Валери Лорд
Розовата кула (12)

Глава 11

Беше вече късна сутрин, но мрачната сивота на ноемврийското утро притискаше така силно сградите, оборите и дворовете на Хоукстоун, че никой не беше в състояние да се освободи от тайнствената й меланхолия. Тънък слой лед и първият сняг блестяха на покривите, докато на земята вече бяха превърнати от безброй крака в мокра кал.

През нощта неспирният есенен дъжд бе преминал в сняг. Студът проникваше дори през многото пластове дрехи, с които бавачката се бе опитала да предпази своето мършаво, вече превито тяло. Нищо не помагаше, тя трепереше все по-силно под ледения дъх на утрото. Снощи беше подслушвала до късно зад вратите на къщата и дълго не бе могла да заспи. Онова, което ставаше между Лилиана и норманския рицар, й създаваше все повече главоболия.

Господарката на Розовата кула, която Едайва беше възпитала с такава грижовност в инструмент, който да й служи с красота, магия и власт, беше станала като восък в ръцете на чужденеца. При положението, в което беше изпаднала, Лилиана беше длъжна да се довери на бавачката си, да потърси мъдрия й съвет. Но какво правеше вместо това малката глупачка? Търкаляше се като уличница в баните и в леглото с онзи нагъл тип и застрашаваше всичките й тайни планове! Тя трябваше да действа, и то веднага!

Две слугини излязоха от обора с млечните крави, мъкнейки грижливо покритото ведро с мляко. Едайва се сви в сянката на ниската пекарна. Не искаше никой да я види, но трябваше да чуе какво си говореха двете момичета. Винаги беше добре да се знае какво занимаваше умовете на другите!

— Разправят, че норманският завоевател щял да бъде коронясан по Коледа в Лондон — обясняваше възбудено едната.

Ето колко бързо се разпространяваха новостите!

— Господарят също ще замине за Лондон, за да присъства на церемонията. Той е един от най-влиятелните приятели на новия крал. Под негово ръководство Хоукстоун ще си възвърне блясъка и славата!

— Как мислиш, дали ще вземе лейди Лилиана? — осведоми се любопитно дребничката слугиня и Едайва позна Летис, една от внучките на ковача. Дръзко хлапе, което не пропускаше случай да се измъкне от работа.

— Откъде да знам? Защо искаш да знаеш?

— Защото много искам да замина с нея като лична камериерка — въздъхна с копнеж Летис. — Лондон! Само си помисли! Истински град с къщи, палати, пазари и хора, които не познаваш от самото си раждане!

— Ти си полудяла! Пътищата са несигурни, а пътуването по това време на годината е ужасно трудно. Освен това нашата лейди няма да остави Хоукстоун на произвола на съдбата.

— Аз на нейно място щях веднага да замина. Като си помисля, че ще пътувам в компанията на рицар като сеньор де Камбремер…

— Не мога да разбера какво толкова намираш у тези нормани, Летис! Та те изобщо не приличат на мъже! Даже нямат бради…

Гласовете се отдалечиха и вратата на кухнята се затвори с трясък зад двете момичета. Едайва изпусна шумно дълго сдържания въздух от дробовете си. Глупави гъски. От тях не можеше да се очаква друго, освен да тичат след всеки що-годе приличен мъж, който им се изпречеше на пътя. От Лилиана обаче…

Бавачката се уви по-плътно в дебелата наметка, опита се да изправи гръб и забърза към ниските къщи, в които по римско време са били настанени войниците на наместника. Сега там бяха чекръците и становете, където жените тъчаха здравия, траен вълнен плат, от който беше изработена и наметката й. През зимата там винаги беше оживено, защото това бяха месеците за предене, тъкане и шиене, тъй като на полето нямаше работа.

През тази година обаче никой не беше помислил, че трябва да се изтъче нов плат, и сградите останаха празни. Последните топове платно бяха изчезнали по тайнствен начин. В гората беше студено и Алфарик, и хората му можеха да бъдат щастливи, че поне Едайва не забравяше в чии вени течеше истинската благородна кръв на господарите на тази земя.

— Какво се мотаеш по дворовете, старо? В ден като този би трябвало да седиш в голямата зала и да си топлиш старите кости!

Жилбер дьо Нансай изникна зад гърба й като призрак и Едайва едва успя да скрие уплахата си. Само това й липсваше! Ако опасният спътник на де Камбремер узнаеше някоя от тайните на стария хамбар, който се издигаше зад кладенеца на бояджийницата и стигаше чак до стръмния бряг на Кукмер…

— Отивам да взема платно за господарката — излъга с привидно спокойствие тя.

— Платно ли? — Жилбер дьо Нансай поклати глава, смаян от глупостта й. — Ако намериш в склада дори един-единствен лакът платно, значи си надарена с талант на откривателка, старо! А може би знаеш скривалище, което ние не сме забелязали? Би било полезно да те придружа.

Сега и това! Все пак Едайва беше достатъчно умна да не се възпротиви. Тя се довлече безмълвно до тъкачницата и отвори с мъка тежкото резе. Вътре беше мрачно, защото спуснатите капаци потапяха голямото помещение със становете в полумрак. Миришеше на прах и овча мас, на сушени билки и корени, с които боядисваха преждите, и на… мъжка пот. На онази странна смес от пот и кожа, ейл и оръжейна смазка, която беше характерна само за саксонските мъже.

Едайва потрепери. Възможно ли беше Алфарик или някой от воините му да са се спотаили в мрака и да я чакат? Нещо ново ли имаше? Велика майко, трябваше веднага да се отърве от норманския рицар! Ако той откриеше какво се вършеше в тъмната тъкачница, тя трябваше да го убие. Но когато Рейнал де Камбремер видеше най-верния си спътник убит, кой знае какво щеше да направи с всички тях!

— По дяволите! — За щастие Жилбер дьо Нансай не притежаваше силното обоняние на Едайва. За него тъмната стая миришеше отвратително, нищо повече. Веднага му се отщя да се потопи в изпаренията й, само заради някакво топче платно, скрито от старата вещица. — Крайно време е да ви научим да живеете като цивилизовани хора! Хайде, върви да търсиш плата и не забравяй да спуснеш резето, като си тръгнеш. Вони така, сякаш всички крастави котараци от Хоукстоун са се събрали тук да се веселят!

Той се върна назад с гневни проклятия и скоро изчезна от погледа й. Едайва се осмели да поеме въздух, едва когато шумът от стъпките му заглъхна окончателно. Тогава се огледа и попита спокойно:

— Предполагам, че си ти, Алфарик?

От най-тъмния ъгъл на стаята й отговори изпръхтяване. Съскащ звук издаде, че Алфарик от Хейвън бе прибрал смъртоносния нож, който досега стискаше в ръка, отново на мястото му под колана.

— Защо не го спря? — изръмжа недоволно той. — Всяко норманско гърло, което прережем, е печалба за този остров!

— Не и неговото — отговори сърдито Едайва. — Той е най-верният спътник на де Камбремер. Смъртта му щеше да превърне Хоукстоун в бойно поле.

— Глупости! — отговори раздразненият мъжки глас от тъмното. — Какво стана? Говори ли с Лилиана? Защо идваш сама?

Едайва се почеса зад ухото, жест, който Лилиана веднага щеше да разтълкува като безпомощност. Алфарик от Хейвън нямаше да го разбере, даже да бе видял бавачката на светло, а не само неясните очертания на слабата й, приведена фигура. Той рядко се замисляше за другите хора. Очакваше всички да се боят от него и да му се подчиняват.

Единствената, която досега успешно и продължително му бе отказвала да се бои и да се подчинява, беше Лилиана Хоукстоун. Но сега непременно щеше да промени мнението си. Защото той беше единственият, който се застъпваше за нея и я защитаваше. Сега тя му дължеше послушание, по-точно покорството на съпруга. Сега вече не можеше да го отблъсне.

— Какво има? — повтори предизвикателно той. — Къде се крие годеницата ми? Искам да я прегърна!

— По-спокойно, Алфарик — отговори бавачката и неволно се отдръпна назад, когато Алфарик се изстъпи пред нея. — Много добре знаеш, че Лилиана не може да се движи свободно като мен.

— По-рано обаче изчезваше по всяко време, когато исках да я видя. Защо и сега не изчезне? Само защото норманите са тук, така ли? — изръмжа ядосано самозваният саксонски княз.

Едайва въздъхна. Много й беше трудно да направлява Алфарик от Хейвън. По-едър от повечето мъже, широкоплещест и мускулест, с глава на викинг върху могъщите рамене, която би била красива, ако челото не беше издадено като на бик, а носът не беше изкривен от няколкото счупвания. Той беше груб и тромав, от него се излъчваше необуздаността и злобата на насилника, на воина, който предпочита битките пред разговорите и не се страхува от противника. За съжаление беше тромав и склонен към насилие, непохватен ухажор, който се объркваше от бързия ум и острия език на жената, която искаше да притежава.

— Успокой се — проговори Едайва и сложи ръце на гърдите му. Той носеше подплатен кожен жакет и тя усети металния обков, който някой сръчен седлар беше поставил както за защита, така и за украса. — Какво очакваш? Нима мислиш, че тя ще се промъкне в тъкачницата като някоя проста оборска ратайкиня, която отива на среща? Тя не е от тези жени. Не забравяй гордостта й. Тя е господарката на Розовата кула!

Алфарик присви очи и дълбоко от гърдите му излезе звук, който много приличаше на ръмженето на раздразнено овчарско куче.

— Не е редно бъдещата владетелка на острова да остане по-дълго във властта на норманите. Толкова ли не може да разбере това? Длъжна е да избяга с мен!

Едайва си спести отговора. Ако имаше на света поне един човек, способен да разбере Алфарик и да го насочи по пътя, който смяташе за правилен, това беше тя. Най-важното беше да не събужда непредвидимия му темперамент, да не предизвиква гнева му.

— Ще дойде при тебе за Коледа — обеща тя, без да е попитала Лилиана. — Норманинът заминава за Лондон, за да участва в коронацията на завоевателя. Ще вземе повечето от хората си. С останалите ще се справите без затруднения и тогава ще отпразнуваме сватбата ти с Лилиана.

Този пък ръмженето на Алфарик издаваше задоволство.

— Добре! Ще пристигнем навреме. Какво става с обещаните храни? Тази нощ хората ми претърсиха всичко наоколо, но не откриха нищо. Трябват ни ейл, брашно и сланина!

От хлътналите гърди на Едайва се изтръгна жална въздишка.

— Нищо не можах да отделя. Запасите ни са под ключ, раздават се на порции и са под строг надзор. Сигурна съм, че в хамбарите няма дори един плъх, който да си е откраднал парченце сирене. Норманите ги избиха всичките. Ще се задоволите с онова, което ви давах предишните седмици.

— Да не мислиш, че ни е останало много? — Алфарик се изсмя безрадостно. — Моите мъже трябва да ядат, освен това ни трябват оръжия и бойни брадви! Да не говорим за жените и децата, които се влачат след нас, където и да отидем. Нали разбираш, останали са без мъже и бащи…

— Трябва да издържите до Коледа. Тогава ще вземете мечовете и другите оръжия на норманите и ще се снабдите с достатъчно храна — обеща Едайва и в този момент беше готова да повярва в думите си.

Нали Лилиана беше видяла във водното огледало новия разцвет на Хоукстоун? Натежали от клас ниви, обори с добитък, препълнени хамбари! Очакваше ги бъдеще, пълно с богатство и слава, но първо Лилиана трябваше да се омъжи за Алфарик и да го направи господар на Хоукстоун.

— Сега трябва да си вървиш — произнесе предупредително тя. — Рицарят ще заподозре нещо, ако остана твърде дълго в празната тъкачница!

Алфарик разбра, че старата имаше право.

— Поздрави годеницата ми и й кажи, че няма още дълго да остане девица! До пролетта ще носи под сърцето си първия ми наследник!

Едайва кимна, макар да знаеше, че няма да предаде посланието му. Или поне не с тези думи. Лилиана беше длъжна да роди наследника на Алфарик, само това имаше значение. Но как щеше да реагира Алфарик, щом разбереше, че жена му не е девицата, която очакваше — в момента беше по-добре да не мисли за това. Едайва можеше само да се надява, че Лилиана пиеше билките, които тайно оставяше в стаята й. Само това липсваше, норманинът да посее семето си в нея и господарката на Розовата кула да роди норманско изчадие вместо малкия воин, така желан от Алфарик.

Времето щеше да покаже как трябваше да действат, но старата бавачка не можеше да се отърве от лошите си предчувствия. Откакто норманите бяха завладели острова, светът се въртеше по-бързо и тя все по-често изпитваше трудности да ръководи събитията, както беше свикнала.

— Върви, върви! — изпухтя недоволно тя. — Всичко ще стане, както го желаеш.

Думите й бяха повече пожелание, отколкото уверение, но саксонецът не беше от хората, които забелязват такива подробности.

 

 

Рейнал де Камбремер наблюдаваше унесено прекрасната жена, която спеше до него. Дебелите, блестящочерни кичури падаха като коприна около прелестния профил. Половината лице беше притиснато във възглавницата. Той приглади внимателно косата й зад ухото, за да види повече от лицето. Гъсти ветрила от дълги, черни, извити нагоре мигли хвърляха трепкащи сенки върху порозовялата от съня буза. Полуотворената уста, подута от страстни целувки, беше невероятно изкусителна.

Примамливата гледка угаси желанието на Рейнал да замени магията на нощта със сивотата на деня. Само през нощта Лилиана му принадлежеше изцяло, стига да успееше да разруши стената от враждебност, която тя издигаше около себе си ден след ден. Тя сякаш се състоеше от две напълно различни жени, които объркваха сетивата му. Едната — необщителна, плаха, която с настъпването на деня бързаше да избяга от него, другата — жива, страстна, която се хвърляше в обятията му и даваше всичко от себе си, докато потънеше в дълбокия сън, който и сега я държеше в сладкия си плен.

Пръстите му помилваха фината линия на леко издадените скули и гордата извивка на своенравната брадичка. Велики боже, той не беше и подозирал, че е възможно да намери такова блаженство и щастие в обятията на една жена! Дори само мисълта за нежностите, които си разменяха, го караше да трепери и будеше ново желание.

Наистина ли някога си беше блъскал главата как да заобиколи заповедите на Уилям? Сигурно не е бил наред с ума. Кой би прогонил от леглото си такъв ангел, щом бе имал късмета да го завладее? Щеше да се подчини на кралската заповед, даже с риск да съжалява, щом се вразуми. В момента имаше значение само фактът, че тя ще му принадлежи. Че ще има право върху личността и живота й.

Някъде в къщата излая куче и той чу остър мъжки глас, който извика на животното да мълчи. Денят предявяваше правата си.

Шумът проникна и в мирния сън на Лилиана. Дълбока въздишка раздвижи гърдите й и тя отвори очи. Погледът й попадна право в центъра на зелените очи, които следяха всяко нейно движение.

Всяка сутрин беше едно и също. Вече беше готова да се закълне, че Рейнал де Камбремер никога не спеше. Когато не я любеше до изтощение и докато тя започнеше задъхано да моли за милост, той я наблюдаваше. Какво очакваше да види? Тя избегна погледа му и се извърна към затворените капаци на прозорците, през които се процеждаше сива, неприветлива светлина.

— Сутрин ли е вече?

— За съжаление — прошепна мъжът и посегна към един от кичурите, които скриваха гърдите й. — Бих искал да мога да задържа часовете, в които имам право да те държа в обятията си.

Лилиана се опита да пренебрегне копнежа в думите му. Според нея те съдържаха само мъжка арогантност, ситото доволство на мъжа, който за пореден път беше получил онова, което искаше.

Живата розовина по бузите й бе заменена от бледа смес от срам и ужас. Защо, защо беше толкова слаба, толкова срамно похотлива и се поддаваше на уловките му? Не беше очаквала, че той ще придобие такава власт над нея.

— Пуснете ме!

Рязката заповед беше добре позната на норманина, чуваше я всяка сутрин. Лилиана се изтръгна от прегръдката му и се изтегли към другия край на алкова.

— Не доброволно, сърце мое! — пошегува се Рейнал и обхвана с яките си пръсти своенравната брадичка, преди да целуне сухите устни, които сега се затвориха за него.

— О, господи!

Близостта на рицаря, ароматът на любовната нощ, който се издигаше от чаршафите, и сигналите на собственото й тяло я притесниха толкова много, че бледата й кожа се оцвети в светлочервено. Какво ли не му беше позволявала през нощта! Тя скри лице в ръцете си.

— Лилиана! — проговори предупредително Рейнал и обхвана китките й. — Всичко е наред. Няма от какво да се срамуваш!

— Как смеете да ми говорите така? Вие ме направихте уличница! — отвърна задавено тя.

Не толкова думите, колкото дрезгавият, изпълнен с мъка глас изтръгна сеньора от сутрешното му спокойствие.

— Какво каза? — Не можеше да повярва на ушите си. Какво, по дяволите, ставаше пак зад това безупречно чело?

— Много добре ме разбрахте — прошепна с отвращение Лилиана. — По-добре да ме бяхте убили, когато исках да ви дам отровната напитка!

— Аз съм на друго мнение — отговори сухо той и пръстите му се плъзнаха в нежна милувка по скования й тил. — Ти ме даряваш с толкова радост, когато те държа в прегръдката си, че никога не бих си навредил с подобно необмислено дело.

Лилиана потрепери от докосването му и се прокле за унизителната си слабост.

— Вие ме омагьосахте!

— Естествено. — Рейнал разбираше много добре, че тя търсеше обяснения, колкото и да бяха абсурдни, за да извини своето участие в случилото се. Но той нямаше никакво намерение да играе ролята на грешника, след като и двамата желаеха близостта си толкова силно. — Боя се, че ти също си ме омагьосала. Изпитвам неутолим копнеж към прекрасното ти тяло и към огъня на страстта ти. Вече не мога да живея без теб.

— Вие ми се присмивате!

Лилиана възприе като подигравка цитата от една от безбройните любовни балади, които рицарят беше слушал в двора на Уилям при забавленията с красивите дами. Тя се измъкна изпод завивките и забърза към сандъка, където снощи беше захвърлила дрехите си.

— Ти ме обвиняваш в собствените си простъпки — отвърна Рейнал и се надигна с нарастващ гняв. — Как да се отнасям към любовница, която нощем е толкова пламенна, че не ми дава да спя, а сутрин ме обвинява, че съм й отнел честта? Няма ли най-после да престанеш с тази глупава игра?

— Добро предложение! — изсъска Лилиана и затегна връзките на роклята си. — Да престанем с глупавите игрички! Оставете ме на мира и си потърсете някоя хубава слугиня да задоволява похотта ви. Аз ви мразя!

— Ако отминалите часове са били пример за начина ти да мразиш, аз съм ти много благодарен за омразата — заяви сърдито, но с приглушен глас Рейнал, който тъкмо беше пъхнал главата си в ризата и след малко се появи с разбъркани коси. Русите къдрици бяха нападали на челото му, белият лен подчертаваше естествения бронзов цвят на кожата. Белите зъби блеснаха.

Лилиана промърмори нещо неразбрано и побърза да пъхне нозе в ниските кожени обувки. След това се запъти с бързи стъпки към вратата. Трябваше веднага да се махне от него.

— Престани да се съпротивляваш срещу фактите — посъветва я сухо Рейнал. — Не е работа на жените да се борят срещу себе си.

Лилиана спря и срещна погледа му. За момент повярва, че е открила там съчувствие, разбиране към поведението й. Но нима норманинът можеше да знае какво изпитва тя? Норманите бяха разбойници, крадци и убийци! А този тук беше най-лошият от всички. Бе й отнел не само родината, но и гордостта. Бе й показал размерите на собствената й слабост и я научи да мрази себе си.

— Защо не приемеш нещата такива, каквито са? — попита отново Рейнал. — Ти ми харесваш. Доставя ми голямо удоволствие да споделям постелята с теб и обещавам винаги да се грижа за теб.

— Не съзнавате ли, че предлагате на господарката на Хоукстоун да стане ваша наложница? — попита задъхано Лилиана.

— О, не, нямах това предвид, аз… — Рейнал млъкна изведнъж. Упоритостта, с която тя виждаше у него само лоши качества, беше невероятно изнервяща. Тази малка дебелоглавка не заслужаваше да разсее страховете й. Господарката на Хоукстоун много скоро щеше да узнае колко несправедливо се беше отнесла към него.

— Наричай го, както искаш, факт е, че аз съм твой господар и ти ми дължиш покорство. Можеш веднага да ми покажеш, че ми се подчиняваш. Заеми се с приготовленията за пътуването, което ще предприемем само след няколко дни. Заминавам за Лондон, за да присъствам на коронацията на нашия господар, и ти ще ме придружиш. Тръгваме при следващото новолуние.

Очите на Лилиана се разшириха. Рейнал обаче не можа да каже дали от изненада или от ужас. У тази жена нищо не беше просто и ясно.

— И каква ще бъде ролята ми при това пътуване? — попита беззвучно Лилиана. — Пленница? Плячка? Играчка? Защо искате да задълбочите унижението ми?

— По дяволите, няма ли поне една-едничка радостна мисъл в красивата ти главичка? — избухна рицарят. — Уилям е новият ти крал, ти си господарката на Хоукстоун! Редно е да се явиш пред него, за да го поздравиш и да изпълниш заповедите му. Затова ще дойдеш с мен!

Лилиана се отдръпна и опря гръб в стената. Защо този мъж не искаше да разбере, че тя не бе в състояние да се яви пред целия двор като негова любовница? Нима сериозно смяташе, че тя щеше да прегъне коляно пред завоевателя?

— Аз няма да положа васална клетва пред вашия крал, защото той е крадец и убиец — изрече твърдо тя и вирна брадичка. — Да не искате да стане публичен скандал? Ще поемете ли този риск?

Рейнал смръщи чело. Можеше да й каже, че няма защо да се притеснява за клетвата. Новият господар на Хоукстоун щеше да положи тази клетва, не тя. Но се съмняваше, че тази вест щеше да й хареса повече. Сигурно щеше да побеснее, като разбереше, че тя е само радваща добавка за новия сеньор на могъщото васално имение.

— Искам да помислиш много добре какво ще говориш и как ще се държиш в Лондон — изрече той неочаквано меко. — Пътуването е дълго и ще имаш достатъчно време да подредиш мислите си.

Лилиана го изчака мълчаливо да се облече, да върже всички връзки и да затегне токите. Движенията му бяха елегантни и точни и не преставаха да я възхищават. Все едно дали се обличаше или кръстосваше меч с Жилбер дьо Нансай при всекидневните им упражнения. Всяко движение беше съчетание от изключително вътрешно спокойствие и гъвкавостта на атлет. Този мъж без съмнение знаеше какво иска и не биваше да го дразнят излишно. Въпреки това тя не можеше другояче. Беше длъжна да се съпротивлява. Не биваше да попълва списъка от грешки и с отстъпчивост.

— Няма да замина с вас — прошепна тя повече на себе си, отколкото на него. — Все едно какво ще кажете или заповядате.

Рейнал премълча. Защо да обсъждат нещо, което отдавна беше решено? Но не можа да предотврати, че дълбоко в сърцето му се зароди ново уважение към Лилиана. Ако беше мъж, тя щеше да бъде сериозен, достоен противник. Но за щастие беше само жена…