Валери Лорд
Розовата кула (15)

Глава 14

— Престанете да си правите шеги с мен, Рейнал де Камбремер. Аз не се смея на такива неща и вие много добре го знаете.

— Не е шега, Ваше височество! — Рейнал отговори на английския крал с традиционното обръщение към херцога на Нормандия.

Отдавна се беше научил да познава настроението на Уилям по лицето му. Когато устните бяха здраво стиснати и ъглите им потръпваха както днес, това означаваше, че едва обуздава гнева си. В гърдите му бушуваше ярост, макар че външно беше безупречно спокоен и тъмните очи гледаха ако не любезно, то поне равнодушно. Въпреки това нямаше смисъл да премълчи пред краля си подробностите на злощастното си пътуване. Колкото по-скоро му кажеше всичко, толкова по-бързо щеше да свърши цялата тази объркана история.

— И Хоукстоун като наследницата си се оказа труден за подчиняване. Доколкото разбрах, господарите му открай време са управлявали земите си самостоятелно, били са горди и своенравни. Трудно е да се каже дали господарят на Хоукстоун се е подчинявал на краля или е било обратното. Хората, които живеят под сянката на това знаме, имат собствено достойнство.

— Не ми разказвайте неща, които отдавна знам. По-добре ми обяснете защо наследницата на Хоукстоун не дойде с вас в Лондон!

Колкото и да ценеше, че служи на умен господар с познания за човешката душа, Рейнал имаше немалко моменти, в които тези качества го нервираха. Мрачната широкоплещеста фигура принадлежеше на човек, който, роден извънбрачно, се беше научил да подчинява другите на волята си. Всичко, което притежаваше, беше извоювано със собствените му сили. Затова го пазеше с ревнивото усърдие на строг баща и изискваше това неуморно усърдие и от верните си хора.

— Лилиана Хоукстоун не искаше да дойде с мен в Лондон. Докато пътувахме насам, тя намери сгоден случай и избяга. Причината е, че е много горда и не желае да подвие коляно пред вас, сир. — Младият рицар беше твърдо решен да каже цялата истина.

— Наистина ли?

Рейнал благодари на небето, че разговорът се водеше на четири очи. Защото нямаше представа как би преживял публичното унижение, ако кралят му бе задал този въпрос на официална аудиенция. Гласът на Уилям преливаше от подигравка.

— Избягала е? Бихте ли ми обяснили по-подробно? Избягала ви е, сякаш е домашно кученце? Изплъзнала се е от ръцете ви в някой от Лондонските базари?

— Не бива да сравнявате господарката на Хоукстоун с дамите на госпожа херцогинята. — Крайно смутен, рицарят се опита да обясни провала си. — Тя е опасна личност. Преоблечена като рицар, излезе начело на отряд от старци и момчета, за да ни даде последната битка. Не иска да се примири с поражението на родината си. Направи опит да ме убие. Имах късмет, че в последния миг забелязах как ми сипа отрова във виното.

— Значи е мъжкарана, на която липсва само брадата, за да всява страх и ужас? — осведоми се херцогът с нарастващо любопитство. — Затова ли я пуснахте да избяга? За да не се наложи да я вземете за съпруга, както заповядах?

Рейнал беше честен човек и се почувства длъжен да разсее заблудата на господаря си, макар да знаеше, че това ще го постави в още по-лоша светлина.

— Лилиана Хоукстоун е най-красивата и женствена жена, която съм виждал някога, сир. Макар и малко по-висока от повечето жени, тя се движи с прелестна грация. Косата й е черна като обсипаното със звезди среднощно небе, очите й имат цвета на чисти сапфири, а устата й е като розов цвят. Никой не може да я погледне, без да й се възхити.

— И този очарователен ангел върти меча и смесва отрови? — Подигравката в очите на херцога отстъпи място на мрачна подозрителност.

— Смелостта и безстрашието й са равни само на красотата и очарованието й — призна Рейнал с предателска въздишка.

— А вие сте я подценили! — Като майстор на стрелбата с лък, Уилям веднага улучи в десетката. — А аз съм ви надценил, Рейнал де Камбремер! Хоукстоун можеше да стане пример за мира между саксонци и нормани. Английска лейди от най-старата аристокрация, която се свързва с един от най-добрите ми рицари — това щеше да бъде най-добрият пример, че в моето кралство саксонците и норманите могат да живеят в мир. А сега…

Рицарят не каза нищо. Какво би могъл да отговори? Как да се защити срещу обвиненията?

— Аз имах заповед да взема и да задържа Хоукстоун, сир. — И сега реши да каже истината. — Изпълних заповедта ви. Отнесох се почтено към победените, предотвратих излишни кръвопролития. Дори когато дамата извърши покушение срещу живота ми, не я наказах твърде строго, макар че й дадох да почувства справедливия ми гняв. Въпреки това не мога да не благодаря на небето, че ме спаси от тази съпруга. Кой би искал жена, на която може да вярва единствено в леглото?

Херцогът веднага усети в тази страстна реч отгласа на засегнатата мъжественост. При цялата си любов към истината Рейнал де Камбремер очевидно премълчаваше някои подробности. Защо ли не смееше да се довери дори на своя херцог?

— Не се радвайте твърде рано, приятелю — промълви замислено Уилям.

Той застана зад широкото писалище в кабинета си и събра набързо натрупаните документи. Това движение остави впечатлението, че е приключил с темата. Ала Рейнал го познаваше твърде добре, за да повярва, че се е отървал така леко. Херцогът мразеше да осуетяват плановете му. А този план беше между най-скъпите на сърцето му.

— Имам за вас ново поръчение, за което отговаряте с рицарската си чест — заговори след малко Уилям.

Рейнал веднага застана нащрек. Въпреки неохотата си не можеше да стори друго, освен да склони глава и да се подчини.

— Ще търсите Лилиана Хоукстоун и ще я намерите. — Уилям произнесе присъдата, която Рейнал бе очаквал тайно през цялото време. — Ще вземете момичето за своя съпруга и ще владеете Хоукстоун заедно с нея. Не е редно една от най-красивите английски рози да разиграва най-добрия ми рицар, приятелю! Намерете я, където и да се е скрила, и се постарайте да я научите на маниери!

— Не знаете какво искате от мен, сир!

— Е, какво искам? — Изведнъж в гласа на краля зазвучаха нежност и топлота и той сложи ръка на рамото на Рейнал. — Възможно ли е да се страхуваш от едно английско момиче, драги мой? Хвани бунтовничката и я опитоми. Начинът, по който ми я описа, показва, че не ти е безразлична.

— Може би, но аз съм й безразличен! — Рейнал изрече тези думи, преди да е успял да се спре.

Кралят се ухили като уличен хлапак.

— И това го казва рицарят, по когото дамите на моята съпруга въздишат сърцераздирателно? Е, Рейнал, започвам да мисля, че си си намерил майсторката!

Рицарят стисна ръце в юмруци, но не се поддаде на предизвикателството. И без това беше казал твърде много. Уилям доволно потърка ръце.

— Ще стана кръстник на първото ви дете! Уведомете ме, щом изпълните задачата си, Рейнал!

— Ваш покорен слуга, сир — промърмори рицарят и буквално избяга от кабинета на господаря си, преди орловите очи на Уилям да открият, че всъщност се радваше на новата си задача.

Откак бяха влезли в града на Темза без Лилиана, той имаше чувството, че беше преживял тежка битка и бе получил най-страшната рана, която не искаше да заздравее. Не можа да сподели тържеството на Уилям, не можа да се въодушеви дори от коронацията, която бе извършена в абатството „Свети Петър“ лично от архиепископа на Йорк.

Моментът беше тържествен, но и много опасен, защото никой не знаеше дали непредвидимите лондончани няма да се надигнат срещу натрапения им нов крал. Но те останаха спокойни и това беше най-хубавият подарък за Уилям през този напрегнат ден. Единствен Рейнал не беше в състояние да участва във веселото празненство. Мислите му постоянно се връщаха по пътя към Роумни Марч и колкото повече размишляваше за случилото се, толкова повече се убеждаваше, че се е излъгал.

Лилиана беше горда, опърничава, непредвидима и твърде независима за жена, но й липсваше всякакво коварство. Опитът да го отрови също беше акт на чисто отчаяние. Ако не я бе възпрял, тя беше готова да се самоубие. Лилиана не беше способна да участва в залагането на капан, който би означавал сигурна смърт за него и хората му.

Той бе извършил страшна грешка, като не си направи труда да я потърси. Колкото по-дълго размишляваше, толкова повече нарастваше увереността му, че Лилиана се намираше в опасност, в смъртна опасност.

Заповедта на краля му даваше възможност да тръгне по следите й без никакво бавене. Каква благословия! Отдавна беше разбрал, че не принадлежеше към мъжете, които самодоволно се показваха с новия крал, за да изтъкнат собствената си значимост. Не, мястото му беше в Хоукстоун!

 

 

— Не бива да се страхуваш. Щом усети у теб и най-малката искрица страх, свършено е. Не му показвай, че те е страх!

Лилиана отново и отново си повтаряше тези думи. Те бяха станали постоянните й придружители, откакто се озова в огромната скална пещера в крайбрежните планини — по-изтощена откогато и да било в живота си и на прага на лудостта. Пещерата беше главната квартира на Алфарик или, както той я наричаше, официалната му зала. Лилиана знаеше за пещерите във варовиковите скали, но за първи път влизаше в една от тях. Влажни, тъмни и малко по-топли от обичайните скривалища в гората, те предлагаха убежище за всички, които се бяха присъединили към Алфарик от Хейвън и отряда му.

Лилиана попадна сред дива орда, неподвластна на никаква дисциплина. Това ли бяха хората, с които саксонският княз си въобразяваше, че ще завладее страната? За нейна изненада в пещерата я посрещнаха и няколко дузини жени и деца, окъсани, жалки, изгладнели нещастници, загубили съпрузи, братя и бащи. Оцелелите се бяха стекли тук от разрушени села и изгорени дворове, от малките рибарски махали и самотните горски хижи и създаваха впечатление за сила, чиято измамност Лилиана прозря още през първите дни.

— Ти ще докараш на всички ни нещастие! — осмели се да каже тя на Алфарик. — Времето на бойните брадви отмина! Страната ни принадлежи на рицарите и конете им, на укрепените крепости и на мъжете, които се бият с меч и копие. Виждал ли си някога с каква сигурност опъват лъка стрелците им? Знаеш ли, че всеки ден се упражняват в бойните изкуства?

— Пфу! Норманските кучета спечелиха голямата битка само защото падна Харолд — отговори надменно саксонецът. — Бъркотията, която настъпи след смъртта му, им позволи да направят пробив. Без това нещастие щяхме да ги натикаме в блатото.

— Битката свърши и ние сме победените. Защо не сключиш мир?

— Защото не съм жена! Ще се бия или ще умра!

— Лесно е да се говори за смърт, когато не правиш нищо — отговори подигравателно тя и веднага трябваше да плати за нахалството си.

— Ти не разбираш нищо от тези неща! — изкрещя Алфарик и я сграбчи за косата. Тя се уплаши, че ще й пречупи врата, но вместо това той завладя устните й в такава брутална целувка, че й потече кръв.

— Жените разбират само от тези неща, гълъбчето ми. Стой тук и чакай: щом заловя някой свещеник, ние с теб ще се венчаем и тогава ще ти създам други забавления!

Лилиана обърса кръвта от изранените си устни и се постара да потисне парещата болка. Устата й беше изтръпнала и металният вкус на отвращението не искаше да я напусне. Въпреки това положи усилия да събере остатъците от смелостта и разума си. На всяка цена трябваше да предотврати този брак! Трябваше да говори с Алфарик, преди страхът да я скове напълно.

Намери го в кръглата странична зала, която беше обявил за свои лични покои и за съкровищница и я пълнеше с всевъзможни вещи, събрани при набезите му. Като я видя, той скочи от кожите, които образуваха постелята му.

— Идваш ми на гости? Какво неочаквано удоволствие! Седни да изпием по чаша ейл.

— Не искам да пия. Дойдох да говоря с теб. — Лилиана реши да говори направо. — Според мен сега не е време за женитба, Алфарик.

— Времето е добро като всяко друго — ухили се злобно мъжът и се попипа многозначително между краката — Щом узнаят, че съм взел за жена господарката на Розовата кула, и последните глупаци в Англия ще се наредят под знамето ми.

— Според мен е по-добре да сключиш мир, вместо да търсиш нови битки. — Лилиана се опитваше да бъде внимателна и да скрие колко важна беше за нея следващата молба. — Аз бих могла да се застъпя за теб пред норманския рицар в Хоукстоун. Той е между приближените на краля.

— Какво ме интересува норманският им крал! Ако ми падне в ръчичките, няма да се церемоня много с него! Можеш да бъдеш сигурна, че и твоят нормански приятел няма да се радва още дълго на властта си над Хоукстоун.

— Какво имаш предвид? — попита уплашено Лилиана.

— Това не те засяга! Махай се оттук! Защо не престанеш да се месиш в мъжките работи? Крайно време е да ти направя дете, за да си имаш друга работа.

Лилиана изписка тихо и избяга в голямата зала. Облегна се на влажната стена, дишайки тежко, и се огледа с горчивото чувство за пълен провал. Жените и децата бяха изтласкани от мъжете в дъното, в най-влажните и студени ниши. В средата на залата беше запален голям огън, чиито пушек се точеше през цепнатините, и там воините преглеждаха оръжията си, пиеха плячкосаното вино и се забавляваха с момичетата, за които беше все едно с кого се любеха. Важното беше да получат нещо за ядене и пиене за услугите си.

Ревът на мъжете заглушаваше плача на децата и въздишките на жените. Само тя ли усещаше отчаяната безпомощност, която цареше в тази така наречена главна квартира? Беше само въпрос на време, докато всички загинеха!

Никога през целия си досегашен живот не се беше чувствала така безсилна и отчаяна. В тази влажна пещера, която повече приличаше на адска дупка, никой нямаше да се застъпи за нея, когато Алфарик разиграеше фарса с женитбата им. Беше само въпрос на време. Саксонецът чакаше свещеник само защото не искаше никой да се усъмни в законността на женитбата му с господарката на Хоукстоун. Лилиана всяка нощ се молеше божиите служители да не се мяркат никога в тази част на страната!

Младата жена затвори очи и се опита да прогони страшните картини, но и това се оказа грешка. Щом изключеше всичко друго, в мислите й трайно се настаняваше Рейнал де Камбремер. Грубостите на Алфарик, наглостта му, натрапените целувки и безсрамното опипване я накараха да проумее окончателно каква пропаст зееше между норманина и саксонския княз. Когато мислеше за Рейнал, сърцето й се свиваше от болка, а крайниците й натежаваха от копнеж.

Пронизителен женски вик се издигна към тавана и за миг заглуши общия шум. Лилиана стреснато отвори очи. Пак ли изнасилване? Мъжете на Алфарик не се притесняваха да се нахвърлят като вълци върху беззащитните момичета и слугини. Тя се опита да различи нещо в полумрака под пушещите факли и откри двете жени.

Възрастната подкрепяше по-младата в опитите й да стигне малко по-близо до огъня и топлината. Нито един от воините не й направи място и Лилиана толкова се ядоса, че забрави собствената си съдба. Никой от тези типове ли нямаше в сърцето си поне малко човечност? Какво щеше да стане с бедната й родина, ако не останеха хора, които да се грижат за слабите? Ако жените и децата бяха предоставени само на себе си и служеха само за плячка?

Възмутена до дън душа, тя разбута войниците и пристъпи към двете жени.

— Какво й е? — обърна се тя към по-възрастната и огледа момичето. Лицето му беше разкривено от напрежение, явно изпитваше силни болки. Въпреки това закръглените момичешки черти й се сториха познати.

— Ще ражда, бедничката — въздъхна жената. — Не можах да намеря дори място, където да легне, камо ли пък топла постеля и чисти кърпи!

Лилиана си припомни нерадостните си мисли отпреди и разбра, че е била права. Бременната беше още дете, а скоро щеше да роди. В Хоукстоун в такова положение не изпадаше дори най-жалкото животно. Мисълта за Хоукстоун я наведе на правилната следа. Вече знаеше откъде познава момичето.

— Ти си Агнес, нали? Беше домашна прислужница в Хоукстоун. Какво търсиш тук, дете? Едайва ли те прогони? Защо не знам нищо за това?

Бременната беше в такова състояние, че забрави почитанието и страха. Между две болки от гърлото й се изтръгна горчив смях, който прозвуча по-скоро като плач.

— Сама си отидох, преди да ме е изгонила. Помислих си, че той ще ми помогне. Нали детето е негово… То расте в мен, откакто ми се нахвърли първия път…

— Негово дете? — Лилиана проследи погледа й и видя Алфарик. — Той ти е направил дете? — попита смаяно тя.

— Кой друг? — отвърна обвинително Агнес. — Когато се появяваше в Хоукстоун и вие му отказвахте, той винаги се нахвърляше на някоя от нас, господарке! Която му се мернеше пред очите, я мяташе в сеното!

Това не беше обвинение, само примирено обяснение, но улучи Лилиана право в сърцето. Очевидно беше претърпяла провал и като господарка на Хоукстоун в добрите времена, щом не беше съумяла да защити дори слугините си. В глупавото си високомерие тя се смяташе за съвършена и изобщо не помисляше как Алфарик е приемал многобройните й откази.

Агнес изохка и се присви от следващата болка. Сега Лилиана позна в по-възрастната жена Елен, най-голямата дъщеря на оръжейника Суейн. Тя бе загубила мъжа си миналата пролет, когато Кукмер излезе от бреговете си и отвлече лодката му. Бушуващата стихия изхвърли тялото на лодкаря едва след няколко дни. Скоро след това Елен изчезна и търсенията на разтревожения баща останаха безрезултатни.

— Елен…

— Няма нищо, господарке. — Жената явно не беше склонна да говори.

— Къде беше толкова време? Баща ти…

— Не мислите ли, че е по-добре да се погрижим за Агнес? — Елен побърза да върне вниманието й към бедното момиче. Лилиана видя, че някога кестенявите й коси бяха стегнати в бяла плитка, навита на върха на главата, а чертите й бяха загубили здравата си пълнота. Въпреки това в очите светеше предишната решителност и кураж.

Тя кимна и взе бързо решение.

— Ела с мен, Агнес. Знам едно място, където можеш да родиш детето си. Естествено не е като родилната стая в Хоукстоун, но все пак е по-добре от тази адска дупка, пълна с пияни негодници!

Тя хвана момичето от едната страна и махна на Елен да го подкрепи от другата. После заведе двете жени в мъничката стаичка, която Алфарик беше отделил за нея до собствените си покои. На пода върху куп слама беше опънато дебело одеяло, импровизираната постеля беше покрита с наметката й, имаше и кана за вода. Не беше много, но при тези обстоятелства представляваше истински лукс. Елен благодарно положи момичето върху одеялото, а Лилиана бързо се върна в залата, за да напълни каната с вода.

Тя спря първото момиче, което й се изпречи на пътя. Малката ядеше и пиеше с мъжете и им позволяваше всякакви волности.

— Ей, ти, иди да видиш дали няма да намериш някъде чисти кърпи и малко вино. Побързай! И си стегни корсажа!

— Ти нямаш никакво право да ми заповядваш, господарке! — изсъска злобно момичето и се изтръгна енергично от ръката й. — Ние не сме ти слугини и ти не си нищо повече от нас, Лилиана Хоукстоун!

— Направи, каквото ти казвам, или ще си имаш повече ядове, отколкото можеш да понесеш — отговори Лилиана с тон, който принуждаваше и най-опърничавите слугини да се подчиняват. И този път подейства. Очите й не бяха загубили способността си да се превръщат в ледени топчета, които й осигуряваха незабавно подчинение.

Най-големи неприятности й създаде самият Алфарик, който нахлу като слон в стаичката, където трите жени се суетяха около родилката, която вече няколко часа пищеше от болки. Било му омръзнало да слуша писъци и женска глъчка, изрева грубо той. Веднага да престанат!

Лилиана се вбеси от обвиненията му и забрави всяка предпазливост. Трябваше веднъж завинаги да го постави на място.

— Ако наистина искаш да владееш тази страна, ще ти трябват здрави деца, Алфарик от Хейвън! Един народ се състои не само от воини и уличници! И ако случайно още не си разбрал: детето, което тази бедна слугиня ражда с толкова болка, е твое! Както разбирам, след отказите ми не си умирал от мъка.

Във възмущението си тя се бе превърнала в някогашната недостъпна Лилиана Хоукстоун и Алфарик се оттегли при хората си, ръмжейки недоволно. Мразеше, когато Лилиана навирваше нос и го отпращаше като досаден просител. Трябваше да помисли как да я накаже, като му дойдеше времето.

Елен видя дебнещия му поглед и си извади правилните заключения. Живееше отдавна при бунтовниците и не си правеше никакви илюзии относно характера на предводителя им.

— Той е бесен, господарке — прошепна тя, докато сръчните й пръсти разтриваха корема на родилката. — Мъже като него не понасят да им се противоречи. А този тук е най-лошият от сорта.

— Не се притеснявай за него — отговори Лилиана с повече спокойствие, отколкото изпитваше в действителност. — По-добре ми кажи защо раждането трае толкова дълго. Нали всичко е наред?

— Да, да, разбира се. Това й е първо дете, затова продължава толкова време… — Елен се изправи и се отдалечи малко от хленчещото момиче. Повика Лилиана с бърз жест и загрижено понижи глас. — Страх ме е, че бебето е тръгнало да излиза с крачетата напред. В тези случаи пъпната връв много често се увива около шията на малкото и го удушва при раждането. Звучи ужасно, но може би това е най-доброто, което може да се случи на бедното червейче. Коя жена би могла да отгледа здраво дете при тези обстоятелства?

— Алфарик е длъжен да се погрижи за майката и детето — отвърна сухо Лилиана.

— О, господарке! — Смехът на Елен прозвуча горчиво. — Мъже като него не се интересуват от последствията на делата си. За съжаление годеникът на момичето също не може да помогне…

— Тя е сгодена? Къде е той? — Лилиана огледа търсещо мъжете в залата.

Елен поклати глава.

— Там, където останаха повечето смели и честни мъже в тази страна. На бойното поле. Почти никой не се върна, за да защитава своите. Жак, годеникът на Агнес, беше най-големият син на мелничаря от Укфийлд, чудесен момък. Почтен човек, който сигурно щеше да приеме детето на Алфарик и да го възпита като свое, защото много обичаше Агнес.

— Обаче Алфарик е жив! — изсъска озлобено Лилиана.

— Моля ви, не го дразнете повече — пошепна Елен и я привлече под светлината на най-близката факла. — Ще стане много лошо, ако се нахвърли да ви бие. Във вашето състояние…

— Все ми е едно — въздъхна Лилиана и попипа с отсъстващ вид разранената си долна устна. — Може би ще ме убие. Това би било най-доброто.

— Как можете да говорите такива неща? Нима искате това дете никога да не види бял свят? Вършите грях спрямо новия живот, господарке!

Лилиана примигна смаяно.

— Какво общо има детето на Агнес с това, че Алфарик ще ме бие, Елен?

— Детето на Агнес? — Елен се прекръсти бързо, осъзнала какво означаваше този глупав въпрос. — Майко божия, нима още нищо не сте забелязали? Не ви ли е направило впечатление, че сте чакали напразно месечното си кървене? Говоря за детето, което расте в тялото ви!

Лилиана остана като ударена от гръм. Чу думите, но не беше способна да отговори нито с една сричка. Разбира се, бе забелязала, че няма месечно кръвотечение, но го отдаде на преживените вълнения и тъгата си. Даже беше щастлива, че милостивата природа й спестяваше поне тази неприятност.

Как можа да бъде толкова глупава? Нали Едайва я беше научила да разпознава болестите и да ги лекува? Колко пъти беше слушала заедно с бавачката си оплакванията на бременните, разказите им за това трудно време! Макар да знаеше всичко за бременността, тя остана сляпа за признаците в собственото си тяло. При това те бяха предостатъчно. Всяка сутрин й се гадеше, понякога дори повръщаше, гърдите й бяха напрегнати, постоянно се чувстваше уморена и слаба. Нямаше съмнение, тя носеше дете!

— Още сте съвсем в началото, нали? — Елен знаеше всичко, макар че нито едно от дечицата, с които бе дарила лодкаря от Хоукстоун, не беше преживяло кърмаческата възраст. Тя познаваше страданията на майката от собствения си горчив опит и сега се опита да утеши Лилиана. — Вашето дете ще се роди през лятото, господарке. Пазете го! Надявам се дотогава най-лошото да е отминало.

Младата жена на постелята изпищя пронизително и отново се сгърчи от болки. Лилиана се отпусна на колене до нея. Онова, което в началото беше смесица от християнско чувство за дълг и желание да натрие носа на Алфарик, сега се превърна в бягство. Не искаше да мисли какво означаваше неочакваното откритие за нея и за бъдещия й живот.