Валери Лорд
Розовата кула (1)

Пролог

Хоукстоун, септември 1066 година

— Погледни във водата! Погледни най-после!

Лилиана се съпротивляваше ожесточено срещу настойчивия глас. Очите й останаха затворени. Защо да гледа, като не искаше да вижда? Тя обгърна с ръце крехкото си тяло и потърси утеха в докосването до собствената си плът. Страх ли изпитваше?

— Погледни! Погледни в огледалото на водата! Какво виждаш?

Гласът не се отказваше. Стар и немощен, но авторитетен. Животът я беше научил да се вслушва в него. Беше свикнала да му се подчинява и сега бе длъжна да стори, каквото се искаше от нея.

— Подготвих всичко, както трябва да бъде. Най-чистата дъждовна вода и излъскано дъно на медна паница. Трябва да видиш нещо. И по-рано си виждала разни неща във водата.

О, да, но само когато изпиваше горчивата напитка, приготвена от Едайва. По-късно не си спомняше почти нищо. Помнеше само страшното главоболие, гаденето и изтощението, което продължаваше дни наред.

— Отвори си очите!

Заповедта прозвуча толкова остро, че Лилиана се стресна и се подчини. Щом погледът й падна върху огледалото, повърхността на водата се раздвижи. Размитите очертания на собственото й лице се разтвориха, за да отстъпят място на страшна гледка. Пред очите й се появи блатиста падина. Почвата беше размекната не само от дъжда, но и от пролятата кръв и калта стигаше почти до глезените. Навсякъде лежаха безжизнени мъже и мъртви коне. В ушите на Лилиана отекнаха виковете на умиращите. Тя усети вкус на кръв и изпита ужас. Хладният нощен въздух, който проникваше в стаята през открехнатите прозорци и носеше аромат на рози, не й помогна. Духът й продължаваше да витае над изоставеното бойно поле край Хейстингс…

— Какво се е случило? Хайде, момиче, говори! — Гласът нахлу в мъката й, неспокоен, но все така настойчив.

— Битката в падината на Сенлак е загубена — пошепна с пресъхнали устни Лилиана. — Убитите воини са струпани на купове. Дори норманите са прекалено изтощени, за да празнуват победата си. Загубени сме. Кралят е мъртъв!

— Ами баща ти? Ами Алфарик? Хората от Хоукстоун? Какво е станало с тях?

Лилиана затвори очи, за да не вижда повече ужасяващата гледка. Не искаше да узнае как Генвулф от Хоукстоун бе намерил смъртта си.

— Трябва да знам дали Алфарик е жив! Чуваш ли, момиче? Погледни във водата и ми кажи дали можеш да откриеш Алфарик от Хейвън. Той със сигурност е оцелял след клането! Трябва да е жив!

— Не мога повече.

— Трябва! Ти имаш дарба. Използвай я за наша изгода или искаш да обремениш съвестта си с гибелта на Хоукстоун?

Лилиана усети гадене. Чувстваше се ужасно слаба и изтощена, но както винаги, апелът към чувството й за отговорност не остана напразен. Смело преглътна жлъчката и се принуди отново да погледне във водата.

Само че напоените с кръв поляни край Хейстингс, където гордият й народ бе загубил свободата си, бяха изчезнали.

Вместо това тя видя върху гладката медна повърхност Кулата на розите. Старите й стени бяха покрити с нацъфтели храсти, над зъберите се развяваха знамена с чужди гербове.

От мрака постепенно излязоха неясни сенки и размиха картината, после оформиха нова. Лилиана видя лице на непознат мъж: корави, остро изсечени, благородни черти, чиято неумолимост бе смекчена от подигравателно извита, но красиво оформена уста, и ясен поглед с цвета на зимно зеленото море, обляно от слънчевата светлина, под гъсти руси коси и прави светли вежди.

Лице на северняк, на норманин, на чужденец. Лице, което предизвика толкова силен отзвук в сърцето й, че тя потрепери. Кой беше този човек? Защо бе влязъл в живота й?

— Виждаш ли Алфарик? — настоя сърдито жената зад нея.

— Аз… не знам…

Устните на Лилиана отказаха да споделят тайната. Бавачката й Едайва не умееше да гледа във водата. Тя знаеше какви билки, какви заклинания и добавки бяха необходими, за да превърнат купата в огледало, но вече не притежаваше чистотата на девица, способна да извика образите. Затова използваше Лилиана.

Днес момичето тайно беше изхвърлило половината отвара. Това беше акт на скрит бунт, ала той не успя да я спаси от ужаса, който сега сковаваше сърцето и духа й.

— Кого виждаш? Хайде, говори!

— Рус воин със сини очи…

— Алфарик! — изплака Едайва с огромно облекчение. — Значи е жив. Благодаря на Великата майка!

Лилиана потрепери. Не беше Алфарик, но тя не посмя да разсее заблуждението на Едайва. Алфарик също беше рус, със сини очи, но саксонецът нямаше нищо общо с благородния сеньор в огледалото. Кой ли беше чужденецът? Щом като го бе видяла във водата… това означаваше, че той ще играе роля в живота й…

— О, не… — Въздишката й беше отправена към образа, който все повече избледняваше и накрая съвсем изчезна. — Нищо не виждам!

Едайва изцъка нетърпеливо с език и хвърли върху въглените в мангала клонче хвойна. Издигна се тънък бял пушек и Лилиана се закашля. Слепоочията й пулсираха, устата й горчеше непоносимо.

— Не мога повече!

— Ти си последната от Кулата на розите! — отсече старата, без да обърне внимание на отчаяния вик. — Ако някому е дадено да промени хода на съдбата, това си ти. Трябва да изпълниш дълга си!

— Остави ме на мира, вещице! — Лилиана скочи и ядно изрита от пътя си плоската медна купа. Водата се разплиска по прашния под. — Утре татко ще се върне и всичко ще бъде както преди! Защо ме мъчиш с тези ужаси?

Старата жена не отговори. Само я погледна пронизващо с дълбоките си, черни като въглени очи.

Навън вятърът свиреше и се блъскаше в тесните прозорчета на прастарата кула. Той прогони белия пушек от клончето хвойна и се заплете в мантията от избуяли рози, която покриваше кулата. Удари се в капаците, профуча над сламените покриви на оборите и хамбарите, подгони праха между аркадите на господарската къща. Всички трябваше да разберат, че наближава зимата и иде дъжд. Листенцата на розите нападаха като тъмни сълзи по двора. И всяко от тях беше безмълвно предупреждение за неизбежното, което Лилиана от Хоукстоун не искаше да види.

Момичето избяга като подгонено от Розовата кула. Ала не можеше да избяга от съдбата си…