Валери Лорд
Розовата кула (9)

Глава 8

— Какво си направил на момичето! Хайде, говори!

Рейнал де Камбремер погледна мрачно верния си спътник и тихо изруга. Изобщо не беше в настроение да води разговори, камо ли пък да слуша обвинения. Много добре съзнаваше, че бе допуснал грешка.

— Защо просто не престанеш да ми досаждаш, приятелю?

— Може би защото държа да те предпазя от собствената ти глупост — Жилбер дьо Нансай не беше от хората, които се плашат от един мрачен поглед.

— Тогава си дошъл твърде късно!

Тъй като Рейнал явно нямаше намерение да обясни по-подробно тази си забележка, дьо Нансай трябваше да разчита на собствената си наблюдателност. Тя му подсказа, че приятелят му беше в крайно лошо разположение на духа. Тънките линии около ъглите на устата му и гневно свитите вежди го издаваха, както и начинът, по който се разхождаше напред-назад в стаята.

— Къде е лейди, Рейнал? — попита Жилбер, без да си губи времето с учтиви извинения. — Не оспорвам, че заслужава да й извиеш красивата шийка. Но първо трябва да помислиш какво въздействие ще има това върху хората, които са й предани. Да я накажеш означава да хвърлиш запалена факла в купчина сухо сено. В никакъв случай не бива да й причиняваш зло!

Докато говореше, Жилбер оглеждаше помещението с нарастващо безпокойство. Нищо не загатваше за съдбата на Лилиана. Ако Рейнал не беше скрил трупа й зад спуснатите завеси на алкова, което не беше за вярване, значи момичето не беше в тази стая. Къде ли я беше затворил?

— Хоукстоун! — Рейнал де Камбремер изплю името като проклятие. — Искам постоянно да ми напомняш, че никога вече не бива да си пожелавам нещо от живота. Бих могъл да го получа и да го прокълна също както сега проклинам това дяволско имение!

— Къде е Лилиана Хоукстоун? — повтори Жилбер с едва скривано нетърпение.

— Откъде да знам? — отвърна ядно рицарят. — Изскочи от стаята, като че всички фурии на ада я гонеха по петите!

— Пуснал си я да си отиде? — Жилбер не можа да скрие смайването си. Как ли малката беше успяла да му замае главата?

— Какво друго? — Рейнал ръмжеше като звяр. — Нали ти вечно ми говориш за факли и сено. А пък и моите в Камбремер винаги са били на мнение, че не съм съвсем наред с главата.

— Твоите братя са орда глупаци, а уважаваната ти госпожа майка е единственият разумен човек в замъка, затова не смей да ми говориш за Камбремер. Ти си напуснал родното място едва осемгодишен и съм убеден, че се интересуваш много повече какво обядва херцогът, отколкото какво говорят за теб братята ти.

Хапливото и абсолютно точно описание на взаимоотношенията в бащиния му замък изтръгна от Рейнал кратък смях. Както обикновено Жилбер улучи право в центъра. Лейди де Камбремер управляваше замъка и синовете си с желязна ръка. Който посмееше да се опълчи срещу нея, трябваше да изчезне зад стените на някой манастир или да избяга от другата страна на морето, за да има мира от постоянните й желания и планове.

— Вино, приятелю?

Въпросът и вдигането на каната бяха едновременно отговор и укор. В този момент Рейнал нямаше никакво намерение да споделя мислите си. Той подаде на приятеля си пълната чаша и намали остротата на забележката си с гримаса, дотолкова приличаща на доверителна усмивка, доколкото това изобщо беше възможно в сегашното му състояние.

— Виното е донесено лично от пажа ми. Гостоприемството на лейди Хоукстоун би могло да има фатални последици за здравето ми. Предполагам, че това може да се пие.

— Какво ще правиш с нея? — обезпокоен от равнодушието, с което Рейнал коментираше случилото се, Жилбер изпи виното на един дъх.

— Защо толкова те интересува? Ще взема едно от децата за заложник. — Гласът на рицаря беше леденостуден. — Даже саксонците изпитват чувства към хлапетата си. Това поне ще я възпре да сипва отрова в супата или във виното ми и няма да се наложи да гладувам.

— Водиш борба с мръсни средства — осмели се да възрази Жилбер.

— Спомни си, че не аз я започнах!

Естествено Рейнал де Камбремер беше прав. Жилбер се взря в празната си чаша и напразно потърси подходящи думи. Беше дошъл, за да предотврати наказването на лейди Лилиана. Страхуваше се, че в гнева си рицарят ще й стори зло, но сега се чувстваше пълен глупак. Явно дамата не се нуждаеше от защитник. Беше успяла да си помогне сама.

— Аз се чувствам по-добре, когато застана срещу противника си с меч в ръка — призна тихо той. — Отровата и коварството не са мои средства.

— Кажи го на дамата, която прибегна до тях — отговори сърдито рицарят и излезе в тъмния, обграден от колони четириъгълник към вътрешния двор. Създаваше впечатление, че мислите му са някъде много далеч. Даже гласът му прозвуча приглушено и чуждо, когато добави. — Не се притеснявай, приятелю. Иди да провериш постовете и си легни. Няма защо да се тревожиш за душевното ми спокойствие.

Минаха няколко минути, докато Жилбер реши да последва тази подкана. Пожеланието му за приятна нощна почивка предизвика безмълвния смях на Рейнал. В този момент той имаше чувството, че никога вече няма да може да затвори очи. Или поне не, без да види пред себе си Лилиана Хоукстоун. Вещицата с бледо, гъвкаво тяло и съвършени гърди. Само при мисълта за тялото й, кръвта потече по-бързо във вените му и отново събуди дива жажда да я притежава.

Когато Жилбер затвори вратата зад гърба си и шумът от стъпките му по гладките мраморни плочи постепенно заглъхна, Рейнал се запита за стотен път тази вечер какво всъщност ставаше с него. По време на престоя си в манастира се беше научил да обуздава неукротимия си темперамент и особено вродената си избухливост. Дори в грохота на битката се отличаваше с разум и ясна мисъл. До днес се бе смятал за неуязвим и беше убеден, че стои над обикновените човешки чувства. Ала когато се потопи за първи път в синевата на очите й, пълни със страстна омраза, животът му се промени из основи.

Не, не само омраза, побърза да се поправи той. Огънят слезе в дълбочина и докосна душата му. Там се породи сила, която го влечеше към нея, която го опияняваше и не му позволяваше да разсъждава разумно. Той съзнаваше, че тази сила беше опасна, но не можеше да й устои. Ако я убиеше, щеше да убие себе си. Това беше простата истина. Той се нуждаеше от нея като от въздух за дишане, като от храна и вода!

— Ти си идиот, Рейнал де Камбремер! — произнесе гневно той. — Наслушал си се на песните на странстващите певци и си си въобразил, че те съдържат истините на живота. Защо се вживяваш в глупавите им фантазии?

В спомена му изникна образът на малкото момче, което в манастира жадно проникваше в тайните на писаното слово и толкова обичаше да украсява началните букви на псалтирите. Брат Анселм сигурно щеше да се разочарова, ако узнаеше, че любимецът му е станал воин вместо книжовник. В крайна сметка мечът се оказа по-силен от перото, но в този момент Рейнал започна да разбира, че перото бе оставило в душата му много по-дълбоки следи, отколкото си мислеше досега.

Обяснението, което си даде, внесе малко спокойствие в сърцето му. Естествено, годините в манастира бяха виновни, задето пусна момичето да си иде, без да й наложи строгото наказание за престъплението, което бе извършила. Това беше проява на слабост, каквато не биваше да допуска втори път.

В мрака на нощта Лилиана усещаше скръстените си за молитва ръце, но не можеше да изрече нито една дума. Преплела пръсти, тя трепереше все по-силно. Треперенето идваше от самия център на тялото й и не искаше да спре. Към него се прибавяха острото, болезнено теглене между бедрата й, страхът в сърцето и горчивият гняв в главата. Така се образуваше ужасяваща микстура, опустошителна отрова, която щеше да й навреди много повече от смъртоносната билкова отвара, която Рейнал де Камбремер в последния миг изтръгна от устните й.

Света майко божия, нито един човек от Хоукстоун не биваше да узнае какво се бе случило тази нощ! Даже Едайва. Бавачката в никакъв случай! О, не, тя непременно щеше да поиска да узнае какво бе станало в покоите на норманина и защо покушението не беше успяло. Какво да й каже? Лилиана разтвори вкочанените си пръсти и скри лице в леденостудените си ръце.

Законът се предаваше от всяко поколение на следващото. Господарката на Розовата кула определяше бъдещето на Хоукстоун. Кръвта на девствеността й беше благословията, която осигуряваше благополучието на имота. Мъжът, на когото я подареше, ставаше господар на земята и хората. Когато Марк Флавий се оженил за принцеса от рода на крал Олаф, римляните и британците сключили този съюз за общо благо. Цял свят знаеше, че кървавочервените рози на кулата символизираха богатството и могъществото на Хоукстоун.

Когато започна да ухажва Лилиана, Алфарик от Хейвън също пожела това богатство и тази власт. И той като всички хора по бреговете на Кукмер знаеше легендата. С пролятата девическа кръв благословията върху Хоукстоун и хората му се подновяваше. Животът можеше да продължи само под владичеството на благословената двойка. А може би и норманинът беше научил тайната? Може би заради това я беше хвърлил в постелята си и бе пролял кръвта й? За да укрепи бъдещата си власт над Хоукстоун!

Ако беше честна, тя трябваше да признае, че не бе направила опит да го спре. Дори напротив, беше се отдала с цялото си същество на непознатите желания и копнежи, които ласките му бяха събудили в тялото й. Остави се на течението и се наслади на всеки миг от любовната игра. Прочете в очите му нещо, което изглеждаше като ехо на собствените й копнежи. Едва насилственият, болезнен край разруши красивия сън. Върна я в реалността, изправи я пред руините на гордостта й, засипа я със самообвинения.

С тази своя постъпка тя беше създала връзка, която само смъртта можеше да разруши. Нейната или неговата смърт. При това прозрение сърцето й натежа като камък. Тя бе предала себе си, гордостта си и Хоукстоун, заради илюзията на едно чувство, което накрая се оказа само бегло опиянение.

Тя се опита да прогони от съзнанието си спомена за нежните целувки, които бяха размекнали тялото и запалили пламък в кожата й. Водата от всички бани на Хоукстоун нямаше да стигне, за да измие от нея този страшен позор.

Лилиана преживя безсънна, горчива нощ, в която си разчисти сметките със себе си. Първите розови сенки на зората я намериха в най-високото помещение на Розовата кула, коленичила на прашния под, загърната в дебелата черна наметка, с разпуснати коси и смъртнобледо лице. Абсолютно неподвижна, тя не бе привлякла дори вниманието на пазачите, които обикаляха зъберите над нея и се вглеждаха в далечината за пътници и неприятели.

Едайва я откри на зазоряване. Когато сложи ръка на рамото й, Лилиана се сгърчи като от удар.

— Какво има?

— Слава на Великата майка, че си жива — отвърна тихо бавачката. — Никой не можа да ми каже къде си, а когато и стаята ти се оказа празна, се уплаших от най-лошото. Ето, пий! Виждам, че си на края на силите си.

Лилиана посегна послушно към канчето и изгълта гъстата течност, без да се притеснява какво й е забъркала Едайва. Напитката беше тръпчива и свежа, с лек аромат на горски мъх. Тя прочисти пресъхналото й гърло и разпространи приятна топлина във вкочаненото й тяло. Лилиана пое дълбоко въздух и забеляза, че Едайва я наблюдаваше любопитно с дълбоките си тъмни очи. Този поглед я накара да пламна от смущение.

Щом разбра, че е завладяла вниманието на Лилиана, бавачката изпухтя укорително и започна обвинителната си тирада.

— Трябваше да го направиш още в залата! — заговори остро тя. — Защо отиде с него в покоите му? Колкото повече хора има около теб, толкова по-добре!

Лилиана сведе очи и се уви по-плътно в тежкото палто. Фактът, че отдолу беше съвсем гола, само сгъсти червенината по бузите й. Движението позволи на бавачката да види босите й стъпала.

— Майчице! — извика дрезгаво тя и се огледа стреснато, за да разбере дали действително бяха сами. — Да се махаме оттук! Ако някой те види в този вид, няма да имаме никаква възможност да обърнем нещата в наша полза!

Лилиана послушно се изправи. Каквото и да беше сложила Едайва в топлата напитка, то я бе съживило и я дари с нови сили, но едновременно с това я изпълни с необичайно равнодушие към всичко и всички. Тъгата, омразата, копнежът, срамът — всички тревожни чувства се разтвориха в благодатната мъгла на незначителността. Защо се бе скрила в Розовата кула? Сега това не беше важно. Едайва знаеше какво трябва да се направи.

Двете тъмно облечени фигури се разтвориха в сенките на обширното имение и останаха незабележими. Бавачката успя да преведе питомката си през вътрешния двор и да я скрие в покоите си, без да ги забележат нито пазачите, нито оборските слугини, нито дори любопитният паж на норманския сеньор. Лилиана се отпусна покорно в леглото си и вдъхна дълбоко аромата на билките, с които беше напълнен дюшекът. Тя затвори очи и не се възпротиви, когато Едайва отвори коженото палто.

Мърморенето на старата слугиня прозвуча развълнувано и гневно, но тези звуци й бяха толкова познати, че Лилиана не си направи труда да вникне в смисъла на думите. Усети само как Едайва я положи върху мек ленен чаршаф и я изми от главата до петите с ароматна лавандулова вода. Тази приятна процедура й позволи отново да се почувства като дете под грижите на грижовна майка.

Ала тази майка през цялото време сипеше тихи проклятия, особено когато откри следите от кръв по вътрешната страна на бледите бедра, сините петна на хълбока, където Лилиана се беше ударила, и червеникавите белези на страстта върху гърдите й. Норманинът беше взел насила каквото не му принадлежеше.

— Той няма да възтържествува, малката ми! — обеща шепнешком Едайва и незнайно защо младата жена запомни именно тези думи. — Никой няма да узнае какво е станало тази нощ! Забрави какво се случи!

Лилиана кимна послушно и се отпусна благодарно в обятията на съня, който досега си беше отказвала.