесиха в диво обвинение. — Затова ли си като парче дърво в леглото ми, когато искам да те имам? Защото ме мамиш с норманина! Мръсна уличница! Жалка пачавра! — Алфарик млъкна изведнъж. Блясъкът върху раклата беше привлякъл погледа му. Той се наведе и зяпна смаяно накитите. — Розовата диадема и лавровият венец! Ето къде били! Ти си ги крила от мен!

Обзет от страхопочитание, саксонецът вдигна символите на властта и ги притисна до могъщите си гърди. Лилиана се възползва от този миг, за да застане между него и Рейнал. Усещаше, че норманинът търси оръжието си, и страхът диктуваше действията й. Под трепкащите сенки на фенера мъжът й приличаше на адско чудовище, на гигант, който можеше да победи всеки земен воин със свръхчовешката си физическа сила.

Алфарик вдигна глава и огледа злобно съпругата си, която стоеше пред него трепереща, но непоколебима.

— Значи си мислеше, че можеш да ме правиш на глупак, така ли, саксонска принцесо? — изръмжа подигравателно той и мушна златните накити в джоба на жакета си, сякаш бяха негова законна собственост. — Край на измамите ти! Вече не се нуждая от теб, щом имам диадемата! Само това ми беше необходимо, за да стана пълновластен господар на Хоукстоун. И без това си ми омръзнала! Ти си студена и нахална, високомерна и проклета. И си от жените, които лежат в леглото като парче лед. Дявол знае как изобщо успях да посея семето си в теб и да надуя корема ти. Като си помисля, не искам нито теб, нито проклетото копеле, което ще измътиш!

Лилиана повече усети, отколкото чу гневното изръмжаване на Рейнал. Ръката му властно я отстрани и тя забеляза с ъгълчето на окото си как блесна кама. Алфарик реагира на атаката с гъвкавостта на побеснял глиган. Камата само одраска юмрука му, а могъщият му удар отхвърли норманина към чекръка, който се натроши на парченца.

Алфарик подкара Лилиана към отвора със стълбата, която извеждаше на най-горната, открита платформа на кулата. Тя се опита да овладее ужаса си, да не показва колко се страхуваше за Рейнал, но нервите й не издържаха. Изпищя отчаяно и хукна като обезумяла нагоре по стълбата.

Ала краката й се заплетоха в полите и тя падна на колене още на второто стъпало. В същото време пръстите на Алфарик се сключиха около глезените й. Света майко божия, той никога нямаше да я пусне да си отиде!

— Не бързай толкова, жено! — изсмя се тържествуващо саксонецът. — Само аз имам право да реша кога ще умреш. Прелюбодейките нямат право на милост!

Лилиана се вкопчи в най-горното стъпало и захълца панически. Знаеше, че мъжът й по-скоро щеше да й откъсне краката, отколкото да я пусне. Силите й бързо отслабваха. Пръстите й вече се отваряха, когато хватката около краката й изведнъж се разхлаби.

Тя полетя надолу и преди да се приземи върху неочаквано препятствие, чу дълбок гърлен звук. Препятствието беше едновременно меко и кораво и това я учуди безкрайно. При сблъсъка с нея то направи конвулсивно движение, а после се простря и застина с ужасяващо изпъшкване.

— Какво, за бога…?

Лилиана се претърколи настрана, падна в нещо като локва и се опита да се огледа. До нея блесна сребро. Кама! Оръжието беше забито до дръжката в плат и кожа. Влагата под ръцете й беше кръв! Кръвта на Алфарик, която изтичаше на тласъци през смъртоносната рана.

— Божичко, какво стана!

Лилиана скочи на крака и се огледа панически. В ъгъла стоеше Рейнал де Камбремер. Грозна червена ивица разсичаше челото му, но иначе изглеждаше цял и невредим.

Норманинът стоеше като вкаменен и гледаше саксонеца, без да мигне. Приличаше на човек, който едва сега започва да осъзнава какво е сторил.

— Ти го уби! — прошепна треперейки Лилиана и изтри ръка в полата си, без изобщо да забележи какво прави.