Валери Лорд
Розовата кула (6)

Глава 5

— Не ти казах, защото беше болна! Какво можеше да сториш? — изграчи обидено Едайва. Не можеше да проумее защо Лилиана й отправяше тези обвинения. Тя беше постъпила така в името на Хоукстоун и на саксонския народ.

— За разлика от теб щях да употребя разума си — отговори нетърпеливо момичето и хвърли хаванчето, в което чукаше сушени билки. Тя скочи и се заразхожда напред-назад в тясното помещение. Осем крачки до вратата и осем обратно към Едайва, която седеше на ниското столче пред масата и засегнато подръпваше полата си.

— Какво, за бога, си сторила с всичките ни запаси? Избите бяха пълни! Да не говорим за овцете, говедата и воловете. Нима твърдиш, че всичко е било откарано в гората, където всеки минаващ разбойник може да се възползва от богатствата на Хоукстоун? А ние от какво ще живеем?

Едайва разкриви устата си в усмивка, която не се хареса на Лилиана.

— Алфарик и хората му се погрижиха почти нищо да не попадне в ръцете на норманите.

— Алфарик от Хейвън е глупак! — Крайно време беше да отвори очите на заслепената Едайва.

— Несправедлива си към него, както винаги. — Едайва побърза да защити младия саксонски княз. — Той е начело на воините, които се бият срещу натрапниците. Има нужда от коне, животни и храна. Кой ще му ги даде, ако не Хоукстоун?

— Как ми се падна съмнителната чест да го подпомагам? — попита с горчива подигравка в гласа Лилиана. — Аз нямам нищо общо с Алфарик и е крайно време да го разбереш и ти, бавачке!

— Стига с тези глупави приказки! Алфарик е бъдещият ти съпруг! Длъжна си да подкрепяш делото му с всички сили. Неговата победа е и твоя. Става въпрос за живота на вашите деца!

— Майчице мила! — Сега вече гневът на Лилиана избухна с пълна сила. — Нямам никакво намерение да се омъжа за онзи грубиян и да раждам децата му! Ти знаеш, че не го обичам, знаеш и че баща ми обеща да не ме принуждава да сключа брак, който не ми е по сърце.

— Баща ти е мъртъв. Сега Алфарик е законният тан на тази провинция — прекъсна я триумфално Едайва. — Длъжна си да го вземеш за съпруг.

— По-скоро ще ида в манастир, отколкото да се омъжа за Алфарик! — извика възмутено Лилиана. — Ти нямаш право да ми заповядваш, бавачке!

— Така ли мислиш? — Пред очите на питомката си Едайва се превърна от нежно загрижена майка в строга господарка. — Ти не знаеш какво говориш, дете! Да не мислиш, че светът върви според волята на едно разглезено момиче? Алфарик е мъжът, обединил под знамето си последните саксонци, и ти трябва да си щастлива, че е влюбен безумно в теб и не взе на сериозно отказа ти. Щом Алфарик е казал, че има нужда от оръжия и храна за хората си, ние сме длъжни да му ги доставим.

Лилиана гледаше смаяно старата си бавачка. Сякаш никога не беше познавала Едайва. Беше свикнала с тираничната й любов, но днес не ставаше въпрос да погълне горчиво лекарство или да облече избраната от нея одежда за поредното празненство. Днес Едайва си беше позволила намеса в живота на потомката си, на която нямаше никакво право. Лилиана Хоукстоун не можеше да позволи една обикновена бавачка да я третира като слугиня.

— Все още аз решавам кой какво трябва да прави в тази къща! — проговори рязко тя. — Алфарик от Хейвън няма право да ми поставя изисквания, камо ли пък да ми заповядва. Ако посмееш да ми противоречиш, значи заставаш срещу мен!

— Тогава ти предпочиташ да си крепостна на норманина, а не свободна саксонска принцеса, уважаваната от всички съпруга на новия княз?

— Алфарик от Хейвън не е княз! Той е самодоволен, недодялан дръвник, който си въобразява, че в хаоса на тези дни ще завоюва място, което не му подобава! — изсъска ядно Лилиана. — Той е неспособен да мисли, не вижда по-далеч от острието на меча си. Няма да постигне нищо, освен безсмислено кръвопролитие!

Едайва зяпна смаяно младото момиче в бледосинята ленена рокля, което познаваше вече цели деветнадесет години. Досега си беше въобразявала, че знае какво мисли и чувства Лилиана дори по-добре от самата нея. Но чувствата, които днес звучаха в думите й, й бяха абсолютно непознати.

— Ти сравняваш Алфарик с норманина! — изкрещя вбесено тя. — Не е редно да измерваш стойността на един почтен човек с външния му вид. Рицарят може да е красив, но си остава натрапник, чужденец, варварин, който иска да ни превърне в роби, да ни унижава. Ако в сърцето ти е останала поне искрица гордост, няма да загубиш достойнството си, като станеш негова наложница.

— Това е… това е… — заекна Лилиана, неспособна да намери точните думи. Тя опря ръцете си на хълбоците и се изстъпи заплашително пред старата. — Какви ги дрънкаш? Нима твърдиш, че правя мили очи на норманина? Предупреждавам те, Едайва! Има неща, в които не ти позволявам да се месиш.

— Така ли? А защо следиш с поглед онова русо куче, където и да се появи? Защо кръвта нахлува в лицето ти и защо поклащаш изкусително хълбоци, щом усетиш погледа му? Мен не можеш да излъжеш, момиче! Ти си се захласнала по онзи негодник и забравяш какво изисква честта ти и името на Хоукстоун!

Лилиана беше толкова бясна, че изобщо не забеляза колко сръчно старата беше изместила разговора от изчезналите запаси.

— Не е нужно да ми казваш какво изисква честта ми — изкрещя разярено тя. — Забранявам ти за в бъдеще да дадеш на Алфарик от Хейвън дори една-единствена ябълка! Забранявам ти да вършиш неща, които биха могли да застрашат този дом и хората в него! Нямаш никакво право да раздаваш храната ни на разни скитници! Ако разбера, че пак кроиш интриги зад гърба ми, ще заповядам да те бичуват!

Яркосините очи на Лилиана се впиха в сбръчканото лице на бавачката, но не откриха нито следа от разкаяние или уплаха. Тя не прие сериозно дори заплахата с камшик. Само вдигна рамене и безмълвно се измъкна от стаята. Полите й вдигнаха прах, кожените ремъци на вратата тихо изскърцаха, преди да се затворят с глух звук.

Едва сега Лилиана усети, че бе спряла да диша. Тя освободи внимателно препълнените си дробове и отпусна скованите ръце и рамене. Сблъсъкът с Едайва я остави празна и дълбоко нещастна.

Едайва й беше като майка. Собствената й майка беше починала малко след раждането й и Генвулф Хоукстоун никога не потърси заместничка на горещо обичаната си съпруга.

Сега Лилиана имаше чувството, че повторно е загубила майка си. Какво, за бога, беше станало с Едайва? Защо й отправяше такива абсурдни обвинения? Каква лудост от нейна страна, да се съюзи с негодник като Алфарик от Хейвън! Вярно, още преди нападението на норманите Едайва изпитваше сляпа привързаност към младия саксонски благородник, но не можеше да не забелязва грешките му! Дори ако загърбеше избухливостта и простотията му, тя не можеше да не види, че той бе повярвал в неустоимостта си само защото никоя от слугините, върху които се нахвърляше, не смееше да му се противопостави. Но тя не беше слугиня! Тя беше Лилиана Хоукстоун!

При тази мисъл първоначалният гняв на Лилиана отстъпи място на дълбока безпомощност. Без да иска, тя направи точно това, в което я беше обвинила Едайва. Сравни двамата мъже. И двамата бяха руси и високи. Ала гъвкавата, атлетична сила на норманина беше несъизмерима с първичната, тромава якост на брадатия саксонец. Единият играеше сръчно с думи и учтивости, със заплахи и скрити намеци, докато другият беше рязък, тираничен и винаги самодоволен. Приличаха си само в отношението си към нея, Лилиана. Заповядваха й и с непоколебимата си надменност — очакваха тя да се подчинява безпрекословно.

— О, небеса!

Лилиана попипа парещите си бузи. Не можеше да отрече, че везните се бяха наклонили решително в полза на норманина. Не можеше да отрече и властта, която той упражняваше върху нея. В негово присъствие животът се завръщаше в тялото й. Кръвта потичаше по-бързо във вените й, светлината ставаше по-ярка, ароматите — по-интензивни, небето — по-синьо. Какво ли означаваше това?

— Какво правите тук?

В първия момент реши, че Рейнал де Камбремер беше само рожба на фантазията й. Толкова беше потънала в мислите си, че изобщо не бе забелязала внезапното му влизане. Той пристъпи по-близо като мрачно, заплашително видение и се огледа търсещо, сякаш зад вратата беше скрито чудовище.

Лилиана се опита да огледа стаята с неговите очи. Видя букетите сушени билки, които висяха от гредите на тавана, плетените кошници, плоските купи и всички останали съдове с готови смеси или тинктури. Едайва я беше научила да познава билките и лечебните им свойства и тя обичаше тази ухаеща стая, която криеше толкова възможности и тайни. Може би тъкмо тази беше причината за очевидното му недоверие.

— Не ми харесва да оставате дълго тук — продължи той и само потвърди предположенията й. — Какво замисляте? Да не сте решили да отровите и последните запаси? Да сипете във виното ни отровни билки или да…

— Престанете! — прекъсна го гневно тя. — Войната свърши! Да не мислите, че съм толкова глупава да се бия поотделно с всеки норманин, стъпил на нашия остров? Много добре знам, че хиляди като вас чакат от другата страна на морето — като драконово семе, което се размножава толкова по-бързо, колкото повече от него се унищожава!

Лилиана беше дълбоко обидена, че норманинът я подозира в такива безумия, но в същото време се подразни, че бе така силно засегната от подозрението му. Трябваше да бъде безразлична към мнението му също като към онези букети от лайка, които Едайва беше подреждала, когато Лилиана я намери в стаята с билките и й поиска сметка.

— Какво благоразумие! Това е нещо ново…

Рейнал де Камбремер сам не знаеше защо непрекъснато трябваше да дразни младата дама. Причината надали беше, че когато пламтеше от гняв, тя изглеждаше още по-красива от обикновено. Каква беше тя? Вещица? Магьосница? Разглезено дете? Тайнствена богиня или изпечена интригантка? Не знаеше какво да мисли за нея, защото откриваше по малко от всичко, което беше изброил.

— Какво искате? — попита рязко Лилиана, без да отговори на поредното предизвикателство. — Със сигурност не сте дошли, за да обсъждаме дълбочината на ума ми.

За кой ли път Рейнал беше смаян от саркастичния, почти мъжки начин, по който Лилиана подбираше думите си. Очевидно я бяха научили да си служи с ума си. Това правеше жените опасни, събуждаше властолюбието и жестокостта им. Той го знаеше много добре от собствената си майка, която майсторски манипулираше членовете на своето семейство, за да ги подчини на волята си.

— Подчинение! — изрече студено той и преди тя да е успяла да изрази с думи смайването си, повтори заповедта: — Аз съм господарят на Хоукстоун и вие сте длъжни да изпълнявате нарежданията ми. Няма да ви дам възможност да продължите с игричките си.

Лилиана се вцепени. Думите се процеждаха в съзнанието й като отрова от смъртоносна стрела.

— Какви нареждания? — прошепна тя, опитвайки се да прикрие треперенето на устните си.

— Все още не сте ми предали ключовете на къщата.

Без да се помръдне, Лилиана усети как тежкият сребърен пръстен с ключовете на Хоукстоун натежа на колана й. Това беше последният символ на властта й, макар че норманите можеха да отворят сандъците на Хоукстоун и с брадвите си. Който носеше ключовете, разпределяше запасите, раздаваше подправките и имаше право на почетното място на трапезата. Той й бе поискал ключовете, за да й нанесе последния, окончателен удар пред очите на всички в Хоукстоун, макар че Едайва не беше оставила кой знае колко от богатите запаси на имението.

Лилиана не беше подозирала, че може да изпитва толкова силна омраза. С треперещи пръсти тя откачи връзката и я хвърли на прашния под пред краката на рицаря. Издигна се облаче прах.

— Вземете ги и бъдете щастлив с тях! — изсъска тя и скръсти ръце пред гърдите си, за да успокои поне малко лудо биещото си сърце. — Но не си въобразявайте, че това ще накара хората в Хоукстоун да ви уважават! По-скоро Кукмер ще пресъхне и планините ще се разцепят. Ако искате да бъдете господар на Хоукстоун, трябва да го заслужите. Тази титла има нужда не само от външни знаци като тази смешна връзка ключове.

— И вие, и вашите саксонци трябва да се научите да уважавате авторитета на новата власт — отвърна студено Рейнал де Камбремер. — Най-добре е веднага да се хванете на работа. Нужна ми е жена, която да се грижи за дрехите и за личните ми потребности. Моят паж няма никакъв опит например в шиенето. Има неща, на които са способни само жените.

Лилиана го гледаше с широко разтворени очи. Наистина ли го беше разбрала правилно?

— Искате от мен да… — Тя се пребори с последни сили с възмущението си и задиша дълбоко, за да се овладее. — Искате да ви бъда лична слугиня?

— Щом го наричате така, защо не?

Гневът я заля с такава сила, че кръвта се отдръпна напълно от и без това бледото й лице. Тъмните вежди над широко разтворените очи се очертаха като гарванови крила. Ирисите загубиха синевата си и станаха сребърни. Лилиана Хоукстоун трябваше да стане прислужница на един нормански завоевател? Този човек не беше на себе си!

— Сигурно сте болен… — заекна тя с глас, който едва се познаваше. — Да не смятате да се храните с омразата, която сеете на нашия остров? Как ще живеете, ако всички саксонци се надигнат срещу вас?

— Това си е наша грижа — отговори й Рейнал де Камбремер с обичайната си арогантност. — Ваша задача е господарят на Хоукстоун да намери в раклите си дрехи, подходящи за положението му. И да не ви виждам повече в близост до билки и тинктури! От днес нататък нямате право да влизате в оборите и складовете. Мястото ви е в къщата и в моите покои.

Лилиана се опита да потисне треперенето, което разлюля крехката й фигура. Този човек не съзнаваше ли какво причиняваше на господарката на Розовата кула с тази заповед? Какво щяха да си помислят хората, които въпреки всичко вярваха на думата й и очакваха тя да ги води? Сигурно щяха да изпаднат в дълбоко отчаяние. Щом дори господарката на Хоукстоун беше принизена до слугиня и лишена от полагащото й се място… Ясно ли му беше, че постъпката му щеше да разруши мъчително опазеното равновесие на този затворен в себе си свят?

— Какво чакате?

Той й отвори вратата, но това не беше жест на учтивост. Не искаше да я вижда повече между билките и отварите. Лилиана прихвана полите си и мина бързо покрай него, като че по този начин можеше да се изплъзне от заповедите и авторитета му.

Той очакваше тя да се запъти право към къщата, но остана горчиво излъган. Тя излезе тичешком в двора и се втурна като сляпа право към каменната кула с голите трънливи стъбла на розовите храсти. Какво търсеше там?

Без да се бави, той я последва. Май беше прекалил. Не трябваше да засяга толкова дълбоко гордостта и чувствителността й. Дали пък не бе решила да се хвърли от зъберите? Дали не предпочиташе смъртта пред покорството? И това можеше да се очаква от нея.

Но Лилиана беше много далече от мисълта да се откаже от борбата. Просто се нуждаеше от утеха и приток на нови сили. Имаше нужда от опората на Хоукстоун и можеше да я намери единствено сред архаичните камъни на Розовата кула. Оттам можеше да обхване с поглед всичките си земи. Още като дете прекарваше дълги часове горе, унесена в мечти. Тя отвори вратата и се потопи в полумрака, но само след миг една корава мъжка ръка я издърпа навън.

— Не искате да се подчините или не сте ме разбрали? — попита заплашителният глас на норманина. — Вървете в къщата или ще се наложи да ви отведа вързана.

Той я обърна към себе си и я притисна към коравата си гръд, скрита под кожен жакет. Обзета от диво отчаяние, Лилиана забарабани с юмруци по преградата. Това напрежение и бурята от отприщените й чувства бяха твърде много за едва възстановеното й здраве. Тя се олюля, загуби сили и накрая с едва доловима въздишка падна на гърдите на рицаря, който успя да я улови в последния момент, за да не се свлече в краката му.

— Никога не бях срещал такъв бунтовен дух — прошепна той с неволно уважение. Гневът му отлетя.

Рейнал усети гъвкавата сила на безжизненото тяло, която изобличаваше в лъжа крехкостта му. Смущаващата миризма на билки, която струеше от дрехите й, се смесваше с финия аромат на рози, който се носеше от косите й, копринено меки под пръстите му. Изведнъж в съзнанието му изникнаха невероятни гледки: ярки летни цветя, хора с весели сърца, прозвучаха весели смехове. Живот в хармония.

— Какво сте направили с нея?

Грачещият глас на бавачката разкъса красивия сън. Тя задърпа ръката му с такъв гняв, че той се олюля.

— Махни се оттук! — изсъска гневно той и старицата замръзна насред движението. — Господарката ти сама е виновна за случилото се.

— Тя е господарката на Розовата кула. Не смейте да й причинявате зло! — изграчи Едайва и нещо в тона й накара Рейнал де Камбремер да я погледне, без да изпуска Лилиана от прегръдката си.

— Осъзнай се, жено! — изръмжа гневно той. — Властта на твоята господарка свърши, както прецъфтяха розите по стените на тази кула. Настъпи ново време.

— Не знаете какво говорите! — зашепна Едайва и гласът й звучеше като шум от сухи листа по гладки мраморни плочи. — Розите на Хоукстоун няма да прецъфтят. Не забравяйте, че те имат достатъчно бодли, за да нанесат смъртоносни рани на завоевателите. Опитайте се да се доближите до най-красивата от тези рози и кръвта ви ще се отрови навеки!

Рицарят се опита да потисне странната тръпка, която полази по гърба му. Само това липсваше, да се впечатли от дрънканиците на една побъркана саксонска слугиня! Явно всички жени в Хоукстоун си въобразяваха, че могат да влияят върху мъжете. Трябваше да сложи край на дързостта им.

Той удостои Едайва с презрителен поглед и лично отнесе припадналата Лилиана в къщата. Не обърна внимание на погледите, които го следяха от всички краища на двора. Злобни, загрижени, изпълнени с напрежение. Погледи, които съсредоточиха върху него омразата на цялата страна.