Валери Лорд
Розовата кула (20)

Глава 19

— С изключение на шепа отчаяни нехранимайковци става въпрос за жалка сбирщина от селяци. — Жилбер дьо Нансай бе дошъл да докладва на приятеля си. — Дадох заповед да ги отведат в празните обори и да поставят стража. Останах с впечатлението, че се радват най-после да имат покрив над главите си. Според мен трябва да убедим Суейн да им поговори. Старикът е умна глава.

— А войниците?

Рейнал де Камбремер полагаше големи усилия да се съсредоточи върху задълженията си. Много въпроси очакваха решение, ала той непрекъснато усещаше топлината на синия поглед и по вените му се разливаше огън. Бариерите, които беше издигнал около сърцето си, бързо се рушаха.

— Затворихме ги в старата винарска изба и ги заключихме — обясни Жилбер. — Водачът и още няколко бяха ранени и ги превързахме, но да не мислиш, че ни благодариха! Съмнявам се, че онзи великан изобщо знае какво е мир. Такива като него заслужават само едно: бесилка. Затова предлагам да го осъдим като бунтовник и да го окачим на най-близкото дърво. Така ще сложим край на размириците, а хората му лесно ще се убедят, че е по-добре да се подчинят.

Рейнал реши да отложи решението.

— Дай им няколко часа да обмислят положението си. Дано пък проумеят, че времената са се променили. Като прекарат няколко дни в празната, леденостудена изба, сигурно ще омекнат. По-добре ми кажи имаме ли достатъчно запаси, за да изхраним всички гладни гърла.

— Пратих няколко мъже с лъкове в гората и се върнаха с добър лов. Мрежите, които редовно хвърляме в реката, винаги са пълни. Не е кой знае какво, но никой няма да гладува — отговори практичният Жилбер. — Освен това изпратих малък отряд в пещерите. Не е редно запасите на нашите саксонски приятели да изгният там, нали? Доколкото разбирам, негодниците са опустошавали дори хамбарите и къщите на собствените си сънародници.

— Войната превръща и най-разумните мъже във варвари — отвърна саркастично рицарят. — Докъде стигна работата по тунела към реката?

— Почти сме готови. Мъжете започнаха да копаят веднага щом двете жени минаха по тайния проход. От тази посока в Хоукстоун никога вече няма да проникнат неканени посетители!

— От твоите уста — в божиите уши — промърмори Рейнал и плъзна изпитателен поглед по стените и кулите на Хоукстоун, който вече не приличаше на романтична селска вила с богато минало, а на добре укрепена крепост. — Откакто стъпихме на този остров, се проля прекалено много кръв.

Жилбер дьо Нансай не се усъмни нито за миг, че при тази забележка старият му боен другар мислеше за кръвта на една точно определена личност. Никога нямаше да забрави израза на безпомощен ужас в очите на приятеля си, когато господарката на Хоукстоун рухна под удара на меча му и от рамото й рукна кръв. Рейнал беше толкова разтърсен, че едва не припадна. Сигурно нямаше да се развълнува толкова, ако самият той беше получил смъртоносен удар.

Само появата на бушуващия от гняв саксонски водач, който се бе нахвърлил като бесен върху рицаря, го бе изтръгнала от шока. Двамата се вкопчиха в двубой на живот и смърт, който завърши едва когато в тялото на саксонеца зейнаха множество рани и силният удар в бедрата го просна на земята. Рицарят се втурна да търси Лилиана и я намери сред жените, които я бяха изнесли далеч от биещите се и бяха превързали раната. Тя беше в безсъзнание, но раната бе само повърхностна. Одеждата й беше невероятно мръсна и окъсана, но дори в този вид крехкостта и красотата й разкъсаха сърцето му. Рейнал я уви в най-дебелата кожена наметка и я изнесе навън. Качи се на коня си със скъпоценния си товар и препусна като бесен. Движеше го нещо много по-силно от загрижеността на мъж, взел господарката на Хоукстоун като заложница за краля си. Жилбер беше готов да се закълне в това.

При това доскоро младият норманин беше готов без колебание да заложи частта от бащиното си наследство, че на света нямаше нито една жена, способна да изтръгне Рейнал де Камбремер от желязното му самообладание. Цели тълпи от благородни госпожици, горди наследнички и влюбени демоазели се опитваха да го завладеят, но търпяха жалък провал. Рейнал беше известен сред жените в двора като „Рицаря без сърце“.

Той размени поглед с Феран, който като него чакаше заповедите на господаря си. Дали да изпратят човек, който да съобщи на краля за залавянето на дамата и бунтовниците? Какво да дадат на мъжете, които се бяха сражавали достойно и заслужаваха признание и извънредно възнаграждение?

Рейнал улови този поглед. Подчинените му нямаше да го уважават по-малко, ако дадеше предимство на дамата и отложеше някои от задълженията си. Въпреки това той успя да устои на изкушението и да издържи докрай. След като саксонската лейди отново беше в ръцете му, той трябваше да реши общото им бъдеще. Не биваше да прибързва.

Признаците на капитулация, които беше открил в очите й, потвърждаваха правотата му. Лилиана не правеше нищо без причина. Щом беше решила да се предаде, сигурно очакваше някаква изгода. Той трябваше да разбере замислите й.

Рейнал де Камбремер разтърси глава и посвети вниманието си на неотложните задачи. Феран бе изпратен да затопли банята и да свърши още няколко неща, а Жилбер дьо Нансай неуморно подтичваше в крак с началника си. Рейнал провери оборите, в които бяха настанени саксонците, навести и пленниците в избата. След това прочете посланията, които кралският куриер беше донесъл по време на отсъствието му, и лично писа на Уилям. Накрая изчете със смръщено чело последните списъци на оръжията и запасите.

Едва тогава намери време да изпие чаша вино и да хапне от пастетчетата с дивечово месо, които една саксонска слугиня беше донесла от кухнята. Дъвчейки с наслада, той мина под аркадите, заграждащи четириъгълния вътрешен двор. Грижливо подрязаният жив плет, който разделяше лехите, беше изкарал нежна зеленина. Въздухът миришеше на прясна пръст и нов живот.

Междувременно здрачът се бе спуснал над Хоукстоун и в залата нареждаха масата за вечеря. Рейнал си спомни, че дни наред не се беше преобличал и сигурно миришеше като бойния си кон. Преди да поговори с Лилиана за кралската заповед, непременно трябваше да мине през банята.

Той изпразни чашата и дари Жилбер, който се бе присъединил към него, с мека усмивка.

— Според мен денят мина успешно. Сигурно имаме още работа, но тя ще почака до утре. Ако възникнат някакви проблеми, ще ме намериш в банята.

Жилбер го проследи с поглед как се отдалечаваше, следван от огромно, черно като нощта чудовище, за което никой не знаеше откъде се е взело. Защо кучето беше взело решение да върви като сянка по петите на норманския сеньор — това оставаше загадка за Жилбер. Рейнал забеляза сянката му едва пред банята.

— Откажи се да ставаш мое домашно кученце, приятелю? — предложи след кратък оглед той. — Намирам, че нямаш нито необходимата големина, нито подходящото поведение за такава задача.

Отговори му дълбоко ръмжене и грамадното куче наклони глава по толкова затрогващ начин, че Рейнал неволно се засмя.

— Искаш да кажеш, че храня излишни предразсъдъци спрямо теб и страната ти? Е, добре, тогава влез в банята. Така, както изглеждаш, имаш нужда от топла вода.

Черното куче явно разбираше всяка дума. То влезе с Рейнал в банята и се отпусна на задните си лапи, докато рицарят събличаше дрехите си. Феран беше изпълнил заповедта и големият басейн беше пълен с топла вода. Ароматни облаци се виеха над светлия мрамор. На пейката чакаха сухи кърпи, купичка със сапунена пяна и няколко шишенца със скъпоценни есенции.

Рейнал вдъхна дълбоко аромата на рози, който се издигаше над водата, и смаяно смръщи нос.

— Възможно ли е Феран да е сметнал, че трябва да мириша на рози?

Отговори му уплашено пъшкане и плискане откъм забуления в пара басейн. Както рицарят, така и кучето се вцепениха.

— Какво, по дяволите… — Както си беше гол, Рейнал грабна камата, която тъкмо беше оставил върху дрехите си. После се обърна рязко към мраморния басейн.

В същия момент четирикракият му придружител нададе истерично радостен лай и мощните движения на опашката му прогониха част от парата. Рейнал откри във водата бледа фигура, която напразно се опитваше да закрие с ръце райската си голота.

За съжаление тя нямаше свободна ръка, за да се отбранява от кучето, което беше готово да влезе при нея в басейна. То протегна големия си розов език и облиза въодушевено бузите, раменете и шията й, полудяло от радост, че най-сетне бе намерило господарката на кучешкото си сърце.

— Махни се оттук! — заповяда енергично Рейнал и когато кучето и жената застинаха насред движението, си позволи дяволита усмивка.

— Бих казал, че изобщо не се учудвам, дето за пореден път пренебрегнахте заповедта ми, милейди — добави той. — Но тази баня беше приготвена за мен. Знаете ли колко усилия е положил Феран, докато запали огромната печка и стопли достатъчно вода?

Лилиана, цялата изчервена от топлината и смущението, се опита да се потопи дълбоко във водата. Не бе устояла на изкушението да се промъкне в банята. Чувстваше се зле, слабостта й не беше преминала, но се отвращаваше от мръсотията, която я покриваше от глава до пети. В никакъв случай нямаше да легне на чистите чаршафи в това състояние.

Бе изпитала невъобразима радост, когато намери големия басейн топъл, обвит в пара, сякаш я подканваше да се окъпе. Беше й толкова приятно да се потопи отново в привичния лукс, че изобщо не се замисли дали банята е била приготвена за нея.

Сипа голяма порция розова есенция в топлата вода и бързо свали дрехите, вкоравени от кръв и мръсотия. Приятната топлина, добре познатият аромат и тишината я загърнаха в мантия на доволство и въпреки пулсиращата болка в рамото тя облегна глава на мраморния ръб и задряма. Събуди се едва от радостния лай на кучето и ругатните на норманския рицар.

— Умирах от глад и жажда — отговори тя със следи от старото упорство. Нима той не съзнаваше, че часове наред го бе чакала търпеливо?

— И тогава решихте да дойдете тук и да изпиете водата ми за къпане? — осведоми се сухо Рейнал.

Лилиана се изкиска и изпита странно облекчение. Водата, дрямката и привичната обстановка бяха отпуснали нервите й и тя изведнъж осъзна в каква абсурдна ситуация се намираше. Обгърнат от облаци пара, пред нея стърчеше гол мъж с кама в ръка, приличен на античните статуи, които баща й намираше в земята на Хоукстоун. Каква приятна картина!

Тя огледа без срам великолепното мъжко тяло, съвършено в пропорциите си, силно и мускулесто, но и безкрайно гъвкаво. Могъщите бедра преминаваха в тесни хълбоци, широките рамене подчертаваха тънката талия и плоския, твърд корем. Русите косми на гърдите му изтъняваха към корема и отново образуваха триъгълник в слабините. Лилиана проследи със задъхано възхищение как мъжествеността му се изправи и се уголеми само под погледа й.

Тя изписка тихо и се опита да се скрие по-дълбоко във водата. Очертанията й останаха само изкусително видение сред изпаренията. В този момент Рейнал беше не по-малко смутен от нея. Нямаше намерение да й покаже така недвусмислено желанието си, но откри, че вече не може да влияе върху тялото си и горещия му копнеж.

С едва потиснато проклятие той хвърли камата върху дрехите си и влезе в топлата, ухаеща на рози вода. Нямаше смисъл да отрича загадъчната привлекателна сила, която го тласкаше към нея.

Лилиана видя приближаването му. Сърцето й биеше до пръсване и заглуши дори тихото сумтене на Девил, който се бе отпуснал до нея на ръба на басейна. Силното му тяло почиваше върху предните лапи, дъхът му раздвижваше фините косъмчета на слепоочията й.

Кучето явно не виждаше нищо заплашително в мъжката фигура, която се доближаваше до господарката му. Девил я беше търсил, откакто го прогониха от пещерата. Вместо Лилиана намери този мъж, който миришеше на нея и в крайна сметка го доведе при нея. Според кучето съединението на тези двама души беше напълно естествено — по-естествено, отколкото за самите тях.

Движението на Рейнал предизвика вълни, които стигнаха до Лилиана. Тя изпита чувството, че той я е докоснал още преди да е стигнал до нея. Не можеше да му избяга и за първи път не искаше да избяга. Вече не беше нищо не подозиращата войнствена девойка, която се бореше с всички средства срещу натрапника. Толкова дълго беше потискала чувствата си, беше ги заклеймявала като грешни и недопустими, че сега те се освободиха със сила и избликнаха неудържимо.

— Ще позволиш ли да споделя банята ти? — прошепна Рейнал, сякаш я канеше на разходка. — Според мен басейнът е достатъчно голям за двама…

Лилиана си спомни вечерта под дъжда, когато той я изнесе от Розовата кула. Сега й стана ясно, че още тогава не изпитваше към него гняв, а само безкраен, почти болезнен копнеж. Съзнанието, че той беше другата половина на съществото й, че без него никога нямаше да се почувства съвършена и щастлива, я заля като водата, която се вълнуваше около пълните й гърди и измиваше спомена за грубите чужди докосвания.

Обагрената в нежна розовина кожа засия под водата, черните коси заплуваха като водни растения около раменете. Рейнал видя тъмните белези по раменете и драскотините по шията, но ги прие като последствия от битката, в която беше участвала по негова вина. Тясната превръзка на рамото беше мокра, но без следа от кръв. Очевидно раната се беше затворила. Той докосна предпазливо най-дълбоката драскотина на шията й, която вече бе хванала коричка.

— Никога не внимаваш за себе си, сърце мое!

— Тогава вие трябва да ме закриляте, сеньор!

— Ще те закрилям с живота си и винаги — закле се с дълбока сериозност Рейнал, привлече я към себе си и завладя устните й.

Лилиана сложи ръце на широките му рамене и се сгуши с готовност в силната му прегръдка. Под целувката му устата й разцъфтя за страст, тялото й се потърка изкусително в мъжката му твърдост.

Чувствеността на реакцията й беше повече, отколкото Рейнал смееше да мечтае.

— Възможно ли е при това дълго пътуване да си загубила част от бодлите си, розичке? — пошепна изненадано той.

— Сам трябва да откриете — въздъхна Лилиана. Беше забравила колко прекрасно беше, когато я обхващаше здраво с две ръце и я притискаше към мъжката си възбуда. Тогава в тялото й пламваше онзи особен копнеж, който можеше да бъде удовлетворен само от най-интимното му присъствие. Чувствителните й гърди набъбнаха още повече, коравите зърна се притиснаха към окосмената му гръд.

— Колко си хубава — проговори възхитено той и я привлече върху гладката мраморна пейка в края на басейна, която позволяваше да се седи удобно. — Почти съм сигурен, че само сънувам. Ами ако се събудя и се озова сам в постелята си?

— Продължавайте, благородни господарю! — пошепна Лилиана, открила неочаквано удоволствие в нежния шепот. Досега разговорите им се състояха от въпроси, обвинения, размяна на силни думи, аргументи и контрааргументи. Любовното бъбрене беше нещо ново.

Под ласките на меките, умели ръце тя бързо си възвърна усещането за чувствеността на тялото си. Онова едновременно блажено и безумно напрежение, което ускоряваше дъха й и я разтреперваше, когато устните му се сключиха около зърното на гърдата й и нежно го засмукаха. Главата й се отпусна безволно на рамото му, когато той я привлече в скута си и посвети цялото си внимание на нежната игра, като заедно с това милваше другата гърда и масажираше напращялото й връхче с върховете на пръстите си. Пламтящите копия на страстта се устремиха неудържимо към центъра на женствеността й и въздишките й се изгубиха в изпаренията.

Рейнал не за първи път се опияняваше от неподправената, естествена страст, с която Лилиана отговаряше на нежностите му. Въпреки това имаше чувството, че днес държи в обятията си друга млада дама. Никога не му се беше дарявала с такава готовност. В този момент нямаше колебания, нямаше отблъскване, само податливост и копнеж. Сякаш се докосваха не само ръцете и телата, но и душите им.

Парата се разсея и макар че отоплителните канали на старата римска баня поддържаха водата топла, въздухът се проясни. Изпаренията, които бяха превърнали Лилиана във фея от приказките, се оттеглиха и от тъмнината изникна образът на възхитителна сирена, чиято усмивка беше в състояние да подлуди всеки мъж.

Както беше седнала в скута му, водата стигаше точно до гърдите й и те светеха розови и желани като зрели плодове. Рейнал ги обхвана с двете си ръце и нежно облиза с език резката на рамото й.

— Ти ми принадлежиш, господарке на Хоукстоун! — проговори той с предрезгавял от вълнение глас. — И вече никой няма да се осмели да ти причини болка или да те нарани!

Лилиана сведе чело върху русата му глава и потисна въздишката, която се надигна в гърдите й. В този скъпоценен миг не искаше да мисли за нищо друго, освен за любовта му. Нямаше да мисли даже за това, че имаше хиляда и една причини, поради които никога нямаше да му принадлежи. Само в този момент между тях не стоеше нищо и никой. Трябваше да се насладят на това скъпоценно време без недоразумения и обвинения. Тя трябваше да изживее пълноценно всеки миг, за да не съжалява след това през целия си живот.

Въпреки това Рейнал усети краткото й колебание. Ръката му се бе плъзнала в милувка към бедрата, но спря насред път. Лилиана притисна краката си един в друг. Той усети въздишката, която тя се постара да потисне, и се нарече глупак. Само преди ден я бе наранил с меча си, а сега очакваше цялостно отдаване. Трябваше да се радва, че не го беше отблъснала грубо.

Лилиана забеляза отдръпването му и моментално съжали за колебанието си. Но не можеше да му каже, че се боеше от болката. Ами ако бруталността на Алфарик беше разкъсала невъзвратимо утробата й и тя вече не беше способна да се наслади на мъжката любов?

— Не бива да се страхуваш — рече нежно Рейнал и я извади от водата. Отнесе я върху широката пейка за масаж, която Феран беше покрил с меки кърпи, за да избегне допира на господаря си до хладния мрамор. Положи я там и започна с безкрайно внимание да подсушава стройните крайници. Вживя се напълно в ролята си на прислужница и дори не поглеждаше към вълнуващата й голота. После се зае с тежката черна коса и я подсуши кичур по кичур.

Лилиана забрави горчивата действителност. Да седи пред голия си любим и да му позволява да суши косата й — това беше най-голямата интимност, която беше преживявала досега. Очите й се плъзнаха крадешком към мястото, където внушителната му мъжественост изобличаваше сдържаността му и стърчеше гордо напред. Гърлото й пресъхна и тя преглътна мъчително. Езикът се плъзна по засъхналите устни, а паренето в утробата я накара нервно да се раздвижи. Възможно ли беше въпреки всичко да…

— Да вярвам ли, че искаш от мен и други услуги? — прошепна Рейнал с глас, който се разля като мед по вените й. — Ще правя само онова, което заповядваш, господарке!

Бързото дишане на Лилиана я издаде. Връхчетата на гърдите й щръкнаха предателски.

— Искам да се любим — пошепна дрезгаво тя. — Искам да забравя!

— Готов съм, сърце мое! — обеща Рейнал и заблудата му се затвърди. Тя още му се сърдеше.

Той се закле да й достави толкова удоволствие, че тя да не мисли за нищо друго, и я положи нежно върху мраморната плоча. Ръцете му се плъзнаха в милувка по копринената кожа и Лилиана се наслади на лекото дразнене, причинено от мазолите по силните му пръсти. Веднага се познаваше, че любимият й работи упорито и умее да върти меч и да обуздава неукротимите коне. Ръцете му милваха пълните гърди, хълбоците, корема и бедрата и оставяха след себе си парещи следи.

Този път тя отвори краката си пред мекия натиск и му предложи тайната на изкусителната си женственост, влажно блестящите цветни листчета, намокрени от нектара на удоволствието. Той се приведе за любовна целувка и Лилиана изхълца, когато усети милувките на езика му, който се вмъкваше между гънките и разпространяваше в тялото й неописуемо блаженство.

Ръцете й се вкопчиха във влажните руси къдрици и притиснаха главата му към центъра на женствеността й. Рейнал си отмъсти за жеста, като намери мъничката перла на удоволствието и започна да я дразни с език и зъби. Лилиана изпитваше такова силно желание, че всеки миг щеше да експлодира. Тя извика тихо и се раздвижи нервно върху мраморната плоча. Рейнал за малко не я изпусна от ръцете си.

— Значи ли това, че искаш да усетиш повече от мен? — осведоми се той, обзет от нетърпение и я дари с поглед, от който струеше зелен огън.

— Да, вземете ме! — изхълца Лилиана. Сърцето й биеше до пръсване, кръвта й бушуваше. — Да! О, да, моля ви!

Рейнал побърза да изпълни тази молба. И неговото самообладание се клатеше застрашително. Той се наведе над прекрасното тяло и въведе пулсиращия си член в тясната порта, която го обгърна гореща и влажна. Тръпнещите мускули го обхванаха с такава жажда, че и той простена.

Възбудата на Лилиана разкъса и последните остатъци от страха и болката. Коприненомекото плъзгане на горещата му мъжественост я изпълни с пареща наслада. В това съединение нямаше насилие, само небесното усещане за съвършена хармония в движенията и усещанията. Тя вдигна крака и ги сключи около хълбоците му, готова да приеме завоевателя. Искаше още и още, да се разтвори под него и да изчезне.

Рейнал усети кадифената, но здрава бариера в края на женствеността й и застина неподвижен. Да наблюдава чудото на отдаването й — това беше повече, отколкото беше могъл да се надява. Дълбоката, страстна съсредоточеност, с която го бе приела в цялата му големина, пролича в мъничката отвесна бръчка на челото, в начина, по който заби белите си зъби в долната устна, докато тялото й се обагряше в розово, сякаш осветено отвътре. Погледите им се срещнаха и той видя как зениците й се разшириха. Безкрайната страстна тръпка, която мина през тялото й, повлече и него.

Ноктите й се забиха в гърба му, докато тялото й ритмично се свиваше и разпускаше около него. Той забрави света, забрави всичко наоколо. Остана само чувствената буря на страстното им сливане, която се превърна в горещ пламък и се издигна над всичко човешко към звездното небе. Страстта ги запрати сред звездите, разпръсна ги в изпепеляващ огън и накрая ги върна в земната прегръдка. Задъхани, изцедени, те се озоваха отново в римската баня на Хоукстоун.

— Бог да ни е на помощ! — изохка Рейнал де Камбремер между изтощението и смайването. — Нямах представа, че подобно нещо е възможно на нашата бедна земя!

Лилиана вдигна поглед и видя в зелените очи нежност, която предизвика сълзи в очите й. Смутена, тя се извърна настрана и откри Девил, който мирно похъркваше на пода само на няколко крачки от тях — черно създание, излязло от ада.

Рейнал помисли, че тя се питаше откъде се беше взело грамадното куче. Сигурно изпитваше известно подозрение към черното чудовище, макар че то се беше нахвърлило върху нея с необуздана радост.

— Няма защо да се страхуваш от него. Изглежда ми безобиден. От часове върви по петите ми. Нямам представа откъде се взе…

— Името му е Девил — засмя се Лилиана, благодарна за безобидната тема. — Роден е тук и явно е много щастлив, че се е върнал отново у дома!

— Радвам се, че не само той намери пътя към дома — отговори норманинът и целуна многозначително мекото рамо, което беше близо до устата му. После сведе чело между пълните гърди и вдиша дълбоко аромата на любов и рози, който струеше от кожата на Лилиана. Нито една жена на света не миришеше така прекрасно като нея.

Лилиана мълчеше. Бе разбрала много добре какво искаше да каже той, но не смееше да поведе разговор по тази тема. Всяка дума можеше да предизвика излишни караници.

Рейнал не намери нищо фалшиво в мълчанието й. След ужасните събития през този ден и след неописуемото любовно изживяване тя със сигурност беше уморена. Видя как миглите й затрепкаха и как се сгуши в обятията му с едва чута въздишка.

— Спи, сърце мое. Утре ще обсъдим бъдещето — пошепна той в розовата ушна мида. В момента му беше достатъчно да я държи отново в обятията си, докато в тялото му отзвучаваше невероятната страст, която ги беше съединила.