Валери Лорд
Розовата кула (18)

Глава 17

— Не!

Лилиана присви очи, но не се отдръпна нито на педя от мъжете, които стояха пред нея в заплашителна фаланга. През изминалите седмици, изпълнени с отчаяние, тя се беше научила да владее страха си.

И сега съумя да се държи с онова господарско високомерие, което едновременно гневеше и възхищаваше Алфарик и войниците му. След замаяността от първите дни тя се бе съвзела също като котка и бързо влезе в новата си роля на съпруга на водача им. Естественият й авторитет скоро повлия върху всекидневието на голямата пещера и когато мъжете усетиха опасността, беше вече много късно.

Тя беше господарката и дори най-лекомислените отново намериха себе си. Безредната тълпа, обезумели от страх жени станаха отново честни селянки, слугини, крепостни и майки. Първи те разбраха, че тя осигуряваше защита на децата им, пълни чинии и нещо като ред, който обещаваше сигурност и надежда за бъдещето. С неуморната помощ на Елен Лилиана успя да направи едно малко, но напълно осезаемо чудо за загубилите кураж жени.

Едновременно с това мерките й предизвикаха гнева на мъжете. Лилиана прибра запасите и нареди да ги охраняват. Даваше само точно определеното количество за деня, което трябваше да осигури оцеляването. Продължи така даже когато най-страшният студ отмина и снегът започна да се топи — страната все още пъшкаше под ледената власт на зимата, а хамбарите в селата, които не бяха опожарени, зееха празни. Никой не знаеше колко време щяха да останат в тази пещера.

— Щом сте гладни, вървете на лов — каза Лилиана на разгневените мъже. — Много по-добре е да ловувате, отколкото цял ден да лежите около огъня и да се карате за глупости.

— Защо да ловуваме, след като можем да нападнем Хоукстоун и да прогоним норманите? Там има достатъчно запаси, здрави къщи и сигурност за всички ни! — изрева Томас, един от най-мръсните негодници в дружината на Алфарик. Едър и широкоплещест като ковач, той приличаше на вечно раздразнено диво прасе. Не минаваше ден, без да се забърка в някаква караница, и обикновено пребиваше противника с юмруците си, за да не смее повече да му противоречи. Лилиана се отвращаваше от него.

— Добре, върви в Хоукстоун, щом искаш — посъветва го хладно тя. — Норманите ще набучат глупавата ти глава на кол и ще я окачат на новите си укрепления. Ще видиш много нови неща, Томас!

Приглушен смях в дъното извика гневна червенина по лицето на саксонеца. Той не понасяше подигравки, а подигравката на жена караше кръвта му да кипи.

— Само баби и слабаци се плашат от дървените им огради! — изрева самохвално той. — Норманите са страхливци и се тълпят като стадо овце в кошарите си. Ние ще бъдем вълците, които ще ги издавят!

Одобрителното мърморене беше балсам за наранената му суетност. Само Лилиана издаде звук, напомнящ за сърдитото изфучаване на дива котка. Томас чу единствено одобрението. Стана му много приятно от това привидно признание, защото тайно си мечтаеше да заеме мястото на Алфарик, да стане водач на дружината и пълновластен господар на наглата женска, която се осмеляваше да му възразява. Откакто я бе видял в предизвикателната сватбена одежда, линиите на гъвкавото й тяло го преследваха и в съня.

Може би Алфарик нямаше да се върне от набега, който бе предприел с трима войници. При мисълта за тази възможност Томас изду още повече широкия си гръден кош и усети как мъжествеността му набъбва. Тогава никой нямаше да му оспори господарката. Той беше най-силният от всички!

— Направи място и дай запасите, жено! — поиска отново той. Беше сигурен в общата подкрепа и направи заплашителна крачка към Лилиана, която остана напълно равнодушна. Скръстила ръце под обточеното с кожи палто, тя го измери с пронизващия поглед на сините си очи, студени като зимата навън.

— Махни се от пътя ми, Томас! Алфарик ми е наредил да разпределям запасите и аз изпълнявам. Щом толкова искаш да си натъпчеш шкембето, върви на лов или работи. Лежането и пиянството не подобават на почтения мъж!

— Проклета женска! — изрева саксонецът. Вбесен, той вдигна юмруци срещу Лилиана. — Ей сега ще ти покажа какво означава истински мъж!

— Нищо подобно няма да сториш!

Алфарик от Хейвън изникна като видение на входа на пещерата. Въпреки едрата си фигура той се движеше с такава бързина, че Томас още не бе успял да затвори устата си, когато бе проснат на земята с удар, способен да разбие черепа на вол. Грамадният мъж се строполи като отсечено дърво в краката на приятелите си, но те само се отдръпнаха настрани, за да не ги удари.

Лилиана затвори очи. Сигурно никога нямаше да свикне с първичното насилие, с което Алфарик владееше хората, попаднали под властта му.

— А що се отнася до теб, господарке — той подчерта титлата с такава подигравка, че тя стреснато отвори очи, — надявам се да поздравиш скъпия си съпруг с нежността на добра съпруга! Все пак дойдох тъкмо навреме, за да те спася от Томас!

Той грабна Лилиана в грубата си прегръдка, размаза устните й със собственическа целувка и започна да мачка гърдите й с такава бруталност, че от устата й се изтръгна болезнен вик. Очевидно му доставяше огромно удоволствие да я измъчва пред другите.

Тя знаеше, че той ще престане само ако тя избухне в сълзи и го помоли да я пощади, но се беше заклела в никакъв случай да не прибягва до това средство. Гордостта й забраняваше да се унижава повече — след цялата мръсотия и мизерия, в която я беше въвлякъл.

Много скоро се установи, че убийственият удар беше изпратил Томас в ада, където без съмнение му беше мястото, и Алфарик получи пристъп на буйство. Както винаги най-много пострада Лилиана, но при цялата болка тя изпитваше и нещо като задоволство. Един грубиян по-малко, повтаряше си тя. Мразеше такива мъже, женени за бойните си брадви, които искаха да продължат до безкрайност войната с норманите. Защо не можеха да разберат, че беше пълно безумие да се преборят с добре обучената, ефективна норманска войска? Тази мисъл беше заседнала в главата й, откак заживя при Алфарик и хората му.

Всъщност той не правеше нищо, за да ги подготви за съдбоносната битка, за която непрекъснато приказваше. Мъжете по цял ден лежаха около огъня и чакаха пролетта, за да тръгнат отново да грабят и плячкосват изтощената от войната страна. На знамето им беше написано разрушение и Лилиана им даваше време най-много до края на пролетта. Най-късно през юни норманите щяха да ги издебнат и да ги разбият. А колко по-добре щеше да бъде да се върнат по домовете си и да обработват запустелите поля, вместо да ги напоят с кръвта си…

Най-много я тревожеше въпросът какво трябваше да се направи с жените, старците и децата, които разчитаха на така несигурната защита на бунтовниците. През последните месеци мълвата непрекъснато разкрасяваше разказите за битката при Хейстингс и кланетата в околните села с най-невероятни подробности. Макар да познаваше норманите като разумни хора, Лилиана беше сигурна, че щяха да прибегнат до драстични мерки, за да задушат в зародиш всеки нов опит за бунт. Дали щяха да гледат на майките, синовете и дъщерите на мъжете, които бяха паднали по бойните полета, като на постоянна опасност за властта си?

— Както виждам, по време на набега си загубил двама мъже, при завръщането си в пещерата уби още един, а не донесе нищо за ядене — посмя да заговори Лилиана, след като бесният й съпруг се поуспокои. Той гълташе лакомо овесената каша, която жените бяха сготвили в големия котел на огъня, и мляскаше доволно.

Лилиана често се занимаваше с готвене, защото огънят стопляше малката странична пещера, макар че миризмата на храната непрекъснато й причиняваше гадене. Въпреки това беше стигнала до заключението, че студът е по-голямото зло.

— Не се меси в неща, които не те засягат — изръмжа мрачно Алфарик.

— Разбира се, че ме засягат — възрази упорито тя. — Войната свърши. Страната ни е в ръцете на завоевателя. Можем да се примирим с него или да умрем. Уверена съм, че между войниците ти има предостатъчно мъже, които вече не виждат смисъл да рискуват живота си за една изгубена кауза.

— Те не са мъже, а баби! Винаги съм знаел, че жените не могат да мислят. Те са добри само за едно нещо. — Алфарик захвърли купата на пода и измери Лилиана с жаден поглед. — Съблечи се, жено!

Лилиана преглътна мъчително. Страхуваше се от тази заповед, но я изпълни моментално. Ако се забавеше, Алфарик разкъсваше дрехите й и я биеше, докато не загубеше съзнание. Ако обаче проявеше покорност, той свършваше бързо й тя се отърваваше само с няколко сини петна и червени ивици от ноктите му.

— Посред бял ден! — изохка гневно тя, но Алфарик посегна към камшика и предотврати по-нататъшните възражения.

Тя развърза бързо шнуровете на горната одежда и я смъкна от раменете си. Сгъна я грижливо и я положи върху сандъка. След това свали вълнената долна рокля, чорапите, издрасканите ботушки и долната риза. Бледата й кожа настръхна от студ и отвращение и тя спря да диша, когато петте ремъка на камшика се плъзнаха по раменете й продължиха към натежалите гърди.

Бременността беше увеличила обема им и наситила цвета на зърната. Алфарик все още не забелязваше нищо, което много учудваше Лилиана, защото той изпитваше почти детинско удоволствие да я гледа гола. Тя беше плячката, за която толкова дълго беше копнял!

— Така ми харесваш! — ухили се доволно той и за нейно безкрайно облекчение захвърли камшика. — Още си хубава и те искам. Я вземи да ме съблечеш. Какво чакаш! Съпругът се е завърнал у дома уморен и жена му е длъжна да го обслужи както трябва!

Лилиана знаеше какво се очакваше от нея и гърлото й се напълни с жлъчка. Скованите й пръсти се справиха с мъка с дебелите шнурове на панталоните му. Алфарик изпитваше огромно удоволствие да усеща сухите й устни върху интимните си части. При всеки сгоден случай навираше в лицето й мръсния си, вонящ член, решен да затъкне устата, която умееше да казва горчиви истини и да се изкривява така високомерно даже когато мълчеше. Всеки път изпитваше диво задоволство от унижението й и бързаше да се излее в утробата й, за да не се загуби нито капка от скъпоценното му семе.

Макар да се ядосваше, че Лилиана не отговаря на страстта му, той се наслаждаваше на болката й. Харесваше му, когато бледото й тяло се гърчеше мъчително, а дяволската гордост й позволяваше само приглушен стон. Тя беше негова! Откога беше чакал този момент!

— На колене! Наведи се напред! — изкрещя той, докато тя ожесточено бършеше устата си и кашляше задавено.

Преди Лилиана да е разбрала какво я очакваше, той я блъсна на пода и разтвори бедрата й с грубите си лапи. После я взе изотзад като кобила. Ръцете му размачкаха безмилостно чувствителните й гърди, зъбите му се забиха в тила й. Нещастното й тяло се възпротиви на насилственото проникване, но беше безсилно срещу грубата мъжка сила.

Пред очите на Лилиана затанцуваха огнени кръгове. Все по-рядко й се удаваше да раздели духа от тялото си и равнодушно да го остави да прави, каквото си искаше. Промените в тялото й я правеха по-мека и податлива, едновременно с това растеше страхът й от мига, когато той щеше да открие бременността й. Шепнейки в ухото й неприлични думи, Алфарик стигна до бърз край. Пусна я и тя се отпусна безсилно върху сламеника.

Както обикновено мъжът й изръмжа доволно, вдигна си панталоните и я остави да лежи като употребен предмет, за да се присъедини към приятелите си. Вече съм само един боклук, каза си горчиво господарката на Хоукстоун. Най-сетне успя да се надигне и да почисти израненото си тяло. Облече дрехите си и се опита да съсредоточи духа си върху следващата си задача. Забрани си да мисли колко време щеше да издържи на този живот. Забрани си и да си спомни за Рейнал де Камбремер. Щом веднъж започнеше да мисли за него и за онова, което беше загубила, щеше да полудее и тя го знаеше. Щом направеше грешката да си припомни ласките и целувките, които бяха възпламенявали тялото й, мъчението на тези дни щеше да стане непоносимо.

Тя изплакна омърсената си уста, изми лицето си и се постара да игнорира тъпото пулсиране в гърдите си. Задължение на всяка жена беше да доставя удоволствие на съпруга си. За съжаление тя не бе подозирала, че ще бъде толкова ужасно. Това не беше истински живот, но не беше и истинска смърт. Това беше бавно, мъчително вегетиране. Ако от нея и застъпничеството й не зависеха толкова много невинни души, сигурно нямаше да се поколебае да сложи край на живота си. Даже с цената на вечната си душа. Адът не можеше да бъде по-страшен от живота с Алфарик от Хейвън!

— Едайва!

Като видя приведената фигура на старата бавачка да влиза в голямата пещера, Лилиана помисли, че сънува. Сълзите, които, дотогава беше потискала с огромни усилия, най-сетне бликнаха от очите й. Едайва означаваше Хоукстоун, детство, безгрижие. В продължение на един дълъг миг тя бе готова да повярва, че бавачката и този път щеше да разреши проблемите й.

— Недей така, детето ми! — Едайва трябваше да стисне здраво зъби, за да прикрие страха и вълнението си. Откакто бе узнала, че Лилиана е при Алфарик, се радваше, че момичето е на сигурно място. Водачът на бунтовниците беше влюбен до глупост в момичето й и със сигурност щеше да носи на ръце господарката на Хоукстоун.

През тези няколко седмици гордата девойка, която в Хоукстоун все по-успешно се противопоставяше на волята й, се бе променила до неузнаваемост. Пред Едайва застана чужда млада жена. Моминската закръгленост, в която се криеше голяма част от завладяващата й магия, беше отстъпила място на нездравословна бледност и нова зрелост. Дълбоките синкави сенки под очите и червеникавите белези по слепоочията подчертаваха прозрачната крехкост на слабата фигура. Лилиана открай време си беше слаба, но сега беше останала само кожа и кости и явно се крепеше само на изключителната сила на духа си.

— Света майко, какво се е случило? — Едайва улови ръцете на питомката си и я издърпа в сянката. Не искаше никой да ги види и чуе. Едва сега разбра защо Елен беше поела риска да се срещне с баща си, макар че Суейн я заля с поток от горчиви обвинения. Лилиана Хоукстоун не само беше бременна, но и изглеждаше така, сякаш в следващия миг щеше да рухне. — Виждам, че не ти е добре…

В изблик на старата си упоритост Лилиана тръсна глава.

— Всичко е наред, но аз чакам дете! — И бързо добави: — Детето не е на Алфарик, Едайва!

— Тихо, за бога! — Бавачката затисна устата й и смръщи чело. Точно от това се бе опасявала. — Вече няма да се притесняваш за нищо, детето ми! Нали съм при теб! Едайва ще оправи всичко. Само не се страхувай, моя малка принцесо!

Лилиана горчиво изкриви уста. Добре познатите увещания от детството й бяха загубили силата си. Вече не си правеше илюзии относно възможностите на Едайва.

— Как би могла да въведеш ред в този живот? — Тя направи широк жест с ръка, за да обхване цялата пещера, болните деца, обезкуражените жени, недоволните войници. — Ако можеше да върнеш времето назад и да им дадеш питие, което да ги вразуми, за да не се впускат за втори път в такава безсмислена борба…

— Ти имаш нужда от питие, а не те, моето момиче — зашепна съзаклятнически Едайва. — Има ли място, където можеш да бъдеш сама? Трябва ми и огън, за да стопля вода.

Лилиана кимна, вярвайки, че бавачката беше загрижена единствено за здравето й. Усмихна се бегло на Елен, която стоеше наблизо на стража, и се запита дали трябваше да й бъде благодарна, или да й се разсърди, задето беше довела старата й прислужница. Едва сега се сети, че дни наред не беше виждала Елен, без да се учуди на изчезването й.

Тя отведе двете жени в малката странична пещера, където готвеха. Котелът с каша разпространяваше измамна надежда за достатъчно храна и топлина. Както обикновено, в близост до миризмата се бяха скупчили няколко гладни деца. Дребни като джуджета, слаби и измамно спокойни, те нямаха доверие във възрастните и отиваха при Лилиана само защото им даваше да ядат. И сега устремиха към господарката погледи, изпълнени с очакване.

— Махайте се оттук! — изграчи Едайва с тон, който моментално прогони дечицата, преди Лилиана да е успяла да се намеси. — Хайде сега — продължи бавачката без заобикалки и остави вързопчето си на сламеника. — Трябва ни гореща вода и една чаша. Нося със себе си всички необходими билки!

— Какви билки? — Лилиана попипа челото си. — Нали ти казах, че съм добре! Нямам нужда от отварите ти.

— Какви билки, пита тя! Кълна се в богинята! — Едайва размаха ръце и изпухтя презрително. — Що за въпрос! Отдавна трябваше да изпратиш да ме повикат. През първите месеци е най-лесно, но сега… Въпреки това не бива да се страхуваш. Щом съм при теб, всичко ще тръгне на добре. Ще свърши бързо, ще видиш.

— Страхувам се, че не разбирам за какво говориш — промълви Лилиана, макар че някъде в измъченото й съзнание се оформяше страшно прозрение.

— За какво бих могла да говоря? — Едайва владееше изкуството да отговаря на въпросите с въпроси, а и неразбирането на Лилиана я раздразни. — Говоря за копелето, което норманинът ти окачи на врата. Трябва да се отървем от него! Как успя да измамиш Алфарик през сватбената нощ? Толкова ме беше страх за теб, малката ми. Той знае ли, че си бременна?

— Не… — пошепна Лилиана и едва не се задави от собствения си глас.

— Така си и мислех — изръмжа доволно Едайва. — Алфарик не е от мъжете, които забелязват как се променя тялото на жената. Главното е да му харесва. Всеки друг щеше да забележи поне месечното й почистване. Но той сигурно толкова се стреми да посее синовете си в теб, че…

— Престани! — В гласа на Лилиана имаше такава мъка, че старата бавачка се стресна. — Нямаш представа за какво говориш — добави съвсем тихо тя.

— А ти не можеш да си представиш в каква опасност се намираш! — отговори настойчиво Едайва. — Алфарик никога не бива да узнае, че норманинът е опозорил господарката на Розовата кула. Той знае предсказанието не по-зле от всеки друг, а мъж като него ще обвини за случилото се само теб, сърчицето ми! Трябва веднага да изличим спомена за случилото се. Ще ти приготвя напитката и ти ще я изпиеш още днес, разбра ли ме? Всеки час е важен…

— Не!

Лилиана се отдръпна към скалната стена, докато усети зад плешките си коравия и влажен камък. Догарящият огън хвърляше червеникави сенки върху приведената фигура на Едайва, която вече изваждаше билките от вързопчето си. Милостива дево, тя познаваше отровната напитка, която Едайва приготвяше за такива случаи! Тя довеждаше до преждевременно раждане и убиваше живота в утробата на майката, а понякога и самата нея.

Без да съзнава какво прави, тя обхвана с ръце корема си, сякаш искаше да защити нероденото дете. Само тя усещаше растежа му, присъствието на мъничкото същество, което досега беше изтласквала в края на съзнанието си. Рейнал де Камбремер, а не Алфарик беше посял семето си в нея. И тя щеше да му роди син или дъщеря, едно малко човече, което дължеше зачеването си на пламенните прегръдки и безкрайното блаженство, което бе споделяла с чужденеца. За съжаление сега знаеше, че това съвсем не бяха естествените отношения между мъжа и жената.

Едайва смеси чакащата смърт с гореща вода и острата миризма на билките премахна дори миризмата на овесената каша. Лилиана усети как в гърлото й се надигна жлъчка. Нима бавачката й наистина смяташе, че тя ще убие собственото си дете? Единствения скъпоценен спомен за часовете на любов и нежност?

— Не! — пошепна отново тя. Това дете беше всичко, което й бе останало от Рейнал де Камбремер. Тя беше длъжна да пази живота му и да го дари с безкрайната обич, която вече не можеше да даде на баща му.

— Не се страхувай! — Едайва беше уверена, че знае причината за съпротивата на Лилиана. Винаги досега беше отгатвала мислите й и беше съумявала да ги направлява. Защо нещата да са се променили? — Болката не е страшна като при раждане. Ще кажем на Алфарик, че месечното ти неразположение е по-силно от обикновено. Това ще ти даде повод да му заявиш, че за в бъдеще трябва да бъде по-внимателен с теб. Няма да му навреди, ако се опита да се държи по-меко, не като с другите жени…

— За Агнес ли говориш? — За да се спаси от връхлитащата я буря от чувства, Лилиана потърси убежище в гнева. — Значи ти си знаела, че той изнасилва слугините ни? Защо не си ми казала?

— Не беше прилично да обезпокояваме господарката на Хоукстоун с такива неща — изсъска Едайва. — Все пак ти беше девица от благороден дом!

— Не било прилично! — Лилиана се отблъсна от стената и опря ръце на хълбоците си. — А редно ли е да изнасилваш жените от дома, който ти предлага гостоприемство? По дяволите, даже ако този мъж бе убил баща ми като куче, ти пак щеше да намериш думи, за да го защитиш!

— Защо преувеличаваш? — попита възмутено бавачката. — Той ти е съпруг!

— Хубав съпруг! — Лилиана презрително изкриви устни. — Княз на негодници и главорези! Единственото качество, което го издигна в техен водач, е фактът, че е бил достатъчно сръчен, за да избяга от клането в падината на Сенлак!

Едайва цъкна неодобрително.

— Ти си изтощена и раздразнена, малката ми. Не знаеш какво говориш. Още от самото начало Алфарик беше определен за господарката на Розовата кула. Знак от небето е, че той оцеля в битката с норманите!

Лилиана погледна в тъмните очи на старата жена и откри подозрителни искри. За пореден път се запита дали Едайва съзнаваше какво говореше. С възрастта бавачката й ставаше все по-странна. Но защо тя го бе забелязала едва сега?

— Ти май забрави какво се случи — пошепна с тъга тя. — Розите на Хоукстоун увехнаха само за една нощ.

— Но ще разцъфнат в предишното си великолепие, щом ти застанеш начело на страната. Точно това ми каза, когато те накарах да погледнеш в огледалото!

— Не ми напомняй за онези глупави видения! Твоите отвари ме бяха упоили.

— Как смееш да обвиняваш огледалото в лъжа! То винаги казва истината!

— Истина от устата на едно дете… — промърмори Лилиана съвсем тихо, за да не я чуе бавачката. Вече знаеше, че никога повече няма да разчита на Едайва. Точно обратното, старата беше безусловно на страната на Алфарик и това я превръщаше във враг. Добре, че изминалите седмици я бяха научили да разчита само на собствените сили и на собственото си сърце.

Сърце, което разцъфтя под напора на току-що откритата обич към нероденото дете. С един замах малкото същество стана център на живота и плановете й за бъдещето. В никакъв случай нямаше да допусне да му причинят зло! Най-малкото Едайва!

— Излей отварата в огъня — заповяда тя със спокоен глас. — Наистина ли мислиш, че ще я изпия? Детето ми ще живее. Ще го родя и ще го отгледам.

Едайва толкова се уплаши, че разсипа горещата вода.

— Не бива да правиш това!

— И кой ще ми забрани?

— Аз!

Известно време двете жени се гледаха мълчаливо. Лилиана пое дълбоко въздух и най-сетне свали ръце от корема си.

— Нямаш право да ми нареждаш какво да правя и какво не! Ти си ми само бавачка! Не си ми майка!

— Или ще изпиеш отварата, или ще кажа на Алфарик, че норманинът е омърсил господарката на Розовата кула. И то не само веднъж, и в никакъв случай не против волята й!

Тези думи унищожиха завинаги привързаността на Лилиана към старата й бавачка. Злобата на Едайва и опитът за долно изнудване я освободиха окончателно от дълга на детето към жената, която се беше грижила за него от самото начало на живота му.

— Ти не можеш нито да ми заповядваш, нито да ме шантажираш — отвърна тя с учудващо хладнокръвие. — Аз ще пазя детето си от целия свят. Дори от теб!