Валери Лорд
Розовата кула (4)

Глава 3

— Трябва да хапнеш нещо, детето ми!

— Махни таблата. Не искам да ям.

— Не си ли малко стара за прояви на детинско упорство?

Лилиана примигна сърдито. Дневната светлина пареше очите й, макар че мъчителното главоболие беше отслабнало и стомахът й вече не се преобръщаше при най-малкото движение. Бе забравила от колко дни лежеше в стаята си. Много й се искаше да забрави какво ставаше отвън, но небето явно нямаше да й окаже тази милост.

Тя присви очи и се опита да прецени жената с таблата с обичайното си умно и пресметливо спокойствие, което досега беше определяло целия й живот. Едайва беше облечена в скромната, изтъкана и ушита от самата нея кафява слугинска рокля, но фината бродерия и тънкият лен на бонето показваха, че тя беше много повече от слугиня. Енергичната извивка на сбръчканата уста и острият поглед на малките черни очи също свидетелстваха за жена, която умееше да накара другите да я уважават.

Назначена за бавачка на единствената дъщеря на господаря, тя беше водила домакинството на Хоукстоун като пълновластна господарка и едва Лилиана постепенно бе отнела юздите от ръцете й. Въпреки това, освен загиналия господар, Едайва беше единственият човек, който се отнасяше към младата господарка с онзи респект, примесен с нежна привързаност, който досега беше изисквал безусловно подчинение.

Лилиана знаеше, че бавачката й има право. Тя нямаше да промени положението си, ако се осъдеше на гладна смърт. Наистина беше детинско упорство да се крие в леглото си. Примирена, тя въздъхна и се предаде.

— Браво — промърмори одобрително Едайва и постави пред нея таблата с покрити купички. Макар че младата господарка не бе произнесла нито дума, по чертите й бе проличало, че се опитваше да си възвърне гордия, войнствен дух. — Хайде, яж! Трябва да си силна! Хоукстоун има нужда от теб!

Добре познатата магическа формула никога не оставаше без въздействие. Лилиана пое от ръцете на бавачката си горещата чаша, без да пита какво има вътре. Познаваше умението й да лекува болести и рани с билки, учеше се от нея, откакто стана способна да мисли. Усети мента и салвия, но не си направи труда да различи и другите добавки в лечебното питие. Яде и пи мълчаливо и накрая се отпусна с облекчена въздишка във възглавниците. Старата изнесе празните съдове.

Изтощена, но неспособна да заспи, девойката лежа дълго със затворени очи, като за първи път от много дни се вслушваше съзнателно в шумовете, които долитаха отвън. Сетивата й регистрираха безпокойство, неуморно тичане насам-натам, силни удари на множество брадви, заповеднически, груби мъжки гласове и бучене, което не беше така оглушително дори по време на жътва.

Какво, за бога, ставаше в Хоукстоун, докато тя лежеше в леглото си като безпомощно кърмаче? Къде, по дяволите, беше изчезнала Едайва? Защо не остана да отговори на въпросите й?

Лилиана смръщи чело. Можеше да си отговори сама поне на последния въпрос. Едайва я познаваше много добре. Знаеше, че тревогата и любопитството щяха да я изкарат от леглото много по-бързо от всичките й подкани. Лилиана щеше да стане веднага щом се отървеше от глухата замаяност, в която беше прекарала последните няколко дни.

Беше време да погледне фактите в очите. Въпреки че разполагаше с добри шпиони, баща й не бе повярвал, че Уилям наистина ще прекоси морето и ще предизвика на бой крал Харолд. Днес Лилиана помисли за баща си не толкова с тъга, колкото с нарастваща раздразнителност. Той бе извършил трагична грешка и я бе оставил сама. Какво да прави сега, кого да попита за съвет? Едайва? Това със сигурност щеше да се хареса на тираничната старица!

Възмущението на Лилиана бързо се засилваше. Тя се изправи бързо и се опита да преодолее виенето на свят, което последва рязкото движение. Щеше да стане, даже това да я убиеше! Щом стените отново се изправиха и всички предмети застанаха на обичайните си места, тя стъпи предпазливо на пода и се хвана с две ръце за дървения стълб, който заедно с другите три носеше балдахина на леглото. Коленете й трепереха, но тя все пак успя да се задържи на краката си. Пътят до сандъка, в който бяха подредени дрехите й, се оказа необичайно дълъг и мъчителен. Слепоочията й отново запулсираха и тя се олюля. Стаята се завъртя пред очите й.

— Да не си полудяла! Защо си станала от леглото?

Сърдитите думи на Едайва я изтръгнаха от мъчителното безсилие и бездънната слабост. Явно не беше в състояние да се справи сама. Нуждаеше се от помощта на бавачката си. Този път трябваше да я задържи, за да не изчезне отново, преди да е отговорила на въпросите й.

— Какво става навън? — попита нетърпеливо тя. — Какво правят мъжете, та вдигат такъв шум? Да не са решили да съборят къщата? Сигурно искат да се сврем като животни в дупки и да се търкаляме в мръсотията? — Никога нямаше да забрави на какво унижение я бяха подложили на стълбището.

— О, не. — Едайва поклати глава и побърза да завие питомката си. — Строят укрепления! Норманинът заповяда да направят рова по-дълбок, да издигнат насипи и да обградят Хоукстоун с висока стена от колове, по-висока дори от новите ни палисади. Смята да превърне дома ни в крепост още преди настъпването на есенните бури.

— Значи смята, че ще се наложи да защитава заграбеното имущество — отвърна Лилиана и между веждите й се вдълба тънка, замислена бръчица. — Това може да означава само, че Уилям още не е сигурен в новото си владение. Чула ли си за други битки, за съпротива? Знаеш ли кой води саксонците след смъртта на Харолд? Сигурно има воини, които са оцелели след масовото убийство в падината на Сенлак!

Едайва се огледа предпазливо и понижи глас до дрезгав шепот.

— Уилям е стегнал страната ни в желязна хватка. Който е избягал от Сенлак здрав и читав, се крие и изчаква. Не минават пътници, не идват търговци, няма кой да разпространява новини. Понякога имам чувството, че Хоукстоун се намира на друга звезда. Рицарите и пратениците, които чукат на портите ни през тези дни, са служители на норманския завоевател…

Тези думи потвърдиха най-лошите опасения на Лилиана. Целият й свят лежеше в руини, нямаше място, където би могла да поиска справедливост и да намери помощ.

— Трябва да имаш търпение — зашепна настойчиво Едайва. — Ще си останеш в леглото, докато ти кажа, че можеш да излезеш.

— И кога ще бъде това? — попита раздразнено Лилиана. — За Коледа?

— Нека норманинът повярва, че те е наранил много по-лошо, отколкото е в действителност — посъветва я старата слугиня. — Мъжете от другата страна на морето са много глупави. Глезят жените си и ги подценяват. За тях са важни единствено красотата и кротостта и хич не се сещат, че жените имат умни глави. Трябва да играеш ролята на слаба, глупава гъска и той ще се чувства виновен, че те е наранил.

— И какъв смисъл би имала тази игра?

— Рицарската му чест изисква да те щади!

— Да ме щади? Глупости! — Лилиана избухна в безрадостен смях. — Не искам да ме щади. Може ли да ми стори нещо по-лошо, след като ме лиши от дом и родина?

Едайва я наблюдаваше с поглед, който издаваше и съжаление, и загриженост. Макар да беше силна, умна и горда, Лилиана Хоукстоун нямаше никакъв опит с мъжете. Баща й я обичаше повече от всичко на света и й позволяваше волности, необичайни дори за саксонка. Чистотата на сърцето й будеше страх в душата на старата бавачка. Дали беше способна да повлияе върху този независим дух и това искрено сърце за доброто на саксонския народ?

— Много ме е страх, че скоро ще разберем — въздъхна тя и излезе безшумно от покоите.

Лилиана промърмори нещо неразбрано. Знаеше, че Едайва премълчава нещо. Старата й бавачка вършеше, каквото си ще и плановете й невинаги бяха смислени. Какво можеше да постигне, ако се преструваше пред норманина на слаба женичка и се надяваше на съжалението му? Това нямаше да го накара да се откаже от претенциите си към Хоукстоун, нито да се оттегли от земите й. Даже Едайва не можеше да храни такива безумни надежди.

Всъщност кой в тази страна още хранеше надежди? Лилиана стисна устни и се зарови по-дълбоко във възглавниците. Не й харесваше да е болна и безпомощна. Нямаше никакво желание да удължава това състояние до безкрайност. Отвън беше норманинът, решен да превърне Хоукстоун в норманска крепост. Някой трябваше да го спре!

И все пак — той беше мъжът, чийто образ й бе показало огледалото. Едайва не знаеше нищо за това. Защо не бе посмяла да й каже истината? Какво я принуждаваше да пази тайната, макар разумът да й подсказваше, че прави грешка?

— Старата вещица охранява питомката си, като че момичето е скрило под дюшека си бисерите от короната на Харолд — изръмжа гневно Жилбер дьо Нансай и погледна след приведената фигура с колосано ленено боне, която се отдалечаваше между аркадите на голямата къща. — Готов съм да се обзаложа, че тя знае какво е станало със запасите и животните на Хоукстоун. Пръстите ме сърбят да я накарам да говори! Има изискани мъчения, които отварят всяка уста.

Рейнал де Камбремер вдигна очи от писмото, което пратеникът на Уилям му бе предал само преди минути, и проследи погледа на приятеля си.

— Нали именно ти ми напомни, че не сме дошли да се бием с жените и децата? Какво ти е сторила старицата? Сигурно ти напомня собствената ти бавачка, която редовно ти е дърпала ушите.

— Тази жена е опасна! — Жилбер не отговори на шегата. — Вътрешният глас ми подсказва, че цялата е изтъкана от лъжи и измама.

— Вероятно вътрешният глас ти говори такива неща, защото жената е стара и сбръчкана. Когато онази малка змия вдигна меч срещу нас, присъдата ти беше много по-мека, не помниш ли?

— Говориш за наследницата? Та ти изобщо не си я погледнал. В това момиче няма нищо фалшиво. За старата обаче съм готов да заложа меча си срещу два стари кожени ремъка, че много скоро ще съжаляваме, дето рицарската чест ни забранява да я окачим без много церемонии на онзи стар дъб.

— Сигурно искаш да се отървеш от нея, за да се грижиш лично за саксонската мома, която си огледал така старателно? — отвърна подигравателно приятелят му. — Ще позволиш ли да ти напомня, че само херцогът има право да ни нарежда как да действаме? Той иска да направи от този остров модерно кралство. Кралство без гранични крепости, без постоянни сблъсъци между враждебни партии, могъщо владение, защитено от морето, далече от честолюбивия френски крал. Ще ти бъда благодарен, ако съсредоточиш мислите си върху неговите поръчения. Какво ще кажеш да вземеш част от мъжете и да отидете на лов? Щом нямаме достатъчно запаси, значи се налага да си ги набавим по най-бързия начин.

Жилбер разпознаваше заповедта дори когато беше произнесена с приятелски тон. Сложи ръка на сърцето си и направи небрежен поклон.

— Няма ли да ме придружиш? Ако се съди по вида ти, имаш спешна нужда от почивка.

— Сигурно си прав — призна рицарят. — Но се боя, че нямам време. Нали знаеш, в горите се крият бунтовници, а укрепленията още не са готови. Вземи достатъчно стрелци, защото може да попаднете в засада.

Двамата мъже размениха приятелска усмивка и Рейнал де Камбремер се обърна към Кулата на розите, която през първата нощ от пребиваването им в Хоукстоун бе загубила изведнъж всичките си цветове и сега се издигаше сива и студена, цялата в остри бодли, подобна на мрачен великан.

За пореден път Рейнал се запита къде беше причината за внезапното отронване на розовите цветове и се ядоса на себе си. Влажната септемврийска нощ беше хладна, но в никакъв случай не мразовита. Нищо чудно, че простите нормански войници и стрелци гледаха на кулата с неприкрита враждебност. Никой не обичаше да стои там на пост и Рейнал много добре виждаше как суеверните мъже страхливо се кръстеха, преди да поемат по стълбите към площадката.

Скръстил мускулестите си ръце над ризницата, той се загледа с присвити очи във величествената постройка, като в същото време не преставаше да следи течението на нормалния живот, който, макар и колебливо, се възраждаше под защитата на растящите укрепления. Една слугиня хранеше учудващо малкото пилета в двора, а от голямата пекарна излязоха други две жени и понесоха към кухнята дъската с прясно опечени хлябове.

С нарастващо нетърпение Рейнал удари с юмрук близката стена. Той беше честен мъж, предпочиташе открития бой. Шпионажът, коварството и лъжата му бяха противни. Ала заповедта на бъдещия крал на Англия го бе довела в това измамническо гнездо. Хоукстоун беше място, където жените се представяха за воини, където запасите и животните бяха изчезнали за една нощ, а розите бяха увехнали като докоснати от магическа пръчка. Беше мечтал за собствено васално имение и много добре знаеше защо Уилям му бе поверил Хоукстоун. Ако се справеше със задачата си, може би щеше да получи възнаграждението, за което бленуваше.

Но дали цената не беше прекалено висока?